ДЖОЛИ
– Недалеч има една пещера – казва Ладон, докато по-голямата част от групата се нарежда около нас.
Калиста е на ръката му и се усмихва, докато аз съм на ръката на Сверр и правя същото като на нея.
– Добре, колко е опасно? – пита Сверр.
– Колкото можеш да очакваш – казва Ладон. – Не е неуправляемо. Ще бъде по-лесно с още един Змей.
– Направете каквото можете, за да се подготвите – казва Сверр.
Ладон съска, след което двамата с Калиста си тръгват. Амара чака на малко разстояние и ни наблюдава. Тя се приближава, щом те си тръгват.
– Искам да помогна – казва тя.
Сверр се сковава, това е едва доловимо и ако не се държах за ръката му, може би нямаше да забележа.
– Благодаря, но това е нещо, което трябва да направя сам – отговаря ѝ той.
Амара прехапва долната си устна, докато слага ръка на бедрото си. Ревност се забива в сърцето ми, като я гледам как го гледа с хубавите си тъмни очи.
– Това е моята област – казва тя, звучейки раздразнено.
Сверр я поглежда надолу и опашката му увеличава темпото си на движение насам-натам.
– Разбирам – казва той.
Амара го гледа в очакване той да промени решението си. Сверр също стои и чака.
– Защо? – пита най-накрая Амара.
– Не съм сигурен дали ще мога – казва той. – Нека първо да проуча.
– Добре – казва тя и си тръгва.
– Така, това означава ли, че и аз съм извън играта? – Питам сега, когато сме сами.
Сверр гледа мълчаливо. Размахването на опашката му е достатъчно, за да ми подскаже, че е разстроен. Заставам пред него и слагам ръка на гърдите му.
– Говори с мен – казвам тихо.
– Джоли – казва той, а гласът му е свит. – Има неща, за които не искам да си спомням. Неща, които не искам да знам. Знам, че за да направя това, лошите спомени ще ми се върнат.
– Всичко е наред – казвам аз. – Ще се изправим пред тях заедно.
Устата му се стяга в твърда линия, но той поставя ръката си върху моята на гърдите си.
– Хайде да вървим – казва той и премята раницата си през рамо.
Той ни повежда през сградата и слиза в дълбините, където се намират двигателите, по които е работила Амара. Двигателите са огромни. Всеки от тях е голям колкото малка самостоятелна сграда и има десетки, подредени в редици. Вървим по редовете и той не поглежда на нито една страна, като държи погледа си съсредоточен директно пред себе си. Върви мълчаливо и в този момент има нещо толкова тържествено, че и аз не мога да измисля нищо, което да кажа.
Стигаме до една стена в далечния край на стаята и той спира. Главата му е наведена, опашката му се движи бързо напред-назад, дори крилата му шумолят, сякаш през тях преминава нервна енергия. Той диша дълбоко и затваря очи.
– Сверр, какво става? – Питам, когато дишането му се променя и става по-плитко.
– Спомени – издиша той.
– Разкажи ми – подбутвам аз.
– Не! – извиква той и се отдръпва от мен. – Не мога.
Обхваща ме страх, студ и мраз, но това е Сверр. Познавам го по-добре от това. Познавам човека отвъд всичко, на което се опитва да се противопостави. Няма да позволя на страха да застане между нас.
– Какво? – Питам отново, но не се приближавам.
Той поклаща глава настрани.
– Всичко това е…
– Какво всичко, Сверр? Какво може да е толкова лошо? Това няма да промени чувствата ми към теб.
– Не бъди толкова сигурна – казва той и болката в гласа му е достатъчна, за да разбие сърцето ми.
– Колко лошо може да бъде?
Той отново поклаща глава настрани.
– Правил съм ужасни неща, Джоли. Не съм достоен за теб. Всичко това е грешка. Щом щитовете се задействат, аз ще си тръгна, а ти ще си намериш друг. Такъв, който е достоен за съкровище като теб.
Докато говори, той издърпва чантата си пред себе си, посяга към нея и изважда кутията, в която се намира нещото с щита. Това нещо, то винаги е в центъра на нервното му разстройството. Какво е това нещо? Той докосва с длан щита, после затваря очи, вдига ръка към гърдите си и я притиска. Когато маха ръката си, щитът остава на мястото си. Отстъпва назад, после се изправя до стената. Нещо скърца, после щраква. От някаква точка на стената засиява зелена светлина, която се движи нагоре-надолу по щита, после стената избледнява и изчезва. Пред нас се простира дълга пътека.
– Свещени избледняващи стени – казвам аз и се навеждам към новата открита зона.
Сверр все още стои със затворени очи, диша на бързи пресекулки, а опашката му потрепва настрани. Приближавам се, докато не се притискам към твърдите мускули на гърдите му. Обхващам с ръце шията му, и се издигам на пръсти, докато устните ни се срещнат. Той не се съпротивлява, но и не отговаря. Продължавам да притискам устните си към неговите, докато най-накрая той се размърдва, измъквам го от мъглата на спомена, от миналото му.
– Сверр – прошепвам името му.
– Джоли – казва той.
– Няма значение – казвам аз.
– Ти не знаеш – отговаря той. – Аз не съм достоен.
– Аз знам. Ти си достоен – казвам с цялото си сърце.
Споменът танцува в очите му и докато ме гледа, част от него гледа към миналото. Държа се здраво за него, за да го закотвя в настоящето, но това е всичко, което мога да направя. Усещам как се отдръпва от мен, въпреки че не помръдва и на сантиметър. Връзката между нас двамата се напряга, докато той се отдръпва.
– Не, сгреших. Толкова много сгреших – прошепва той.
– Говори с мен, Сверр, моля те.
Приказните му тюркоазени очи се впиват в моите, без да мигат.
– Заслужаваш да знаеш – казва той накрая. – Всички те заслужават. Аз не съм лидер, не заслужавам да бъда сред други хора. Трябва да се върна към изгнанието си.
– Защо?
– Вината е моя – казва той и се измъква от прегръдката ми.
Взирам се след него, чувствата ми са наранени от отстъплението му. Той ми обръща гръб, но не продължава нататък.
– За какво говориш?
– Опустошението, войната, разрушенията, това е по моя вина – казва той.
– Какво? Как?
Той ме поглежда през рамо и аз осъзнавам колко рязко трябва да му е прозвучал гласът ми. Не исках да е така, но бях изненадана от това, което каза.
– Защото прокарах гласуването, позволих да се стигне до масата.
– Сверр, за какво говориш? Какво общо има това с онова нещо на гърдите ти, което прилича на значка от „Стар Трек“, и какво общо има всичко това със случилото се? Това което казваш няма смисъл!
– Може и да няма? – изсъсква той и изведнъж се ядосва. Гневът му пулсира между нас.
Ръцете му се свиват в юмруци и той се завърта, за да се обърне изцяло към мен. Правя неволна крачка назад по-скоро от изненада, отколкото от нещо друго. Опашката му се размахва от една страна на друга и крилете му трептят. Той стиска юмруците си многократно, докато най-накрая овладява себе си.
– Говори ми, моля те – казвам аз и въпреки страха, който се промъква по гръбнака ми, отивам при него.
Поставям двете си ръце на гърдите му, поглеждам в очите му и заставам пред него в очакване. Той поклаща глава настрани, а после като балон, който се издува, гневът се изпуска от него. Напрежението изчезва и оставаме само двамата, заедно.
– Няма да разбереш, как можеш да разбереш?
– Опитай, обясни ми – казвам аз.
Той затваря очи, вдишва дълбоко, после кимва в знак на съгласие.
– Бях водач на моя народ – казва той. – Бях председател на Владетелския съвет, когато гласувахме да се разбунтуваме. Споменът за това е, смътен, беса изяжда подробностите, но си спомням, толкова ясно, как вдигнах чукчето и го свалих. Бунтът щеше да се случи. Моят глас го започна. Аз ударих с чукчето.
– Нямало е как да знаеш – казвам аз.
– Моята работа беше да знам – казва той.
– Разбира се, казвам. Но не можеш да знаеш със сигурност. Току-що сам каза, че бесът ти е отнел подробностите. Колко от тях наистина си спомняш? За колко от тях си сигурен и за колко от тях предполагаш?
Той поклаща глава, така че аз продължаван да побутвам.
– Твърдиш, че всичко е зависило от теб, но ти каза, че си бил председател на Владетелски съвет, нали? Значи е имало повече от вас. Колко? Пет, десет, дузина?
– Петдесет и седем – казва той.
Спирам и примигвам. – Петдесет и седем?
– Да, по един за всяка територия – казва той.
– О – казвам аз, като се замислям. – Е, добре, но сериозно, как е възможно ВСИЧКО това да е по твоя вина?
– Бях, моят глас беше последният. Аз започнах войната, която се превърна в края на моята раса.
– Добре – казвам аз.
– Добре? – пита той.
– Да, добре.
– Не разбирам – казва той.
– Разбирам те. Случило се е. Направил си лош избор и той се е оказал ужасен. Не можеш да промениш миналото, можеш да поправиш само настоящето и знаеш ли какво? Имаме нужда от теб. Точно сега твоите хора се нуждаят от теб. Моите хора се нуждаят от теб. Това, което видях в онази стая там горе, беше лидер. Дори големият лош Ладон те слушаше.
– Аз не съм лидер – казва той.
– Глупости, ти си като капитан Пикард* на планетата! /*Капитан Пикард от сериала Стар Трек/
– Капитан Пикард? – пита той, объркан.
– Не обръщай внимание на това, мнението ми си остава. Ти си този, от когото се нуждаем. Така че си се объркал. Аз все още те обичам.
– Обичаш? – пита той и всичко спира.
Цялата вселена издава звук на трясък, докато спира. Аз го казах. Мислите и чувствата, които растяха в сърцето ми, откакто го срещнах, просто изригнаха. Думата виси между двама ни и знам, че всеки момент ще се срути. Веднага щом вселената се върне към движение, той ще падне и всичко ще се разбие. Ако му позволя. Няма да го направя, защото сега осъзнавам, че това е истина. Аз съм влюбена в него.
– Да, по дяволите, обичам те. И съм почти сигурна, че и ти ме обичаш – казвам с увереност, която сякаш е изградена върху подвижни пясъци. Една грешна дума от негова страна и стъклените ми къщи ще се разбият.
Той ме гледа, а в красивите му очи танцуват светлинки, след което се задвижи толкова бързо, че едва го виждам. В един момент той стои настрана, а след това аз не съм на крака, а в ръцете му, люлеещи се в кръг. Той ме придърпва плътно, крилата му изскачат и се увиват около двама ни, докато се целуваме. Езикът му търси настойчиво моя, докато целувката ни не се превърне в гориво за страстта ни. Усещам как възбудата му се притиска в корема ми, докато той продължава да ме притиска по-силно. Прекъсваме целувката, за да си поемем въздух, и аз се смея, след което и той се смее.
– Обичам те – казва той, а очите му блестят.
Толкова съм щастлива, че една сълза се плъзва по лицето ми. Той ме изправя на крака, след което избърсва сълзата.
– Всичко е наред – казвам и избърсвам следващата сълза, която се опитва да се изплъзне.-Нищо.
– Не си тъжна? – пита той. – Или наранена?
– Не, просто… толкова съм щастлива – казвам и след това още сълзи се стичат, докато се смея.
– Щастлива – казва той и поклаща глава. – Твоята раса е много… неефективна.
– Да – смея се аз. – Предполагам, че сме.
Облягам се на него и се вслушвам в ударите на сърцето му. То отеква, което съм забелязвала и преди. Сигурно е част от извънземната му биология.
– Радвам се, че си избрала мен, Джоли – казва той. – Още в момента, в който те видях, разбрах, че ти си единствената за мен. Не исках да ти налагам този избор. Исках да го направиш по собствена воля. Ти ме правиш много щастлив.
– Толкова си мил – казвам аз.
– Може би след време ще можем да обсъдим възможността да имаме деца? – пита той.
Самата аз не бях мислила толкова напред, но после си спомням как той мимикрираше нещо за корема ми и ми хрумва, че вероятно това се е опитвал да съобщи.
– О, казвам. – Да. Искам да кажа, че искам деца. Искам, но нека първо се погрижим за всичко останало, нали?
– Разбира се – казва той. – Нека да активираме щита.
Той държи едната си ръка около раменете ми, докато преминаваме през изчезващата стена. Тя ни извежда на подиум, който се спуска в черна бездна от двете страни. Предполагам, че е проектирана така, че Змей да вървят по двама, така че за нас двамата няма проблем да вървим един до друг. В тази стая цари зловеща, потискаща тишина. Поглеждайки нагоре, не виждам таван, а от двете страни не се виждат никакви стени. Сякаш вървиш по подиум през нищото, през нищото и пак през нищото.
Не знам колко време сме вървели, когато пред нас се появи стена. Сверр се приближи до нея и докосва нещо. Отново се излъчва зелена светлина и сканира значката му, след което стената се превръща в някакво устройство, подобно на сензорен екран. Той работи бързо, докосвайки произволни символи, които предизвикват появата на други. Машината, която ми позволява да говоря и да разбирам езика му, изглежда не е предала разбиране на писмеността.
– Да – изсъсква той, след което нещо щраква и се чува силен трясък.
Звукът на течащ въздух следва щракването, след което нещо изсвистява. Космите по ръцете ми настръхват, тъй като стаята се зарежда със статично електричество. Чернотата, която ни заобикаляше, изсветлява, докато не се превърне в смътен мрак, но вече не толкова потискащ, колкото беше. Сверр се оглежда, после прави още няколко неща на монитора.
– Готово е – казва той.
– Наистина ли? Хайде да го видим! Имам идея това място да заприлича на Галифрей!
– Какво е Галифрей? – пита той, докато го дърпам за ръката, опитвайки се да го накарам да се движи по-бързо.
„Сверр, има на какво да те науча – казвам аз, мислейки си за цялата попкултура, с която трябва да го запозная. – Но засега побързай! Искам да го видя!
Той се усмихва и след това тичаме ръка за ръка.
Назад към част 17 Напред към част 19