Глава 21
Форд едва успя да запази цивилизованост, докато предлагаше да намерят уединено място, където да поговорят далеч от приближените на възрастния мъж. Това беше човекът, който беше съсипал живота на Брин. Човекът, който след десет години най-накрая му беше дал някой, когото да обвини, че е загубил момичето, което обичаше. Човекът, който дори и толкова години по-късно все още не можеше да бъде достатъчно мъж, за да не позволи на своите гафове да опустошат живота на онези, които имаха нещастието да бъдат свързани с него.
Това беше човекът, който по-рано същия ден го беше наричал „син“ по телефона. Казваше му колко е впечатлен и как няма търпение да се запознае с него. Колко много оценяваше факта, че Брин има на своя страна човек като Форд, и колко се радваше да чуе, че Форд няма да я остави сама да предаде парите на О’Шей.
Да, той току-що се бе обзаложил.
Господи, единственото, което искаше да направи, беше да вложи всяка частица от не толкова незначителното си телосложение, за да се наведе над мъжа и да му покаже само частица от заплахата, която знаеше, че Брин е изпитала. Но това би означавало да се спусне на ниво, което не искаше да посещава. Вместо това той седна и се съсредоточи върху усещането на ръката на Брин в своята. Топла, деликатна.
Сигурност.
И по дяволите, точно така, всичко, което беше изтласкал от главата си през целия проклет ден, се върна обратно, на преден план и в центъра, заплашвайки да изтръгне контрола, от който не си беше дал възможност да се откаже. Не и откакто беше разбрал какво планира Брин.
Стомахът му се сви. Какво щеше да стане, ако не беше успял да я намери? Какво щеше да стане, ако тя беше отишла сама при О’Шей? Ами ако…
Не. Ебати. Сега.
Трябваше да се погрижи за още един въпрос, преди да може да даде воля на съзнанието си на всички тези глупости.
Брин стисна ръката му. Тя се взираше в него, а тези ирландски очи правеха неща със сърцето му, които не можеше да си позволи точно в този момент.
Преглъщайки, той се засили да не го допусне, като мислено промени предишната си мисъл. Значи имаше два въпроса.
– Донесла си парите? – Попита баща ѝ, като почти успя да прикрие нетърпеливия блясък в очите си. – Всичко – всичко, което дължим?
Каква работа.
– Всичко, което дължиш.
Дани помръдна, но после прокара ръка по лицето си.
– Разбира се. Всичко, което дължа. Ще ти платя – но вероятно трябва да стана, за да се видя с Тимъти по-скоро рано, отколкото късно
В това бяха съгласни. Време беше да приключат с това.
– О’Шей те очаква, но с парите вече се разбрахме.
Усмивката на Дани застина.
– Съжалявам, как така?
– „Форд“ изплати дълга. В пълен размер – отвърна Брин, след което погледна към него. – Нещо, което никога не съм искала да направиш, но за което ще му бъда благодарна завинаги.
Господи, тези очи.
Бирата на Дани се удари в масата.
– Чакай, пълната сума, която ти казах – ти си платил на О’Шей цялата сума?
– Някаква причина, поради която не трябваше да го правим, татко? – Попита тя, а болката беше изписана на лицето ѝ.
Но баща ѝ само се изкашля в ръката си, изглеждайки явно разочарован.
– Нищо подобно. Просто ми се искаше да ме оставиш да се справя с това. Не исках никое от децата ми да се забърква с такива като О’Шей.
Форд се беше нагърбил с това. Не повече.
– Престани с благородните глупости. Каза на дъщеря си, че дължиш повече, отколкото в действителност, за да можеш да изплатиш дълга си и да ти остане нещо… вероятно за каквото и да се занимаваш с приятелите си в задната част на бара.
– Не, аз…
– Не се притеснявай – каза той, като прекъсна възрастния мъж с ръмжене. – Ето какво трябва да разбереш. Аз не съм просто някакъв мъж, който ще почисти твоята бъркотия и ще чака да се върнеш и да ме помолиш да го направя отново. Няма да те оставя да продължаваш да съсипваш живота на Брин или на останалите членове на семейството ти.
Човекът сякаш се изправи на стола си.
– Е, аз уважавам това. И нека ти кажа, че това беше истинско събуждане за мен.
– Добре. Тогава на О’Шей няма да се налага да се труди твърде много, за да те държи в подчинение.
Дани все още клатеше глава, когато думите най-сетне се разбраха и цялото му поведение се промени.
– О’Шей какво няма да направи?
Форд би си помислил, че ще има по-голямо удовлетворение да обясни на коварния кучи син как ще се развият нещата оттук нататък. Че О’Шей е поел върху себе си пазенето на Дани да не се отклонява от правия път. Че той ще посещава програма за пристрастяване към хазарта и ще я посещава редовно. Че няма да има повече хазарт, измами или други глупости, които се стоварваха върху Брин, а само честна дневна заплата и изпълним план, по който Дани постепенно да върне на Брин всички пари, с които я е ограбвал през годините. Когато свърши, мъжът срещу тях изглеждаше с цели десет години по-възрастен. По-злобен. И готов да се измъкне.
О’Шей щеше да се справи с това.
– Утре започваш новата си работа, Дани. Което означава, че моята роля в това е свършена.
– А ти, Брин? – Попита баща ѝ, като някак си намери смелост да прозвучи неодобрително. – Направила ли си вече достатъчно? Първо издаде собствения си баща. Сега ме държиш вързан за тази шайка престъпници Бог знае колко време, когато бях толкова близо до това да се измъкна.
Хладнокръвието, което Форд някак си бе запазил през целия ден, започна да се изплъзва и тогава той се наведе над масата и-и-седна, когато Брин обгърна ръката си около ръката му и му предложи малка усмивка, за да му даде да разбере, че е добре.
– Мисля, че съм направила достатъчно, татко – каза тя тихо. – Повече, отколкото някога е трябвало да ме помолиш. И не защото исках, а защото ти не ми остави друг избор. Заради твоя избор загубих спестяванията си, образованието си и мъжа, когото обичах. Загубих ума си, притеснявайки се за мама и Мики. Притеснявах се за съвсем реалната възможност да се прибера вкъщи и да намеря няколко момчета от О’Шей да те търсят. И въпреки че ти си причината да не спя нощем, причината да се страхувам да имам нормална връзка… аз също се притеснявам за теб, татко. Притеснявам се за теб, откакто се помня.
– Но вече не? – Дани отправи предизвикателство.
Брин си пое дълбоко дъх.
– Готова съм да спра да се тревожа за теб. И да спра да ти се сърдя. И може би след известно време, ако се интересуваш от връзка с мен, която не е свързана с това какво мога да направя за теб или колко мога да ти дам – а само с теб и мен, тогава може би… след известно време ще съм готова да опитам и това.
Тя щеше да даде още един шанс на този човек. Форд не беше сигурен какво мисли за това, но решението не беше негово. И по дяволите, това беше нейният баща. Имаш само един. Болезнена истина, която той знаеше от първа ръка.
Но все пак… след всичко.
Господи, той все още виждаше сълзите в очите ѝ от онзи последен ден преди десет години. Усещаше начина, по който се бе притиснала към него. Беше го обичала. Толкова, колкото и той я обичаше. И заради този мъж…
Не. Колкото и да му се искаше да стовари всичко върху Дани, да хване човека и да го притисне към стената на метър над земята, за да може да изреве възмущението си право в лицето му, имаше една истина, която не можеше да пренебрегне, колкото и да му се искаше. Брин беше тази, която си беше тръгнала. И тогава, и сега.
***
Извън бара улиците бяха тихи, суровия чикагски вятър, който я бе връхлетял, когато Форд я бе хванал пред „Джетс“, изглежда бе отшумял. Брин си пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си изцяло с чистия нощен въздух, преди бавно да го изпусне.
Чувстваше се свободна.
Необременена.
И дори когато разпозна прегърбеното тяло на Бени, отлепена от тухлената стена в устието на алеята, за пръв път единственото, което почувства, беше покой. Той беше там за баща ѝ, но не за да го нарани. За да го предпази от самия него.
Нямаше нужда да се тревожи, защото Форд се беше справил с всичко.
Боже, облекчението ѝ беше толкова дълбоко, че я завладя. То пулсираше като живо в нея, разширяваше се срещу пределите на гръдния ѝ кош, докато не я заболя, докато не стегна гърлото ѝ и не притисна задните части на очите ѝ, докато не се превърна в нещо повече от една обикновена емоция, а издърпа в смес всички останали, които никога не си бе позволявала да признае.
Стъпките ѝ по напукания тротоар се забавиха и Форд отново беше там. Тези силни ръце, които я обгърнаха, когато се обърна към него, и я държаха здраво, докато тя се поддаваше на емоцията, която не можеше да сдържи, и плачеше на гърдите му.
– Благодаря ти – прошепна тя отново и отново между задушаващите се ридания, тези две критични думи бяха единствените, които можеше да изрече.
Форд я държеше на улицата пред бара, където я беше освободил, поемаше сълзите ѝ и я галеше по косата, докато ѝ казваше, че всичко ще бъде наред. Че тя ще бъде добре. Просто да го изпусне.
И тя го направи.
След това той ѝ помогна да се качи в колата и тръгна обратно към Уикър Парк.
Облегнала глава на прозореца, тя наблюдаваше отминаващия градски пейзаж и изходите на магистралите, опитвайки се да възприеме промените от този единствен ден. Всички неща, които си беше казала, че не може да има. Всичките стени, които се беше постарала да запази, за да предпази себе си и другите – те се срутваха. Защото без заплахата, че баща ѝ ще се забърка в нещо следващо, изведнъж всички неща, които обикновените хора планираха за бъдещето си, бяха на една ръка разстояние от нея.
Пенсионна сметка.
Домашен любимец.
Собствен дом.
Приятели, които не е трябвало да държи на разстояние от себе си.
Някой, когото да обича.
Семейство.
Премести се на седалката си, облегна гръб на вратата и изучи частта от бъдещето си, която искаше най-много. Мъжът, за когото беше толкова сигурна, че не може да го задържи, че едва не го загуби за втори път.
Още сълзи се плъзнаха по бузите ѝ, но този път думите, които намери да ги придружат, дойдоха от най-дълбоката ѝ част.
– Обичам те.
Беше му ги казвала и преди. Имаше ги предвид. Но сега ги почувства като обещание, което никога не беше вярвала, че може да даде.
Пръстите на Форд се стегнаха върху волана, а мускулите в челюстта му се свиха и отпуснаха, но той не отговори.
– Форд? – Попита тя, като си казваше, че това е нищо. Че и двамата са имали дълъг ден и може би…
Очите му се втренчиха за кратко в нейните, хладни и дистанцирани.
– Ние сме тук.
Не. Алармата ѝ се повиши, защото… защото това не беше нищо.
Тя погледна покрай него, а после се обърна, за да огледа всички прозорци и да потвърди, че са паркирали пред нейната, а не пред неговата сграда.
– Моят апартамент?
Той кимна.
– Той е в безопасност, Брин. Но си помислих, че може би ще се чувстваш по-добре, ако някой все пак го наглежда през следващите няколко нощи. Просто докато свикнеш с нещата.
Това беше грешка. Начинът, по който говореше.
– Звучиш така, сякаш не планираш да бъдеш тук.
Този път, когато срещна очите ѝ, той не отвърна поглед и това, което тя видя в тях – о, Боже.
– Да влезем вътре и да поговорим. Можеш да видиш, че апартаментът е безопасен и…
– Аз вече знам, че апартаментът е в безопасност. Ти ми каза, че е така, и аз ти вярвам. Не искам да влизам вътре, освен ако не планираш да влезеш с мен. И да останеш. – Звучеше отчаяно, но точно така се чувстваше. Защото за минута и се беше сторило, че всичко ще бъде наред. А сега едва дишаше.
– Не искам да правим това в колата, Брин. След деня, който преживяхме, мислиш ли, че можеш да ми дадеш това нещо?
Тя примигваше бързо, опитвайки се да види през сълзите, които продължаваха да се стичат от очите ѝ. Само че това нямаше значение. Нямаше да успее да спре каквото и да се случва, като откаже да се движи.
– Добре.
След като влезе вътре, апартаментът се почувства необичаен. Може би защото знаеше, че има някой, който наблюдава сградата. Или може би просто Форд нямаше да е с нея.
А той не беше. Той нямаше да остане. Знаеше, че ще е по-добре просто да приключи с това. Да започнат разговора, за да могат да го приключат възможно най-бързо. Но през всеки шкаф, тъмен ъгъл и пространство под леглото, които Форд проверяваше, тя държеше устните си здраво затворени – искаше и се мястото да е по-голямо, да има повече стаи за проверка. Защото колкото и да я убиваше да знае какво предстои, нямаше съмнение, че щеше да боли много повече, след като той си тръгнеше.
– Това е всичко, Брин. Но ако не ти е удобно, мога да те настаня в хотел.
Тя поклати глава.
– Какво ще стане сега? – Попита тя, оправяйки завесата на душа, за да има какво да прави, а очите ѝ да имат друго място, върху което да се съсредоточат.
Голямата ръка на Форд се сключи върху рамото ѝ и нежно я придърпа назад, за да се обърне с лице към него.
– Сега ти казвам, че те обичам. Че никога не съм спирал.
– Аз също те обичам – прошепна тя забързано, знаейки, че времето ѝ изтича.
– Исках този път между нас да се получи. Но…
– Не го казвай – прекъсна го тя и поклати глава. – Форд, знам, че това беше лудост. Знам, че в крайна сметка си направил неща, които никога не би направил, ако не бях аз. Загубил си пари днес, но се кълна, че ще ти ги върна. Както ти каза, това беше всичко. Ти намери начин да прекратиш цикъла с Дани и сега сме свободни. Ти го направи, Форд, и аз се кълна, че никога повече няма да вкарам подобно нещо в живота ни.
– Мислиш, че става дума за това, което е направил баща ти? – Попита той, сякаш не можеше да и повярва.
Въпросът я хвана неподготвена, накара я да се отдръпне, за да потърси лицето му.
– Ти ме излъга, Брин. Отново. Ти, по дяволите, стоеше в ръцете ми със същите шибани сълзи, които се стичаха по бузите ти отпреди десет години, и ми казваше, че ми вярваш. Позволи ми да повярвам, че можем да имаме бъдеще, когато знаеше дяволски добре, че планираш да си тръгнеш. Завинаги.
– Форд, опитвах се да те защитя. – Как може да не разбира?
– Да ме защитиш? Като ми отнемаш избора? Като ме изключваш? Като ме оставиш да се влюбя в теб отново и отново, а след това да стоиш там, да ме гледаш в очите и да се съгласиш да ни дадеш шанс – един шибан шанс, Брин, за да имаме бъдеще заедно? Имаш ли представа какво беше да се събудя и да видя, че те няма?
Всяка дума се стоварваше като удар в сърцето ѝ.
– Не исках да си тръгвам, но се притеснявах…
– Как мислеше, че ще приема, ако нещата с Тимоти не вървят добре? Ако разбера, че жената, която обичам, е била наранена или – Исусе Христе – нещо по-лошо?
– Не мога…
– Не, не можеш да си представиш какво би било чувството. Но аз мога, Брин. Защото знам какво е да си заслепен от загуба. Помниш ли родителите ми? Един следобед майка ми оставяше съобщение на гласовата ми поща с молба да ѝ се обадя, защото имала нещо, за което трябвало да ме попита. А пет часа по-късно полицаите бяха на вратата ми. Разказваха ми, че е имало автомобилна катастрофа. Как майка ми и баща ми са изчезнали. Мъртви.
Тя едва дишаше, като си помислеше какво трябва да е било това за него. Мислеше за това, че е бил сам, когато тези непознати са се появили на вратата му. За това колко силно трябва да е бил наранен този човек.
– Искаш ли да знаеш какво е усещането, Брин? Разкъса дупка в мен. Събори ме толкова ниско, че не знаех как ще се изправя. Но поне имах тази единствена утеха. Нямаше нито едно шибано нещо, което бих могъл да направя, за да променя това. За да ги спася. – Навеждайки глава, той издиша тежко през носа си. След това, като я погледна назад, нанесе най-тежкия удар. – Ако нещо се беше случило с теб, щеше да е сто пъти по-лошо. Защото щях да знам, Брин. Щях да знам, че мога да те защитя. Но ти не ми позволи да го направя. Не ми се довери.
Гърлото ѝ се сви, но тя каза единственото, на което бе способна.
– Съжалявам.
Той я погледна в очите и за един миг стените се вдигнаха и тя видя мъжа, който я обичаше, да гледа назад.
Но след това той изчезна.
– И аз съжалявам.
– Моля те, Форд. Това може да бъде нашето ново начало. Нашето ново начало без всички тайни, без надвисналите черни облаци, без да се чудя докога ще мога да те задържа. Това е нашият шанс. Моля те, знам, че те излъгах за намеренията си. Но колкото и да си ядосан, трябва да знаеш, че се опитвах да постъпя правилно. Че бях готова да си тръгна, защото те обичам.
– Виждаш ли, точно в това е проблемът, Брин. Когато нещата станат трудни, настройката ти по подразбиране е да си тръгнеш. Да прекъснеш връзките. Не го правиш, за да бъдеш жестока, а защото вярваш, че това е правилното нещо. – Той си пое дъх и се загледа в пода около краката си, преди отново да срещне очите ѝ. – Но това не променя крайния резултат. Ти все още не си там. И когато те гледам, точно сега, как ми казваш, че това е нашият шанс – единственото, за което мога да си помисля, е, но какво ще стане следващия път? Защото, въпреки че оправих този проблем, рано или късно ще се появи нещо друго. Така работи животът, Брин. Случват се гадости. Може би брат ти ще се забърка в неприятности в магазина си. Може би О’Шей ще бъде блъснат от автобус и изведнъж баща ти ще се забърка с някоя нова лихварска фирма.
Той преглътна тежко и затвори очи, сякаш го болеше.
– Може би ще се разболееш, Брин, от нещо, което не мога да поправя….Нали ще искаш да ме предпазиш и от това?
Дъхът ѝ секна при болката в очите му.
– Форд.
– Всичко, което искаш, е ново начало, но всичко, което виждам, е как се събуждам след колкото и време да е, за да разбера, че вече е краят. Че нещо те е изплашило и вместо да останеш с мен и да се справим заедно, ще си направила това, което винаги правиш, и ще си тръгнеш. Ще повярваш, че това е правилният или единственият начин, или каквото още си кажеш, когато си събираш багажа и резервираш полети. Ще ме целунеш, както винаги го правиш. Ще ми кажеш, че ме обичаш, и ще ме накараш да се чувствам като Супермен през последните няколко минути, в които сме заедно. Няма да видя какво предстои. Няма да имам възможност да го спра. И тогава ще си отидеш. Защото това е, което правиш, Брин. Отиваш си. А аз не мога да се съглася цял живот да чакам това да се случи.
Това не можеше да се случи.
– Няма да е така – обеща тя, а сълзите ѝ вече се разливаха свободно.
Той прокара палеца си под окото ѝ, а после притисна целувка към челото ѝ.
– Не. Няма да е така.