Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 14

Глава 12

Премигване. Премигване.
Брин отново примигна, прочиствайки очите си за последен път, преди да се съгласи, че това, което вижда, е реално. Предната нощ наистина се беше случила. Форд наистина беше до нея в леглото. Гол.
Тя не можеше да повярва, че го е направила. Позволи да се случи.
Но той беше там. Тези големи, широки рамене, стеснени до мястото, където чаршафът и одеялото се бяха скупчили в бедрото му, бяха положително доказателство, че си е изгубила ума. Волята си. Борбата ѝ срещу нещо, което знаеше по-добре, отколкото да си позволи.
Самообвинението трябваше да дойде с пълна сила, но гледайки мъжа, който лежеше до нея – мъжът, който се протегна, за да я придърпа по-близо със сънливо, доволно хъркане – тя не можа да събере нито една мисъл, освен колко отчаяно се нуждаеше от това. Колко хубаво се чувстваше да заспи в ръцете на Форд. И какво блажено облекчение беше да свали поне отчасти защитата си и просто да се предаде.
Облегнала глава на рамото на Форд, тя го вдиша. Задържа този дъх колкото се може по-дълго, наслаждавайки се на него, преди неохотно да го върне.
Форд се беше съгласил нещата да останат непринудени. А начинът, по който се бе появил, без да мигне – изглеждаше, че наистина е съгласен с това. Което беше добре. Определено.
Разбира се, тя знаеше, че отначало той се интересуваше от нещо повече, но лекотата, с която той се съгласи с една свободна и неопределена уговорка – е, тя предполагаше, че това няма да е първият път за Форд. И това беше увереността, от която се нуждаеше, за да може сама да подпише.
Беше наранила този човек в миналото и не можеше да живее с това, че ще го направи отново. Не и заради егоистичното желание да има още малко от единственото нещо, което никога не е искала да изостави.
Що се отнася до по-дълбоките ѝ емоции – те бяха излезли от релси още от първата вечер в кръчмата „Пинт“. Нямаше как да защити сърцето си пред Форд. Но и не трябваше. След всичките години, в които държеше всичко в бутилки, криеше се зад несъществуваща връзка, затваряше се от хората в живота си, преди да са се сближили, поне веднъж се почувства добре просто да чувства. За малко.
И неизбежната болка, която щеше да дойде, когато се сбогуват след седмица-две – е, това беше компромис, който тя с удоволствие щеше да направи.
Форд се събуждаше. Той я придърпа плътно към себе си, задържа я за миг, преди да я пусне и да се изпъне на леглото. Гърбът на ръката му се удари в стената, а краката му се протегнаха далеч зад края на двойното легло, което преди винаги бе изглеждало като достатъчно място. Но сега? Тя се подпря на един лакът и се вгледа в гледката, която не беше виждала от десет години. Форд, който се изливаше от твърде малкото легло от всички посоки.
Разтривайки очи с показалеца и палеца си, той изпусна прозявка и след това отдръпна брадичката си назад.
– Какъв е този поглед?
– Имаш ли някога достатъчно място, или животът е просто да се местиш от едно тясно пространство в друго и да се примиряваш с това?
– В леглото ми има достатъчно място – каза той с усмивка. – То е калифорнийско кралско и с удоволствие ще ти го покажа тази вечер, ако искаш.
– Тази вечер? – Попита тя, а в нея се прокрадваше напрежение, което не искаше да изпитва.
Форд забеляза, както забелязваше всичко, но само се засмя и поклати глава. След това, като издърпа свободно парчето чаршаф, което тя беше прибрала под ръцете си, той нахално напипа зърното ѝ.
Усещането се стрелна през нея, направо в сърцето ѝ.
– Освен ако този следобед не звучи по-добре. Или може би дори по-късно тази сутрин? – Гласът му след сън беше изпълнен с чувствено изкушение, по-силно дори от кръжащия му палец. – Това е флирт, Брин. Те горят силно, докато не изгорят, нали?
Вярно? Тя нямаше представа.
Не само че никога не беше участвала в истински флирт, но дори да говореше с приятелите си, сексът и романтиката бяха теми, които отдавна беше овладяла да избягва. Което означаваше, че дори не може да се позове на чужд опит.
И все пак това с изгарящата горещина звучеше съвсем точно, защото тялото ѝ вече молеше за още от това, което имаше снощи, и може би той беше прав. Ако тази връзка не можеше да продължи дълго, защо да не се възползва максимално от нея, докато я има?
Навеждайки се към целувката на Форд, тя отговори:
– Точно така.

***

– А ти къде, по дяволите, си бил? – Попита Ава с присвити тъмни очи, кракът ѝ потропваше с километър в минута, а пакетът с грах уасаби, с който беше заредил килера си два дни по-рано, висеше в едната ръка, а в другата беше закрепен плик с бисквити Орео.
Форд поклати глава на малката си сестра и се замисли дали да не и отнеме правото да ползва ключовете, но тъй като денят беше твърде хубав, за да рискува да бъде убит, просто продължи и паркира ключовете си на кукичката „Донки Конг“ до входната врата.
– Здравей, Ава. – Той потърка с ръка върха на главата ѝ и се ухили, когато тя се отдръпна втренчено.
– Снощи ти писах четири пъти. И се обадих два пъти.
Да, той беше видял. Беше проверил съобщенията, след като бяха излезли от душа и преди да види как изглежда Брин в хавлията си.
Ава се втренчи в него.
– Ами ако е било спешно?
Беше снимка на пяната от горната част на бирата на Ава. Тя си помисли, че прилича на някое от кучетата ѝ, и искаше второ мнение. Лошо.
– Съжалявам. Но ти имаш съпруг, който да се справя с тези спешни ситуации с пяна. Аз бях… зает.
Хубаво. Начин да се препъне в последната дума.
Очите на Ава се разшириха, докато тя се оживи.
– О, наистина? Зает с какво? – След това, изглеждайки особено доволна от себе си, тя се поправи: – Или трябва да кажа с кого?
През годините тайните между тях бяха малко и далеч. Но ги имаше. Някои неща бяха твърде лични, за да се споделят дори с най-близкия човек. Сам беше една от тези тайни. И макар че на някакво ниво Форд винаги беше знаел какво изпитва Ава към него, никога не я беше подтиквал да си признае. Брин беше другата. Беше се влюбил в нея, но по някаква причина не беше успял да каже на семейството си. Не и докато бяха заедно, и определено не и след като се разделиха. Може би просто знаеше, че нещата се случват бързо, и не искаше да чуе неизбежните предупреждения или съвети. А след това, ами нямаше нужда всички да знаят какъв глупак е бил.
Вероятно затова и този път не беше казал на никого от тях за Брин. И ето защо нямаше да каже на Ава и сега. Не и докато Брин не осъзнае, че иска цялата връзка също толкова силно, колкото и той. Дотогава не се нуждаеше от глутница делови хора, които да го преценяват всеки втори ден, опитвайки се да разберат дали е постигнал някакъв напредък с момичето си и как се справя, ако не е. Не искаше да знаят колко много означава тя за него. Още не.
– Просто едно момиче, което срещнах.
Една тънка вежда се изви нагоре.
– Малката мис Червило на яката ти?
Той се усмихна, спомняйки си за първата нощ. „Мис Пак-Ман.“
Ава завъртя очи с отвращение.
– Сериозно, Форд. Това някакъв перверзен код ли е за това, което направи снощи? Отвратително.
А?
Тя му махна с ръка и изсумтя.
– Ти можеш да бъдеш такова куче. Тръгвам си.
Той се облегна назад на плота и гледаше как сестра му се отдръпва от апартамента му. С грах уасаби и бисквити Орео.

***

Форд се усмихна и седна, за да се облегне на стената, докато Брин пълзеше обратно в леглото, от което едва я беше пуснал преди пет минути, с бурито в ръка, покрито със зигзаг от заквасена сметана и едно пакетче огнен сос „Тако Бел“, поставено отстрани.
– Закуска – промърмори Брин, прибирайки коленете си под себе си.
Нищо не беше изглеждало по-добре в живота му. В края на краищата, тя беше доставена гореща от най-красивото момиче на планетата, облечено само в тениската му от предишната вечер. Онази, която той шибано обичаше да вижда върху нея.
– Не трябваше да го правиш.
Брин се изчерви и сви едно стройно рамо.
– Заслужи си го – каза тя, а бузите ѝ станаха още по-горещо червени.
Пресегна се към закуската си, отхапа една хапка, духна върху нея и понеже просто не можеше да устои, попита:
– Ами да, за какво?
Той знаеше. Или поне имаше доста добра представа.
Тя го потупа по рамото, издавайки заканителен звук, но усмивката на лицето ѝ беше направо насърчителна.
– Ооо, имаш предвид, когато…
– Форд – изпъшка и се изви достатъчно, за да се замисли дали да не остави закуската в леглото настрана и да види дали Брин не е гладна за нещо съвсем друго.
Вместо това той протегна вилицата и се наслади на наблюдението как устните ѝ се затварят около зъбите, а очите ѝ се затварят от сладко задоволство.
Боже, тя беше съвършена. Момиче за прости удоволствия, което не държи на всичко, което може да се купи с пари. Обичаше изумруденозеления стол La-Z-Boy, който беше купила втора ръка от едно от момчетата в работата. Нямаше значение, че не подхождаше на нито едно нещо в апартамента ѝ. Беше удобен и това имаше значение. Дрехите ѝ бяха същите. Колекция от забавни тениски, удобно износени дънки и обувки, с които можеше да стои часове наред. Онази черна рокля, която той бе имал удоволствието и привилегията да съблече от нея, беше един от двата ѝ „модни“ тоалета.
И тя беше напълно доволна от това.
Беше освежаващо. Успокояващо за човек, който неведнъж е бил изгарян от жени, които се интересуват повече от размера на портфейла му, отколкото от всичко друго, което може да предложи, и въпреки това Форд искаше да направи повече за нея. Искаше да я изведе навън и да ѝ купи няколко неща, за да запълни някои от празните пространства в жилището ѝ. Искаше да я разглези с екстравагантни вечери – само че Брин не му позволи да я заведе дори на пищна закуска.
Тя каза, че това е така, защото и се налага да се храни навън много често заради работата. А когато не работеше, просто обичаше да си е у дома. Част от него се съмняваше, че това е цялата история, и подозираше, че това е по-скоро свързано с нейната представа за това как трябва да изглежда това „неангажиращо занимание“, в което бяха влезли преди седмица и половина. Макар че как удрянето в ресторант се равняваше на плашещи нишки във връзката, той не разбираше напълно. Но както и да е. С удоволствие би ял бурито от микровълнова до края на дните си, ако това означаваше да прекарва всяка нощ, когато Брин е в града, в нейното легло. Освен това нещата между тях вървяха толкова добре, че беше сигурен, че Брин ще се върне към истинската връзка съвсем скоро.
– Имам шест часа, преди да трябва да тръгвам за летището – каза тя, подпря се на възглавницата зад гърба си и след това се сгуши. – Искаш ли да се излежаваме и да гледаме телевизия цяла сутрин?
– Не мога – отвърна Форд, заобикаляйки хапка, която току-що беше сложил в устата си. – Ава и Сам правят пици в тази нова фурна, която Сам купи от телевизията, а аз казах на Ава, че ще я заведа да пазарува консумативи. Така че, колкото и да ми се иска да мързелувам в леглото на маратон по „Свръхестествено“ цяла сутрин, започвам да получавам странични погледи от всички заради това колко пъти съм се отказвал от плановете си през последните няколко седмици.
Брин кимна с глава и открадна вилицата за следващата хапка.
– Звучи забавно. Виждала съм тези фурни. Наистина ли работят?
Форд я погледна, като дъвчеше доволно. Тя не търсеше покана.
Не биваше да го прави. Знаеше, че не бива, но частта от него, която искаше Брин да бъде негова, някак изпревари частта, която искаше да ѝ даде цялото време, от което се нуждаеше.
– Ела с мен и разбери.
Жената, която се беше приютила толкова плътно до него, се стъписа до него. Тя преглътна достатъчно силно, за да го чуе – а може би просто всяко негово чувство се беше изострило в очакване на отговор, който не би трябвало да означава това, което означаваше за него.
Отговорът, който се съдържаше в сенчестите очи, които се срещнаха с неговите.
Майната му.

***

Гърбът и раменете изкрещяха типичния си протест след мача, Брин прокара картата си покрай сензора и отправи тиха молитва за малката зелена лампичка, която означаваше, че е само на няколко крачки от това да се срине върху лилаво-тъмносиньото злодеяние, покриващо леглото ѝ, вместо да я чака още едно пътуване до рецепцията.
Обикновено след добър мач, особено като този, който току-що бяха заснели, независимо колко изморено беше тялото ѝ от подготовката и разглобяването и от това, че носеше на раменете си трийсет килограма камера за играта, тя беше прекалено напрегната, за да падне, и излизането с момчетата беше нейният план за действие. Но тази вечер тя не беше готова за компания. Първо, защото момчетата все още се вълнуваха от раздялата ѝ с Фред, а отблъскването на всички техни добронамерени запитвания и уверения, че е постъпила правилно, само щеше да я накара да се почувства зле заради лъжите, които беше казала на хората, които се грижеха за нея. И второ, тя искаше да говори с Форд. Да се увери, че след вчерашния ден все още са добре. След сбогуването, което и се стори напрегнато.
Той беше казал, че срещата с приятелите му не е голяма работа. Това нямаше да означава, че изведнъж ще станат постоянни; просто си беше помислил, че тя може да иска да се запознае с още хора в квартала. Нищо страшно.
Само че за нея това не беше голяма работа.
Тя искаше да каже „да“. И така казаното „не“ излезе тромаво и неловко, с много извинения. Форд изглеждаше добре, отношението му беше напълно непринудено, но тя не се чувстваше добре от това. А сега просто искаше да знае, че няма за какво да се притеснява. Че са добре.
Защото не беше готова да се откаже от този „флирт“. Още не.
Затова тази вечер искаше само да си хапне Биг Мак и пържени картофи. Да си вземе душ, а после да поговори с човека, който направи всичко по-добро. Искаше да чуе увереността и леката усмивка, които се криеха зад дълбокия му глас, и просто да се обгърне с тях. Да се успокои, че Форд не се притеснява за това, което ще се случи. Той не се тревожеше за бъдещето. Той просто си прекарваше добре и тя също можеше да го направи.
Това нямаше да продължи вечно. Тя вече знаеше това. Но докато траеше – Боже, чувстваше се добре.
Постави чантата си на бюрото срещу леглото, натъпка няколко пържени картофа в устата си и включи телефона си. Може би щеше да му се обади преди душа.
Едва беше изтеглила контактите, когато телефонът ѝ светна.
И ето че я заля вълната на правотата, когато отговори:
– Здравей, тъкмо се канех да се обадя.
– Така ли? Тогава сигурно имаш гореща линия за ясновидци. И преди да си попитала, да, така я нарича сестра ми.
Тя се усмихна.
– Как е Ава? Добре ли беше пицата?
– Твърде добра. Мисля, че изядох цял пай, както я нарича Тайлър. – На заден план се чу някакво шумолене и гласът на Форд се стегна, а после се отпусна, което я накара да се зачуди дали се е изтегнал на дивана или може би в леглото. – Но съм почти сигурен, че Ава е изяла два пъти повече от това, което изядох аз. Когато се прибрах вкъщи, я открих да се е свлякла на дивана и да се крие с гореща подложка на корема.
Тя се засмя, като се затрудняваше да си представи как някой толкова малък човек изяжда два пъти повече, отколкото Форд можеше.
– Твоето място?
– Да, ама Сам беше поканил всички момчета, които работят за него. Тя има ключ за спешни случаи, но е доста свободна в използването му.
Добре, и е добре да се знае.
– Значи искаш да кажеш, че ще прекарваме всичките си срещи при мен?
Защото, след като имах пряк опит с всичко, на което Форд беше способен, с привидното му безразличие към мястото и невероятно краткото му време за отскок… вероятността малката сестра да влезе при тях у него не беше на страната на Брин.
Форд отново се засмя и този дълбок тътен сякаш се настани точно в центъра на гърдите ѝ.
– Имам верига за сигурност. И повярвай ми, Ава по-скоро би си потопила очите във вана с белина, отколкото да ме види да се закачам отново.
– Отново? – Задави се тя, разкъсвана между радост и ревност. Защото, ако не беше тя да бъде хваната с него, идеята Форд да бъде хванат беше доста забавна.
– Нищо впечатляващо, повярвай ми. Беше една среща, на която заведох Маги още преди тя и Тайлър да разберат, че не се мразят. Тя и Ава бяха сключили този глупав договор да ходят на среща на месец и – така или иначе, в крайна сметка се оказа, че съм се облажил да я изведа. Уговорката беше, че трябва да се целунем в края на срещата, а Ава и Сам се разположиха в магазина, за да наблюдават охраната на предната стълба. Не беше хубаво.
– Всички вие напълно луди ли сте? Защото всеки път, когато си помисля, че съм чула докъде стига лудостта, имате друга история.
– Почти всеки от нас – каза той и тя чу усмивката в думите му. – Не може всички да сме толкова съвършени, колкото твоето семейство.
Брин поклати глава, ненавиждайки стената от лъжи, която беше изградила между тях.
– Може би съм преувеличила крайностите на тяхното съвършенство. Те имат недостатъци.
Сърцето ѝ се разтуптя. Защото колкото и оскъдна и неясна да беше тази квалификация, тя беше най-близо до това да каже на Форд истината.
– Всеки има, Брин.
Тя го изчака да настоява за повече, но когато я попита за играта, тя изпусна дъха, който беше задържала, и се настани в ниската облегалка до прозореца. Гледката към паркинга на втория етаж не беше кой знае какво, но когато погледна към нощното небе, почти можеше да се престори, че е само на една улица от Форд, а не чак в Детройт.
Тя му разказа за Джо, продуцента, който беше взел нея и Джет под крилото си, когато работеха за „Пивоварите“. Как преди шест години ги е взел със себе си от Милуоки, а сега е започнал работа в „Селтикс“. Как щеше да ѝ липсва, но имаше никакъв шанс да приеме поканата му да отиде с него. Решение, което Форд горещо подкрепи, изненада, изненада.
Форд ѝ разказа за идеята, по която работеше за нова игра, а след това я накара да се смее, докато не се разплака, като подробно описа дълбоката депресия на Тони, когато разбра, че Ава най-накрая е постигнала нещо, наречено „статут на сестра“, и ужасения ужас на Маги, когато го увери, че все още може да я желае отдалеч – само за да научи, че е била изключена от списъка му с желания предишния следобед, когато подложката на сутиена ѝ за кърмене се е изхлузила и млякото е започнало да изтича по блузата ѝ като водопад.
Разговаряха за редакционния материал, който беше прочел сутринта, и за това защо жените са толкова луди по Адам Ливайн. Говореха, говореха и говореха, докато Брин не би дала всичко, за да може да заспи в прегръдките му тази нощ. До момента, в който я болеше за миризмата му до нея. Докато единственото, за което можеше да мисли, беше, че трябва да изкара още половин ден, преди той да я вдигне на крака, да я целуне и всичко на света отново да се оправи.

***

Имаше моменти, в които да имаш довереник като Джет – човек, който знаеше откъде идва и разбираше живота ѝ повече от всеки друг – означаваше всичко за Брин, а имаше и моменти като този.
– Ти си идиот.
Брин си пое дъх и огледа арената, която беше празна, освен продуцентските екипи и служителите на „Юнайтед Сентър“, работещи по подготовката на мача.
– Не, не. Недей да го премълчаваш заради мен.
– Добре, ти си шибан идиот. Хей, вземи тези кутии за мен, ясно? – Попита той.
Тя му подаде слушалките с едно ухо и изчака, докато той ги нагласи върху пепелявата си руса коса.
– Защо? Откакто Дани излезе, не съм чула и дума от него. А ако го направя, с Форд се съгласихме, че това, което се случва, не е нищо сериозно. Просто…
– Да, забавно е. Чух те първия път. И бейби, не се съмнявам в забавната част. Имаш нов начин на поведение. Не знам. – Устата му се дръпна настрани, докато търсеше думите. Очевидно се отказа, той размаха ръка пред лицето ѝ, а после направи нещо като движение на пясъчен часовник с ръцете си, което тя разбра, че има нещо общо с тялото ѝ. – Каквото и да е, то доста крещи, че си се занимавала основно със забавления. Това, което ми е интересно, е как такава умна мацка си мисли, че има дори шанс това, което правиш, да не е сериозно. Погледни се в огледалото, Брин. Навсякъде по теб е изписано „сериозно“.
Ръцете ѝ се кръстосаха отбранително.
– Но той не го прави.
Похъркване. Джет коленичи, за да свърже кабелите, които водеха от камерата му обратно към камиона на продукцията.
– И това е добре?
Когато тя не отговори, той се изправи.
– Господи. Ти наистина си мислиш, че е така.
Друг човек, който прокарваше кабели, мина покрай него и Брин се приближи до най-стария си приятел. Този, който знаеше повече от всички останали нейни тайни.
– Да. Определено мисля, че е така – каза тя с тих глас. – Знаеш какъв е бил животът ми. Повече от всеки друг трябва да можеш да разбереш защо съм готова да приема раната, когато това приключи, стига Форд да може да си тръгне невредим, когато приключим. А дотогава мога да имам… нещо, което ми липсваше в продължение на десет години. Наистина ли това е толкова лошо?
– Брин, ти заслужаваш радостта. Забавлението. Заслужаваш всичко това. – Джет вдигна фотоапарата си и я погледна в очите. – Но мисля, че се заблуждаваш, че това ще се получи толкова чисто, колкото се надяваш.
– Защото се договорихме – подчерта тя. – А и той има повече опит от мен, когато става въпрос за запазване на непринудеността, така че…
Джет я стрелна с извинителен поглед, от който коремът ѝ се издълба.
– Тогава той определено ще разбере, че тук не става дума за непринуденост. Как можеш да мислиш, че ако вижда това, което виждам аз, няма да приеме това като покана да отпусне сърцето си от каишката? И, по дяволите, Брин, как можеш да си мислиш, че ще можеш отново да си тръгнеш от този човек и това да не е нещо друго освен осакатяване? Ако позволиш това да продължи, ти казвам, че краят ще бъде лош. Епично.
Сърцето ѝ започна да бие учестено, а в стомаха ѝ се появи гадно чувство.
– Но какво ще стане, ако Дани не се обади? Ами ако затворът е бил достатъчен, за да го изправи?
В очите, които срещнаха нейните, имаше съжаление. Съжаление и разочарование.
– Искаш да кажеш, ами ако този път той наистина съжалява? Ами ако този път ще се поправи? Ами ако този път успее да спази обещанията си да не бие повече? – Сега Джет говореше за собствения си баща. Но паралелите бяха достатъчно лесни за правене и винаги са били такива. – Той няма да спре, Брин. Затворът не може да поправи това, което не е наред със стареца ти. Съжалявам, но това не става по този начин.
Не. Тя знаеше по-добре, отколкото да вярва, че е така.
Но фактът, че именно тя го е изпратила там? Може би това беше достатъчно, за да го държи настрана от живота си.

***

Спускайки се по Синята линия, Форд стоеше с разтворени крака и отброяваше спирките до спирката на Деймън. Тази вечер щеше да види Брин. Бяха минали само два дни, но, по дяволите, тя му липсваше. Бяха говорили по телефона четири пъти, два пъти до късно през нощта. Два пъти кратко и сладко, просто кратко обаждане, за да споделят някоя шега и да се поздравят. Но след десет години без нея в прегръдките си, в леглото си, в живота си… разговорът не беше достатъчен. Два дни без нея бяха твърде много.
Рационално, той знаеше, че това е лудост. Че е твърде рано за болката в гърдите, която изпитваше без нея. Но тя беше там и той нямаше търпение да се отърве от нея. Както нямаше търпение да започнат всички истински неща, свързани с връзката. Искаше да се запознае с родителите ѝ и с брат ѝ. Искаше да отиде с нея до Милуоки и да види всички места, които тя бе обичала, когато бе израснала. Искаше да се среща с приятелите си и да държи Пенелопе, за да може да види онзи мек поглед, който винаги имаше, когато прелистваше снимките в телефона си, подсилен от скъпоценното тяло на малката мис П, което всъщност беше в ръцете ѝ.
За съжаление имаше още два часа, преди Брин да се върне, и беше твърде късно да убива повече време с Мич и Тони, които имаха работа на следващата сутрин. Затова се чудеше как точно ще успее да се справи, без да си изгуби ума.
– И така, кое е момичето?
Форд се намръщи на Мич, отпуснал се назад на седалката, сключил ръце на корема си. Понякога момчето толкова много приличаше на по-големия му брат Тайлър, че чак беше странно.
– Кое момиче?
Мич го посрещна с един от онези заострени погледи.
– Твоето момиче.
Изпънал месестите си ръце с лунички зад гърба си, Тони поклати глава.
– Форд няма момиче.
И Тони спасява положението.
Едното ъгълче на устата на Мич се изкриви нагоре, а другото се дръпна надолу.
– Сигурно е така. Виждал съм го да се прибира вкъщи с дрехите, с които е излязъл предната вечер, около половин дузина пъти през последните две седмици.
Или не. По дяволите.
Тони се наведе напред.
– Пич?
– Какво, двайсет и четири-седем часа си на прозореца? – Попита Форд, чудейки се дали може би не трябваше да зададе още няколко въпроса, преди да прехвърли наема на апартамент три от Тайлър на Мич.
– Някои нощи не спя толкова добре. Харесва ми прозорецът. – Мич сви пръсти и ги насочи към Форд. – Ти не си играч, който сваля различна мацка във всеки бар, в който попаднем, така че кой организира всички нощувки?
Форд се канеше да го отблъсне. Да избегне отговора и да игнорира натиска за информация. Едва тогава се сети за начина, по който Брин му бе казала довиждане, преди да си тръгне. Беше го погледнала така, сякаш щеше да си тръгне за два месеца, а не за два дни. Сякаш не можеше да се насити на последната му целувка. И когато тя мигна твърде бързо и се обърна, той беше почти сигурен, че в очите ѝ има сълзи.
Не беше сгрешил. Беше се случило и стените, на които се натъкваше всеки път, когато се опитваше да се приближи само малко повече, най-накрая се срутваха. Знаеше, че всеки ден – по дяволите, може би до няколко часа – тя щеше да признае какво наистина има между тях.
Той срещна очите на Мич.
– Брин Ахеарн.

Назад към част 13                                                              Назад към част 15

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!