ДЖОЛИ
Събуждайки се, осъзнавам колко много ми харесва начинът, по който си пасваме. Силната му ръка лежи на кръста ми и се извива под гърдите ми. Той е толкова по-голям от мен, че аз съм свита в S-образната форма на тялото му. Това ме кара да се чувствам в безопасност. Притискам се в него и откривам, че той вече е буден и ме гледа.
– Добро утро! – Казвам весело. – Човече, какво не бих дала за едно кафе. Сутрините просто не са правилни без кафе.
Ясно е, че не ме разбира, но се усмихва и става. Помагам му да събере одеялата ни и да ги завие. Той събира раницата, казва нещо и започва да върви, така че аз го следвам.
– Значи това с езика е трудно. Как да ти кажа, че наистина трябва да се върна при приятелите си? Мисля, че в този момент е доста важно да се върна. Ще им липсвам, разбираш ли. Предполагам, че това повдига въпроса защо живееш далеч оттам? Намерил си ме в града, защо не живееш там? Ладон е добър, мисля, че двамата ще се разбирате. Може би. А може би не? Затова ли живееш далеч оттам, където и да е.
Той ме поглежда, докато говоря, но продължава да мълчи. Няма страшно, свикнах с дългото му мълчание, а и не е като да си говорим всъщност. Предполагам, че донякъде си говорим. Искам да кажа, че той е там и аз съм тук, но не общуваме. Разменяме си истински идеи. За това са нужни много жестове и старателна игра на роли, за да си предадем гледните точки един на друг. Играта, която той разигра, когато искаше да остана, предизвиква усмивка на лицето ми. Той е толкова мил.
Не беше трудно да се разберем какво иска, защото се притесняваше, че ще ме наранят, но по дяволите! Това беше едно голямо приключение. Е, всъщност това беше много ходене, а после лежане на пясъка и гледане как убива голям звяр, но все пак е по-добре от това да чакам сама в пещерата, без да знам дали ще се върне, или не. Не, това беше забавно. Харесвам го. Харесва ми начинът, по който ме гледа и не казва много. Това е хубаво. Когато действа, е силен и сигурен, в което има привлекателност, за която до сега не съм се замисляла.
Мъжете, които познавах преди, на кораба, не бяха такива. Те всички бяха, хм, не знам добра дума за това. Предполагам, че са меки. Най-трудното решение, което животът на кораба изискваше да вземеш, беше дали да излезеш на вечеря, или да се храниш вкъщи. Животът ни беше невероятно рутинен и предвидим. Имам предвид, че в деня, в който си се родил, работата и образованието ти са били определени, преди да можеш да кажеш мама. Така е трябвало да бъде на кораба на поколението. Не можеше да се случи така, че някое поколение да реши да не върши работата, за която е създадено. Корабът нямаше да оцелее и никога нямаше да стигнем до целта си с жизнеспособна колония.
Така че да, тези мъже не бяха мъжествени. Във филмите и телевизионните предавания от Земята имаше мъжествени типове. Клинт Истууд, Джон Уейн. Но Доктор Кой винаги е бил по-скоро мой тип. Тенант, да моля, хм. Умен и контролиращ. Сега, като се замисля, виждам част от това в Сверр. Той е едър, прекалено едър и обемист, за да бъде Доктор Кой, но в начина, по който планира нещата, определено да. Той е умен и използва ума си толкова, колкото и мускулите си. От това, което съм виждала в Ладон, той си пробива път с мускули през всичко, но не и Сверр.
Хм, така че ако Сверр беше Доктор… образът просто не се получава. Все едно да се опиташ да си представиш Арнолд Шварценегер в ролята. Той е прекалено голям, прекалено обемист, Докторът е лигав или нещо подобно. Все пак той е извънземен, Докторът също. Той е умен, като Доктора. Добре, така че за моите цели той е моят Доктор, а аз съм неговата спътница.
Може ли Докторът да прави секс със спътниците си? Е, това все още се обсъжда поне сред феновете на кораба. Имаше цялата сюжетна линия с Роуз, но те никога не са правили секс. Той обаче е целувал момичета, което е горещо. Добре де, ама Сверр е прекалено голям, за да е истински Доктор, така че ще кажа „да“. Ако той иска. Или по-скоро ако аз искам? Искам ли?
Не. Всичко това е просто фантазия в главата ми, за да ми минава времето. Не мога да си позволя да се вманиачавам толкова много. Сверр е далеч пред и вляво от мен. Осъзнавам, че съм изостанала от него и тръгвам да бягам. Ако пресека по диагонал, ще го достигна по-бързо, така че го правя. На третата ми крачка земята се размества и тогава потъвам.
– ПОМОЩ! – Викам, докато пясъкът ме засмуква, а отдолу зейва чернота.
Стомахът ми се свива, когато усещането за празно пространство се отваря и аз падам. Пискливи звуци са последвани от шумолене на кожа, после от тъмнината към мен политат неща и аз крещя. Крещя толкова силно, че имам чувството, че гърлото ми се къса, но продължавам да крещя. Нещата, големи и гадни неща, ме удрят, а аз продължавам да падам. Поглеждам нагоре към отдалечаващата се светлина и напразно търся нещо, за което да се хвана.
– Дж-оо-лииии! – крещи Сверр, появява се над мен с разперени криле и се гмурка към мен.
Сърцето ми се разтуптява, докато се протягам към него с надеждата, че ще се справя. Той прибира крилата си до тялото, след което се спуска по-близо. Неща, които не мога да видя ясно, летят към него с писъци. Улавям проблясъци на крила, зъби и зелени проблясващи очи. Те разкъсват плътта му, докато той се приближава към мен. Когато е близо, той разтваря широко ръце и ме хваща здраво. Крилете му се разтварят, прекъсвайки падането ни, след което се удряме в земя и се търкулваме надолу. Той се увива около мен в защитна топка, а аз все още крещя от страх и облекчение.
Когато спираме да се търкаляме той скача на крака. Оръжието, което е използва вчера, пада в ръката му. Започвам да се изправям, но той ме избутва на земята със свободната си ръка, след което застава разкрачен над мен. Размахването на крила и писъците продължават. Той се обръща настрани в очакване, след което тварите се гмуркат от чернотата и го нападат. Той замахва и едно от тях е разрязано наполовина, но още две го удрят от другите страни, впивайки зъби.
Той хваща едното със свободната си ръка, откъсва го и го запраща на земята, където го пробожда с оръжието си. Още две се хвърлят към него, но той ги избягва. Хваща това, което все още го хапе, отхвърля го и го пробожда. Той се спъва и почти пада. Не виждам сериозни поражения, но раните, които има, му влияят.
– Сверр! – Извиквам, когато друго от тези неща се насочва към гърба му.
Той се завърта с оръжието си и го удря като бухалка, която се свързва с бейзболна топка. То се хвърля в мрака и чувам как се удря в стената. Той отново се полюлява и страхът свива вътрешностите ми. Звуците на нещата стават все по-слаби. Не може да са останали повече от две или три от тях. Изправям се на колене зад Сверр, за да се опитам да защитя гърба му. Не знам с какво и как, но трябва да му помогна. Той се спусна тук, за да ме спаси, и аз трябва да му се отплатя за тази добрина.
Две от тварите профучават над главите ни, избягвайки светлината, която струи от дупката над нас. Тя е само пет шест метра, но когато падах, ми се струваше като километри. Сверр се завърта в кръг с готовото си оръжие. Гърбовете ни са притиснати един към друг и забелязвам, че през него преминава трепет. Трепери, сякаш мускулите му се свиват. Едно от съществата изпищява и се гмурка само за да срещне края си върху оръжието му. Другото излита от дупката над нас с писъци, след което всичко утихва. Сверр завършва още един кръг, след което коленете му сякаш поддават и той пада на пода.
– Сверр! – Възкликвам.
Той ме поглежда подпрял се на ръцете и коленете си. Мускулите на гърба му се стягат толкова силно, че виждам как подскачат под кърпата. Ръцете му треперят и той едва успява да вдигне глава, за да ме погледне. Вдига ръка към мен, после спазмите достигат до ръката, която го поддържа, и той пада по лице.
– Не! – Хващам го за рамото и се опитвам да го повдигна.
Той е тежък и се налага да се напрягам, докато се опитвам да го обърна. Той се движи, опитвайки се да помогне, но всичките му мускули треперят от твърди спазми, които ме боли да гледам. Обръщам го настрани и той ме поглежда с болка в красивите си очи, след което тялото му конвулсира силно, хвърляйки го по гръб. Той се тресе, краката му ритат, ръцете му се размахват, после очите му се затварят и той се успокоява.
– Не, не, не – повтарям отново и отново, мантра срещу най-лошото.
Придържам ухото си до устата му и чувам тихото поемане на въздух. Той диша. Добре! Слагам глава на гърдите му и се вслушвам. Сърцето му бие, но е странно. Има някакво ехо, което не е наред, но засега се съгласявам с факта, че изобщо бие. Слънцето струи от отвора, през който паднах, създавайки кръг от светлина, който е изгарящ. Докосвам лицето и ръцете му, те са топли. Не знам дали са прекалено топли, или не. Тялото му се справя по-добре с топлината на тази планета, отколкото моето, но какво му трябва? Топлината ме кара да се чувствам некомфортно, затова решавам да го преместя.
Приклекнала до главата му, го захващам под раменете и се опитвам да го изтегля извън кръга светлина. Той не помръдва, затова вкопчвам пети и се дърпам назад с цялата си тежест. Стъпалата ми потъват в пясъка до глезените, след което най-накрая той се приплъзва на няколко сантиметра, достатъчно далеч, за да се приземя по задник. Изправям се, навеждам се, хващам го отново и повтарям процеса. Трябва да направя това пет отделни пъти, преди най-накрая да го издърпам извън струящата светлина.
Преместването в сянката ми дава възможност да огледам разположението на пещерата, в която съм паднала. Тя прилича на някакъв стар тунел. Сега, когато нещата, които ни нападнаха, са изчезнали, тя е празна. Продължава вляво и вдясно, доколкото светлината ми позволява да видя, преди чернотата да я погълне. Стените са гладки, както и подът и таванът, сякаш е издълбана от машина. Твърде гладка е, за да е била естествено оформена.
Гърдите на Сверр се повдигат и спускат бавно, но той не помръдва, затова го проверявам за рани. Откривам няколко ухапвания, всяко от които е възпалено и подуто. Най-лоши са тези на гърба му, където се е наложи да изтръгне нещата от себе си. Те са откъснали парчета от плътта му, оставяйки отворени рани.
Той е опаковал багажа си за лов и аз се чудя дали в него няма нещо с лечебна стойност. Изглежда толкова грижовен и внимателен, че има голяма вероятност да има нещо такова. Преравям раницата му и почти на дъното откривам буркан, който е увит в маслена кърпа, завързана с конец. Развързвам го и намирам малко бурканче с капак, който се завинтва. Махам капака и вътре има гъст, лепкав мехлем, който мирише невероятно силно. Миризмата му атакува сетивата ми, от което очите ми се насълзяват, а синусите ми изгарят.
Струва ми се, че е лекарство, затова потапям пръстите си в него. При първия допир е хладно, но се затопля по пръстите ми, избирам едно ухапване по него и го намазвам. Обработвам внимателно всяка рана с мазилото, докато не се уверя, че съм покрила всяка от тях. Нямам превръзки, с които да ги покрия, затова използвам ризата и панталоните му, за да предпазя мазилото от събиране на мръсотия.
След като приключих, внимателно опаковах буркана и го връщам в чантата заедно с всички консумативи.
Сега чакам. Адреналинът е отпаднал от организма ми, оставяйки ме да се чувствам изцедена до костите си. Не ми е останало нищо, а съм жадна. Сверр имаше кожена торба за вода, затова уморено се изправям на крака и я търся. Намирам я на няколко метра от мен, лежаща в локва от влага. При приземяването си се е ударила в остър камък и е била разрязана. Цялата вода се е просмукала в пясъка. Гледайки намаляващото мокро петно, желанието ми да заплача е непреодолимо, но съм твърде сух за сълзи. Сухите ридания разтърсват тялото ми в продължение на няколко минути. Когато отминават, се връщам при Сверр и лягам до него.
Уморена съм. Толкова, толкова уморена. Искам просто да се свия до него и да заспя. Искам ръцете му да ме обгърнат, да ме притиснат плътно към хладното му, силно тяло. Той е непознат за мен. Не го познавам и не можем да общуваме, но за времето, през което сме заедно, той е направил за мен повече, отколкото всеки друг човек в целия ми живот.
Лежа тук с глава на рамото му, слушайки тихия звук на учестеното му дишане, и осъзнавам колко се страхувам, че няма да се събуди. Това е нещо повече от страх за собственото ми оцеляване. Той ми харесва. Искам той да е добре. Разбира се, че съм прецакана, ако той не се събуди, но може и да оцелея. Аз съм умна и вероятно мога да измисля как да се измъкна оттук. Не знам обаче дали искам да го направя без него. Неговата сила и доминираща природа се балансират от това колко мил и внимателен е той. Той ме кара да се чувствам… щастлива? В безопасност? Загрижена? Може би нещо повече?
Така ли беше за теб, Калиста? Влюби ли се в Ладон по този начин?
Тъмнината ме обгръща, докато мислите ми излизат извън контрол.
Назад към част 8 Напред към част 10