***
Първото ни занятие беше анатомия. Сметнах това за знак. Да започнем новия семестър с трупове? Причина да се подготвим за най-лошото. Да знаех откъде да очаквам коварство. Не че се страхувам от мъртвите, но на гладен стомах (приятелката ми не ме събуди и проспах закуската) ровенето в чуждо тяло не ме вдъхновява.
Групата прие завръщането ми неутрално, тоест изобщо не го забеляза. За разлика от общителната Рина, аз не бях особено разговорлива и доброжелателна към състудентите си, така че за тях нямаше голяма разлика дали съм там, или не. Няколко души кимнаха приветливо, а останалите ме игнорираха. Редиците ни отново се разреждаха. Сега с мен останахме само седем. С такова темпо до дипломирането ще стигнат само двама. И се надявам, че аз ще бъда сред тях.
Професор Амалия нахлу в студената лаборатория.
– Здравейте на всички, които успяха да преживеят изпитите и да продължат обучението си през този семестър – каза тя с насмешлива строгост, оглеждайки аудиторията, и погледна към мен. – Серас? А ти какво, реши да се разделиш с перспективната професия на следовател и да се върнеш в нашите скучни лаборатории?
– Професията се оказа не толкова перспективна, колкото очаквах – усмихнах ѝ се криво. – Затова съм щастлива да се върна във вашата студена обител.
– Радвам се – леко кимна тя. – Поне един светъл ум. А адептка Даес?
– Боя се, че няма да я убедим – поклатих глава.
И все пак защо приятелката ми не ме събуди?…
– Жалко. Добре, да преминем към по-належащия въпрос – професорката откъсна погледа си от мен и се обърна към аудиторията. – Радвам се да ви зарадвам, мои скъпи адепти, този семестър ви очаква практика в градската морга.
Предчувствията ми не ме излъгаха. Искаше ми се да скрия лице в дланите си, за да се скрия от тази новина. Не успях да се отърва от една практика, а вече ми наложиха нова. Но трябва да се вслушам по-внимателно в подробностите.
– Това не е често срещано явление – продължи преподавателката – но в управлението има проблеми с персонала, затова ни помолиха да изпратим студенти от по-горните курсове. Веднъж седмично ще нощувате по двойки в управлението, в случай че се наложи спешно да се обадите на експерти. Графикът на дежурствата ще бъде съставен до вечерта и изложен на катедрата. Ние разбираме, че след нощна смяна е трудно да се учи – строго прекъсна възмутения ропот на адептите професор Амалия – затова ви освобождаваме от две сутрешни занятия след дежурството, но пропуснатия материал ще трябва да наваксате сами. Да, Серас? – Реагира професорката на вдигнатата ми ръка.
– Казахте, че ще дежурим по двойки, но ние сме нечетен брой, – отбелязах очевидното.
– Да – съгласи се жената – за съжаление, няма достатъчно хора. Но вие, Серас, вече имате опит в тази работа. Затова можете да бъдете на дежурство сама. Ръководството на управлението подкрепи идеята ми, на вас като специалист имат пълно доверие – одобрително се усмихна тя, а аз помръкнах, представяйки си как точно ръководството е одобрило такъв вариант. – За разлика от тези некадърници – изражението ѝ веднага стана сериозно. – Двама поне ще могат да се контролират един друг.
Аз обречено кимнах.
– С това важните съобщения приключиха. За точна информация елате в катедрата, ще подготвя всички документи. А сега да преминем към основната тема на занятието. Белите дробове и дихателните пътища, последствията от въздействието на различни видове магия – преподавателката продиктува темата на занятието и откри пред погледа ни десетина трупа с разрязани гръдни кошове.
Определено отвратително начало на семестъра.
За щастие, останалата част от деня ме убеди, че не всичко е толкова зле. Животът се връща в обичайното си русло. Лекции, практики, лабораторни – всичко е като миналата година. Липсваше ми Рина, усмивката ѝ, радостта, с която заразяваше всички около себе си. Но и към отсъствието ѝ може да свикнеш. След занятията се отбих в катедрата. Не знам дали да благодаря на късмета или на боговете, но практиката ми беше насрочена за петък. Това ме радваше двойно: Първо, няма да пропускам занятия, второ, няма да има нощни дежурства в болницата. Иначе, още не бях успяла да се настаня, а вече щеше да се наложи да моля да ми променят графика. Но имах късмет. Въпреки че няма много за радост: Остават само две нощи в седмицата, за да си поспя и да се занимавам с уроците. И с библиотеката. Толкова много работа и толкова малко време. Може би аз сама не мога без трудности? Едва се отървах от един проблем и веднага си намирам нови.
В стаята ме чакаше нетърпеливо Хран. Цяла нощ беше изучавал материали в библиотеката и не можеше да дочака да започне експериментите по изработването на устройства за съхранение на енергия. Вече предчувствах, че днес няма да мога да се наспя.
– Как се върна към работните дни? – Попита той бодро.
– Сякаш и не съм си тръгвала – признах аз, уморено спускайки се в креслото. – И имам още една приятна новина.
– Каква? – Напрегна се котарака.
– Поставиха ни практика в управлението. – (Котаракът ме погледна съчувствено.) – Нощна. – (Погледът му стана откровено съжалителен.)
– Знаеш ли – каза той, след като се замисли малко – като се има предвид, че си минавала стаж в администрацията, при това като криминалист, сигурно можеш да помолиш да ти дадат тази практика автоматично.
– Най-вероятно мога – мрачно кимнах аз. – Само че кого да помоля? – Хвърлих въпросителен поглед към Хран, а у него дори ушите му висяха. – Ето, и аз си мисля, че при него. Не искам да ходя да се кланям. По-добре нощни дежурства. Добре, затворихме темата. Намери ли нещо?
– Да, има няколко варианта. Но има малък проблем. Във всички източници се разказва как да се изработват съхранители, използвайки природни източници. А ние трябва да изтеглим твоята сила. Не знам как това ще се отрази на състоянието ти. И изобщо се страхувам, че нито на теб, нито на мен ще ни стигнат способностите. Ти точно знаеш как да работиш с потоците и на физическо ниво, като мен, и на ментално, като всички магьосници, но, прости ми, разбира се, необходимата за съхранителя матрица е твърде сложна за теб – изрече ми пазителя.
– Значи, както винаги, импровизираме? – Въздъхнах, като се изправях от стола.
– Значи, импровизираме – съгласи се котарака, следвайки ме.
Слизайки в светилището ни, започнахме да размишляваме.
– А подслушващ артефакт ще има ли? – Спомних си аз.
– Намерих наръчник – успокои ме котарака – така че сега ни трябва само време. Можеш да започваш да разработваш план за внедряване.
– Ние с теб отваряхме архиви, а тук има някакъв кабинет – отбелязах с усмивка.
– Ага. Само че в архивите нямаше никого. А в болницата и през нощта има доста хора – скептично отбеляза котарака.
– Това е в болницата, а не в кабинета на главния лечител. Той не работи денонощно. Около четири часа сутринта на административния етаж обикновено няма никого. В краен случай, може би съседните сгради са близо, тогава ще влезем през покрива или прозореца – предложих аз, след като се замислих. – Важното е да намерим по-здраво въже.
– Луда – поклати глава котарака, а аз просто свих рамене.
Не споря, разума в мен с всяка изминала година намалява. Но щом с подслушването всичко е решено, значи, струва си да се замислим за съхранителя, главния ни проблем. Без него няма смисъл да се катерим някъде.
И почти веднага ми хрумна идея.
– Слушай, какъв е любимия ми принцип на действие? – Попитах аз, хвърляйки се към шкафчето с всякакви дреболии, от които обикновено правех всичките ни амулети.
– Опростяване – не разбирайки към какво се стремя, отговори котарака. – И после?
Откъснах се от шкафчето: Нямах достатъчно знания, за да избера необходимия елемент.
– Е, да помислим по-просто – обясних аз. – Какво е магията, ако я разгледаме от нашата с теб гледна точка?
– Магически потоци, ленти, както ние с теб ги наричаме – отговори Хран.
– И как най-лесно може да носим със себе си голямо количество ленти? – Зададох втория насочващ въпрос.
Котаракът ме погледна учудено.
– Да ги навием – отговорих сама. – На нас с теб ни трябва някаква малка вещ с най-голяма способност да поглъща магия. Ти ще изтегляш лентите от мен и ще ги навиваш на тази вещ, а после ще ги размотаваш за плетене!
– Не съм сигурен, че ще се получи нещо от това – каза той след пауза. – И ти сама ще трябва да изтегляш магията от себе си, а освен това да я компресираш компактно. Аз не мога да я извличам непрекъснато, лентите ще се късат.
– Е, значи ще го направя сама – съгласих се аз. – Само не разбрах добре за компресирането.
– Както с обикновена лента. Свивай я, опитвайки се да направиш нишка. Така ще можем да навием повече на един камък – обясни ми пазителя.
– Камък?
– Най-добре чистата магия се абсорбира от скъпоценни камъни. При това колкото по-ценен е камъка, толкова по-голям заряд абсорбира. Ето защо артефактите най-често се правят именно от скъпоценни камъни – обясни ми котарака.
– А имаме ли подходящ материал? – Притесних се аз.
– Има малко планински кристал и цирконий. В един кристал няма да стигне за целия ти резерв. Така че ще пробваме с това, което имаме – въздъхна Хран.
И тогава започна ужаса. Не беше толкова сложно, колкото странно. Не чувствах нищо, но изглеждаше, сякаш издърпвам жилите си. Хванах края на лентата до дланта си и с интерес и отвращение наблюдавах как познатото преплитане около ръцете ми постепенно изчезва. Това беше гледка. Вторият край на непрекъснатия поток отиваше направо под кожата и вече беше страшно. Един камък вече бяхме запълнили. По средата на втория започнах да се чувствам слаба и леко замаяна. Скоро се заехме с третия и тогава стана съвсем зле. В ушите ми се усилваше шума от собствената ми кръв, пред очите ми се замъгляваше, с мъка различавах лентата магия в ръцете си. Хран забеляза това и ме спря.
– Стига, не можеш повече – каза той. – Потокът ти е твърде изтънен. Още малко и просто ще изгориш.
Прекъснах лентата, позволявайки на остатъците от магията да се влеят в тялото ми.
– Наистина ли? – Леко се изненадах. – Не мислех, че изгарянето е толкова лесно. Разбира се, не се чувствам много добре, но мислех, че процеса трябва да е съпроводен с адска болка, а не със слабост.
– Затова изгарянето не е толкова рядко. Ако имаше болка, организма би се съпротивлявал. Инстинктът за самосъхранение не дреме, ако ти е зле, всички ресурси на организма ще бъдат насочени към премахване на болката. А тъй като я няма, е по-трудно да спреш навреме.
– Това, което извадихме, ще стигне ли? – Разтревожих се аз.
– Трябва да стигне – след като се замисли малко, заключи котарака.
– Добре. – Уморено станах от стола и се залюлях, но за щастие успях да се хвана за облегалката. Котаракът веднага скочи и ме подкрепи с опашката си за китката.
– Ще можеш ли да ходиш? – Попита той загрижено.
– Ще мога – махнах с ръка аз.
Успях, с помощта на пазителя и твърдата стена под втората си ръка. Рухнала на леглото, успях да промърморя, че следващия път ще проведем процедурата в леглото, и изгубих съзнание.