ДЖОЛИ
Не знам къде е Калиста. Розалинд ме заведе в една стая в кметството и ме помоли да изчакам. Може и да е помолила, но фактът, че пред вратата стоят двама мъже, ясно показва, че това е било много повече от молба. Не мога да повярвам колко погрешно се разви всичко. Изгониха Сверр от града и той си тръгна, оставяйки ме. Знам, че не искаше да го направи. Видях в очите му, че това го разкъсва.
А сега съм сама. Калиста дойде, каза ми, че се опитва да уреди нещата, но е очевидно, че нещата се променят. Хората, които управляват заедно с Гершом, мърморят и създават проблеми. Не след дълго дребната човешка политика надига грозната си глава. Предполагам, че трябва да сме благодарни, че е изчакала, докато оцеляването ни не е под въпрос толкова много.
Как да поправя това?
Изправям се и тръгвам из стаята. Тя е с диаметър шест метра. Броих всяка крачка, опитвайки се да прочистя главата си. Дръжката на вратата се завърта и когато тя се отваря, очаквам да видя Калиста, но вместо това влиза Гершом. Стомахът ми се свива от киселини при вида му. Той сяда без покана, след което ми прави знак да седна и аз. Оставам права, само за да му се противопоставя.
– Какво, по дяволите, е това? – Питам.
– Мислех, че може би трябва да си поговорим – казва Гершом.
– Не ме интересува – казвам аз.
– Добре. Аз ще говоря, а ти ще слушаш. Много от нас са загрижени за това ново… създание, което си довела без покана в дома ни.
– Първо, той не е същество, той е човек. Второ, това е неговият дом, така че за какво, по дяволите, говорите?
В очите на Гершом проблясва гняв, а дясната му ръка се свива в юмрук.
– Той не е човек – казва той през стиснати устни.
– Повече мъж е от теб – казвам аз.
Гершом не отговаря. Той седи и ме гледа, а напрежението между нас се покачва.
– Той не е от твоя вид – казва той накрая.
– Как не е от моя вид? – Питам го.
– Той не е човек.
– Не? Наистина ли? Кое първо ти подсказка? Крилата или опашката?
– Наистина ли си толкова сляпа? Нашето оцеляване зависи от това да се обединим! – Гершом изръмжава.
– В какво, в някаква борба за расова чистота? Какво значение има това за теб? Това не е твоя работа.
– Нашите жени трябва да бъдат наши. Осъзнаваш ли колко малко сме останали? Вече ни се случва една гадост. Нима трябва да стоим безучастни и да позволим на тези животни да вземат жените ни?
Взирам се в него с недоверие. Че той е признесъл това. Не мога да повярвам, но той буквално каза тези думи. Удрям го по лицето с цялата сила, която имам. Това се случва, преди дори да се замисля. Отпечатъкът от ръката ми е червен върху лицето му.
– Животни! Ти си животно. Ти си такъв, уф! Задник! – Крещя, неспособна да оформя мислите си в думи покрай неверието и гнева си.
– Надявах се, че ще прогледнеш – казва той и разтрива бузата си, докато се изправя.- Виждам, че съм грешал.
Той отива до вратата и я отваря, а аз грабвам стола, на който седеше, и го хвърлям по него. Сигурно чува какво правя, защото се отмества и столът се удря с трясък в стената.
– Ето я твоята „причина“, ксенофобски кучи син!
Той се втурва през вратата. Колко от тях има? Колко от моите събратя са съгласни с това, което той току-що каза? Майната му, няма да остана повече тук. Ще отида при Сверр и ще си тръгнем. Нямам нужда от подобно отношение или мислене.
Когато отварям вратата, двамата мъже, застанали от двете страни, се обръщат и ме поглеждат. Те не са въоръжени, но изглеждат заплашително. Майната му, не могат да ме спрат. Втурвам се между двамата.
– Трябва да останеш тук – казва единият от тях.
– Кой казва? – Питам, извъртайки се към говорителя.
– Лейди генерал Розалинд – казва той и отстъпва крачка назад пред гнева ми.
– Вие с него ли сте? – Крещя, като се запътвам към него, размахвайки пръст в лицето му. – Вярваш ли на глупостите му?
Очите на мъжа се разширяват, устата му се отваря и той отстъпва назад.
– Не знам за какво говориш – казва той.
– А ти? – Питам другия, като поставям пръст в лицето му.
– Хей, просто правя това, което госпожата поиска – казва той и вдига ръце с длани към мен.- Невинен съм.
– Добре, добре и на двамата. Ако Розалинд ме търси, отивам на моята койка.
– Сигурна ли си? – пита първият говорител.
– Защо да не съм сигурна? – Питам.
– Защото се случва нещо повече, отколкото знаеш – казва Розалинд откъм гърба ми.
Гневът ми изчезва мигновено, погълнат от спокойния и контролиращ глас на Розалинд. Раменете ми се свиват, докато се обръщам към нея. Тя е по-висока от мен, както и по-голямата част от света, така че трябва да гледам нагоре, но има нещо в нея, което кара всички да се чувстват така, сякаш трябва да гледат нагоре към нея.
– Какво има? – Питам. – Какво се случва тук? Всички ли са полудели?
– Много и може би – казва тя. – Нека се върнем в стаята, където ще можем да поговорим насаме.
Ако беше някой друг, а не Розалинд, щях да споря, но не мога, не и с нея. Дори не ми хрумва, докато не минавам през вратата, от която току-що изхвръкнах, че може би трябва да го направя. Розалинд вдига стола, който хвърлих, оправя го, после го поставя и сяда. Аз сядам срещу нея.
– Какво става, Розалинд? – Питам. – Не съм липствала толкова дълго. Какво, по дяволите, се е променило?
Тя ме поглежда , замислена, преди да отговори.
– Знаеш ли колко са оцелелите?
– Няколкостотин? – Предполагам.
– Малко над триста.
– Добре, значи са повече, отколкото си мислех.
– Знаеш ли колко от оцелелите са жени?
– Не – казвам.
– Тридесет и два процента – отговаря тя мрачно и тогава всичко ми се изяснява.
Ето с какво Гершом подхранва силата си. Той се възползва от страховете им, че ще останат завинаги сами. Страх, който познавам, защото и аз го изпитвах. Страхувах се, че съм обречена да бъда завинаги сама на тази планета и да не срещна любовта.
– Така излиза, че на всяко момиче се падат по трима мъже. Всички ли мислят като него? – Питам.
– Не, но Гершом събира… съмишленици.
– По дяволите – казвам аз и Розалинд кимва, докато обмислям последиците. – Значи Калиста, по която Гершом така или иначе си падаше, си избира местен, после и аз се прибирам с такъв, гадно.
– Точно така – казва Розалинд.
– Това обаче не е правилно. Не можеш да избираш кого да обичаш! Искам да кажа, че сърцето иска това, което иска сърцето, нали?
– Обичаш ли го? – пита тя.
– Аз… – Прекъснах се. Обичам ли? Това ли искам да кажа?
Това пренася нещата на съвсем друго ниво. Любов? Това са… чувства, емоции, дори не мога да говоря с него наистина, но после се сещам за това, през което сме минали, и за начина, по който се отнася с мен. Винаги съм казвала, че искам мъж, който да гледа на мен така, както Ладон гледа на Калиста. Сверр прави това и много повече. Отвън е груб и намръщен, но с мен е нежен, мил и толкова внимателен. Какво е любовта? Наистина? Той ме кара да се чувствам в безопасност, желана, ценена. Това ли е любовта? Не, но е част от нея.
Той е силен и мълчалив и адски секси. Харесвам тихата му грижовност и е готов да рискува всичко за мен. Той почти умря, за да ме спаси, когато паднах в онази дупка. Дойде в града и не се съмнявам, че е знаел, че Ладон ще се опита да го нарани, но го направи заради мен.
Розалинд ме наблюдава мълчаливо. Оставя ме да се справя сама. Когато излязох от тази стая, преди тя да дойде, щях да си събера нещата и да тръгна да го търся. Това любов ли е?
– Честно казано, не знам.
Тя въздъхва.
– Тогава, ето къде сме – казва тя. – Калиста е ходила да говори със Сверр. Сега е с Ладон и го убеждава да пусне Сверр в града.
– Ами Гершом и неговите последователи? – Питам.
– Ще мислим за това, когато се наложи.
Облягам се назад в стола си и мисля за това, което ми каза. Няколкостотин от нас. Не знам колко души са живели на кораба, стотици хиляди ли? Може би повече?
– Мислиш ли, че има още? – Питам.
– Какво повече? – отговаря тя.
– Оцелели – казвам аз.
– Възможно е – казва тя замислено. – Обмисляла съм го. Колониалният кораб беше огромен и само една част се виждаше от мястото, където катастрофирахме. Възможно е други части от него да са се разбили в съвсем различни райони на планетата, в зависимост от това как са попаднали в атмосферата.
– Трябва да ги намерим!
Розалинд ме поглежда с поглед, от който става ясно, че вече е мислила за това.
– Когато сме готови – казва тя.
– Готови за какво?
– Да оцелеем – казва тя просто. – Едва успяваме да изхраним тези, които са тук. Водата е в недостиг, еписа се набавя изключително трудно. Не можем да приемем повече оцелели.
Кимам с разбиране.
– Разбирам.
– Добре – казва тя, когато вратата се отваря и влиза Калиста.
Калиста не се спира, прекосява стаята и ме хваща в здрава прегръдка. Сълзите ѝ мокрят рамото ми, докато ме стиска . Отвръщам на прегръдката ѝ, като я държа здраво. Набъбналият ѝ корем ме принуждава да се наведа в кръста и се кълна, че усещам как рита. Калиста ме пуска, но се държи за раменете ми.
– Никога повече не го прави! – крещи ми тя.
– Ъ, съжалявам? – Превръщам го във въпрос.
Калиста избърсва сълзите от лицето си, като клати глава.
– Бях толкова уплашена. Мислех, че си мъртва, когато не можахме да те намерим след втория ден. Не мога да направя това – тя прави движение към корема си, – сама. Не смей да се опитваш да ме оставиш.
– Добре, няма да го направя – усмихвам се.
– Добре ли си?
– Да, добре съм. Дехидратирана съм, но съм добре. Как е Ладон? – Питам.
– Трудно му е, но работи върху това – казва Калиста. – И твоят човек, Сверр, също е добре.
– Говорила си с него? – Питам, като не успявам да удържа гласа си да не се прекърши от вълнение.
– Да – казва тя.
– Кога точно говорихте с него? – Розалинд ме прекъсва, като се изправя на крака.
– Преди около три часа – казва Калиста, като избягва погледа ѝ.
– Казах, че никой не трябва да напуска града след стъмване – казва Розалинд.
– Знам, но трябваше да се разберем за това. Ах, има толкова много неща, които трябва да ти кажа, но трябва да ги кажа на всички едновременно – казва Калиста.
– На всички? – Питам, чудейки се кой е включен в това.
– Създадохме Съвет в твое отсъствие – казва Розалинд.
– О, добре. И така, Ладон ще позволи ли на Сверр да се върне?
– Да – казва Калиста и ме залива облекчение.
– Добре, а какво, по дяволите, беше това? Защо нападна Сверр?
– Това е част от нещата, за които трябва да информирам всички. А и се очертават нови заплахи. Точно сега обаче Ладон се съгласи да държи темперамента си под контрол, просто ще трябва да бъдем внимателни, ще обясня повече, докато вървим. Трябва да отидем да вземем Сверр, а след това да съберем Съвета.
– Да отидем да го вземем? Сега? – Питам, като подскачам на пръстите на краката си.
– Да – казва Калиста, после прави пауза и поглежда Розалинд. – С ваше разрешение, госпожо генерал.
– Защо не? Имам нужда от всички способни тела, до които можем да се доберем.
Назад към част 14 Напред към част 16