Глава 24
ПЪРВИ СТЪПКИ
334 СЗ
Веднага щом се отдалечиха на известно разстояние от езерото, Брайър насочи Ашия към едно блато, където около едно старо, провиснало дърво растеше гъст алагай’виран. Плевелът дори се беше вкоренил в мъха по кората на дървото и растеше право нагоре по ствола.
– Тук – каза Брайър.
Ашия поклати глава.
– Това няма да свърши работа. Прекалено е влажно…
Брайър се усмихна.
– Довери ми се.
Земята беше мека, засмукваше копитата на Раса, макар че Брайър вървеше по нея като насекомо по вода, оставяйки само слаби следи по пътя си.
Почвата в основата на дървото, скрепена от стара мрежа от корени, беше по-твърда и по-суха, но беше тясно място. Едва ли беше достатъчно голямо за коня.
Брайър завърза юздата за един клон.
– Следвай ме.
Той скочи лесно на дървото, изкачи се в клоните и бързо се изгуби от погледа. Ашия се загледа след него за миг, после сви рамене и го последва.
Брайър не беше отишъл далеч. Точно горе големият ствол се разцепи, после се разцепи отново и отново. Стволовете приличаха на четирите пръста на ръка, а дланта – на тяхната кора. Брайър ги беше използвал като опори за пръстен от сплетени клони, приличащ на голямо птиче гнездо. Пространството беше достатъчно голямо, за да могат тримата да се отпуснат удобно, защитени от клоните, скрити от листата и защитени от демоничния корен, безопасни като всеки защитен лагер.
Брайър се усмихна, като остави раницата си.
– Имаме и хляб!
Усмивката беше заразителна и Ашия се засмя, като сложи Каджи на клоните и освободи бедното дете от раницата му. Водната болест бе отшумяла, след като се върнаха на сушата, но Каджи бе слаб, гладен и обезводнен.
Брайър мълчаливо наблюдаваше как Ашия сменя мръсното бидо на Каджи. Тя се покри с шал, докато разтваряше бронираната си роба, за да сложи детето на гърдите си. Брайър се стресна, осъзнавайки какво се случва, и бързо обърна гръб. Ашия затвори очи и започна да пее.
Нощният вълк дойде в къпинака
Зъби като ножове, нокти като копия
Нощният вълк дойде в браздата
Но Брайър не се уплаши
Тръните бяха дълги
бръмбари и репей
Те разкъсаха плътта му
И уловиха козината му
Нощният вълк дойде в бряста
Зъби като ножове, нокти като копия
Нощният вълк дойде в шипката
Но Брайър не се уплаши
Вълкът се изкриви,
Плътта се заклещи и залепна,
Брайър взе камък,
отвърна и удари
Нощният вълк дойде в шипковата поляна
Зъби като ножове, нокти като копия
Нощният вълк дойде в шипката
Но Брайър не се уплаши
Брайър се опита да преглътне ридание и се задави, стисна коленете си и се разтрепери. Без да знае какво да прави, Ашия спря да пее.
Каджи беше заспал върху гърдата ѝ, изтощен от изпитанията им. Тя нежно го откъсна и го постави в щита си. Докато се обърне към Брайар, него вече го нямаше.
***
Брайар побягна, но не далеч. Не беше очаквал песента да му въздейства толкова силно, но докато тя пееше, той си спомни. Баща му му пееше тази песен. Как би могъл да забрави такова нещо? Беше като да забравиш слънцето.
– Кално момче. – Той се удари в гърдите. – Не мога дори да видя лицата им.
Обиколи района, като се проклинаше, докато обработваше боровинковата нива. Когато се поуспокои, той се завъртя в орбита и се приближи до дървото. Раса все още беше оседлана и пасеше боровинки.
Част от него се разтревожи от гледката на отнетата им защита, но конят имаше нужда да яде, а шипковата нива беше голяма. Опасността беше минимална, а и имаше предимства да се пътува с животно, миришещо на боровинки. Демоните щяха да се отдръпнат от нея, освен ако не бяха провокирани.
Конят изръхтя, когато се приближи. По правило животните от стадата не харесваха Брайър, а в действителност той не се интересуваше от тях в замяна. Когато имаше ядрони, конете бяха непредсказуеми. Той вярваше повече на собствените си два крака, отколкото на четирите на някое животно.
– Ето, момиче. – Той погали Раса по шията, преди да свали седлото и да я отметне.
– Съжалявам. – Гласът на Ашия се чу отгоре.
Брайър продължи да работи.
– Няма за какво да съжаляваш. Просто… ми се прииска да си почина, това е всичко.
– Разбирам. – Тихите думи на Ашия се носеха надолу от защитените клони. – Някога и аз се чувствах като теб. Но после разбрах, че копнея за дом, който никога не е съществувал.
– Моят е съществуваше – каза Брайър. – Докато не го изгорих.
– В докладите пишеше, че семейството ти е загинало при пожар – каза Ашия. – Но това не е твоя грешка.
– Моя е – каза Брайър. – Аз сам запалих огъня. Сам го разпалих. Забравих да отворя димоотвода, съвсем сам.
– Случайност – каза Ашия.
– Случвало ли ти се е да убиеш цялото си семейство по случайност? – Попита Брайър с горчивина.
Настъпи дълга пауза.
– Не цялото си семейство.
Брайър се качи обратно в гнездото. Ашия срещна очите му и ги задържа. Тя не предложи физическа утеха, нито докосване или прегръдки като Делия и Елиса, нито целувки и опипващи ръце като Стела. Тя просто го гледаше в очите, присъствайки за него.
– Тук е безопасно – каза той, когато мълчанието продължи твърде дълго. – Може би искаш да си починеш. – Знаеше, че Ашия няма търпение да продължи с мисията си. В интерес на истината, той също. Но имаше нещо повече от тях двамата, за което да мислят.
Ашия кимна.
– Каджи е отслабнал от водната болест. Ще има нужда от ден-два за почивка и малко от хрупкавия хляб, ако можеш да отделиш.
– Разбира се – каза Брайър. – Може да разузнавам, докато чакаме. Какво тогава?
– Тогава ще пътуваме на север – каза Ашия. – Имате ли други… боровинки в района?
– Да, много. – В продължение на месеци Манастирът на зората беше оперативната база на лактънската съпротива, но Бриар никога не се чувстваше добре зад стените.
– Кхафитът е тежък – каза Ашия. – И е куц. Ще се нуждаем от поредица от скрити места, за да се подсигурим както от алагаи, така и от евнуси, докато си проправяме път към резервоара Еверам.
Брайър се проясни.
– Ай. Мога да го направя. Може да отнеме няколко седмици, за да ги изуча.
– Подготовката е ключът към успеха. – Ашия изрече думите, които Енкидо ѝ бе внушил, сякаш бяха нейни собствени.
***
Каджи ръкопляска, когато Брайър се качи на клоните. Нощната почивка бе върнала цвета на момчето, а с него и духа му.
– Миризма. – Каджи плесна с ръка по носа си. Ашия се беше притеснила, когато видя момчето да го прави за първи път, но скоро разбра, че Брайър го е научила на това движение и на тази дума.
Ашия се засмя, когато Брайър застана в поза, притискайки носа си, така че гласът му излезе като високо хленчене.
– Миризма. – Каджи се засмя и отново запляска.
– Готови ли сте да се върнете на коня? – Попита Брайър.
– Не. – Това беше любимата дума на Каджи. Имаше сила, каквато другите нямаха, и той я използваше тиранично.
– Предпочиташ да вървиш пеша? – Попита Брайър.
– Не – каза Каджи.
– Мама да те носи?
– Не.
– Аз да те нося?
– Не.
– Да останеш тук?
– Не.
Брайър се усмихна.
– Гладен ли си?
Каджи направи пауза. Когато Ашия зададе въпроса, имаше предвид гърдите ѝ. Когато Брайър го зададе, той имаше предвид хрупкав хляб.
Той се поколеба.
– Хляб?
Брайар извади малко хляб, но го държеше извън обсега му.
– Искаш ли го?
Ашия видя напрежението по лицето на Каджи, докато желанието му да откаже се бореше със стомаха му. Накрая стомахът победи и той протегна ръка.
– Искам.
Виждайки ги заедно, Ашия усети как гърлото ѝ се стяга. Кой би си помислил, че половинчатият син на предател ще бъде по-добър родител за сина ѝ от собствения му баща?
***
Мочурището беше обширно, но Брайър го познаваше добре и ги насочи към сухата земя, достатъчно твърда за копитата на Раса. Дори и така, пътят беше неравен и изобилстваше от растителност, което правеше карането със скорост невъзможно. Вместо това Ашия поведе коня, вървейки до Брайър. Въздухът беше горещ и гъст от влага, комарите бяха активни през целия ден в полумрака под короните на дърветата. Тя държеше воала си вдигнат, а над Каджи беше хвърлена защитна мрежа.
Брайър дъвчеше стрък алагай’виран. Ашия толкова беше свикнала с миризмата, че вече почти не я забелязваше, но мисълта да яде демонски корен все още обръщаше стомаха ѝ.
Брайър забеляза гаденето ѝ, извади прясно стръкче от торбичка на колана си и ѝ го подаде.
– Опитай.
Ашия поклати глава.
– Не разбирам как ядеш това.
Брайър сви рамене и продължи да дъвче.
– Запълва корема ти, когато ловът е лош. Пази от ядрони. Понякога те предпазва от това да те видят изобщо.
Ашия си спомни първата им среща, когато го бе търсила в светлината на Еверам и не бе открила нищо. Дали е търсила на грешното място, или е било нещо повече?
Тъмнината под дърветата не беше пълна, но беше достатъчна, за да може Ашия да използва запазената магия в хората си и да активира защитата за зрение на шлема под копринената си превръзка.
Светът около нея се озари от магия. Сиянието беше коренът на всичко живо и то процъфтяваше във влажните зони. Светлината пулсираше във водните басейни, пееше в богатата растителност, висеше тежко в древните, прегърбени дървета. Дори калта светеше меко, гъмжаща от живот, твърде малък, за да се види.
Но Брайър, с кожа, коса и дрехи, покрити със сок от боровинки, изглеждаше… неясен. Твърде мрачен за човек, който не е близо до смъртта.
Освен очите му. Те блестяха като котешки през нощта и не показваха силата, която се криеше в тях. По някакъв начин демоничният корен прикриваше магията.
– Може би ще опитам. – Тя посегна към едно стебло и отхапа. Билката беше горчива, но такива бяха много неща в живота. Енкидо я научи да търпи.
***
Измина повече от седмица, докато посещаваха една след друга боровинковите градини. Някои от тях не бяха нищо повече от добре разположени къмпинги с повече видимост навън, отколкото навътре. Други бяха шедьоври, които се вписваха идеално в околната среда със сигурност, пространство и комфорт.
Всички те бяха гъсто покрити с алагай’виран.
Последната беше поляна на малко възвишение. Подобно на всички скривалища на Брайър, тя беше незабележима на пръв поглед. Достатъчно висока, за да осигурява видимост и известно облекчение от локвата под нея, но не толкова висока, че да привлича вниманието. От върха му Ашия видя демоничния корен, обграждащ основата, твърде равномерен и съвършен, за да е естествено явление.
– Обикновено просто лягам на върха – каза Брайър. – Ядроните не можгат да ме видят, но аз мога да ги видя да идват. Никога не се доближават до демоничното коренище, така или иначе.
– Ще сложим и моите кръгове – каза Ашия. – Алагаите са многобройни във влажните зони. В Красия те не се струпват толкова нагъсто в необитаемите земи.
– И тук също. – Брайър ѝ помогна да постави кръга. – Никога не съм виждал толкова много ядрони по тези места. Странни. Огнени и въздушни. Големи камъни и дървета. Но те правят всичко. Дори не ловуват. Просто… се спотайват наоколо.
– След два дни ще настъпи упадък – каза Ашия. – Ако Алагай Ка или неговите принцове се надигнат, ще ги чака армия. Би било разумно да намерим по-добър подслон, за да изчакаме тъмната луна.
– Ай, знам едно място. – Брайър запали огън в ямата със сухи дърва от раницата си. – Трябва да се върнем малко назад, но е безопасно.
Безопасно за нас, за да се скрием от силите на Ний,казваха пръстите на Енкидо за Подпалката на Дама’тинг. Да се криеш зад огражденията се стори на Ашия. Тя беше отгледана и обучена за фронтовата линия.
Добрият кай е търпеливият кай – учеше Енкидо. Битките се печелеха, когато нападателят избираше мястото и времето за бой. Този Угасващ не беше нито едното, нито другото.
– Бий се, когато трябва. – Брайър напълни гърне с прясна вода и сурови боровинки и го постави на огъня, докато Ашия освободи Каджи и го поднесе на гърдите си. – Не, когато искаш.
– Толкова ли е ясно в очите ми? – Попита Ашия.
– Виждала съм този поглед много пъти, през последната година – каза Брайър. – Хора, които нямат търпение да започнат битка, защото не могат да издържат да чакат такава, която може да дойде, а може и да не дойде.
– Това е начинът на Шарум – каза Ашия.
– Влез в Шарум – каза Брайър. – Тендърите казват, че винаги трябва да се предлага мир.
– Тези, които предлагат мир на алагаи, биват избивани – каза Ашия.
– Бия се, когато съм в ъгъла – каза Брайър. – Но е по-добре, ако дори не знаят, че съм там.
Брайър свари жабешко месо, но супата от алагай’виран остана горчива. Ашия все пак я изяде. Нуждаеха се от всяко предимство, ако искаха да изпълнят мисията си. Вече усещаше миризмата на демонския корен в потта си, в дъха си, дори в млякото си. Страхуваше се, че Каджи може да откаже да кърми, но той беше прекалено гладен, за да го пита.
Така близо до Угасването демоните бяха по-активни. На светлината на Еверам Ашия ги виждаше да дебнат в тъмнината, а гледката на малкия им огън привлече вниманието на алагай. Повечето от тях бяха отблъснати от корена на демона, но накрая един предприемчив блатен демон взе клон от дърво и започна да го размахва напред-назад, режейки стъблата като острие на жътварка.
Брайър грабна копието и щита си и се изправи на крака.
– Убийството на демона със защитено оръжие ще бъде ярко и шумно – каза Ашия. – Това само ще привлече повече внимание.
– Както и ако го оставим да изстърже защитите. – Брайър преметна щита на гърба си и сложи копието си. – Ще го изтегля. Заобиколи назад.
Ашия не се съмняваше, че може да направи точно това, но вътрешно безпокойство го съветваше да внимава. Може би нещо от собствената философия на Брайър.
– Нека опитам – каза Ашия.
– С Каджи в ръцете ти? – Попита Брайър.
Ашия се усмихна и започна да пее Песента на затихващия. Тя и сестрите ѝ копиеносци я бяха пели хиляди пъти под зоркия поглед на инструктора по дама’тинг, но беше различно, когато сестра ѝ я изпя за Шар’Дама Ка в деня, в който се омъжи за жонгльора. Ашия бе усетила силата още тогава и научи повече от тайните послания на сестра си по копие.
Всеки куплет на песента имаше свой ритъм, своя височина, своя сила. Такава, която ги правеше невидими за демоните. Друга – да ги прогони. Други – да ги измамят или да им навредят. Изискваха значителен обхват, но Ашия се справяше със задачата.
Демонът от блатото се провря през алагай’виранската лепенка и се приближи до кръга на защитите, когато песента на Ашия започна да го връща назад. С едно докосване Ашия превъртя защитните камъни, за да активира огърлицата си от хора. Набирането на различни конфигурации на защитните елементи можеше да я накара да мълчи като смърт или да прожектира гласа ѝ надалеч и надалеч. Да чуе нещо далечно или да заглуши нещо близко.
Песента ѝ стана по-силна, прогонвайки демона обратно по пътя, по който беше дошъл. Когато се измъкна от мястото на корена на демона, Ашия добави още един стих към първия, обърквайки демона, а след това добави и стиха за прикриване. Демонът поклати глава и сякаш ги изгуби от погледа си, а очите му преминаха безразлично през лагера им. Накрая се отдалечи и Ашия остави песента да заглъхне.
Брайър стоеше смаян.
– Видях такава магия в Хралупата на погребението на Полухват. Две красианки пееха.
Каджи беше заспал и Ашия го положи свит във вдлъбнатината на щита си.
– Братовчедките ми Аманвах и Сиквах. Те и почетният им съпруг бяха докоснати от Еверам. Аз само прокарвам пръсти по повърхността на тяхната сила.
Нещо привлече вниманието на Брайър. Той се обърна, взирайки се в нощта.
Ашия се приближи до него.
– Какво е това?
Брайър посочи един дървесен демон, по-голям и по-силен от обичайните за влажните зони.
– Този ядрон ни следи.
– Сигурен ли си? – Попита Ашия. Алагай не изглеждаше да се интересува от тях.
– Сигурен – каза Брайър.
Ашия примижа в светлината на Еверам, опитвайки се да проучи магическия модел в аурата на демона. Той не изглеждаше заинтересуван от тях, но аурата му говореше друго. Те бяха единственият му интерес.
– Мисля, че си прав – съгласи се Ашия. – Трябва да го убием. Остани с…
– Не. – Брайър вече излизаше от кръга с копие в ръка. – Имам го.
Ашия стисна устни под воала си. Беше свикнала да заповядва послушание, но Брайър беше собствена сила.
За негова чест, дори когато Ашия знаеше какво да търси, Брайър се измъкна незабелязано от алагия’виран. Тя улови само най-беглия му поглед, когато той се измъкна сред дърветата. Демонът не даде никакъв знак, нито по поведение, нито по аура, че е забелязал заминаването му.
Но тогава в далечината се чу повик. Демонът поклати глава, после се обърна и побягна след звука.
Няколко мига по-късно се чуха писъци и светкавици. Твърде далеч, за да може Ашия да разбере подробностите, но докато светлината и звукът продължаваха, я обзе страх. Ако Брайър беше изненадал самотен демон, дори голям, би трябвало да успее да го убие бързо. Никой воин не искаше да води продължителна битка с толкова голям демон. Демоните не се уморяваха.
Тя продължи и продължи и Ашия се изправи на крака, като размахваше ръце, за да удължи остриетата на късите си копия. Всеки мускул в тялото ѝ крещеше да се втурне и да защити Брайър. Да се изправи срещу алагаите.
Но Каджи, който лежеше в щита ѝ, я привързваше към кръга. Какво щеше да стане с него, ако Ашия и Брайар бяха убити?
Битката продължаваше да бушува и Ашия взе своето решение. Тя посегна към раницата на Каджи. Ако трябваше да се изправят пред опасност, нека да е заедно.
Нощта притихна. Ашия се поколеба, загледана в тъмнината. Десет вдишвания. Двадесет. Тя вдигна раницата и започна да дърпа ремъците през раменете си.
– Ашия! – Брайър се материализира от тъмнината, на откритата земя, където блатният демон беше отсякъл корена на демона. – Влез в нормалната защита. Трябва да видя. – Той се загледа, и се обърна.
Ашия погледна към Каджи, заспал в щита ѝ.
– Мъртъв ли е?
– Да – каза Брайър. – Пътят е чист, трябва да сме бързи.
– Еверам да ме прокълне. – Ашия вдигна копията си и го последва, като се движеше ниско до земята, докато не го настигна в дърветата. – Брайър! При Еверам, ще ми кажеш…
Брайър се обърна с лице към нея, в гърба му духаше хладен вятър и поне веднъж не миришеше на демонски корен.
Това беше единственото предупреждение, което й остана, преди демонът-мимик да се хвърли с ръка, която се удължи в пипало с копие. В последния момент Ашия се хвърли назад, но бронята ѝ я спаси. Припокриващите се плочи от защитно стъкло отклониха удара, но тя усети как тъканите пластове коприна, които ги придържаха, отслабват и се разкъсват. Нямаше да оцелее при втори удар на същото място.
Тренировката на Енкидо се появи инстинктивно. Тя открадна енергия от удара, използвайки я, за да се изтърколи от пътя и да се върне в равновесно положение. Усети вибрацията, когато пипалата на два пъти се удариха в земята на сантиметри от нея, но тя ги изпревари, докато заобикаляше обратно, водейки копията.
Още едно пипало се промуши, за да я забави, но Ашия се огъна като длан във вятъра, като проряза с остриетата на копията си, докато то минаваше над нея. Зад гърба ѝ се разнесе пръскане на сукървище и безжизнен трясък, когато тя се приближи, пробождайки тялото на демона.
Демонът изрева, когато магията пламна и се втурна в нея. Ашия вдигна поглед, очаквайки да види как светлината напуска очите му, но демонът само изръмжа и изплю огън в лицето ѝ.
Огнената струя беше едно от най-опасните оръжия в арсенала на алагаите. Тя лепнеше като сок, но гореше по-силно от пещ. Инстинктивно Ашия се дръпна назад, дори когато предпазителите на бижутата ѝ се затоплиха, превръщайки огъня в хладен полъх.
Демонът открадна миг, за да се преформатира, но Ашия знаеше, че почивката ще е кратка. Тя погледна към възвишението и с ужас видя, че демоните излизат от околните гори с ужасяващ брой. Предният държеше клони, покосявайки демонския корен със спокойна ефективност. Демоните съскаха, докато стъпваха върху постелята от окосен алагай’виран, но напираха напред, приближавайки Каджи.
Ашия се обърна и се запъти към възвишението, преди демоните да се сгъстят твърде много, за да успее да мине. Тя направи няколко крачки, преди едно пипало да се увие около глезена ѝ и да я издърпа от краката ѝ. Тя се хвана с ръце и използва енергията от издърпването, за да се завърти и да удари с дългото си копие. Отрязаното пипало падна безсилно около глезена ѝ и тя го изтръска, като се претърколи в защитна позиция.
Мимикът все още беше предимно във формата на дървесен демон и изостави пипалата на водния демон в полза на мощни клонести ръце.
Те бяха страховити оръжия, ноктите им приличаха на заострени колове, но голямата форма беше бавна в сравнение с дребната Ашия – нейната скорост беше увеличена от магията. Тя се промъкна през ударите, за да премине покрай стражата на демона и да нанесе удари с двете копия. Те затрещяха от магия и Ашия усети как част от нея се влива в нея.
Искаше й се да запази усещането, но нямаше време. Издърпа оръжията и се претърколи от опита на мимика да я докопа с нокти. Вместо това демонът се удари, като изрева от болка.
Няколко бързи крачки по-близо до Каджи, преди да бъде принудена да се обърне и да се изправи отново срещу демона. Алагаи вече се изкачваха по възвишението и изпитваха защитите около кръга на Ашия. Магията се плъзгаше по мрежата като роса, искряща паяжина.
Мимикът се приближи бързо и подобно на дърво, което пониква с нови крайници, изпочупените ръце се раздвоиха, четири атаки вместо две. Ашия отби една, изплъзна се на друга, парира трета, но четвъртата се промъкна около защитата ѝ и я удари в гърба. Бронята ѝ издържа, но поне едно от ребрата ѝ се счупи от удара.
Демонът отново се нахвърли върху нея и този път Ашия беше по-бърза, танцуваше покрай четирите крайника и се готвеше да нанесе унищожителен контраудар.
Но четирите крайника се превърнаха в осем. Демонът се завъртя, а крайниците му се забиха в нея твърде бързо, за да може да вижда ясно. Ашия действаше инстинктивно, отскачаше назад и се опитваше да избегне ударите от равновесие, заплитайки крайниците му. Тя отстъпи място, докато демоните, които се рояха по хълма, не се оказаха в гръб. Най-близките се обърнаха с лице към нея и мимикът нанесе удар.
По-малките демони не атакуваха, а просто препречиха пътя на Ашия. Без да има място за отстъпление, тя отново премина в атака, като разрязваше демона парче по парче. Мимиките можеха да излекуват почти всяка рана, която не беше смъртоносна, но не можеха да израснат или да възстановят отрязана маса.
Тя можеше да го изтощи.
Познат писък проряза звука на битката. Ашия открадна поглед и на върха на възвишението видя как Каджи, събуден от звуците на битката и демоните в загражденията, се изтърколи от клатушкащия се щит в падане на одеялото.
И тогава той направи нещо чудотворно.
Тя наблюдаваше с шок и малко гордост как за пръв път в живота си Каджи се изправи треперещо на крака и започна да се препъва през лагера, право към мигащите защити.
– Вадс! – извика той и Ашия изпита страх, какъвто никога не бе познавала.
Отвличането на вниманието се оказа прекалено голямо. Мимикът се нахвърли върху нея, повали я на земята и притисна ръцете ѝ, а копията бяха безполезни. Ашия се бореше срещу нечистата му тежест, но дори повишената ѝ сила не можеше да преодолее физиката му. Това не беше безмозъчен алагай. Този демон знаеше как да се бие. Пастта му се отвори, челюстта му се разтвори и стана достатъчно широка, за да погълне главата ѝ. Дори докато я наблюдаваше, към удебелените венци се прибавиха редици зъби.
Като си пое дълбоко дъх, Ашия направи единственото нещо, което можеше да направи. Извика.
Това не беше вик на страх или стенание от болка. Това беше суровата есенция на стиха от Песента на Угасването, който даваше болка на алагай. Неспособна да пее пълноценно, тя задържа тези сурови ноти във въздуха, размахвайки ги като факла.
Отговорът беше незабавен. Най-близките до нея дървесни и блатни демони се разпръснаха и дори мимикът разхлаби хватката си, крайниците му се раздвижиха инстинктивно, за да покрият главата му. Ашия загуби едно от копията си в борбата да се освободи, но успя да откопчи демона от себе си, заизкачва се нагоре по възвишението, използвайки гласа си, за да прогони демоните. Със свободната си ръка тя свали воала си и набра защитите на огърлицата си, добавяйки сила към песента си.
Един пън, откъснат от земята така, както дете може да хване шепа пясък, я удари силно в гърба, преди да стигне до Каджи. Тежкото дърво изкара дъха ѝ, а разпръснатата пръст я задуши, когато се опита да извади още един. Песента умря на устните ѝ.
Тя се олюля, оставяйки бронята си да поеме колкото се може повече от удара, докато се удряше в земята в преобръщане, разсейвайки удара. Само за миг намери равновесие и се приземи на няколко крачки от сина си, който се запъти към бедствието.
Но това време беше достатъчно, за да може мимикът да се нахвърли върху нея и да я притисне. Тя си пое дъх, гърлото ѝ все още беше сурово, но едно пипало се уви около устата ѝ и я заглуши. Демонът отдръпна ръка, а острите му нокти се удължиха.
Светъл от магията връх на копие се изтръгна от средата на мимика и опръска Ашия със сукървище. Демонът изкрещя и отпусна хватката си достатъчно, за да може тя да си поеме повърхностно дъх, но не достатъчно, за да избяга.
Появи се Брайър, която се затича по гърба на мимика и хвана главата му в шарушак. Ръцете му пламнаха от магия. Демонът се мяташе и стискаше челюстта си, но не можеше да разхлаби хватката. Ашия видя как той се разтресе, докато защитите на ръцете на Брайър изпращаха вълни от смазваща магия през черепа му.
Демонът започна да губи сплотеност, а крайниците, които държаха Ашия, се свиха. Тя се бореше и успя да се измъкне. Тя сечеше с острието на копието си, пробождаше и режеше, докато демонът нямаше сили да се излекува.
Но тогава отгоре се разнесе светкавица и вик. Демонът удари Каджи, като се блъсна в мрежата. Алагаят отскочи, зашеметен, а Каджи падна назад, приземявайки се тежко на дупето си.
– Върви! – Изкрещя Брайър.
Каджи започна да вика, но спря, когато я видя да идва.
– Мамо! – Този път той се изправи по-лесно на крака, посегна към нея и отново се насочи към защитите.
И тогава тя беше там, като го прегърна.
– Сине мой, сине мой! Аз съм с теб. – Тя го целуна по главата. – Бъди смел, Каджи.
Прибра го в раницата му и я преметна на гърба си. Усуквайки края на останалото си копие, тя го телескопира до два пъти по-голям размер, а в другата си ръка взе щита.
Брайър нададе писък и Ашия погледна нагоре, за да види, че мимикът го е обвил в рогато пипало, чиято плът съскаше и отделяше някакви неприятни изпарения, докато го стискаше. Не успявайки да се задържи дълго, то хвърли момчето в кръга на защити. Докато се търкаляше, Брайър се заплете в шнура, издърпа предпазните огради накриво и отвори голяма пролука в защитата.
Мимикът се прегрупира на миг, а трима демони образуваха защитна стена около него. Копието на Брайър се измъкна от тялото му. Плътта му отново стана твърда и еластична, но Ашия видя, че магията му е по-слаба. Демонът отслабваше.
Раса нададе ужасено хленчене, когато алагаи се нахвърлиха върху пробива в кръга. Тя вдигна крака си, вдигна се и скочи в нощта. За миг изглеждаше, че може да се откъсне, но после демоните се обърнаха и половин дузина се втурнаха след нея.
Писъците на Раса звучаха почти човешки, докато я разкъсваха.
Двойка блатни демони първи стигнаха до пролуката в защитните стени, но Ашия се справи с тях за кратко, като отби атаката на единия в другия, а след това използва разсейването, за да прониже втория с копие в сърцето. Тя завъртя копието си, докато дърпаше пакета, като се увери, че органът е разкъсан отвъд възможностите на алагая да го поправи, преди да умре.
Тя улови следващата атака на първия демон върху щита си, като заби копието си през брадичката му и в мозъка му.
Но всичко това беше само отвличане на вниманието, тъй като новооформеният имитатор се насочи към тях – тяло на каменен демон, плъзгащо се върху крилата на въздушен демон. Той се нахвърли с рогатите пипала на воден демон, а муцуната му на огнен демон блестеше от огнена струя.
Ашия усети как Брайър се втурва към нея, но без копието си не смяташе, че ще успее да се приближи достатъчно, за да навреди на демона, преди да го убие.
Все пак той прескочи покрай нея, завъртя верига и хвърли гърнето със супа към демона. Свинската яхния на Брайър се разплиска по мимика и той изпищя, а плътта му закипя и се разкисна като катран.
Двамата се втурнаха, Ашия улови с щита си хвърчащата маса пипала, отряза едно дебело, преди да се отскубне. Брайър скочи и Ашия видя големите защити, татуирани на дланите му, които блестяха от магия. Той удари демона в гърлото с ударната защита, задушавайки го със собствената му огнена струя, след което боксира ушите му.
Демонът се препъна и Ашия отново се върна в играта, като нанасяше удари с нож, а копието се въртеше.
Един блатен демон успя да се измъкне зад нея. Тя усети скока му, но не беше достатъчно бърза, тъй като той удари с ноктите си опаковката на Каджи.
Каджи изкрещя, но защитните стъклени люспи, втъкани в коприна между пластовете здрава материя, отклониха удара. Виковете на сина ѝ ѝ казаха, че е добре, дори когато тя отвори стомаха на блатния демон и го ритна, наблюдавайки как жизненоважните му органи се изсипват на мократа земя.
Мимикът тъкмо се съвземаше, когато Брайър хвърли торбичка в устата му. Инстинктивно демонът се вкопчи в нея и торбичката избухна в облак от прах от демонски корени. Ашия преряза гърлото му, докато Брайър се търкулна надолу по хълма за копието си.
Още демони заеха местата на падналите. Един от тях падна, преди да достигне Ашия и Каджи, а хвърленото копие на Брайър го притисна към земята. Брайър прибра и изгубеното копие на Ашия, като го заби в гърба на мимика.
Възвърнала дъха си, Ашия започна да пее, гласът ѝ държеше по-малките демони настрана, докато тя и Брайър притискаха мимика. Той вече се забавяше чувствително. Лекуването и преобразяването на плътта му изискваха огромно количество магия, а в светлината на Еверам той ставаше все по-слаб и по-слаб.
Те не се отказаха. Той се опита да излети, но Ашия проряза голям разрез в коженото му крило, като разби леката, гъвкава кост, която го поддържаше с щита си. Защитите на ръба се разпалиха и тя усети как костта се разбива.
Другото крило падна безсилно и Брайър се втурна право към него, като хвана рогата на демона в защитените си длани и отдръпна главата му назад. Ашия се възползва от възможността да се хвърли и най-сетне успя да пререже врата на демона.
Останалите демони замръзнаха, когато мимикът падна мъртъв, вече започнал да се топи като мокра глина.
Ашия им изкрещя и алагаите побягнаха.
***
Брайър разби лагера, когато небето се изпълни с цветове. Ашия патрулираше из пръстена, а защититените ѝ очи претърсваха тъмнината и мъглата за следи от ядрони. Изглежда, демоните бяха избягали от силата на изгряващото слънце, но те не бяха готови да разбият вардарската мрежа, преди слънчевата светлина да докосне изгрева.
Нито един от двамата не заспа, дори след като кръгът бе възстановен. Силата, която черпеха, борейки се с мимика, беше повече от достатъчна, за да ги поддържа. Мускулите на Брайър се усещаха като корабни въжета и той трепереше от енергия. Имаше чувството, че може да метне и Ашия, и Каджи на гърба си и да пробяга стотина мили.
Само Каджи спеше, хъркайки мирно в сбруята си на гърба на Ашия. Дъхът му беше дълбок и равномерен, както бащата на Брайър, Релан, беше учил синовете си по време на уроците по шарусахк. Брайър дишаше заедно с него, заимствайки спокойните нерви на момчето, за да успокои своите.
Бързо излезе извън кръга, за да събере боровата шума, която ядроните бяха пожънали, и напълни джобовете и торбите си. Стриваше шепи листа, като втриваше лепкавия сок в дрехите си.
Подаде няколко стръка на Ашия.
– Ти също.
Все по-добре му се удаваше да разчита изражението ѝ под воала. Носът ѝ леко се почеса от отвращение.
Брайър не се обиди. Хората винаги бяха такива около него. Някои хвърляха камъни и го наричаха Смрадлив. Мръсен. Калното момче. Ашия не беше толкова жестока, но той усещаше миризмата на сапун по нея, а дори след седмици в мочурищата коприната, която носеше, оставаше чиста като една от роклите на Лийша Пейпър. Може и да беше долу в калта, но беше израснала в дворец.
И все пак нямаше време за глезене. Брайър разтърси листата към нея.
– Ядрона е доловил миризмата ни. Трябва да направим всичко възможно, за да разклатим следата.
Ашия въздъхна, като взе стръковете.
– Мислиш ли, че можем?
– Има няколко трика, които да използваме. Ще бъде дълъг ден на бягане, но тази нощ ще имаме сигурна подкрепа.
– Ще имаме нужда от него – каза Ашия. – Ще мине повече от седмица, преди Уанинг да отмине безопасно. Изглежда, че дори полумесецът засилва силата на Ний.
Думите бяха сериозни, но Брайър остана уверен.
– Най-добрата боровинкова градина, която имам. Ядроните могат да ни отведат там, могат да ни отведат навсякъде.
Ашия го погледна за миг, после кимна. Решението беше взето, тя старателно и ефикасно смилаше листата и ги разтриваше по всеки сантиметър от коприната си, като постоянно я съсипваше с лепкав, миризлив сок. Тя постави Каджи на земята, втривайки сока в раницата му, дори в одеялото му.
Брайър откъсна най-добрите листа, като ги смеси с ядки и плодове и малко масло за закуската им.
– Защо ги криеш?
– А? – Брайър вдигна очи и откри, че се взира в ръцете му, отново покрити с обвивки.
– Татуировките ти – каза Ашия. – Покриваш ли ги, защото се страхуваш, че ще ме обидиш?
Брайър си спомни какво му беше казал Джарит за красианците и татуировките. Предполагаше се, че това е обида за Еверам, но Брайър не можеше да разбере как.
Брайър се обърна леко, скривайки ръцете си.
– Не ми харесва видът им, това е всичко.
– Но те ти дават сила – настоя Ашия. – Не вярвам, че те са оскърбление за Еверам. Моят учител Енкидо беше татуиран и не познавам друг човек освен самия Избавител, който да е носил по-голяма чест.
– Имам ги по грешни причини – каза Брайър.
Той се притесняваше, че е казал твърде много и тя ще настоява за още. Виждаше желанието в очите ѝ, но тя уважаваше личното му пространство.
– Какво значение има причината? Алагаите не могат да понесат докосването ти, а честта ти е безгранична.
Брайър отново извади ръцете си, като издърпа бинта от едната, за да погледне тъжно руната под него.
– Мислиш ли така?
Ашия се пресегна, за да сложи ръка на рамото му.
– Знам, че не обичаш да се биеш, Брайър Дамадж, но ти скочи върху един демон кай заради мен и сина ми. Еверам винаги наблюдава, дори и да не съм била свидетел. Ще бъдеш приет със слава в края на самотния път.
– Няма да стане – каза Брайър. – Нищо от това, което правя, не може да компенсира стореното от мен.
– Това, което се случи със семейството ти, не беше твоя вина – каза Ашия.
Брайър се обърна, знаейки, че трябва да изрече думите сега, ако изобщо някога ще ги изрече, но страхувайки се от това, което щеше да види в очите ѝ.
– Беше. Подпалих неправилно огъня и изпълних къщата с дим.
Ашия мълча известно време. Твърде дълго. На Брайър му се искаше да изкрещи, да избяга в мъглата. Всичко, за да избяга от тишината на съда.
Вместо това тя нежно стисна рамото му.
– Това е било преди десет години, Брайър. Ти беше дете. Нищо не се случва, освен че Еверам го пожелава.
– Еверам пожела да убия семейството си? – Брайър беше недоверчив.
– Може би. – Ашия сви рамене. – Или може би това е щяло да се случи и Той просто не го е спрял.
Брайър я погледна.
– Защо?
Ашия протегна ръка и докосна лицето му.
– Всички неща са на второ място след Първата война. Подобно на мен, Еверам те е изковал в болка, за да бъдеш оръжие срещу Ний.
– Какъв е смисълът да правиш каквото и да било – попита Брайър – ако всичко е по волята на Еверам?
– Моят учител казваше, че Еверам черпи сила от нашата смелост. Волята е единственият дар, който можем да му дадем, за да му помогнем в безкрайната му битка срещу Ний. Еверам ни направлява, но изборът да бъдем безстрашни или страхливци, да се борим или да бягаме – Ашия протегна ръка, докосвайки гърдите му – това идва отвътре.
***
Коприната, която обвиваше обутите в сандали крака на Ашия, беше пропита с вода и кал от блатата, през които ги водеше Брайър, като се движеше на зигзаг през влажните зони, понякога газейки до кръста във водата в опит да заличи следите им.
Към средата на сутринта той изглеждаше доволен и ги поведе към по-суха земя. Ашия се беше изгубила напълно, но Брайър изглеждаше като у дома си, докато набираха скорост по по-равната земя. Към обяд стигнаха до брега и последваха скалите нагоре и нагоре.
Излишната магия на демона кай изгоря от слънцето, но Ашия знаеше опасността, в която се намират, и не каза нищо при жестокото темпо, което Брайър наложи. Мислеше си, че тя и сестрите ѝ копиеносци имат издръжливост, но Брайър Дамадж засрами всички тях. Изминаха много мили, преди слънцето да започне да се потапя ниско в небето.
– Много ли е далече? – Попита тя накрая. Отражението на залязващото слънце беше толкова ярко върху водата, че я бодеше в очите, но тя знаеше, че това предвещава скорошен мрак.
– Там. – Брайър посочи един на пръв поглед незабележителен участък от скалата, на стотици метри над разбиващите се долу вълни.
Ашия понечи да зададе въпрос, но видя увереността на лицето на Брайър и повярва, че той е на път да поднесе една от обичайните си изненади.
Той отиде до ръба на скалата и коленичи, протягайки ръка над ръба.
– Натам.
Той скочи.
Ашия се зачуди, взирайки се за миг, преди да се премести, за да надникне през ръба. На десетки метри под нея Брайър се спускаше по въже, изработено от оплетени алагай’вирански влакна, закрепено в пукнатина точно под ръба на скалата. Той се откопча от скалата, за да даде на въжето известен замах, и изчезна.
Ашия въздъхна, затегна ремъците на раницата си, за да се увери, че Каджи е обезопасен, докато тя се хващаше за въжето и се спускаше по след него. Може би на трийсетина метра надолу по отвесната скала тя се натъкна на малка пещера, невидима отгоре, закрита от лианите на алагай’виран, които на пръв поглед изглеждаха естествени.
Тя се промъкна вътре и установи, че пещерата е по-голяма, отколкото входът я беше накарал да вярва. Стените и подът бяха покрити с килим от изсушени демонски корени, по-меки и безопасни от суровия камък, които не позволяваха на алагай да се надигне в пещерата. Твърде високо над езерото, за да могат да го достигнат водните демони, твърде далеч под ръба на скалата, за да го забележат сухоземните демони. Входът беше твърде малък, за да допусне въздушен демон с разперени криле, дори и да успее да види през завесата, която растеше през входа.
– Какво мислиш? – Попита Брайър накрая.
Ашия му се усмихна, докато сваляше Каджи от ремъците му.
– Перфектно е, сине на Релан. Уменията ти са безгранични, както и честта ти.
Брайър се усмихна и мина покрай нея, за да разсече алагай’виранските лиани, които покриваха входа като завеса.
– Дори не съм показал най-хубавата част.
Ашия се обърна и гледката спря дъха ѝ. Езерото се простираше пред тях, хоризонтът блестеше от последните слънчеви лъчи, небето блестеше в лилаво, бяло и синьо.
Очите на Каджи бяха широко отворени. Той посочи към хоризонта.
– Уд? – Искаше да знае думата за това, което виждаше.
Ашия се поколеба. Коя дума би могла да отдаде дължимото на такава гледка? Залезът далеч не беше достатъчен.
Тя коленичи и постави Каджи на земята до себе си. Докосна ръцете си до пода и той я имитира.
– Това е Еверам, сине мой. Създател на всички неща, дарител на живот и светлина. За Него живеем. За Него се борим. За Него ще умрем, когато умрем.
Тя започна да му пее „Молитвата на настъпващата нощ“. Брайър не се присъедини към тях, но острите уши на Ашия го уловиха да претупва думите под носа си, сякаш ги отсяваше от паметта.
Когато молитвите свършиха, Брайър посочи на север.
– Там е манастирът.
Ашия трябваше да наведе глава от устието на пещерата, за да го види, но той беше там – крепост, самотна на висок скат, издигащ се над водата. В прозорците на кулата и по стените ѝ светеха светлини.
Още светлини светеха във водата, обозначавайки флотилията от лактънски кораби, която държеше блокадата.
– Повече от необходимото, за да покрият доковете – каза Брайър.
– Искат ли да превземат крепостта? – Попита Ашия. С числеността си рибарите вероятно биха могли да превземат доковете и да щурмуват крепостта, но виждайки дългото изкачване от водата, Ашия знаеше, че цената на живота ще бъде огромна.
– Може би стръв за Керан – каза Брайър. – Да се опитаме да привлечем корабите му на север.
– Той няма да се заблуди – каза Ашия. Тя отведе Каджи вътре, като хранеше и преобличаше момчето в топлото сияние на светлината на Еверам. Брайър нямаше предпазни средства около очите си, но се движеше толкова удобно в почти пълната чернота, колкото и на дневна светлина.
Известно време се движеха мълчаливо, приготвяха студена храна и се хранеха, потънали в собствените си мисли. Каджи заспа пръв, а скоро Брайър го последва и се сви в едно малко кътче в задната част на пещерата, дишайки спокойно и равномерно.
Ашия затвори очи, търсейки плиткия сън от обучението си, но колкото и да беше уморена, трудно го намираше. Прекалено много образи се мяркаха в съзнанието ѝ. Първите стъпки на Каджи. Мимикът във формата на Брайър. Роякът алагаи, който разкъсваше Раса. Пръстенът от демони, който се приближаваше към безпомощния ѝ син.
Тежестта на тялото ѝ сякаш се удвои. Тя се свлече, поддавайки се на настойчивостта на по-дълбокия сън, в който образите се превърнаха в кошмари, изпълнени с проблясващи нокти и демонски писъци.
Започна да се събужда. Отново се чу викът. Това не беше сън. Дали алагаите бяха открили скривалището им? Ако беше така, нямаше спасение. Ще трябва да задържат входа до зори. С нейния кръг, поставен през тесния праг, това беше възможно.
Освен ако по следите им нямаше друг мимик.
Ашия извади копията си и се изтърколи на крака, но Брайър вече се движеше покрай нея, хвърляйки се към устието на пещерата, за да потърси източника на виковете. Тя се приближи и се приготви за действие, когато той изпъна шия отвъд огражденията, за да погледне нагоре.
Избликна светлина и Брайър изтръпна и се вмъкна вътре, като се отдръпна назад, когато един въздушен демон падна точно пред отвора на пещерата, разтвори криле със страхотно щракване и се улови на въздушно течение.
Демонът бе осветен отдолу, видим и без светлината на Еверам, и Ашия с ужас осъзна, че той стиска в ноктите си огнен демон, а блясъкът на очите и устата на съществото осветяваше носителя.
Тя приготви копието си за хвърляне, но се поколеба. Ако хвърлеше над водата, нямаше да може да си върне оръжието.
Но тогава демонът отлетя в нощта и се издигна над водата, далеч от пещерата – без да знае за присъствието им.
Ашия и Брайър се върнаха до входа, наблюдавайки как небето оживява, докато десетки въздушни демони скачат от скалата с горящите си товари и излитат с криле над водата.
– Какво, по дяволите, могат да правят? – Прошепна Ашия.
– Сражават се? – Попита Брайър. – огнените не се разбират с други ядрони, освен със каменните. Може би искат да ги пуснат в езерото?
Ашия поклати глава.
– Въздушните не ги пускат, а огнените не се борят. Това е някаква хитрост.
– За какво? – Отговорът на въпроса на Брайър стана очевиден, когато полетът на въздушните демони се наклони с еднаква точност, издигайки се към лактънския флот.
Ашия нарисува предпазен знак във въздуха.
– Еверам ни пази.
Въздушните демони изхвърлиха крилата си, рязко промениха посоката и използваха инерцията, за да хвърлят зарядите си към платната. Пламъците разцъфнаха по платната, докато демоните се спускаха надолу към палубата, изплювайки огън както по екипажа, така и по бордовете. Те се втурнаха по палубата, оставяйки горяща следа, след което скочиха самоубийствено от носовете.
Но те не паднаха във водата. Въздушните демони, които кръжаха над тях, ги връхлетяха и отново ги хванаха, като ги върнаха обратно към скалите, а тяхната роля в атаката беше завършена.
За няколко мига всичко беше свършено. Горящите членове на екипажа се разбягаха по палубите на всички кораби, някои се търкаляха по палубата, напразно опитвайки се да се угасят, други скачаха в езерото, без да обръщат внимание на водните демони.
Останалите моряци бясно се бореха с пламъците, но огнената стихия беше лепкава и се прилепваше към всичко, което се използваше за борба с нея. Създаде се бригада от кофи, но водата само влоши нещата. Огънят на демоните беше толкова горещ, че водата мигновено се превръщаше в пара, от която огънят скачаше във въздуха, за да полепне навсякъде, където се разпръсне.
Скоро корабите бяха обхванати от пламъци, които се виждаха на километри в тъмната нощ, докато най-накрая горещината и димът не отслабиха защитите на корпусите. Водните демони раздвижиха вълните около корабите, като ги повлякоха под водата, а пламъците угасваха един по един.
– Какво? – Лицето на Брайър бе озарено от сиянието.
Ашия се протегна, взе ръката му и я стисна. Не знаеше дали с това действие искаше да го утеши, или да утеши себе си.
– Шарак Ка започна.
Назад към част 24 Напред към част 26
