Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 7

Глава 5

Добре, това нямаше как да се случи току-що. Нямаше как да се вживее в това, че Форд Майерс стоеше толкова близо, че усещаше топлината от него, че се извисяваше над нея по начина, по който обичаше, че миришеше толкова хубаво и че ръмжеше „много мръсно“ в ухото ѝ… че всъщност да се обяви за целувка, която Форд не предлагаше.
О, да, това изгарящо усещане, което я връхлетя, беше срам, обхващащ всеки квадратен сантиметър от жалкото ѝ физическо същество. Това бяха моментите, в които и се искаше да живее в Сънидейл на Бъфи и земята милостиво да отвори адски вход, за да я погълне цялата. Ако само… Но както и да е, тя буташе количката си по подигравателно твърдия под на „Go Grocer“, уж пазарувайки някаква „истинска храна“, докато Форд правеше същото някъде другаде в микромагазина. Като взе долмадес и баба гануш, тя реши, че това е толкова, колкото може да се справи, и се запъти към касата, където Форд вече беше платил за своята бутилка органичен сок и ябълка.
Био сок?
Единствената причина, поради която беше избрала този пазар, беше неговият асортимент от здравословни храни и яркият ѝ спомен как Форд поглъщаше пакетче „Фунийки“, докато разказваше за ужасите на някакъв бургер с тофу, който сестра му веднъж го беше подмамила да изяде. Но очевидно имаше повече от няколко неща, които се бяха променили в него през последните десет години.
– Имаш ли всичко? – попита той, като пъхна няколко банкноти в предния джоб на дънките си и отново се приближи повече, отколкото беше строго необходимо, осигурявайки ѝ още един удар от миризмата на чисто пране и вкусно момче, която беше скарала сетивата ѝ още в хладилната секция.
Тя нямаше да се наведе към него. Без значение колко привлекателно би било да се зарови под вълнения му плат и да открие къде този аромат е най-силен… дали плата на ризата му с цвят на карамел ще бъде толкова мек, колкото изглеждаше на бузата ѝ, или дали ръцете ѝ ще се чувстват толкова добре около кръста му, колкото снощи.
– Изглежда добре – небрежно коментира Форд, докато закопчаваше копчетата на палтото.
Случайно. Супер небрежно.
Безумно небрежно.
Това момче напълно приемаше събитията от предишната вечер.
Сякаш може би тя беше надценила връзката между тях и наистина Форд имаше толкова много момичета, които се навъртаха в апартамента му, че няколко да се измъкнат не беше никаква голяма работа?
Тя се вгледа в широките му рамене и високия му ръст. Момчешки гъстите, тъмни ресници и съвсем мъжкия квадрат на челюстта му. Увереният наклон на твърдите му устни. Да, това беше напълно възможно.
Ооо и здравей, ново, нежелано усещане, което се настани като назъбен камък в корема ѝ. Това беше ревност. Напълно неоправдана и напълно ирационална.
Какво, по дяволите?
Очите на Брин се присвиха към Форд, докато той вземаше чантата с покупките и четирите ѝ в ръка, като наведе глава към изхода. Не. Не и след онова, което беше казал предната вечер за връзката им, за това, че тя го усеща по същия начин като него. Освен ако това не е било само приказка и – и Форд беше подпрял вратата с крак, придържайки я, за да може тя да мине.
Тя го последва на улицата, където той се усмихна и я попита:
– Накъде?

***

В апартамента и Форд постави чантите на прохода между кухнята и трапезарията.
– Благодаря за помощта с всичко това – предложи тя и се канеше да каже нещо повече, когато той се измъкна от палтото си и съзнанието ѝ се замъгли. Едното широко рамо се освободи, а след това и следващото, като мускулите между тях се огъваха видимо през хватката на ризата му. Бицепсите му се издуваха достатъчно, за да гарантират, че единствените мисли, останали в предателския ѝ ум, са от сорта на „покажи ми повече“.
Той сгъна палтото на един стол и закрачи обратно към кухнята, където – да, където тя се взираше, вероятно с отворена уста и яйчници, които правеха някакъв вид експлозивен фойерверк.
Това беше лудост.
В работата си Брин беше заобиколена от мъже. Почти постоянно. Екипът на продукцията, запалянковците, които успяваха да си спечелят места в нейната зона, и спортистите – мъже, които по всичко личеше, че са на върха на физическото съвършенство. Но никога, нито веднъж през всичките си години на работа, не беше реагирала на нито един от тях по начина, по който реагираше на Форд. Нито дори близо.
И не само защото смяташе, че мъжете на работа са забранени. Никога не беше реагирала така на никого.
Никога не е реагирала с гореща сила, способна да разтопи рационалните и части, които знаеха, че така е по-добре. Частите, които отговаряха за това да казва „не“.
Разбира се, беше се срещала с някои. Малко през годините. Имаше гаджета в гимназията, които бяха тромави и забравени. Няколко момчета след Форд, когато се върна в Милуоки. И Карл.
Тя поклати глава, искайки да изчисти лицето му от съзнанието си, преди той да е имал възможност да се вкопчи в нея, но той вече беше там. Напомняше и защо е било такава грешка изобщо да има Форд там.
Още една усмивка проблясна по пътя ѝ, а след това Форд разтоварваше покупките върху плота и я питаше как ѝ харесва апартаментът. Шегуваше се, че управителите на квартала имат тайно ръкостискане и дали има нужда от нещо да се поправи или подобри?
Но те трябваше да поговорят. А не просто да се шегуват и да отминават случилото се предишната вечер, защото дори той да можеше да се държи така, сякаш това изобщо не го притеснява, тя не можеше.
– Не трябваше да идвам при теб снощи – започна тя, а сърцето ѝ биеше толкова силно, че едва се чуваше как мисли.
Форд се подпря с бедро на плота и скръсти ръце, тъмните му очи се взираха в нейните, но иначе изражението му не се четеше.
– Защо?
Тя преглътна, а гърлото ѝ изведнъж пресъхна като Сахара.
– В живота ми няма място за заплетена романтична връзка. Знам, че звучи крайно, но начинът, по който работя, и часовете, които спазвам, могат да бъдат… интензивни. Не остава много време за срещи или обвързване, а аз не съм от жените, които се интересуват от поддържане на…
– Връска? – Предложи той, а устните му се изкривиха.
– Ами, да.
И добре, това не беше цялата истина. Но беше част от нея. Част, която я държеше настрана от романтиката, докато не беше измислила по-ефективен метод за избягване. Само че това нямаше да проработи с Форд.
Той разтвори ръце и се приближи, така че ги делеше не повече от метър и всеки дъх, който тя поемаше, и подсказваше за него.
– Добре.
Добре? Това беше всичко, което трябваше да каже по въпроса? По някаква причина тя се беше подготвила за обичайните уверения, които предлагаха момчетата, дошли преди него. Всичките обещания, че не се притесняват от нейния график. Че могат да не бързат, просто да се забавляват.
Само че Форд не каза нищо от това.
Вдигна буркан със салса и го хвана в едната си ръка, а после в другата.
– Къде отива това?
Тя направи жест към шкафа с чипса до себе си, след което затаи дъх, когато той протегна ръка покрай нея, предлагайки още от вкусния му аромат и отлична гледка към ризата му, обгръщаща стройните му бедра и талия. Дебелата тока на колана му я накара да се замисли дали да не закачи пръстите си в нея.
Той стоеше още по-близо, а очите му все още бяха втренчени в нейните.
– Какво още?
Тя примигна, опитвайки се да изчисти миризмата на чисто пране и мръсните идеи, които бяха започнали да се въртят в съзнанието ѝ.
– Какво?
Ъгълчето на устата му се повдигна и той грабна мюслито и бурканчето с фъстъчено масло, като ги постави на рафта с останалите. След това, навеждайки се назад, улови част от косата ѝ между пръстите си, като я завъртя свободно наоколо, както го беше правил преди много години. Нежното повтарящо се напрежение върху скалпа ѝ беше почти хипнотично.
– Не само работният ти график те кара да мислиш, че снощи е било грешка. Какво друго?
Може би начинът, по който я гледаше в очите, а може би това, което е бил в живота ѝ. Но преди да успее да се сети да каже нещо различно, още една част от твърде честната истина се изплъзна тихо покрай устните ѝ.
– Ти.
Това ли беше удовлетворението в очите му? И в устните му?
– Усмихваш ли се? – Попита тя, изтръгвайки се от този косопадащ полутрепет. – Усмихваш ли се?

***

Да, по дяволите, той се усмихваше. Защото остави на неговото момиче Брин да изрече категорично „не съм аз, а ти“ по този полубездиханен и изцяло с тежки очи начин – и дали изобщо осъзнаваше, че ръката ѝ лежи на гърдите му?
Той хвърли заострен поглед надолу и, Ха! Тя отметна този крайник назад, сякаш беше в пламъци.
– Значи това съм аз, а? – Подканяше той, без да мрази напълно гледката на гърчещата се пред него Брин. – Обясни ми.
Тя поклати глава, мърморейки, а после се отдръпна от него. Намръщи се и се отдръпна още повече.
Това щеше да е добре.
– Помниш ли какво беше между нас. Колко интензивни бяха нещата.
– Помня. – Как би могъл да забрави, когато онези месеци с Брин бяха поставили летвата толкова високо, че трябваше да се тренира да спре да сравнява всичко, което идваше след това? Защото нищо не се доближаваше до него. Поне не и до снощи.
По дяволите, да, той си спомняше, но това, което накара усмивката му да се изтласка отвъд границите на сдържаността, беше потвърждението, че и тя си спомня. Това, както и начинът, по който всеки път, когато го погледнеше, той виждаше желанието в очите ѝ.
За съжаление там имаше и съмнения и това беше частта, която трябваше да преодолее.
– Нямам време за подобна интензивност, Форд. Не мога да си позволя разсейване. Това не е само моята работа. Това е моят живот. Нещата вече са сложни за мен. Би било грешка да добавям още едно усложнение, когато вместо това трябва да се опитам да опростя. И ти си си ти, Форд. Толкова мил, толкова добър. – Думите ѝ започнаха да идват по-бързо, цветът в бузите ѝ се покачваше, докато говореше. – Не заслужаваш целия товар, който идва с мен, и не искам да се чувствам като гаднярка – искам да кажа, че съм лоша, че съм го донесла. Не искам да изпитвам вина. Не се нуждая от бъркотията. Не мога да си позволя риска…
– Ей, ей – каза той и я прекъсна, като я придърпа към гърдите си, изведнъж изобщо не намирайки удовлетворение в думите ѝ, защото неговото момиче сериозно се паникьосваше. – Шшш, Брин, всичко е наред. Разбирам го.
Тя не беше готова.
Все още не.
Рязко Брин се измъкна от ръцете му, избърса очите си и му подаде гърба си.
– И сега изглеждам като пълен психопат.
– Не. – Тя изглеждаше красива. Уязвима и объркана. – Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от почивка. Някоя вечеря. И вероятно малко сън.
Тя приличаше на момичето, което обичаше, и по дяволите, може би дори след толкова време все още обича.
– Ще те оставя да се заемеш с това.

Назад към част 6                                                      Напред към част 8

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!