Глава 18
ЗАВРЪЩАНЕТО У ДОМА
334 СЗ
Джеф Бейлс смучеше лулата си в любимия си люлеещ се стол, докато наблюдаваше двора. Децата му бяха подредени по перилата на верандата, а очите им сканираха всяка посока, докато слънцето се потапяше в небето. Вътре чуваше как Норин и Илейн се суетят в кухнята, за да приготвят вечерята.
Сенките в двора се удължаваха и Джеф устоя на желанието си да провери отново загражденията. Той се облегна назад, като привличаше към себе си въглените в лулата си.
Контролът му изненада дори него самия. Залезът имаше свойството да разкрива всички страхове, които хората пазеха в бутилки през деня, а Джеф винаги е бил страхливец. Допреди година щеше да обикаля къщата, да проверява отново и отново ключалките и защитите.
Преди петнайсет години гледаше от това място как убиват жена му Силви, без да може да направи нищо друго, освен да стиска бедрата си и да се надява да не се напикае.
Но миналото лято Рена Танър се появи в двора му с викове и годините на срам и напрежение в него се пречупиха. Той взе брадвата си, слезе от верандата и направи това, което трябваше да направи за Силви преди всички тези години.
Тогава се появи татуираният Пратеник със своите защитени оръжия. Оттогава Джеф беше убил или помогнал да бъдат убити тридесет и седем демона. Любимият му метод – най-безопасният – беше силен удар, преди да успеят да се втвърдят, задържане на оръжието в раната, докато магията му изцежда силата на демона.
Демоните биваха два вида. Първите, редовните, винаги се издигаха на едно и също място, удряха по едни и същи защити с търпението на безсмъртни, чакайки онази неизбежна нощ, когато поддръжката се проваля и защитата може да бъде пробита.
Другият вид, Скитниците, се движеха от място на място в търсене на плячка. Те избягваха местата, за които претендираха редовните войници, освен ако не бяха привлечени от някоя суматоха.
Неотдавна при залез слънце дворът щеше да е пълен с мъгливи форми. Но Вестоносецът го прочисти със защитени стрели, убивайки повечето от Редовните. Джеф бе направил за останалите Редовни в земите си бавно и сигурно, като плевене на нива.
Земята му беше чиста от седмици, но места като фермата на Джеф, изолирани и вонящи на хора и добитък, привличаха Странници, които можеха да се превърнат в Редовни, ако не бъдат контролирани.
– Там! – Силви изпищя, сочейки към дневния обор на прасетата. Ясно изразено размазване, подобно на дим или лятна мъгла, сигнализираше за издигането на демон на по-малко от десет метра от мястото, където съименничката ѝ беше нагазила.
Джеф се изплю, като блъсна в нея горящата точица от лулата си, смазвайки ги под краката си.
– Ядроните са по-лоши от полевките – каза той. – Всеки път, когато започна да се отпускам…
Джеф Младши вдигна лъка си, като нагласяше защитената стрела.
– Имам я, татко.
– Не, нямаш. – Джеф посегна към дръжката на тежката си брадва – маточник. – Ти остани на верандата и следи за другите. Имам това.
Джеф се възхищаваше на духа на момчето, но на четиринайсет години Джеф Младши не беше толкова добър стрелец, колкото му харесваше да мисли. Демоните оздравяваха бързо. Ако не успееше да го убие, ядрона можеше да избяга и да се върне с желание.
Той се запъти към двора, като все още се удивляваше как се променят нещата. Да преминеш отвъд защитите, когато в двора се материализира демон, означаваше сигурна смърт. Сега това беше още едно задължение. Опасно, но такива бяха и много други задачи във фермата, ако не внимаваш.
Джеф винаги беше внимателен. Той следеше оформящия се демон, но сканираше и останалата част от двора, за да се увери, че ядрона не е довел приятели.
Когато Джеф стигна до нея, мъглата се сгъсти във формата на полски демон. Той отвори уста, за да му съска, но не издаде никакъв звук, материализирането все още не беше приключило. Още няколко секунди той не можеше да му навреди.
Но той можеше да му навреди. С тренирана лекота Джеф замахна с матока над раменете си в плавна дъга, оставяйки тежкото острие в края му да свърши по-голямата част от работата, докато го стоварваше върху главата на демона със сила, достатъчна да разцепи дънер.
Обикновеното острие щеше да отскочи от бронирания череп на демона, и да го разгневи, без да му причини истинска вреда, но Джеф сам беше защитил братвата. Символите се оживиха при удара и изпратиха тласък от магия в ръцете му, когато острието се заби дълбоко и се заби.
Той потръпна от нещо подобно на удоволствие, нещо подобно на похот. Силата го връхлетя, карайки го да се чувства силен, непобедим. Наближаваше петдесетте, но се чувстваше по-силен, отколкото на тридесет. Чувствата му се оживиха, чуваше ясно гласовете на децата на верандата, на жените вътре, дори на животните, затворени зад тежките врати на обора в другия край на двора.
Ослушваше се за звуци на други демони. За миг дори се надяваше да са повече, само за да усети отново прилива на сила. За да може да си върне нещо за всичко, което му бяха отнели. Той оголи зъбите си.
Вземи се в ръце, Джеф Бейлс, глупако… Гласът в главата му принадлежеше на баща му, който винаги говореше със здрав разум. Кой идиот се надява на демони в двора си?
Той се разтърси, за да се опомни. Той убиваше демони, но за разлика от мнозина в Потока, не му харесваше това. Тласъкът на властта беше удоволствие, каквото никога не бе изпитвал, но не си струваше загубата на контрол. Контролът беше това, което държеше хората живи, когато другите отиваха на кладата.
– Да! Внимавай! – Извика Джеф Младши.
Джеф се обърна и видя как на няколко метра от него се материализира друга форма. Обикновено изгревът се случваше точно по залез слънце. Този трябва да е спал, помисли си той, докато се сгъстяваше. Изправен и двуног, вероятно беше малък дървесен демон.
Той се пресегна бързо, за да издърпа и тази трева, но когато вдигна брадвата си, до първия демон започна да се оформя втори. Той се поколеба.
Влез в двубоя – каза баща му в главата ми. – Бягай. Бягай сега.
Джеф Младши споделя страховете на баща си.
– Да! Слез! – Момчето изтегли стрела и я изпусна точно когато по-близкият от демоните скочи към Джеф, като се втвърди по-бързо, отколкото той би повярвал, че е възможно. Чу се съскане и трептене на дръжката на стрелата.
Джеф примигна, виждайки как вестоносеца стои пред него, с мрачно лице, докато държи треперещата стрела на сантиметри от мястото, където щеше да удари главата на Джеф.
Кафявите одежди, които носеше при последното си посещение, бяха изчезнали, въпреки че татуировките на вестоносец нямаше как да бъдат сбъркани. Носеше риза с отворена яка от избледнял бял памук и панталони, чиито маншети бяха навити далеч от голите ръце и крака.
Вестоносеца се обърна, за да погледне към верандата.
– Ти не се научи да не стреляш, когато народът ти пречи, Джеф Младши, тогава нямаш работа с този лък!
– Вестоносец?! – Извика момчето. – Мислех, че си демон!
– Момчето има право – каза Джеф и се обърна към мъжа. – Мъглив си като тях… – Думите му прекъснаха, когато видя жената, която се бе материализирала край вестоносеца. Почти не я разпозна. Беше отрупала дългата си коса, беше съкратила роклята си почти до нула и се беше покрила с изрисувани защити, но очите, формата на лицето ѝ, толкова приличащи на тези на жена му, бяха безпогрешни.
– Рена? – Попита той. – Рена Танър?
– Рена Бейлс, сега – каза вестоносеца.
– А? – Джеф попита, обръщайки се обратно към мъжа.
Вестоносецът погледна предпазния знак върху стрелата и измърмори. Той сложи ръка на рамото на Джеф и срещна очите му. Имаше нещо познато в този поглед, но Джеф не можа да го определи, докато мъжът не заговори отново.
– Имаме за какво да си говорим… Да.
Джеф стоеше и гледаше. В двора беше тъмно, но маточникът му все още изтръпваше от магията, която се разнасяше по ръката му, а нощното му зрение беше силно. Той премахна с мисълта си защитите, както беше направил с Рена, и видя в лицето на мъжа ехото на майка му, убита преди петнайсет години точно на това място.
Коленете му се подкосиха и острието на маточника падна, за да потъне в земята в краката му. Внезапно замаян, той се облегна на дръжката, за да се подпре. Въздухът беше гъст, нощта се стелеше около него като вода.
– Арлен? – Не можеше да диша. Не можеше да се изправи.
Вестоносеца го хвана, когато се спъна.
– Ай, Да. Това съм аз.
***
Джеф изтръпна, докато придружаваше сина си и… – Какво му беше Рена сега? Свекърва? Дъщерята? – на верандата.
– Влезте вътре и се измийте за вечеря – каза той на децата. – Кажете на майка си да сложи две допълнителни места на масата. – Те стояха на мястото си, загледани в новодошлите, докато Джеф не плесна с ръце. – Давайте!
Джеф не можеше да вини децата, докато ги гледаше как се втурват в къщата. Той се отдръпна, за да остави гостите да влязат първи, и се загледа в човека, в когото се бе превърнал синът му. Можеше да си прости, че не го е забелязал преди, но сега, когато знаеше, приликата беше безпогрешна, независимо дали имаше защити или не.
Арлен беше жив.
Момчето му се беше върнало като мъж.
Въздухът на масата за вечеря се усещаше крехък, сякаш говоренето щеше да разбие съня и двойката щеше да се изпари, сякаш изобщо не е била там. Норин отправи кратка молитва и се заеха да ядат мълчаливо, като дори децата усетиха напрежението. Нямаше обичайните караници, нямаше щипане под масата, нямаше високи приказки за работата през деня.
– Подайте картофите, моля? – Каза Арлен на Чоли и момчето подскочи, сякаш беше видяло призрак. В известен смисъл беше така. Призракът на по-големия му брат, който сега се е върнал и иска картофи.
Накрая Илейн не можеше повече да издържа.
– Ще ти отнеме известно време да свикнеш, Рен. Да бъдеш моя снаха.
– Не бъди строга. От години се държа така, сякаш ти си майка. – Имаше нещо в начина, по който Рена изрече думите, сякаш се усещаше, че трябва да последва някаква закачка. Създателят знаеше, че има какво да хвърли. Майка им беше умряла, когато Рена беше малка, а Илейн избяга с Джеф само няколко години по-късно, оставяйки сестрите си на грижите на съжителстващия им баща.
Илейн се напрегна, очаквайки шамар, но каквото и да кажеше, Рена го преглътна, рисувайки усмивка на лицето си. Тя погледна към децата.
– Отивам при племенницата и племенниците си, изглежда, че имаш талант за тази работа.
Илейн си отдъхна и отвърна на усмивката.
– Бях благословена да се уча от грешките си. – Тя се обърна към Арлен, преди някой от тях да успее да размъти водата. – Предполагам, че все пак си спазил обещанието си, връщайки се за Рен по този начин.
Джеф стисна зъби. Не можеше ли тази глупава жена да остави всичко на мира? Нима беше решила отново да ги прогони?
Но Арлен сякаш се хвана за думите като за спасителен пояс.
– Не се връщах заради Рен. Върнах се, за да видя дома си още веднъж и да се уверя, че имаш предпазни средства, за да се защитиш. За да се уверя, че това, което се е случило… – Той направи пауза, както и Рена, и се замисли дали да не изрече думите си. – …на толкова много семейства в Потока – кимна той към Норин – никога повече да не се случи. Но когато видях Рен там, забит на кол… – Той поклати глава. – Не можех просто да стоя безучастен, нали?
Около масата настъпи неловко мълчание, защото те – целият град – бяха направили това, което стоеше встрани.
– Разбира се, че не. – Джеф най-сетне намери глас и срещна сина си с очите си. – Благодарение на Създателя, това никога не е било твой начин. Позори целия град, но ние имахме нужда от позор.
Арлен кимна почти незабележимо.
– Спомни си за Рен. Мислех за нея някои нощи, докато бях… далеч. Целувката, която ми даде онази последна нощ, преди Мама да умре. – Той поклати глава. – Не вярвам, че едно ръкостискане между дас ни е направило обещани, наистина. Помислих си, че жена като нея щеше да си намери някой друг. – Обърна се, хвана ръката ѝ и я погледна в очите. – Бил съм в Мливъри и в Красийската пустиня. Виждал съм почти всички места, които си струва да се видят между тях. Много хора се опитаха да ми намерят жена и да ме устроят, но така и не се получи. Кой знаеше, че тази, която е за мен, ме чакаше у дома през цялото време?
– Знаех. – Рена стисна ръката му. – Но Арлен Бейлс винаги е бил упорит.
– Ай, това е недоизказано – съгласи се Джеф и смехът около масата изглеждаше почти спокоен.
– Мисля, че е романтично – каза Джени Тайлор и хвана ръката на Джеф Младши. Бяха си обещали, без съмнение по същия начин, макар че щяха да минат още години, преди да станат достатъчно възрастни, за да се оженят. – Би ли прекосил света и обратно заради мен, Джефи?
Джеф Младши погледна в зелено и изкашля нещо, което приблизително приличаше на съгласие. Джени сякаш не забеляза неудобството му, усмивката ѝ не помръкна.
– Значи вие двамата сте се върнали за постоянно? – Попита Илейн. – Върнахте се у дома, за да създадете семейство? Говорихме за построяване на нова къща – да се вземем в ръце. Хората се стичат към Потока от Слънчевото пасище. Нещата се подобряват, дори и с проблемите.
Арлен вдигна очи.
– Проблеми?
– Чоли, Силви – каза Джеф. – Разчисти масата и сложи чайника, след което изтичай да поиграеш малко.
– Тази сутрин направих сладка торта – каза Норин. – Запазих я за след службата на Седмия ден, но това е специален повод. Джени? Защо ти и Джеф Младши не я нарежете и не донесете чая?
– Искам да остана – промърмори Джеф Младши.
– Ти и Джени можете да се върнете на масата, когато чаят и сладкишът са готови – позволи Джеф. – А сега тръгвай!
Децата се изнизаха, а Джеф стана от масата, като не бързаше да донесе лулата и торбичката с тютун. Той предложи торбичката на сина си.
– Имам една резервна лула…
– Добре – каза Арлен и махна с ръка. – Пушех понякога, когато бях вестоносец. Караше ме да мисля за дома. Сега съм тук… – Той сви рамене. – Не се чувствам добре.
Джеф кимна, благодарен за извинението да сведе очи, докато прибираше купата и вземаше клечка, за да я запали. Подуши за миг, като накара тютуна да заблести и да се обгради с ароматен облак, преди да се върне на мястото си.
– Откакто си тръгна, нещата са… объркани. Потока процъфтява, но хората са…
– По-трудни – допълни Илейн.
– Хората са намерили камъни, за да се борят с ядроните – каза Норин – но на някои… това им харесва.
Арлен кимна.
– Неочаквано. Причиняват ли проблеми?
– Нищо, с което Селия да не може да се справи – Джеф изпуши лулата си. – Тя събра опълчението – изчисти повечето от демоните, които преследваха площада и хълма Богин. Брийн се е погрижил за по-трудните неща в Клъстера край гората, но резачите се заеха да секат дървесните демони, сякаш това е втора природа.
– Не е изненадващо – каза Арлен. – Обзалагам се, че произвеждат повече дървен материал от години насам.
– Да. – Джеф постави лулата между зъбите си. – Добивът на повечето хора се е увеличил. Няма празни кореми в Потока.
– Добри новини – каза Арлен. – Ще ти трябва дървен материал за новата ограда.
– Нова ограда?
– Ще ти покажа нов вид защити, която изпробвахме в Хралупата – каза Арлен. – Сложете край на демоните в земята си веднъж завинаги.
Джеф извади лулата от устата си и издиша облак сладък дим.
– Звучи твърде добре, за да му се вярва.
– И много лоши новини – каза Арлен. – Пристъпи към това. Искам да довърша разказа за нещата в Потока. Рибарската дупка все още ли ти създава проблеми?
– Отначало малко. – Джеф се облегна назад. – Но без защито за рибарските си копия други хора получиха…
– По-силни – допълни Арлен. – Убийството на демони прави това.
Джеф кимна.
– След това рибарите не можеха да бутат хората наоколо. Радок се опитваше да се задържи, но хората искаха защита от хората и ги отхвърлиха. Той все още е говорител, но няма онази сила, която имаше някога.
– Не одобрявам това, което са направили – каза Норин. – Но Създателят ми е Свидетел, не е добро време да бъдеш рибар. Защитниците ги тормози и им взема повече от справедливия дял риба.
– Трябва да се сложи край на това, преди да се е влошило – каза Арлен.
– Смятам, че им предстои – каза Рена. Рибарската дупка оглави тълпата, която я набеди за демони, след като баща ѝ уби Коби Фишър.
– Радок Лори си го получи, Рен – съгласи се Арлен. – Може би Гарик Фишър. Но на тях им беше показана грешката в пътя им. Няма нищо добро от това да накажеш останалата част от квартала заради няколко водни мозъка. Всички сме на една и съща страна срещу демоните.
Рена изглеждаше готова да спори, но само кимна.
– Ще се кача на кънки и ще поговоря със Селия за това след тортата.
– Кънки? – Попита Джеф.
– Малък… магически трик, който усвоих по време на пътуванията си – каза Арлен. – Как с Рен стигнахме дотук.
– Замъглил си се – каза Джеф. Нощи, почти беше забравил. – Издигнахте се като демони, стеада, която идваше на тази голяма страшна…
Той се измъкна, но Арлен само се ухили.
– Ай, Танцьорът може да бъде плашещ, когато не рита в черепа някой демон. По-бърз е от всеки кон, който си виждал, но дори и това е малко, когато можеш да се замъглиш под земята и да управляваш теченията.
– Течения? – Попита Илейн.
– Магически течения – каза Рена. – Изтичат от Ядрото като потоци от езеро. Научиш ли се как, можеш да ги управляваш като хартиена лодка.
– Глупости – каза Норин.
– Ще ти покажа по-късно – каза Арлен. Фактният му тон я успокои. Никакъв опит за убеждаване – той говореше за нещо невъзможно, сякаш това беше нов плуг, който щеше да покаже след чая. – Това е най-лошото от проблемите на Потока? Хората се подиграват с Рибарите?
Джеф поклати глава.
– Джеордже.
Арлен се намръщи, но запази мир, докато Джени и Джеф Младши донесоха чая и сладкиша. Джеордже Уоч, говорител за Южен Уоч, беше застанал на поста магистрат, когато градският съвет реши да изведе Рена през нощта.
Арлен задържа погледа на Джеф в очакване. Когато чиниите и чашите бяха подредени, а Джеф Младши и Джени се върнаха на местата си, Джеф не можеше да се колебае повече.
– Южният защитник се отдели от Брук, след като получиха бойните защити.
Арлен взе една лъжичка мед и я сложи в чая си.
– В началото не бяха много част от нещата.
– Аз бях момиче – намеси се Норин – защитниците бяха толкова част от Брук, колкото и всеки друг квартал. Но тогава Джордже влезе във вражда с градския председател, бащата на Селия, след като една от внучките му беше намушкана на градския площад. След това часовниците спряха да идват, освен от време на време, за да търгуват или да се отзоват на големия рог. Никой не говори за това, но казват, че и двете страни пазят обида.
– Преди колко време беше това? – Попита Арлен.
Норин сви рамене.
– Петдесет години, плюс-минус.
– Дълъг период от време, за да носиш обида – каза Арлен.
– С годините чувствата стават все по-тежки – каза Джеф. – Докато тежестта им не те сломи и не се пречупиш.
– Какво е направил? – Попита Арлен, като режеше сладката торта с вилицата си.
Джеф се насили да се облегне назад и да дръпне от лулата си.
– Анексира Соги Марш.
Арлен тъкмо отхапваше от тортата, когато очите му се присвиха.
– Казваш отново?
Джеф дръпна от лулата си.
– Блатните винаги са били странни хора. Пазеха се от себе си, имаха свои собствени начини. Не обичаха младежите им да идват на площада – твърде много искаха да останат, след като калта по дрехите им изсъхне. И в Блатото си имаха свои собствени демони. Като тези тук.
– Да – кимна Арлен. – Слюнката на блатните демони може да изяде желязо, а те тичат по клоните като еноти. Блатните демони са бавни, но се сливат с дърветата и имат ужасяващ обсег. И дори не стигаме до тези във водата…
Джеф преглътна.
– Ай. Ами Блатата преживяваха по-тежко от всички останали, прочиствайки земите си от ядрони. Загубиха някои хора и се превърнаха в обидени. Тогава Джордже направи предложението си.
– Какво предложение? – Гласът на Арлен беше станал студен.
– Защита, каквато защитниците на Селия дава на рибарите – каза Джеф.
– И в замяна? – Настоя Арлен.
– Превръщат се – каза Джеф. – Приемат Джеордже за пастир и Говорител, и двете. Дават му млади съпруги и седмичен десятък. – Джеф срещна очите на Арлен. – Мисли, че е Избавителят.
***
– Говори с него! – Арлен захвърли вилицата си.
– Не влиза в никой друг, освен в себе си – каза Норин. – Ти му вкара тази глупава идея в главата и тя се наложи.
– Това беше разкъсващ сарказъм – изръмжа Арлен.
– Знам го- каза Норин. – Всички на север от блатото го знаят. Но в Южните защитници имат други схващания.
– Ами ако е той? – Попита Джеф Младши.
Джеф погледна сина си.
– А?
– Ами ако той наистина е Избавителят? – Попита отново Джеф Младши.
– Той влиза – каза Арлен.
– Той е на сто и единайсет – вмъкна Джени. – Но казват, че е с черна коса и води битките. Ентусиастът е останал жив демон в Южния страж.
– Магията може да направи това – каза Арлен. – Убийството на демони може да направи старите хора млади, да те направи по-силен, но това не те прави Избавител.
– Косата на Селия е пожълтяла в корените – каза Норин. – А тя е по-възрастна от мен. Това не я прави Избавител.
– Създателю, аз също го усещам – каза Джеф. – В дните на оран гърбът ме болеше толкова силно, че не можех да се движа. Сега бутам оралото без кон.
– Слушай ме, Джеф Младши – каза Арлен. – Като твой брат и по-възрастен от теб. Няма такова нещо като Избавител. Това е работа, която всеки мъж и жена трябва да свърши сам за себе си. Не можеш да разчиташ някой да те спаси от демоните. Научи се да спасяваш себе си – и другите, когато можеш.
Джеф кимна.
– Добър е съвета брат ти.
– Това ще означава неприятности за Потока, ако не го спазиш – каза Арлен. – Ядроните са безмозъчни. Склонни са да забележат, когато някой лидер организира хора, които да избият всички редовни. Привличат вниманието, за което Потока е готов.
– Може би ще успеем да го изпреварим – каза Рена.
– Твърде рисковано е – каза Арлен. – Наблюдателите мислят твърде много за Джордже. Възможно е да се обърне срещу теб, ако се опиташ да го напляскаш, както направи с Франк.
Джеф почувства нарастващ страх в стомаха си.
– Какво внимание ще привлече това?
Арлен се огледа наоколо.
– Имаш ли хартия?
Джеф поклати глава.
– Тези дни свинете я имат за безценна.
Арлен погледна към масата, после към Илейн.
– Знам, че не влиза в добрите маниери, но трябва да нарисувам покривката на масата. Не бих питал, ако не беше важно.
– Ай, няма страшно – каза Илейн, макар че покривката беше подарък от Селия, когато се роди първото им дете. Тя я погледна тъжно, докато Арлен разгръщаше комплекта си за магьосничество, избирайки износена четка и бурканче с черно мастило.
– Разумните демони могат да се появят само при новолуние – каза Арлен. – Нощта преди, нощта на, нощта след. – Той нарисува голям предпазен знак върху покривката на масата. – Трябва да имаш тази ограда, за да ги държиш настрана, иначе могат да се ровят в мислите и спомените ти като в старо чекмедже.
– Как се свързва с кръга? – Попита Джеф.
Арлен показа как да свърже оградата с други, ръката му беше стабилна както винаги. Джеф го беше учил лично и винаги се гордееше, когато уменията на малкия му син започваха да надминават дори неговите.
– Не поемай рискове – каза Арлен. – Започни да следиш календара и в новолунните нощи слагай защитата на огърлица, на лента на шапката си, дори на ивица плат около челото си. Децата също.
– Демоните стават умни, когато наоколо има ум – каза Рена. – Започват да работят заедно, да използват оръжия и инструменти, да хвърлят камъни.
– Нощи. – Джеф трябваше да свие краката си, за да задържи пикочния си мехур. – Какво правиш срещу това?
– Първата стъпка е да ги изгониш от имота си. – Арлен започна ново ограждане, което беше много по-голямо и по-сложно от всички, които Джеф беше виждал. – Това е велика защита. – Той продължи да рисува, докато говореше. – Трябва да оформиш имота си с него.
Джеф зяпна.
– Как става това?
– Най-вече огради и стени – каза Арлен и махна с ръка върху назъбения ръб на символа. – Къщата и плевнята са тук. – Той скицира малки сгради вътре в оградата. – Поставете каменни пътеки за вътрешните линии или засадете храсти. – Той посочи с дръжката на четката. – Може би ще построите тук навес със смешен покрив. Можеш да засадиш растения до самата ограда. Колкото по-близо, толкова по-добре – това ще укрепи оградата.
– Боли ме гърбът само като си помисля за това – каза Джеф.
– Ай, това е много работа – съгласи се Арлен. – Но не чак толкова, когато никога повече няма да имаш демон на земята си. Децата могат да се разхождат в двора след стъмване. Животните няма да имат нужда да влизат в обора всяка вечер.
– Как можеш да направиш толкова голяма защита без грешки? – Попита Джеф.
Арлен извади права пръчка от комплекта си и започна да чертае измерна мрежа върху оградата.
– Направете защита навън и я сравнете. Построй малка кула на покрива, за да можеш да я гледаш отвисоко.
Джеф разгледа чертежа. В него се съдържаха познати защоти, които се наслагваха една върху друга.
– Да речем, че си опитвал това другаде?
Арлен кимна.
– Цели градове се строят по форма в Анжие. Самите улици са защитните линии.
Арлен се протегна и сложи ръка на рамото на Джеф. Това беше бащински жест, нещо, което никога не бе очаквал да получи от собствения си син.
– Трябва да го направиш, татко. Трябва да го направиш възможно най-бързо и да го покажеш на другите. Свикай заседание на съвета и раздавай също така защитни средства. Това може да означава живота на всеки мъж, жена и дете в Потока.
Джеф сложи ръка върху ръката на сина си.
– Направи го. Закълни се в слънцето.
***
Селия Барън все още усещаше тръпката в пръстите си, когато защитниците се върна на градския площад, за да се прибере у дома след тих патрул. Редовните войници в града отдавна бяха избити и тези нощни патрули вършеха работа за повечето от Странниците. Тази вечер намериха само един демон и Селия лично го уби с копие.
Кожата на ръцете ѝ вече беше по-гладка, а бръчките почти изчезнали. Дори лицето ѝ бе загубило бръчките си, с изключение на няколко бръчки при очите и устата.
– Готова ли си да приключим с нощта, нямаш нищо против, говорителко? – Луцик Богин стискаше копчето си, докато наближаваха пътя към хълма Богин. Подобно на мнозина други, и той бе започнал да жадува за вълнуващата магия.
– Ай, върви си вкъщи и си почини – каза Селия. – И бъди благодарен за тихите нощи. Създателят знае, че не всички са такива.
– Триста години се молихме да имаме толкова тиха нощ. – Каза Харал, той не носеше копие, но кривият му жезъл беше издълбан с ударни защити. Голям мъж, той можеше да закачи демон за гърлото, да го издърпа от краката му и да му разбие главата. Но при цялата си свирепост Тендър никога не изглеждаше завладян от жаждата за сукървише.
– Тихата нощ е полезна за всички. – Луцик обърна коня си нагоре по пътя, следван от Харал и останалите мъже и жени от Богинския хълм.
– Ние също си тръгваме – каза Фърд Милър. – Трябва да докладвам.
– Не мога да накарам стария Шопар да чака. – Селия разпусна мъжете с кимване. Руско Шопара рядко излизаше с милицията, но наемаше хора, които да подсилват редиците от негово име.
– Чудя се дали не им намаляват заплатите, ако не доведат някой ядрон, който да му пази мястото – замисли се Колин Триг.
Това беше справедлив въпрос. Шопара не се биеше, но беше станал толкова пристрастен към демоничната магия, колкото всички останали. Не беше тайна, че хората му носеха демони за копие, за да може да открадне малко от силата им. Беше опасна работа, но Шопара плащаше добре за нея.
– Шопара е посивял почти толкова, колкото и аз – каза Селия. – Не можеш да определиш цената на това.
– И все пак по някакъв начин той успя да намери начин. – Думите на събирача на билки бяха само малко горчиви. Колийн никога не се биеше, все още обременена от теглото и възрастта, дори когато новите бойни предпазители възвръщаха на другите физическия им разцвет. Въпреки това всяка вечер тя пътуваше с патрула, готова с иглите и превръзките си, когато някой от тях беше ранен.
– Искате ли да задържим един ядрон за вас, госпожо? – Попита Леса Скуеър. Момичето беше едва на двадесет години, но магията го беше направила силно. По голите ѝ ръце се виждаха мускули. Ръцете, в които държеше копието си, бяха кръстосани с малки белези. Но в нея имаше и мекота. Закръгленост на хубавото й лице, която…
Селия поклати глава и се обърна, преди да я забележат.
Колин подсмъркна, вдигайки нос.
– Естествено. Раждаме се, остаряваме, умираме. Това е начинът, по който се случват нещата. Може би Създателят иска да си по-силна – не съм пастир, за да отгатна плана му – но да държиш ядрон, за да можеш да го изсмучеш като комар? Без мен.
– Не знам какво пропускаш – каза Леса.
– Стига толкова – каза Селия на висок глас. – Останалите отивайте в леглата си. Имам работа за вършене под слънцето, без значение какво ще донесе нощта.
Останалата част от патрула се разотиде към дома, докато Селия тръгна сама по пътя. Неотдавна подобно пътуване щеше да е изпълнено със страх, но Селия беше нащрек, сетивата ѝ бяха оживени от прилива на магията. Копието ѝ беше на една ръка разстояние, а изрязаните в копитата на коня ѝ защити можеха да счупят демонски кости.
Безопасността на градския център би трябвало да я успокои, но тя й напомни, че пред нея стоят по-големи въпроси. Външните квартали и ферми все още имаха проблеми с демони, да не говорим за надвисналата заплаха от Южен страж и Джордже.
В името на всички бащи и Тендърът от Южен страж бяха потулили скандала преди всички тези години. Но Джордже не беше забравила. Той нямаше да се успокои, докато всички в Потока на Тибит не се облекат в черни дрехи, закопчани плътно, следвайки стриктното му тълкуване на Канона.
За предпочитане с мен на площада в града.
Тя стигна до имота си, прекоси оградата и заведе кобилата си в обора зад вилата си. Запали фенерче и разреса животното, като му даде вода и зърно, след което се отправи към къщата.
Леса излезе от сенките и се усмихна така, сякаш току-що беше откраднала бисквитка. Беше бърза, хвана Селия за врата и я придърпа към себе си. Устните ѝ бяха меки, хлъзгави от ароматизиран восък. Той имаше вкус на зюмбюл и накара устата на Селия да засъска.
Тя отблъсна Леса назад, като си пое дъх, който се надяваше да звучи по-достойно от задъхване.
– Глупаво момиче! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! Ами ако някой те види?
– Не ме интересува. – Леса отново посегна към нея.
Селия отблъсна ръцете ѝ.
– Разбира се, че не ти пука. Ентусиастът има представа само какво ни чака, ако се разчуе.
Усмивката на Леса не помръдна.
– Обиколих квартала, преди да дойда. Мама няма да разбере, ако си взема допълнителен час. Мога да вляза вътре…
Тя отново се приближи и Селия усети как сърцето ѝ заби в гърдите. Жизнеността ѝ затрептя, сетивата ѝ се оживиха. Усещаше потта на Леса, аромата на нейната възбуда. Усещаше и своята собствена, хлъзгава между краката, каквато не беше била от трийсет години.
– Не мога да продължавам да те взимам в леглото – каза Селия. – Нощи, момиче, имам петдесет лета повече от теб!
Леса сви рамене, обхвана с ръце кръста на Селия и я притисна към стената на кабинката.
– Можем да го направим тук, ако предпочиташ. Никой няма да види. – Тя посегна надолу и дръпна полата на Селия.
След миг щеше да приклекне и Селия, същинската й същност, нямаше да я спре. Тя погледна към къщата и носът на Леса се смръщи от победа. Но тогава острите очи на Селия доловиха движение в сенките. Тя се стресна и избута Леса назад, докато търсеше в слабата светлина източника на движението.
Леса веднага се предпази и ръката ѝ падна към предпазния нож на колана ѝ.
– Какво е това? Корелинг?
Селия поклати глава.
– Скачат по сенките. Бягай вкъщи сега.
– Но…! – Леса хленчи. Тонът напомняше за младостта ѝ и само втвърди решението на Селия.
– Друг път – каза Селия. – Бягай!
Раменете на Леса се свиха, но тя тръгна. Селия я изчака да си тръгне, след което се обърна към сенчестата веранда и скръсти ръце.
– Може и да излезем.
Отначало тя не позна младата жена, видя само голите ръце, крака и средата, покрити с боядисани защити. Косата ѝ беше грубо отрязана от лицето, с дълга плитка отзад. Имаше вид на вестоносец – не само на покрита със защити плът, но и на хищнически поглед в очите. Оттук само за миг можеше да се предположи.
– Рена Танър, върни се в Потока на Тибит – каза тя.
Рена пристъпи по-навътре в светлината на лампата.
– Вече не съм Танър. Омъжих се.
– Поздравления – каза Селия. – Вестоносец, както разбирам?
Рена кимна.
– Рена Бейлс, сега. Хората те наричаха Селия Барен, но тази вечер се замислих, че са сбъркали. Може би все пак си безплодна.
Селия сложи ръце на хълбоците си и затропа с крак.
– Ще кажеш на хората?
– Не ми е работа кой кого целува – каза Рена. – Сигурно е, че това е работа на града, както и изгревът на слънцето. Аз трябва да знам.
– Благодаря ти – каза Селия.
– Не ми дължиш благодарност – каза Рена. – Обратно. Нощта ме взе, преди да се обърна срещу теб, говорителко. Не бях на себе си, но помня какво направи за мен. Подкрепи ме, когато собствените ми роднини мятаха камъни.
Гърлото на Селия се стегна.
– Аз те подведох.
Рена се приближи и Селия отново видя колко е красива. Защитите и подстриганата коса ѝ придаваха свиреп вид, който не се различаваше от този на Леса.
– Недей – каза Рена. – Даде ми време да си събера главата. Време на Арлен да дойде и да ме прибере.
Селия започна да мисли за красотата на Рена, забравила всички мисли за нея.
– Арлен? Арлен Бейлс? Искаш да ми кажеш, че онзи разкъсващ вестоносец, който обърна Потока наопаки, е момчето на Джеф Бейлс?
– Да – каза Рена. – И това е всичко, което се вижда.
Селия въздъхна.
– Влез вътре, момиче. Аз ще сложа чайника.
***
Джеф и Арлен седяха на верандата със стомна от „Богинова бира“. Цялата сцена им се стори като сън, дори и да не бяха гледали как Рена се превръща в мъгла и изчезва.
Децата изохкаха при гледката и с ужас се добраха до леглото след това, но сега всичко беше тихо, с изключение на щурците и звука от люлеещия се стол на Джеф.
– Странно, след толкова години отново да се настаня на тази веранда и да се взирам в двора, сякаш нищо не се е променило – каза Арлен.
– Но се е променило много – каза Джеф. – Помниш ли, че всяка вечер надничаше през щорите, за да търсиш яребици. Вече няма да ги намериш в моя двор.
– Засега. – Арлен отпиваше от бирата си, а очите му бяха отдалечени.
Джеф прочисти гърлото си.
– Може и да поговорим за ядроните в общото помещение. Не може да е лесно да гледаш към мястото, където майка ти е била убита. Да седя на мястото, на което бях вкоренен, и да се опитвам да не се изсипя, докато ти бягаше да я спасяваш.
– Вярно – съгласи се Арлен и отпи още една глътка. – Сега обаче съм по-възрастен. Видял съм повече от света. Видял съм какво са направили демоните на хората. Накараха ги да се чувстват безпомощни, сякаш няма смисъл да се борят.
– Но ти го направи – каза Джеф. – Единадесетгодишен, ти се бори с демоните и спечели.
– Не спечелих – каза Арлен. – Просто успях да не умра.
– Попречи им да убият майка ти – каза Джеф.
Арлен въздъхна.
– Не направих и това. Опазих я за няколко дни, но не успях да я спра.
– Можеше и да се случи – каза Джеф – ако имах смелостта да натисна Стария Мей.
Арлен поклати глава.
– Мислех си го и тогава. Мислех си го години след това и те обвинявах. Мразех те.
Джеф стисна зъби при тези думи. От петнадесет години си представяше как духът на сина му му ги казва, но друго беше да го има в плът и да ги чуе.
– Но оттогава съм виждал много хора, които са били убити – каза Арлен. – Ако онази вечер във фермата имаше един билкар на Хралупата, Мама можеше и да успее. Дори и Колин Триг да си беше знаела работата на следващия ден като истински билкар в Свободните градове. Но докато стигнем до Мей… – Той се изплю над парапета на верандата. – Твърде късно.
– Но не беше късно, когато майка ти ме повика на помощ – каза Джеф.
– Ай. – Арлен не откъсваше поглед от двора и отпи още една глътка бира.
– Ентусиастът има всякакви оправдания – каза Джеф. – Илейн е добра съпруга. Обичам я и младите. Но ако можех да се върна назад, щях да отменя всичко, за да си върна майка ти, дори ако това означаваше да заема мястото ѝ на клепалото. Обичах я през целия си живот. Нарочно си чупеше подковите…
– Само за да имам повод да я видя в ковачницата – довърши Арлен. – Мама обичаше да разказва това.
Джеф се задави, стисна гърлото си и присви очи. Синът му имаше право да го мрази и той нямаше намерение да се опитва да го убеждава в съчувствие със сълзи.
– Провалих ви и двамата тази нощ – успя да каже Джеф, когато се съвзе.
– Ай – каза Арлен. – Няма да лъжа. Носех много гняв към вас по време на пътуванията си. Чувах те в главата си, когато мислех да направя нещо глупаво. Мразех този глас. Правех глупости, само за да му се разсърдя.
Джеф изсумтя и Арлен го погледна изненадано.
– Смешно – каза Джеф. – Само ме накара да се замисля как чувам гласа на баща ми в главата си, по същия начин. Нарича ме глупак всеки път, когато се опитам да си извадя куража.
Арлен седна и отпи още едно питие.
– Ай. Може би това е просто начинът на бащите и техните момчета.
– Да – каза Джеф.
– Исках да нямам сметки за ореждан, затова се върнах в Птока миналата година – каза Арлен. – Тогава не ми беше в главата. Бях убеден, че съм се превърнал в нещо… нечовешко. Бях готов да умра и исках да си оправя сметките, преди да позволя на нощта да ме вземе.
– Създателю. – Джеф искаше да протегне ръка към сина си, но ръката му го предаде. Ако протегнеше ръка и Арлен го отблъснеше, не мислеше, че ще може да го понесе.
– Не ме интересува какво си направил – каза той вместо това. – Какво си направил. Видях какво си направил за майка си. Какво си направил за Рена. Какво си направил за този град. Ти си човек, каква надежда имат останалите?
– Всички имаме своите слаби моменти – каза Арлен. – Неща, които носим дори когато хората около нас забравят или никога не са знаели.
– Честна дума – каза Джеф. – Носех тези няколко дни със себе си, сякаш току-що са се случили, дори когато годините отлетяха.
– Знам, че е така – каза Арлен. – Онази нощ направи света ясен и за двама ни, по свой начин. Отне известно време, но когато нощта отново се появи в двора, ти не се качи на верандата. Очаквах да се скараме, върнах се, но после чух какво си направил за Рен и разбрах какъв глупак съм бил.
– Имал си пълното право да изпитваш обида – каза Джеф.
– Може би, но обидата никога не е направила никого по-добър човек – каза Арлен.
– Честна дума. – Джеф се успокои малко и отпи дълга глътка от бирата си. – Има ли шанс двамата да се върнете у дома за постоянно, както се надява Лейни? Би било добре за младите да опознаят брат си.
– Ще се радвам – каза Арлен. – Създателю, не знам какво бих искал повече. Но това е в заровете. Истината е, че се върнах да се сбогувам.
Джеф примигна.
– Сбогуваш?
Арлен потърка тила си.
– Страхувам се, че може да съм… започнал малка война, когато върнах бойните защити. Дойде време да я разрешим и нещата ще станат грозни. Не беше правилно да не ти кажа кой съм миналия път. Трябваше да го направя.
Джеф бе започнал да се отпуска, но напрежението се върна.
– Как ще е грозно?
Арлен си пое дъх, след което вдигна пръст, рисувайки във въздуха защитни знаци. Джеф се оказа, че стиска чашата си, и трябваше да накара ръката си да се разтвори, докато чакаше.
– Както казах – каза Арлен, когато свърши – борбата привлича вниманието на една особено гадна порода демони. Те се нахвърлиха върху нас, получиха удар за това и сега планират да се върнат със сила. Имам безумен план да ги посрещна на собствената им земя, преди да се срине.
Джеф усети как лицето му изстива, а пикочният му мехур се напряга. Стисна се здраво, надявайки се Арлен да не забележи.
– На собствен терен?
Арлен наклони глава към земята.
– На долния етаж.
– Създателю – каза Джеф. – Как изобщо е възможно това?
– Не мога да кажа – каза Арлен. – Мисловните демони могат да отскубнат мислите ти като морков от полето. Колкото повече казвам, толкова повече застрашавам плана.
– Рен е съгласна с това? Отиваш ли… долу? – Идеята все още беше изтръпнала за Джеф, почти твърде голяма, за да я схване, но той беше наблюдавал как Рена се превръща в мъгла и се плъзга в земята. Това не беше много по-трудно за вярване.
– Недей да казваш на сестра ѝ, но и Рен идва – каза Арлен. – И още няколко души.
– Вземи армия – каза Джеф.
– Армиите привличат вниманието. Вземаме достатъчно, за да свършим работата, но достатъчно малко, за да се промъкнем. – Арлен отпи още една чаша. – Поне се надявам да е така. По-вярно е, че не знам дали вадя изгнил пън, или отварям гнездо на стършели.
Джеф искаше да спори. Да убеди Арлен да се откаже от този път, да се върне у дома и да бъде в безопасност. Поглеждайки сина си, той знаеше, че точно това очаква – гласът на бащата да подтиква сина към предпазливост.
Погледът го втвърдяваше в страха. Никога не можеше да върне Арлен от пътя, щом веднъж се реши на него, но може би Джеф можеше да облекчи съмненията му.
– Никога не знаеш с какво се захващаш, сине. Имал съм пънове, които са ми създавали такива проблеми, че бих приветствал ужилване, и кошери, които са падали в чувала и са били завързвани чисто, както може. Но не можеш да оставиш нито едно от двете в имота си, без да съжаляваш.
– Да – каза Арлен. – Благодаря, татко.
– Изглежда, че и двамата сме си свършили работата – каза Джеф. – Наистина ли мислиш, че някой от тези демони на ума ще се опита да свие гнездо в Потока?
Арлен сви рамене.
– Рано или късно. Може да е следващия месец, може да е след десетилетие, но ако продължаваш да убиваш демони, някой със сигурност ще се запише. Твърде много хора в Потока, а те знаят от моите спомени, че си тук, далеч от помощта.
– Какво да правим по този въпрос? – Попита Джеф.
– Само демони, татко – каза Арлен. – По-умни са от повечето и имат своите трикове, но аз убих не един. Рена също. Ние влязохме в Избавителя. Просто хора от Потока като теб и всички останали в града. Можем да се справим, както и останалите.
Той допи бирата си.
– Няма повече да стоим на едно място. Нощта ще дойде да ни вземе, ако не я вземем първи.
Назад към част 18 Напред към част 20
