Глава 11
Промушвайки се през тълпата със скорост, близка до тази на костенурка, Ава се втурна към изхода Л и след това се насочи към Норт Дам с това, което и се искаше да мисли, че е незабележимо. Но дори и да не беше, на кого му пукаше? Цялата общност на Уикър Парк можеше да я види как спринтира с полата на костюма, която се издигаше нагоре по бедрата ѝ, и с маратонките, с които пътуваше до работа, и това щеше да е по-добре от алтернативата, която беше положила всички разумни усилия, а може би и няколко по-малко разумни, за да избегне.
Трябваше да се прибере навреме.
Обикновено доставките идваха между четири и трийсет и пет следобед. И като провери телефона си, сега беше момента. Което означаваше, че въпреки че Ава почти се беше престорила на болна, за да се измъкне по-рано от срещата си, имаше вероятност камионът вече да е дошъл.
Не. Не можеше да има такъв лош късмет.
Тя просто… о, боже, камионът беше паркиран пред дома им.
Стомахът ѝ се срина.
А там беше Сам – какво, по дяволите, правеше у дома?!!! – облегнат на каменната подложка в предната част на алеята им, дълги, облечени в джинси крака, кръстосани в глезените, малка кафява кутия, прибрана под мишницата му, докато подписваше онзи малък електронен блок.
Това беше нейният пакет.
Той го беше взел.
А тя все още се намираше на повече от един блок разстояние.
Изхвърли ръка нагоре в дива вълна и принуди и без това напрегнатите си дробове да изрекат името му.
Само че това не беше добре. Някакъв моторист подкара мотора си, а Сам дори не вдигна поглед.
Извита и изпотена през това, което беше разкошен костюм, когато го облече тази сутрин, тя изпъна крака и опита отново.
– Сам!
Но той все още си говореше с доставчика. Смееха се за нещо и може би така беше по-добре, защото тогава тя можеше да се държи безгрижно, когато влезе и грабна кутията си.
Само че тогава Сам бръкна в джоба си и извади онова сгъваемо нещо за инструменти, което винаги носеше със себе си.
Ръцете ѝ се изпомпваха, дробовете ѝ бяха сурови.
– Сам! Това е мое! Не отваряй това. Това е моят пакет! Сам!!!
И това последното той сигурно чу, защото главата му се вдигна и той кимна в нейна посока с усмивка, преди да погледне обратно към доставчика, за да продължи с това, за което си говореха.
Ръцете му обръщаха картонената кутия в ръцете си, а после повдигнаха капака. Ава се хвърли на последното разстояние, препъвайки се в него, докато удряше с ръка по картона, хлипайки:
– Моят пакет… Благодаря, че подписа… Получих го… оттук.
Брадата на Сам се отдръпна, докато срещаше очите ѝ, а после насочи вниманието си към кутията, попаднала между ръцете им.
– А, Ава? Тази е моя. Твоята е зад мен.
Твоите? В множествено число, като в повече от една кутия?
Навеждайки се над Сам, за да погледне към земята зад него, тя видя, че всъщност има три кутии. Две средно големи и една малко по-голяма от кутията в ръката на Сам. По-дълга.
– А, точно така. – Лицето ѝ, вече зачервено от онзи бяг, предизвикан от отчаянието, пламна още по-горещо. – Разбира се.
Колко всъщност беше поръчала?
– Какво е цялото това нещо? Обикновено аз съм този, която получава доставките.
Точно така, защото когато Сам скучаеше в малките часове на нощта, човекът имаше склонност да го сърби пръстът на спусъка, когато ставаше дума за предложенията от типа „Както се вижда по телевизията“. И честно казано, Ава обикновено беше щастливият получател.
Което ѝ даде идея.
– Не мога да ти кажа. Те са подаръци.
Очите на Сам се разшириха, а след това цялото това речно синьо се запъти към въпросните кутии.
Трябваше да знае по-добре, защото познаваше Сам и макар че даването на подаръци наистина беше негово нещо, когато ги получаваше…
Той балансираше неудобната купчина в ръцете си и беше на половината път до входната врата, преди Ава да осъзнае грешката си и да започне да се спотайва след всичките си мръсни тайни.
– Сам, почакай!
Вратата за сигурност беше на обратния си ход, когато тя се хвана за нея.
– Сам, спри. Сериозно говоря – извика тя и го погна нагоре по стълбите, като чантата ѝ за пратки се блъскаше при всяка стъпка. Провирайки се покрай все още отворената врата, тя изпъшка: – Не ги отваряй. Те не са…
Твърде късно.
Сам ги беше отворил, стоеше на бара, инструментът му лежеше до трите отворени кутии, а около краката му се беше изсипала лавина от плънка от найлон с мехурчета. Той поклати глава, с ухилен поглед, докато вдигаше отвътре това, което може би беше третата ѝ, а може би и четвъртата импулсивна покупка.
– Значи предполагам, че вибраторът всъщност не е подарък за мен.
***
С кого се е шегувал? Тази малка съкровищница беше от онези подаръци, които не спираха да се подаряват. Вероятно завинаги. Защото, дявол да го вземе, изглеждаше, че Ава е изкупила целия запас от самозадоволяващи се играчки, а виждайки арсенала ѝ – знаейки какво може да използва върху себе си само на един шибан етаж разстояние –
Той пристъпи зад бара, като опря лакти в небрежна поза, която се надяваше да прикрие твърдите като камък, болезнени доказателства за това колко много цени този много специален подарък.
Едва тогава забеляза, че горещото изгаряне, което се разрастваше по шията и бузите на Ава, сякаш бе преминало от смущаващо в яростно.
– Какво, по дяволите, Сам? – Попита тя, като кракът ѝ действително тупна на пода под нея, а юмруците ѝ се свиха отстрани. А на него му се искаше да се разсмее, защото по този начин тя отново беше осемгодишна пред него и това толкова му харесваше, че му се искаше да я придърпа в прегръдките си и да я прегърне, докато тя не изпищя и не го ритна в подбедрицата, за да спре.
Едва тогава той зърна приятелите ѝ за лягане и – дилдо, камшик – тя отново се превърна в порасналата жена, която беше опитал преди седмица. Той си мислеше за звуците, които опитът го беше научил, че тя издава, когато се приближава, и се чудеше коя от новите ѝ играчки ще я накара да ги издава най-бързо.
– Сам, престани да гледаш! – Поиска тя и, да, той знаеше, че е права, но щеше да бъде проклет, ако можеше да откъсне очи от това, което часове – ех, минути – след това можеше да работи в това нейно стегнато тяло.
– Сам!
И нивата на писъците на тази молба бяха достатъчни, за да пробият.
Той се обърна обратно към Ава, любимия му вкус на забранения плод, и виждайки, че унинието гори твърде ярко, и без обичайния смях, който съпровождаше всяко споделено от тях смущение, всичко, което горещо и твърдо го яздеше, се разми до нива, позволяващи мозъчни функции.
Тя наистина беше разстроена.
– Хей, Ава, ела тук. – Той излезе иззад бара, по-загрижен за болката в очите ѝ, отколкото за очевидните трайни последици от това, че е видял съдържанието на тази кутия. – Не исках да те разстройвам.
Придърпа я до себе си. По-добре да избегне очевидните пречки пред един сериозен разговор. Но момичето, което винаги се беше разтапяло в него, беше сковано в ръцете му.
– Ето защо никога не мога да имам нищо лично в живота си.
Той се отдръпна, а веждите му се смръщиха.
– За какво говориш?
Раменете ѝ се свиха и тя се отдръпна.
– Говоря за това, че ти се занимаваш с всичко, с всяка част от живота ми. Всяко кътче от дома ми. Не мога ли да имам няколко тайни, за които да не се притеснявам, че ще ги осветяваш с прожекторите си?
Пръстите му бяха неподвижни, опирайки се в гърба ѝ. Контактът може би беше повече за него, отколкото за нея. Особено като я чуваше да говори, сякаш между тях нямаше достатъчно разстояние, докато доколкото си спомняше, близостта, която споделяха, беше толкова важна за нея, колкото и за него.
Червата му се свиха, защото имаше само едно нещо, което се беше променило.
Сексът.
Исусе. Изглеждаше толкова правилно. Чувстваше се толкова правилно. И когато я погледна в очите, както го правеше още от детството им, видя колко правилно е било и за нея. Колко уверена беше, че единствената им нощ няма да повлияе на приятелството им. Но ето че Ава му казваше, че е твърде близо.
– Ава, говори с мен. Откъде идва това?
Тя се засмя, а звукът ѝ накара центъра на гърдите му да се разрани, защото това не беше смехът, който обичаше. На който разчиташе. Това не беше смехът, който споделяха, и това го караше да започне да се паникьосва.
Нима беше прецакал всичко? Рискуваше единственото нещо, което имаше по-голямо значение за него от всичко друго на планетата, само за една нощ? За една-единствена шибана нощ?
Само че това не беше правилно. Не беше само единствената нощ, в която бе излъгал и двамата, че е достатъчна. Ако беше така, нямаше да я гледа по начина, по който я гледаше, да мисли за това какво е било да бъде вътре в нея, да фантазира за всички неща, които му се е искало да направи. Търсеше някакъв знак, че тя прави същото.
Дали беше вбил клин между тях?
– Това не си ти.
Глупости. Ако не беше ти, тя щеше да е сключила ръце около него и да е заровила чело в ризата му.
– Тогава какво е то?
Ръцете на Ава се вдигнаха към лицето ѝ и тя се обърна с гръб към него. Още една рана. Още един юмрук в корема му.
Защо една нощ не беше достатъчна?
– Това е, което се случи, Сам.
Той кимна, защото какво друго можеше да направи? Той вече знаеше. Но поне тя му говореше. Ако говореха, тогава можеха да се справят с всичко.
Той нямаше да повярва на нищо друго.
– Беше глупаво, Ава. Съжалявам. Но не е нужно да е някаква голяма работа. Можем да се справим с това.
Тя се обърна към него с объркване в очите. И после разочарование, когато се втренчи в него.
– Разбира се, че ще се справим. Просто… съм прекалено навита. Знаеш, че не съм като теб, с цялата тази случайна компания и редовен отдушник за сексуалното напрежение. А и предполагам, че за мен е минало известно време. Достатъчно дълго, че една нощ – една страхотна нощ, защото наистина, наистина беше невероятна и не бива да се чувстваш зле заради нея или като че ли не си се справил, защото напълно се справи…
Не се справи? За какво говореше тя?
– …но сега сякаш съм готова да се пръсна. Сякаш това, което направихме, беше достатъчно, за да ме накара да искам още. И аз се побърках. И понеже не съм чак толкова непринудена като теб, реших, че най-добрият вариант да изпусна парата е няколко лични аксесоара. Но се надявах, че целият свят няма да знае за това.
Сам примигна.
– Така че, ако разбирам правилно, отдръпването ти от мен преди малко не беше, защото бях отишъл и прецакал всичко, като те заведох в леглото. Беше, защото се нуждаеше от нещо повече от това да се отървеш от ръба и те беше срам да видя, че поемаш нещата в свои ръце. Така да се каже.
Отдръпна брадичката си и поклати глава.
– Защо си мислиш, че нещата между нас са се объркали? – Попита тя, а гласът ѝ започна да звучи като прещипан, което показваше колко е притеснена. – Така ли се чувстваш?
Той се засмя с облекчение и я придърпа към себе си.
– Това, което чувствам, е, че може би общият ни проблем не е в това, че се поддадохме на една нощ между нас, а че след двадесет години близост си помислихме, че една нощ ще е достатъчна.