Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 40

Глава 39
СЪЗНАНИЕТО НА УИСТЛЪР
334 СЗ

Звукът от писъка на Доун събуди Абан на твърдата пейка в килията му.
Сега това се случваше всяка сутрин. Хасик беше разбрал, че е полезно да се поддържа доброто здраве на Абан. Той се нуждаеше от кхафита за талигите си, но никога не му позволяваше да забрави неизплатимия кръвен дълг помежду им. Абан не бе избегнал наказанието си. Както се бяха договорили, той го даваше под наем на друг, ден след ден.
Скоро след това Доун влезе в килията му, носейки подноса със закуската. Лицето ѝ представляваше белязана развалина, със зейнала дупка на мястото, където бе бил носът ѝ, челюстта ѝ бе подута от зъбите, които Хасик бе извадил. С парче плат беше покрито липсващото ѝ око. Най-малките пръсти на двете й ръце бяха изчезнали и тя се клатушкаше, предпочитайки единия си крак.
Жената не сваляше очи и Абан ѝ беше благодарен за това. Беше се държала с него само любезно, а той ѝ се отплащаше с предателство. Хасик знаеше как се врязва в него и затова я караше всяка сутрин да носи закуската на Абан. За да може Абан да погледне жената и да бъде принуден да приеме, че предпочита тя да страда вместо него.
– Чувстваш ли се гладен, кхафит? – Попита Хасик попита, появявайки се на вратата на малкия кабинет, който беше работното място и килията на Абан заедно. Имаше бюро за писане, сламенник за спане и малка тоалетна – нещо повече от ниша със завеса, в която имаше дъска с дупка, която се отваряше към яма, която отиваше само Еверам знаеше къде.
На Абан не му беше позволено да излиза, освен в компанията на Хасик, а стражите пред вратата се оказаха невъзможни за повлияване, след като Хасик отряза ухото на шарум, който се осмели да се наведе и да чуе прошепната дума от кхафита.
Хасик се хранеше заедно с него, като гарантираше, че той е единственото лично общуване, което Абан можеше да осъществи.
Което, разбира се, беше най-голямото мъчение от всички.
Доун постави подносите и бързо се измъкна от стаята.
– Ако отрежа още много от тази, няма да е много полезна като слуга – каза Хасик.
– Тук ти си господар – каза Абан. – Винаги можеш да проявиш милост.
– Бах! – Каза Хасик. – По-лесно е да я убием и да започнем наново с някоя от дъщерите ѝ.
Абан потръпна, а Хасик се засмя и запрати подноса към него.
– Яж, кхафите! Едва ли си дебел вече!
Храната не беше много за гледане. Чаша кисело, разводнено вино, коричка твърд, грапав хляб. Парче месо, оставено прекалено дълго в хладилната камера, зелена ябълка, откъсната твърде рано от дървото. И все пак Абан се хранеше по-добре от мнозина в манастира, ако сметките бяха верни.
Хасик се хранеше като северен принц, чинията му беше отрупана с варени миди в разтопено масло. Миризмата му беше налудничава, докато бруталният воин се тъпчеше.
– Еверам, не спира да ме учудва колко добре ядат кхафите – каза Хасик. – Дамата ни каза, че сте прокълнат народ, но вече векове наред пирувате със свине и долнопробни животни, пиете кузи и се смеете на своите началници.
– Дама иска контрол – каза Абан. – Какъв по-добър начин да го постигнат от това да откажат удоволствието на своите последователи, освен онова, което според тях Еверам позволява?
Хасик се оригна и хвърли още една празна черупка в купчината. Оставаше им само една лодка – останалите бяха унищожени от лактънците и демоните, но вместо да я използва за разузнаване или разширяване на властта си, Хасик накара екипажа да хвърля мрежи и да залага капани за миди.
– Вашите разузнавачи успяха ли да открият тунела към тайното заливче на брадичките? – Попита Абан. Войниците на Хасик убиха чина, който атакуваше мазето, но така и не откриха как е влязъл, съобщавайки за лабиринт от естествени пещери под манастира.
– Не им се доверявам за търсенето – каза Хасик. – Който контролира този тунел, контролира моята крепост. Ще го намеря сам.
Абан погледна нагоре, забравил храната си.
– Ти сам претърсваш тунелите под крепостта?
– Намирам… покой в самотата – каза Хасик.
Абан примигна.
– Спокойствието е хубаво, когато може да се намери, но тунелите може да са пълни с алагаи.
– Ако е така, те не са били достатъчно глупави, за да ме предизвикат – каза Хасик.
– Алагаите не са известни с мъдростта си – каза Абан.
– Какво ти пука, кхафите? – Попита Хасик. – Ако демоните ме хванат, ти най-сетне ще бъдеш свободен.
Абан подсмъркна.
– Ще ми простиш, ако не се доверя на милостта на твоите каи.
Хасик се засмя.
– Нито пък трябва да вярваш! В най-добрия случай ще те държат тук, прикован към веригите, но някои от мъжете имат нови апетити, за да заменят загубата на мъжествеността си. Чувал съм ги да разсъждават какъв би бил вкусът на мъж, напълнял с богата кхафитска храна.
Абан се опита да потисне тръпката си, но Хасик я улови и усмивката му се разшири. Той изсмука и последното парче месо от черупките, след което потропваше из стаята, докато Абан ядеше, разбърквайки с мазни пръсти хартии, сякаш имаше представа какво означават символите върху тях.
Абан се престори, че не забелязва, и се хранеше бързо. Хасик с удоволствие събаряше храната на земята, само за да измъчва осакатения кафит. Когато яденето приключи, Хасик звънна на звънеца и Доун се върна, за да вземе подносите. На вратата се появи пазач със стола на колелца на Абан.
Хасик взе стола и го доближи до Абан.
– Хайде, кхафит. Имаме среща.
Абан знаеше, че е по-добре да не го пита, благодарен просто за краткото освобождаване от килията. Той преметна през рамо малката чанта с писалището си, взе патериците си и се изправи, куцукайки към стола, който Хасик нарочно държеше далеч от него.
Жестокият воин беше известен с това, че внезапно отдръпваше стола, когато Абан се опитваше да седне, но днес нямаше търпение за тази игра. Абан се отпусна и още преди да се е настанил, Хасик бързо го избута от стаята.
Беше светъл летен ден, почти приятен, като изключим вездесъщата миризма на мръсните обитатели на крепостта. На първо място беше миризмата на урина. Петнайсетте мъже, които непрекъснато се мокреха в стените, предизвикваха ужасна миризма. Хасик обеща, че Абан ще свикне с тази миризма, но тя го поразяваше отново всеки път, когато му позволяваха да излезе за кратко от килията си.
Но миризмата в манастира на евнусите не беше само урина. Войниците тренираха упорито, поддържаха оръжията си остри, но дисциплината не беше отличителна черта на хората на Хасик. Освободени от нуждата от плътски удоволствия, малцина от мъжете си правеха труда да се къпят, да подстригват косите и ноктите си или да почистват дрехите си. И Шарум, и робът бяха еднакво мръсни, с потънали очи, тъй като запасите намаляваха.
Хасик беше взел покоите на пастира от Дама Кхеват, когато те си присвоиха манастира, и беше затворил Абан в един от по-малките кабинети. Кхеват беше преместен в задната стая на по-малък параклис в далечната част на комплекса.
Докато си проправяха път в сферата на властта на Кхеват, Абан видя нещо по-близко до дисциплината. Железничарите все още гледаха с празен поглед в далечината, когато нямаха задача пред себе си, но Кхеват беше принудил воините да поддържат униформите си в някакъв вид, макар и мръсни.
Стражите скочиха, за да отворят вратите, и се поклониха на Хасик, докато той вкарваше Абан в кабинета на Кхеват, където дамата чакаше заедно със сина на Избавителя – Ича.
Като внимаваше Хасик да не го види, Абан докосна една скрита гънка на панталоните си, където се криеше малка хартийка. Трябваше да бъде бърз, ако се осмеляваше да я предаде. През последните месеци много пъти се бе опитвал да намери смелост. Но все още това не му достигаше.
Напоследък Хасик не се ограничаваше до дребни неща, а най-лошото причиняваше на Доун. Абан имаше своите ползи, особено за водач, който не можеше да чете, пише или да брои на пръстите на ръцете и краката си. Но ако Кхеват го предаде…
Абан се изпоти, чудейки се какво ли ще отсече следващият брутален воин.
Кхеват погледна към Абан. Дамата винаги го беше ужасявала, гледаше Абан през носа като бръмбар, който пълзи по говна. Насекомо, което той можеше да смачка на воля, ако му хрумнеше.
Но гордото пренебрежение бе напуснало погледа на Кхеват, откакто Хасик отряза мъжествеността му.
Това беше големият изравнител между тях, че всеки мъж в манастира, от дама до роб, от старец до дете, понасяше това върховно унижение – постоянно напомняне за властта на Хасик. За повечето от тях гордостта беше далечен спомен. Приспособиха се само най-дивите шаруми – точно такива животни искаше Хасик в своята група.
– Благодаря, че се срещнахте с мен, евнух Ка. – Кхеват се поклони учтиво.
Хасик измърмори развеселено. Кхеват беше властвал над него и като дете и никога не се уморяваше от подчинението на мъжа.
– Разбира се, Дама. С какво можем да ви помогнем?
– Чувал си за разузнавачите, изпратени в Пристънград – каза Кхеват. – Алагаите ги притискат здраво.
– Какво от това? – Хасик се изсмя. – Те са дни на тежък поход на юг. Ние сме в безопасност тук.
– Не бих бил толкова сигурен в това – каза Кхеват – но при всички случаи имат нужда от помощ.
– Имат я – каза Хасик. – Самата дамаджата е дошла във водохранилището на Еверам и след като Ахман го няма, е поканила рибните хора в покоите на възглавниците си.
Челюстта на Кхеват се стегна, една вена на врата му пулсира. Думите бяха богохулство, но Хасик го провокираше нарочно и старият дама знаеше, че не трябва да се хваща на въдицата.
– Къде беше Пристънград, когато тези стени бяха нападнати от брадата? – Попита Хасик. – Къде беше безкрайното милосърдие на дамаджата, когато кхафитът ме опозори пред съда на Избавителя? Ние не им дължим нищо.
– Ако не от лоялност към трона, все пак бихме могли да помислим за по-… наемническо споразумение. – Гласът на Кхеват беше стегнат. – Те са добре снабдени, евнух Ка, а ние бихме могли да използваме запасите, преди да настъпи студът.
Не много отдавна дамата щеше да изкрещи думите, наричайки Хасик глупак и прекъсвайки ги с нотка на заплаха.
След рязането никой не беше достатъчно глупав, за да крещи на Хасик.
– Бах! – Хасик се изплю на пода. – Студът е на месеци разстояние! Не може да е толкова зле. Кажи му, кхафит.
Кокалчетата на пръстите на Кхеват побеляха от това, че съветникът му бе отхвърлен набързо заради думите на един кхафит. Абан знаеше, че трябва да действа внимателно. Той направи демонстрация, че разстила комплекта си за писане върху бюрото на Кхеват, за да даде време на напрежението да се разсее. Постави мастилницата и облиза края на писалката си, преди да натопи и отвори счетоводната книга.
Дори и тогава направи опит да сканира сметките, макар че ги знаеше всички наизуст. Бавно темпото в стаята започна да се охлажда.
– Почитаемата дама има право, Хасик. Твоите хора са нападали тези земи твърде добре. Малкото останали селища с брадички едва произвеждат достатъчно, за да напълнят собствените си стомаси, да не говорим за нашите.
– Ще говоря с мъжете – изръмжа Хасик. – Чинът не яде преди нас.
В очите на Кхеват проблесна раздразнение, но той запази гласа си спокоен.
– Ако робите гладуват, никой от нас няма да има какво да яде, Хасик.
Очите на Хасик се присвиха, може би обмисляйки дали да се възмути от използването на името му.
– Няма да харча евнушкия живот на Дамаджата, нито пък ще пълзя пред нейния възглавничен трон и ще моля за остатъците от трапезата ѝ.
Абан прочисти гърлото си.
– Може би има отговори по-близо до дома.
Хасик сложи обратната страна на ръката си на челото.
– Толкова ли съм паднал, че единственият глас на моя страна е този на един кхафит? Хайде, Абане, разкажи ни гениалния си план. Може би смяташ, че отново трябва да разградим Анжие?
Абан си пое дълбоко дъх. От многото провали в живота му нападението срещу Анжие беше най-скъпото за него и за Красийската империя.
– Нищо толкова смело, евнухе Ка. Просто съм установил, че здравите роби, които имат сигурност да работят, дават по-голям десятък от тези, които получават каша и камшик.
– На този свят няма сигурност, кхафите – каза Хасик. – Нито за хората, нито за робите.
– Вярвам, че Абан има предвид алагаите. – Беше странно да чуе, че Кхеват използва неговото име, а не кастата му.
– А? – Попита Хасик.
– Лято е – каза Абан. – Чинът би трябвало да има реколта, която да зрее по нивите им, но вашите евнуси са ги взели всичките и за капак са изгорили селските къщи.
– Могат да засадят още – каза Хасик.
– Наистина – съгласи се Абан. – Но без подходяща помощ чиновете са твърде заети да оцелеят през нощта, за да се съсредоточат върху нивите.
– Как това е моя грижа? – Попита Хасик.
– Те са твои подчинени – каза Кхеват. – В Евджах е записано, че трябва да защитаваме тръловете си от алагаите, както защитаваме себе си.
– В Евджах?! – Хасик се засмя. – Докъде ни докара Евджах? Ахман размахваше Евджах, докато ни водеше на глупавата си мисия за убиване на демони. Сега той е хвърлен от скала, синът му е застрелян в земята на брадата, а останалите сме безхаберници и мръсници, които треперят над студените месеци, които биха ни замразили топките, ако имахме такива. Свърших с алагай’шарак.
– Прав си, разбира се – каза Абан. – Няма никаква полза от следването на свещения текст само заради Еверам. Но в притчите има известна мъдрост. Няма да е трудно да изпратим отряди от евнуси, които да претърсват брадичките на алагай, а наградата да бъде пълен корем.
– Коремът ти е достатъчно пълен – изръмжа Хасик.
Абан се поклони.
– Само предложение.
– Отказвам се – каза Хасик. – Алагаите не са ни нападали, откакто спряхме да ги нападаме.
– Но те са се сгъстили по тези земи – каза Кхеват. – Сега те ловуват в селищата и Пристънград, но кой може да каже какво ще се случи, ако броят им продължи да се увеличава? Видяхте какво направиха с рибарите.
– Какво от това? – Хасик се засмя. – Трябва ли да оплаквам унищожаването на враговете си?
– Да – отвърна Кхеват – ако това е победа за Ний.
– Ний! – Изръмжа Хасик. – Еверам! Вие, духовниците, знаете две думи и ги вкарвате във всичко! Няма никакъв Ний! Няма Еверам! Няма светлина и празнота във вечната битка. Алагаите са животни. Ако не друго, то заслужават да им се почешат главите за това, че са подпалили рибните хора и техните кораби.
Думите му се сториха лудост. Абан не разбираше как Хасик е могъл да види студения, ефикасен начин, по който демоните разправяха лактънците, и да не се страхува от тях.
Кхеват също изглеждаше поразен. Той вдигна ръце.
– Добре тогава, евнух Ка. Как ще се справим с недостига на доставки?
– Ще призова за още набези – каза Хасик. – И кажи на Джезан, Орман и другите каи, че този, който има най-малък товар, ще загуби лявата си ръка.
– Брилянтно. – На Абан му стана лошо.
– Мъдро. – Кхеват стисна зъби.
Хасик се усмихна.
– И ще изпратим свежи разузнавачи на юг. Ако властта на Дамаджата върху Пристънград отслабне достатъчно, може би ще успеем да ѝ го отнемем.
– Брадата на Еверам – прошепна Ича.
– Не бъди толкова шокиран, момче – каза Хасик. – Нима брат ти не се опита да направи същото, когато изпрати Мелан и Асави да убият онази безсрамна хазайка? Ако питаш мен, време е дамаджата да се научи на малко смирение. Може би ще й зашия пичката и ще я държа като робиня.
Кхеват и Ича пребледняха при тези думи, а Хасик се изправи на крака, търпението му бе изчерпано.
Абан посегна да вземе комплекта си за писане и се престори, че се подхлъзва, събаряйки шишенцето с мастило. Черната течност се разтече по масата и изцапа избледнелия бял ръкав на дамата.
– Внимавай, глупако! – Кхеват изръмжа и издърпа ръката му.
– Извинявай, дамо. – Абан извади една кърпичка, която беше сравнително чиста, и забърса ръкава на Хевата. При това подхвърли в ръката на стария духовник малка хартийка.
Кхеват леко се стегна, но не издаде доверието му. Той напипа хартийката и накара ръката му да изчезне в робата, докато правеше демонстрация, че разглежда изцапания маншет.
– Просто си тръгни, кхафит. Аз ще се погрижа за това.
Хасик изхърка, издърпвайки стола на Абан от бюрото.
– За мен е удоволствие, както винаги, Дама.
Абан улови погледа на дамата, когато столът се отдръпна, и двамата се спогледаха.
– Изненадан съм – промълви внимателно Абан, докато се връщаха обратно през комплекса.
– От какво, кхафит? – Попита Хасик.
– Това, че се доверяваш на хората си да водят набезите, вместо да отидеш сам – каза Абан.
Хасик се засмя.
– Нетърпелив ли си да се отървеш от мен, Абан? Не си мисли, че ще те оставя тук да кроиш планове. Ще се присъединиш към набезите, преметнат през гърба на коня ми, точно както започнахме.
– Липсват ми онези времена – излъга Абан и Хасик се засмя. – Но съм доволен, че имам покрив над главата си. Само че ти винаги изглеждаше, че изпитваш такова… удовлетворение от завладяването.
– Сега изпитвам удовлетворение от прасето – каза Хасик. – В долнопробните и в болката на онези, които не ми харесват. Запомни това, кхафите.
Абан кимна.
– Винаги, евнух Ка.

***

Добре нахраненият Каджи дремеше на гърба на Ашия, докато тя и Брайър наблюдаваха как воините потеглят от манастира.
– Изпращат набези – отбеляза Ашия. – Запасите им са на привършване.
– Ще се окажат празни – каза Брайър. – Не остана нищо за набези.
Ашия започна да размотава коприната, с която беше привързана раницата на Каджи. Брайър изглеждаше объркан, докато я натискаше в ръцете му.
– Каджи ще спи още часове. Отведи го обратно в горичката.
– Какво правиш? – Попита Брайър.
– Крепостта е толкова празна, колкото никога не сме я виждали – каза Ашия. – Няма по-подходящо време за разузнаване вътре.
Брайър не направи никакво движение, за да пристегне раницата.
– Мога да го направя.
– Твоята чест е безгранична, Брайър асу Релан – каза Ашия – но аз имам контакти сред моя народ, каквито ти нямаш. Това трябва да съм аз.
Брайар се поколеба и Ашия му помогна да нахлузи раницата, преди да успее да възрази.
– Ако те хванат…
– Няма да го направят – каза Ашия. – Мога да се изкача по стената сега, сред суматохата, и ще се върна преди падането на нощта.
– Бъди внимателна – каза Брайър.
Ашия го целуна по бузата.
– Имаш моята дума, братовчеде. – Тя го потупа по дупето и момчето тръгна да бяга към безопасността на скритата си пещера на скалата. Бяха направили подобрения, толкова много, че и тримата започнаха да мислят за нея като за дом, и нямаха голямо желание за мисията си.
Но Дамаджата разчиташе на нея, а Шарак Ка беше на косъм.
Ашия извади черен шал от робата си, усука го и го уви върху бялата си забрадка в подобаващ мъжки тюрбан, черен воал, разхлабен около врата ѝ.
Потърси техафит чрез бащата на твоя баща.
Това можеше да означава само едно нещо. Дама Кхеват, който бе управлявал това място преди идването на Хасик, все още бе жив вътре.
Беше лесно да заобиколи и да се изкачи по стената на крепостта от западната страна с езерото зад гърба си. Утринното слънце я хвърляше в сянка и всички погледи бяха вперени във воините, които излизаха от портата. Хора с ботуши и ръкавици без пръсти й позволи да се изкачи по отвесната външна стена с лекота като паяк.
Тя се придържаше към сенките, докато се промъкваше по стената, като набираше камъните на огърлицата си, за да я заобиколи балон от тишина, която я сливаше с околната среда, за да изглежда малко повече от дифузно петно.
Това беше ненужна предпазна мярка. Дежурните стражи бяха небрежни, мислейки, че стените им са големи и високи. Тя лесно се промъкна покрай тях и слезе в двора.
Мястото беше мръсно от боклуци, вонящо на урина и немити тела, но безпорядъкът предоставяше достатъчно места, където да се скрие, докато разузнаваше крепостта. Няколкото пъти, когато й се наложи да пресече осветена от слънцето улица, изглеждаше като поредния недохранен дал’шарум, а дрехите й, изцапани с алагай’виран, бяха също толкова мръсни, колкото и на всички останали.
Не й отне много време да намери параклиса на дядо си и да се промъкне покрай стражите, но когато го намери, той не беше сам. Братовчедка ѝ Ича беше с него. Тя се настани да слуша и да изчака братовчед си да си тръгне, преди да установи контакт.
– Той е кхафит – каза Ича. – Имаш ли му доверие?
– Разбира се, че не – каза Кхеват. – Абан не би се поколебал да излъже, ако това служи на целите му.
– Тогава не можеш да знаеш, че това е истина – каза Ича.
– Но аз му вярвам – каза Кхеват. – Твоят брат, първородният син на Избавителя, не е бил застрелян в битката при Анжие. Той е бил убит от онзи… онзи…
– Ами ако е бил? – Ича се засмя горчиво. – Хасик беше прав за едно нещо. Ние отдавна сме напуснали полезрението на Еверам. Какво значение има кой кого е убил?
– Какво, наистина. – Въздъхна Кхеват.
Беше болезнено да слуша съкрушения дух в гласовете им. Дядо ѝ винаги е бил огромна, ужасяваща фигура в живота ѝ. Патриархът, последният арбитър в семейството им. Думите му бяха свещени.
Сега той беше просто човек, а предната част на белите му дрехи беше изцапана в жълто и миришеше на урина. Изглежда слуховете бяха верни. Хасик беше отрязал мъжествеността на всеки мъж в крепостта си.
Срамът за семейството ѝ беше достатъчен, за да я накара да се разплаче, но нямаше чест да пълни бутилки със сълзи за живите. Преди това тя щеше да намери Хасик и да си прибере кръвта.
Ича си тръгна скоро след това и тя закрачи към дядо си във вътрешната му стая. Тъкмо се канеше да установи контакт, когато той въздъхна.
– Ако възнамеряваш да ме убиеш, Шарум, може би ще ти е по-трудно, отколкото си мислиш.
Ашия примигна. Той я беше усетил? Невъзможно.
– Дядо. – Тя разгърна черната коприна, за да разкрие бялата си забрадка и воал.
– Ашия?! – Кхеват се извърна, за да я погледне. – Еверамова брада, момиче, какво правиш тук?
– Изпратена съм от дамаджата – каза Ашия. – Потърси кхафита чрез бащата на твоя баща – казаха костите.
Малкото живот, който се бе върнал в Кхеват, сякаш го напусна тогава, аурата му се разсея, а рамото му се свлече.
– Не знам каква цел може да има Еверам, като те е изпратил на това изоставено място.
– Казват, че манастирът е паднал под властта на Ний – каза Ашия. – Това е достатъчна причина.
– Не отричам – каза Кхеват. – Хасик се е отказал от алагай’шарака. Може би не се бие за Ний, но и не се съпротивлява. Той я оставя да расте безконтролно като зеленоземен страхливец.
– А какво става с кхафита? – попита Ашия. – Заровете предсказват, че той все още има да играе роля.
– Жив е – каза Кхеват – но няма да стигнете лесно до него. Хасик го държи близо до себе си и лично се грижи за него. Кхафитът е скъп за него. Или го виждат с Хасик, или изобщо не го виждат.
– Аз съм тук, за да го спася, ако мога – каза Ашия. – Ще ми помогнеш ли?
– Костите те изпратиха тук, за да поискаш помощта ми за спасяването на кхафита? – Аурата на Кхеват отново пламна. – Цял живот съм служил на Еверам, но ехидният Абан струва повече на дамаджата, отколкото аз?
– Абан е кхафит – каза Ашия. – Хану Паш го нарече подъл страхливец и той е такъв. Кажи ми, дядо, какво е твоето оправдание?
Очите на Кхеват се разшириха.
– Как смееш, момиче…?!
– Как си позволявам какво? – Ашия се обърна. – Хасик уби братовчед ми. Той отряза мъжествеността ти и наруши договора с Еверам, изоставяйки алагай’шарак с вече започналия Шарак Ка. И въпреки това ти не правиш нищо друго, освен да се гърчиш и да му служиш.
– Да се изправиш срещу Хасик означава да умреш – каза Кхеват.
– Не беше ли ти този, който ме научи, че няма друг път към Рая, освен да умреш в името на Еверам? – Попита Ашия.
Кхеват си пое дъх.
– Дори и да исках да ти помогна, спасяването на Абан ще е почти невъзможно. Кхафитът все още е дебел, с единия крак куц, а другия осакатен. Дори и да успееш да използваш Хора, за да понесеш тежестта, човекът ще ти се стори… тромав, а Хасик ще е близо по петите ти.
– Тогава може би е време да сложим край на Хасик – каза Ашия.
– Хасик е силен, дете. – Кхеват разпери тъжно ръце. – А аз… не съм това, което бях някога.
– Ти беше гласът на доброто и злото в нашия дом – каза Ашия. – В нашето племе. Сега ще оставиш човека, който уби сина на Избавителя, да се разхожда на свобода, защото се страхуваш от смъртта?
– Надявам се никога да не разбереш, че има съдби, по-лоши от смъртта, внучке.
Ашия се изплю на земята.
– Бях обучена от Енкидо. Духът на моя учител не беше отслабен от загубата на петела му, нито пък шарушакът му се забави. Ако нямаш сърце да убиеш това бясно куче, тогава аз ще го направя.
Аурата на Кхеват отново се раздвижи.
– Не ми говори с принизената реч за Енкидо, момиче. Познавах твоя учител много преди ти да се родиш. Познавах го, когато беше кльощаво момче с бидо. Избрах майсторите на тренировките да го обучават в Хану Паш, а когато загуби бидото, го взех в Шарик Хора и го обучих сам. Познавах го, когато тичаше из Лабиринта с братята си копиеносци, виеше на луната и се славеше при всяко убийство. Давах му съвети, когато славата угасна и го остави без удовлетворение.
Той се протегна с внезапна бързина и хвана Ашия за ръка. Тя се опита да блокира, но дядо ѝ беше по-умел, отколкото му приписваше, и той я завъртя в покорна хватка, блъскайки я с лице напред в каменната стена на параклиса.
– Затова ми вярвай, когато ти казвам, пази се от евнуха Ка. Ако го подцениш дори и за миг, ще умреш.
Ашия постави крак на стената и отскочи, удряйки сходяща точка в ръката на дядо си, която отслаби хватката достатъчно, за да може тя да се освободи.
– Тогава ми помогни – каза тя.
В очите на дядо ѝ отново се прокрадна нещо от човека, когото познаваше.
– Брадичката имаше таен път към крепостта отдолу. Хасик го е търсил в лабиринта от тунели. Ако заровете на Дамаджа успеят да открият местоположението му…
Ашия поклати глава.
– Заровете не могат да помогнат тук, но аз познавам човек, който може.

***

За кратко време поляната е място за смях. Брайър и Каджи може и да бяха само далечни братовчеди, но вече се бяха приели един друг като братя. Брайар се грижеше за момчето, гонеше го из пещерата, учеше го на нови думи и се радваше на невинността му.
Но той знаеше, че Ашия е в ужасна опасност всеки миг, в който разузнаваше манастира. Когато Каджи най-сетне заспа втора дрямка, Брайър обикаляше пещерата като нощен вълк, като стискаше и разпускаше юмруци.
Това ли чувстваше Делия, когато тръгваше на разузнаване? Притеснението, за което говореха Рейджън и Елиса? Беше болезнено. Непоносимо. Той не разбираше как го понасят. Той погледна към спящия Каджи. Можеше ли да остави момчето? Само за кратко, докато се увери, че…
– В какво да се уверя? – Изръмжа си той. Ашия беше като него. Беше бърза, тиха и знаеше как да мине незабелязано. Беше толкова силна, колкото и той, и по-добър боец. Или тя беше в безопасност, или беше в такава беда, че беше по-вероятно Брайър сам да бъде заловен и да остави Каджи сам и беззащитен, отколкото той да извърши спасителна акция.
Така че той се разхождаше.
Вече се стъмваше, когато шумоленето на лоза го предупреди. За миг се озова при устието на пещерата и видя как Ашия се спуска по въже.
– Брайар. Всичко наред ли е?
Брайър кимна.
– Какво намери?
– Дядо ми живее там – каза Ашия. – И братовчедка ми Ича. Те ще ни помогнат, но трябва да действаме бързо, защото Угасването е над нас. Кхафитът е прикован към стол с колелца и се намира в една от килиите на Пастира. Познаваш ли ги?
Брайър кимна.
– Трябва да прекося двора, за да стигна до стената. Няма да е лесно със стол на колелца. Дядо ти може ли да отвори малката порта?
– Не и без да привлечем внимание, което би било по-добре да избегнем – каза Ашия. – Той говореше за скрит тунел към крепостта.
– Да – каза Брайър. – Знам го. Малко части са приятелски настроени към стола. Може и да се справим, но не и ако имаме копия след нас.
– Дядото казва, че не са успели да намерят пътя – каза Ашия. – Ако успеем да стигнем до тунелите незабелязано и да прикрием следите си, никога няма да ни хванат.
Брайър се намръщи.
– Няма смисъл. Тунелите са малко объркващи, но ако Шарум знаят, че е там, би трябвало да са го намерили. Единственото нещо, което наистина го защитава, е, че никой не знае, че е там.
– Изглежда, Хасик иска знанието да умре отново – каза Ашия. – Той не позволява на воините си да изследват тунелите.
– Или го е намерил, а дядо ти те води в капан.
Ашия отвори уста, сякаш искаше да се застъпи за честта на семейството си, после отново я затвори, неуверена. Тя скръсти ръце.
– Залезът идва утре вечер, Брайър. Ако не спасим кхафита утре, докато слънцето грее, може да нямаме друг шанс.
Брайър сви рамене.
– И какво от това? Нямаше да има тази бъркотия, ако не беше той. Защо неговият живот си заслужава да рискува живота на тримата ни?
– Моята мисия… – започна Ашия.
– Основа на твоята мисия! – Брайър изригна. – Можем…
– Какво можем?! – Ашия го прекъсна. – Да избягаме в Хралупата? В Мливъри в планините, където правят огнени оръжия, за да избиват хората ни? Няма къде да избягаме от Шарак Ка, Брайар. Той ще ни намери, ако бягаме до краищата на Ала. Ти видя какво направиха демоните с рибарите и техните лодки. Те ще дойдат за всички нас, на свой ред. Можеш да се скриеш в градинка си и да чакаш, докато те изгарят света около теб, но това не е моят начин. Дамаджата казва, че спасяването на кхафитите ще нанесе удар на алагаите и това си струва да рискувам живота си. Животът на Каджи.
Каджи се размърда при звука на името си.
– Мамо?
Ашия отиде при него, разхлаби робата си, за да освободи гърдите си, но очите ѝ не се откъсваха от Брайър.
– От теб зависи да решиш дали си струва да рискуваш своя.

***

Утринният здрач прогони алагаите, докато Ашия и Брайър си проправяха път надолу по скалите. Каджи беше в раницата си на гърба на Ашия и тя поддържаше дишането си равномерно, докато поглеждаше надолу към главозамайващата дпка. Сама не би се замислила за височината, но със сина си на гърба си беше благодарна, че скалата остава в сянка и може да използва хората в ботушите и ръкавиците си, за да се придържа към повърхността.
В дъното имаше малка част от плажа, а зад храсталаците и гъстите лиани на алагай’виран се криеше малка пещера.
– Това ли е? – Попита тя. – Толкова близо, през цялото време?
Брайър поклати глава. От думите им предишната вечер той беше станал още по-тих от обикновено. Той отдръпна лианите, разкривайки малка лодка, скрита в плитката пещера. Извлече я на брега, провери я и я плъзна във водата.
– Качи се. – Той държеше лодката стабилно, докато Ашия пъргаво скачаше вътре, а краката ѝ бяха в перфектен баланс, докато малкият плавателен съд се люлееше от тежестта ѝ.
Брайър се отдръпна и скочи, не по-малко пъргав дори без тренировката на Ашия. Тя го учеше на шарусахк и той бързо го усвои, но беше изумително колко много беше научило момчето през нощта.
Той взе веслата и започна да дърпа, като влезе в лек ритъм, който ги караше да се плъзгат плавно по водата. Ашия знаеше, че под утринното слънце не плуват демони, но все пак хвърли предпазлив поглед отстрани и похвали Еверам, че Брайър държи брега под око.
– Далеч ли е? – попита тя. Над тях на върха на скалата се извисяваше манастирът, но те бяха достатъчно далеч и достатъчно близо до брега, така че малкият кораб трудно щеше да бъде забелязан.
Брайър поклати глава.
– Почти там. Ще намокрим краката си до края на пътя.
Ашия го погледна с любопитство, но не позволи на лицето ѝ да издаде страха в сърцето ѝ, докато Брайър пускаше котва в дълбоката вода.
– Натам. – Брайър скочи от лодката във водата и дъхът на Ашия секна. Нима той очакваше да доплуват до брега?
Но Брайър не потъна, когато удари водата. Тя се плисна около глезените му, но той остана прав.
– Каква магия е това? – Попита Ашия.
– Магия за влизане – каза Брайър. – Няма къде да акостирам в близост до пещерата. Тендерите построиха краноги, за да стигнат до дълбоката вода. Като знаеш къде да стъпиш, можеш да минеш оттук до брега. Ако не… – Той взе копието си и го заби във водата само на няколко сантиметра от мястото, където стоеше, потапяйки дръжката – по-висока от него – чак във водата. – Стъпвай само там, където стъпвам аз.
Ашия кимна, като запази дишането си равномерно и остави страха да премине през нея, докато събуваше ботушите си и тръгваше след Брайър. Водата беше студена, но под нея имаше здрава основа, каменна пътека, скрита под тъмната течност. Брайър се движеше бързо и тя не изоставаше, като гледаше внимателно да отразява точно стъпките му. Само една грешна стъпка можеше да я прати във водата с Каджи на гърба ѝ.
Маршрутът беше криволичещ, предназначен да изпрати преследвачите във водата, но Брайър не се поколеба в стъпките си и скалата се приближи бързо. Нямаше никакъв бряг, а само отвесна скала, набраздена от петна мръсотия и храсти. Брайър скочи, улови с върховете на пръстите си една цепнатина и се измъкна в затънтената пукнатина.
Ашия го последва и видя, че пукнатината е по-дълбока, отколкото изглеждаше от водата. Навътре те направиха стръмно изкачване в тъмнината. Можеше да е естествено образувание, ако не беше мекото сияние на защитите, врязани в стените на тунела.
Тя настигна Брайър в задната част на тунела, блокирана от тежък, защитен камък. Брайър опря гръб в него и натежа. Дори със значителната му сила той се движеше бавно. Ашия се зае с тази задача, като отмести камъка. Тя се отвори в по-голяма пещера, сурова и естествена, без никакви ограждения по скалната стена.
Преместиха тежкия камък обратно на мястото му и Ашия трябваше да признае, че той пасваше на стената на пещерата толкова идеално, че можеше и да не разбере, че не е естествено образувание.
Беше ден, но тъмният тунел я караше да бъде предпазлива. Тя измъкна стъклените дръжки на късите си копия от раницата на Каджи, като удължи остриетата с движения на китките си. Започна да пее „Песента на залязващия“, търсейки в светлината на Еверам алагаи, докато Брайър водеше пътя нагоре.

***

– Закуска, кхафит! – Хасик извика и отвори вратата с трясък.
Абан се стресна и удари лицето си в твърдата пейка, когато Хасик влезе в стаята с поднос в ръка.
– Къде е Доун? – Абан изтръска съня от главата си и се надигна.
Хасик хвърли нещо, което се удари в гърдите на Абан с мокър плясък. Той го улови инстинктивно и погледна надолу, за да види окървавения скалп, а кичурите посивяла коса не можеха да не се различат.
На Доун.
Абан хвърли нещото на земята с ужас, а Хасик отметна глава назад, ревейки от смях.
– Приятелката ти с брадичката не се е вкопчила в живота толкова отчаяно, колкото ти, кхафите – каза Хасик. – Намерих я обесена на гредата на тавана в килията ѝ.
Абан погледна тъжно към скалпа. Еверам, дарителко на живот и светлина, никога не съм бил най-верният ти слуга, но и не съм алагай както и тази. Дай ми властта на живота и смъртта над него, дори и за миг, и никога повече няма да бъда такъв глупак, че да го оставя жив.
Но ако Еверам слушаше, той не даде никакъв знак.
– Ела, кхафите – подкани го Хасик. – Закуската ти ще изстине.
– Учудвам се, че сам си донесъл скалпа. – Абан се опита да звучи безгрижно, докато стомахът му се свиваше. – Хасик, когото познавам, щеше да изпрати дъщеря ѝ с нея.
– Мисля, че засега ще оставя дъщеря ѝ – каза Хасик.
Абан вдигна вежда.
– Расте ли мека?
Хасик се ухили и извади от колана си малък чук.
– Разбира се, че не. Просто смятам, че трябва да се върнеш към носенето на собственото си наказание за известно време.
Абан усети как лицето му изстива.
– Евнух Ка. Ако ме пощадиш, ще…
– А сега пак ще молиш и ще се пазариш! – Хасик се засмя. – О, кхафит, как ми липсваше това! Каквото и трепване на чувства да си изпитвал към жената с брадичката, то не си струваше да предлагаш подкупи!
Абан преглътна. Думите го ухапаха тежко, но той не можеше да отрече истинността им. Смяташе се за по-добър от Хасик, но дали наистина беше такъв?
Хасик вдигна чука.
– И така, кхафит. Какво можеш да ми предложиш в замяна на твоя палец?
– Аз… – Абан се поколеба. Какво наистина? Той нямаше нищо, затворен в тази малка килия. Съдбата му беше с Джамер в Красия, с Шамава в Хралупата. А дори и да можеше да се добере до него, какво в Ала би могло да успокои този човек, който се чувстваше истински жив само докато Абан крещеше.
– Хайде, кхафите, трябва да играеш играта. – Хасик сграбчи китката на Абан, притисна я към масата с желязна хватка, докато малкото чукче се въртеше в пръстите му.
– Моля те! – Изпищя Абан. Краката му, краката му, той можеше да издържи. Но какво беше той без ръцете си? – Ако… пощадиш ръцете ми, ще ти кажа местоположението на мината за електрум на Избавителя.
Хасик вдигна очи.
– Лъжеш.
Абан поклати глава.
– Аз бях този, който пръв донесе знанието за свещения метал на Ахман, Хасик. Мината е отдалечена, с ограничена охрана. Твоите евнуси биха могли лесно да превземат мястото и да задържат каньона му за неопределено време с малък брой воини.
Хасик седна, като върна чука на масата. Абан усети прилив на надежда. Електрумните оръжия можеха да превърнат евнусите в доминираща сила във влажните зони.
– Колко далеч?
– Може би две седмици езда. – Абан сви рамене, сякаш пътуването беше без значение.
Хасик се изплю.
– Твърде далеч, за да се доверя лесно на истинността на думите ти. Твърде далеч, за да пращам воини заради обещанията на един кхафит, който отчаяно се опитва да си запази пръстите.
– Убий ме, ако лъжа.
Хасик отново се успокои.
– Това е новост.
– Това не е някакво медено преструване, Хасик – каза Абан. – Ако не мога да си откупя пътя от мъченията с брадички роби, тогава ще го направя с благороден метал.
Хасик изучаваше Абан, като леко потупваше чука по челюстта му. Той наклони глава, сякаш слушаше невидим съветник. Най-сетне се изправи, забравил закуската си от задушени миди.
– Донесете стола на кхафита!
– Мога да нарисувам карта… – Абан бе прекъснат, когато Хасик го издърпа и го натика в стола с колелца. Нещо в очите на воина го изплаши дори повече от чука.
– Къде сме… – Този път думите му бяха прекъснати, тъй като Хасик го притисна с белезници по тила.
– Мълчи – изръмжа воинът. – Има и друг начин да проверим истинността на думите ти.
Абан се зачуди дали не е направил ужасна грешка, но знаеше, че е по-добре да не продължава с протестите си. Изкараха го от килията и го преведоха през коридорите до една охранявана врата. Там изоставиха стола, а Хасик преметна Абан през рамо като чувал със зърно. Вратата се отвори към стълбище, което приличаше на яма към бездната, спускаща се дълбоко в катакомбите под манастира.
Най-сетне стигнаха до дъното, където една тежка врата се охраняваше от няколко евнуси. Те застанаха рязко нащрек, когато Хасик и Абан влязоха в стаята, и приготвиха копия, докато дърпаха вратата, сякаш очакваха цялата бездна да изригне навън.
Стражите погледнаха предупредително към Абан, но не казаха нищо, докато Хасик го пренасяше. От другата страна приглушената светлина от охранителната камера показваше изкуствените подпори и настилки, които отстъпваха място на естествени тунелни образувания. По подпорите и пода имаше защитни елементи, но те бяха счупени и изтъркани. След това стражите затвориха вратата зад тях и те останаха в тъмнина.
– Хасик – започна Абан.
– Достатъчно съм чувал думите ти през последните месеци, кхафите. – Скъпоценният камък на чалмата на Хасик заблестя тихо, давайки му зрение в тъмното, но Абан беше погълнат от черното и не можеше да види нищо повече от слабо осветеното лице на похитителя си. – Сега е време да слушаш.
– Слушам – каза той, когато мълчанието продължи твърде дълго, за да го понесе.
– Но не и мен. – Хасик пусна тежко Абан на твърдия каменен под. – Към истинския господар тук.
– И това е? – Попита Абан.
В отговор на тавана на камерата се появи светлинна ограда. Абан се ококори в отблясъците и видя, че точно пред тях стои друга фигура.
Изплаши се още повече, когато разбра, че това е самият той.
– Еверам ни пази!
Не беше истинско отражение – този Абан беше във форма, крачеше из стаята на два крака. Това беше онова, което Абан можеше да бъде, ако не беше паднал от стените на Лабиринта.
Не-Абан заобиколи, гледайки го като котка, която гледа мишка. Абан започна да трепери и усети, че се поти. Той вдигна ръка, за да нарисува във въздуха магия.
Хасик удари ръката му надолу.
– Направи това още веднъж, кхафите, и ще ти отрежа ръката. Господарят няма нужда от тялото ти. Само ума ти.
– Господар? – Абан вдигна очи и видя как друг демон се размива, очертавайки силуета си в сенчестата стая.
– Алагай Ка. – Хасик падна на колене, опрял чело в пода, докато демонът пристъпваше в светлината.
Демонът беше дребен, по-нисък дори от Абан, с вретеновидни ръце и крака и туловище, което приличаше на черна като въглен кожа, опъната върху скелет. Огромната му конусовидна глава бе обградена над гигантските черни очи с корона от остарели рога.
Изпъкналата плът на черепа на демона пулсираше.
Не-Абан се премести, разтопи се като водно отражение, след като в басейна е хвърлен камък. Миг по-късно той отново се превърна в Хасик – или в образа, в който Хасик си се представяше преди разрязването. Не-Хасик беше гол, мъжеството му се люлееше между краката като детска ръчичка.
– Мисля, че не си го разбрал съвсем правилно – отбеляза Абан. – Хромираното копие на Хасик беше далеч по-малко впечатляващо, когато съпругите и дъщерите ми го задържаха и го отрязаха от него.
Хасик го погледна, но както Абан очакваше, не посмя да се надигне невъзмутимо.
– Говориш смело, кхафите – каза не-Хасик, като имитираше гласа и маниерите на истинския Хасик със зловещо съвършенство.
– Какво значение има това? – Абан се засмя, изненадан, че страхът и паниката му изчезват. Това не беше битка, която изискваше тялото му, а само разума му. Той погледна не-Хасик, говорейки като на истински човек.
– Ако съм тук, Хасик, то е, защото твоят господар има нужда от мен и съдбата ми вече не е в твоите ръце.
– Не бъди толкова сигурен, кхафите – изръмжа не-Хасик. – Може да бъдеш върнат на моите грижи, когато господарят приключи с теб.
– Може – отбеляза Абан.
– Ако не изконсумира ума ти в плът, след като е откраднал мислите ти – съгласи се с усмивка не-Хасик.
Абан сви рамене.
– Това вече няма значение, Хасик. Може и да мечтаеш да бъдеш господар, но и двамата знаем, че никога не си бил нещо повече от куче. Видях го в шаража с дрибльорите и Кхеват. Нощният баща Джезан. Ахман. Когато в стаята има по-голям петел, ти нямаш никакви амбиции, освен да задоволяваш собствените си страсти.
– Лъжеш, кхафите! – Не-Хасик запрати брадичката си към него, но Абан не помръдна. – Аз съм верен на Алагай Ка и ще бъда възнаграден.
Абан срещна погледа му.
– С какво ще бъдеш възнаграден? С долнопробна храна и прасета? Мен да измъчват? Ново копие между краката ти? Винаги ти е липсвало въображение, Хасик.
Истинският член щеше да го удари за тези думи, но мимикрията отново се развълнува, превръщайки се отново в не-Абан.
– Какво ли би казала майка, да чуе как ти злепоставяш клиента, преди да е започнал пазарлъкът?
– Явно знаеш много малко за майка ми – каза Абан.
Демонът-мимик отново се развълнува и се превърна във възрастната майка на Абан, Омара. За разлика от не-Хасик и не-Абан тази илюзия беше съвършена, чак до бръчките около очите и парфюма, който предпочиташе.
– Бъди горд, сине мой. Ти струваш повече от всяко шарумско куче. – Когато говореше, това беше с гласа на Омара, с нейните жестове. Нейната интонация.
Но Омара беше на хиляди мили оттук и Абан се беше погрижил Хасик никога да не се доближава до жената. Как можеше демонът да я имитира толкова съвършено?
И тогава той усети как волята на демона пронизва съзнанието му. Той не беше тук, за да го разпитват с думи. Разпитът вече беше започнал.
Но сега, когато усещаше волята на демона, външният свят отпадна, докато той се съсредоточаваше навътре. Той последва демона в спомените си – видения от миналото, които бяха толкова ярки, че му се струваше, че ги преживява отново и отново. Изтръгва се от ръцете на Омара и се вмъква в Шарадж. Побоят, който Хасик му бе нанесъл онзи ден и през следващите дни. Унижението. Болката.
Тези неща демонът сякаш изпи като кузи, издавайки умствения еквивалент на доволна въздишка.
Това беше неописуемо насилие и Абан се втурна към волята на алагая, опитвайки се да я прогони от съзнанието си.
Алагай Ка едва ли забелязваше това, като отбиваше тромавата му съпротива така лесно, както Хасик отвръщаше на ударите му, когато бяха деца.
Демонът отново го потопи в спомените, този път за падането от стената, което го остави с разбити крака на пода на Лабиринта. Последвалите унижения, когато тялото му не издържаше, а той отново и отново подвеждаше единствения си приятел, принуждавайки Ахман да избира между приятелството и дълга, докато не издържаше повече.
Какво можеше да бъде, ако Абан не беше паднал? Можеше ли Ахман да е до него и сега? Ако никога не се беше върнал на базара, ако не беше дал картата на Пар’чин…
Изведнъж вихрената воля в съзнанието му сякаш се затвърди, започна да се сгъстява, когато демонът се съсредоточи рязко върху тези спомени, като толкова силно дърпаше спомените на Абан, че той се почувства замаян. Тялото му потрепваше спазматично, докато алагай извличаше всеки аромат и звук, всяка текстура от спомените му за Пар’чина.
Тогава Абан разбра, че тази среща е свързана с нещо повече от мината за електрум. Ставаше дума за нещо безкрайно по-опасно – за него и за цялата Ала.
Демонът искаше да знае за Ахман. Той искаше да знае за Пар’чин. И някъде в душата си – ако имаше такова нещо – Абан знаеше, че не трябва да го допусне, дори това да означаваше собствения му живот.
Тази мисъл го освободи, докато събираше волята си. Абан обичаше жените и децата си, обичаше богатството и удобствата си, но нищо от това не беше по-силно от собствения му живот. Ако беше готов да пожертва това на масата за преговори, тогава нямаше причина да се бори с по-малко от всичко, което имаше.
В този миг той разбра Ахман и Пар’чин по начин, по който никога преди не бе разбирал.
О, приятели мои, как ви обидих. Вие бяхте прави през цялото време.
И с тази последна мисъл Абан хвърли волята си срещу чуждото присъствие в съзнанието си.
Демонът не беше подготвен за подновената му атака. Смяташе го за слаб, за потиснат. Абан проби защитата му, като го изтръгна от спомените си. После бавно започна да изтласква волята на демона от тялото си.
Съществото го погледна изненадано. Не мимикът, който все още носеше формата на Омара, а самият алагайски принц. То наклони глава и го изгледа с огромните си очи, озадачено, сякаш мравка би дръзнала да го настъпи.
Абан видя себе си отразен в тези гигантски черни очи, тялото му трепереше, от устата му течеше слюнка, но нищо от това нямаше значение. Само демонът и неговата воля.
Какво искаш? – поиска умът му и изведнъж той последва съществото, докато то се оттегляше в себе си.
В чуждото му съзнание той видя нея, Алагай’тинг Ка, Майката на демоните. Чуваше как тя мърмори, усещаше миризмата на хормоните във влажния, горещ въздух. От нея се изсипваха яйца, а скоро и кралици. Царици, които след излюпването си ще се хранят в неистова треска, бързо ще нарастват по размер и сила.
Нуждаеха се от хора, които да са близо до тях и да са многобройни, за да задоволяват нуждите си.
Като хиляди глупаци, хванати в капан в манастир.
Всички оградени градове. Те не бяха сигурни убежища. Те бяха складове.
Демонът отвърна на удара и Абан осъзна, че се е разсеял от новото знание. Той бе изхвърлен от съзнанието му, но битката не бе приключила. Там, в пространството между тях, волята им се бореше за предимство.
Абан вече разбираше противника си. Подобно на марка на пазар, той разчете желанията на демона. А когато знаеш какво иска или от какво се нуждае клиентът, е лесно да го привлечеш и да го продадеш.
Демонът се бореше, не беше прост знак. Той познаваше и слабостите му, а волята му беше огромна.
Но Абан се наслаждаваше на трудната продажба.
Борбата се проточи и Абан установи, че губи позиции. Волята на демона го изпреварваше стъпка по стъпка. Абан нямаше какво да губи, но демонът можеше да спечели всичко. Нещо повече, той притежаваше умения в умствената борба, чиито правила Абан едва сега започваше да разбира. Бавно, неумолимо демонът доминираше в пространството между тях, като принуждаваше волята на Абан да се върне в тялото му.
Дори не беше нужно да го побеждава. Ако Абан му позволи и най-малката вратичка, демонът щеше да даде знак на Хасик или на мимика да удуши Абан до безсъзнание и след това да упражни волята си върху безчувствения му ум.
Но после Аббан чу позната песен и разбра, че не е нужно да побеждава демона, а само да задържи съществото на място още няколко мига.

***

Ашия запази гласа си стабилен, като ги забули в Песента на затихващия, докато тя, Брайър и Каджи се прокрадваха към Алагай Ка.
Енкидо учеше на откъснатост в битката, на емоционална дистанция, която позволяваше на воините да държат съзнанието си извън битката, за да я проучат от всички ъгли. Ашия можеше да подходи към труса на каменните демони с хладнокръвна увереност.
Но това беше Алагай Ка, бащата на демоните, който се бе изправил срещу самия Каджи. Какво беше жалкото ѝ пеене, късите ѝ копия срещу такъв враг?
Въпреки това тя продължи да пълзи бавно напред, с копия в готовност, докато демонът беше съсредоточил вниманието си върху Абан. Хасик остана на колене и ръце. Старицата – която и да беше тя – стоеше безсилно като кукла с прерязани конци.
Брайър беше само на крачка зад тях, докато се измъкваха от прикритието на един от няколкото тунела, които се събираха в тази пещера. Демонът все още не ги забелязваше.
Бързо, сега – казаха пръстите на Ашия на Брайър. След това тя се впусна в спринт, като водеше оръжията.
Хасик се ухили, като погледна нагоре.
– Учителю!
Демонът я забеляза точно когато Ашия нанесе двоен удар с копията си. Съществото се извъртя и върховете на копията ѝ удариха само въздуха. То изрисува предпазна мрежа във въздуха и я отхвърли, като при удари с гръб към дете. Тя едва не се спъна в Брайър, но момчето беше бързо, заобиколи го с бързи крачки и вдигна мечето си с вода.
Демонът, очакващ поредната физическа атака, се оказа неподготвен, когато Брайър го заля с боров чай. Съществото изпищя и падна назад, а кожата и очите му изсъскаха от химическо изгаряне.
Демонът се приземи по гръб и ги загледа, но после очите му се обърнаха с изненада обратно към Абан. Каквато и да беше общата им връзка, тя остана непрекъсната и кхафитът натисна атаката.
Ашия скочи в мига на разсейване, но старата жена, по-бърза от шарум’тинг и по-силна от каменен демон, я пресрещна, преди да стигне до демона. Двамата се удариха в земята и жената хвърли Ашия като кукла към стената на пещерата.
Брайър привлече вниманието на жената с още една струя от водната си атака. Набръчканата ѝ плът се развълнува и жената се превърна в полеви демон – елегантна и бърза форма, добре пригодена за малката подземна камера. Съществото се изду, като се разрасна доспехите на каменен демон, остри и с шипове. Очите и устата му светеха с пламък.
Мимикът замахна към Брайър, който се отдръпна навреме и се претърколи, за да избегне пръските, докато демонът хвърли към него кълбо от горяща огнена струя.
Лицето на мимика се разтопи и се превърна в дългия клюн на мълниеносен демон, който изплю електрическа струя към Брайър.
Брайър вдигна щита си навреме и отклони най-лошото, но Ашия видя как болка прониза аурата му. Той изкрещя, а Ашия изръмжа и зареди съществото.
Тя удари първа с гласа си – вибриращ писък, който можеше да поддържа безкрайно дълго, усилен от камъните хора на огърлицата ѝ. Звукът проряза камерата и мимикът се спъна, като извика от болка. Дори демонът на разума сложи тънките си, скелетни ръце върху ушните си дупки.
Тя счупи краищата на късите си копия, които сега представляваха шест фута въртящо се, остро като бръснач защитно стъкло. Тя блъскаше и режеше крайниците на мимика, като отрязваше колкото можеше повече, преди съществото да си възвърне разсъдъка.
Но пъновете не кървяха, мимикът се стопи в по-голяма, още по-застрашителна форма.
Ашия не обърна внимание на формата, а се съсредоточи върху магията в аурата на съществото. Лекуването и промяната на формата бяха силно зависими от тази сила. Единственият им шанс беше да го изтощят бързо.
Демонът се втурна към нея, а едно пипало израсна от нищото толкова бързо, колкото се къса камшик. Щеше да я застигне, но Брайър удари създанието отстрани с щит, зашеметявайки го с мимическите защити, гравирани в стоманата.
Ашия използва разсейването, за да прободе съществото в сърцето, разтърсвайки го и предизвиквайки поредното изчерпване на силата му, за да израсне ново.
След това Брайър прониза новия орган и като един пуснаха оръжията, оставяйки ги да продължат да изпращат вълни от убийствена магия през съществото.
Ашия се втренчи в шарукина, който бе изучавала цял живот, забивайки сковани пръсти в точките на сближаване в аурата на демона. Ноктите ѝ, боядисани със защити и лакирани с твърд лак, удряха бронята му като чук по орехова черупка. Всеки удар предизвикваше обратна връзка в нея, изпълваше я със сила и бързина, докато аурата на демона отслабваше. Дори Каджи пое част от нея, момчето се смееше радостно, без да осъзнава опасността, пред която бяха изправени.
Брайър се обърна и към голите си ръце, като защитите му за натиск и удар бяха силни като всяко копие и щит, докато отбиваше ударите на демона, нанасяйки кратки, бързи контраатаки с отворени ръце. Едно мигване на окото можеше да го пропусне, но Ашия виждаше как пораженията пулсират и се натрупват в аурата на демона.
Двамата удряха по отслабналото и зашеметено същество отново и отново, докато Ашия не видя пролуката. Тя изтръгна копието си от тялото му и го завъртя в дъга, като отдели главата на демона от тялото му.
Завърши веригата с още едно завъртане, завъртя се и хвърли копието си към демона на ума. Но преди да успее да нанесе удар, един щит отклони оръжието и го прати да тупне на пода в далечния край на залата. Хасик се намеси.
– Еверам ми даде още един ден – каза Хасик. – Никой няма да се изправи срещу мен.
– Ти си напуснал погледа на Еверам, чичо. – Ашия взе още една от подпорите от пакета на Каджи – защитно стъкло, подплатено с електрум от самата Дамаджа. Тя счупи острието на къса коса, докато навиваше стъкления щит на ръката си. – Няма нищо, което Той да даде на такъв като теб.
– Ще видим, момиченце.
Хасик се приближи бързо. Ашия улавяше ударите му върху щита си или ги отбиваше с косера, но не беше подготвена за жестокостта му. За миг само успя да блокира бързите удари и въртящите се остриета на копието му. С Каджи на гърба си тя не можеше да се ангажира с движения, които излагат момчето на противодействие, затова отстъпи, отчаяно търсейки слабост в защитата на евнуха.
Брайър видя страданието ѝ и се втурна в гърба на Хасик. Ашия не даде знак, но Хасик се сниши под удара в последния момент, нанасяйки съкрушителен ритник, който повали Брайър на гърба му.
Ашия натисна, но Хасик не се разсея, не намали защитата си дори когато почти осакати Брайър. Двамата се вкопчиха и той я удари с челото си в лицето, като се засмя диво, докато тя се препъваше.
Тя падна под следващия му удар, хвърли щита си към него, докато се гмуркаше в тумба, изскочи от тежкия край на косера си и извади тънката верижка, скрита в дръжката. Хвърли и улови глезена на Хасик, докато той избягваше хвърления щит.
Ашия се дръпна, но Хасик се усети, като използва лоста и силата на дръпването ѝ, за да се хвърли към нея и да я ритне силно в лицето. Счупването на бронирания му глезен изтръгна косера от ръката ѝ и го прати да се отдалечи.
Ашия хвърли стъкълца към него, докато той се претъркаляше, за да възстанови равновесието си, но щитът на Хасик беше на мястото си и улови всички, освен едно. Последното се удари в дрехите му с плюнчене и падна, спрян от стъкления си нагръдник.
Без да има време да приготви друго оръжие, Ашия падна в поза шарушак, за да посрещне следващата атака на Хасик.
Това движение накара евнуха да спре. Той погледна към Брайър, но момчето все още лежеше по гръб и стенеше. Тя видя в аурата му, че Хасик е счупил бедрото на Брайър. Той го държеше на място, докато магията му сплиташе костите, но нямаше да се излекува достатъчно бързо, за да може да разчита на помощта му.
– Сложи детето – предложи Хасик. – Дай ми истинска битка.
– Никога – отвърна Ашия.
Хасик дръпна шала от гърлото си.
– Сложи детето и аз ще сложа копието и щита си.
– Защо ще го правиш? – Попита Ашия.
– Защото искам да видя какво е направил Енкидо от теб – каза Хасик. – Какво е направил от дъщеря ми.
– Дъщеря ти се срамуваше от теб – каза Ашия. – Още преди да те зареже кхафитът, Сиквах каза, че ежедневно си докарвал срам на дома си, като си харчел дори заплатата на копието на Избавителя, за да покриеш хазарта и хазарта си. Удрял си всички – от робите до твоя Дживах Ка.
Хасик захвърли копието си.
– Покажи ми какво е направил Енкидо от теб, преди да те убия с голи ръце.
– А моят син? – Попита Ашия.
Хасик се усмихна.
– Ако не успееш, ще направя същото с него и с миризливия ти приятел.
– Тогава аз няма да се проваля. – Ашия бавно заобиколи мястото, където щитът ѝ се беше търкулнал към стената на камерата. Обърна го с крак и смъкна раницата на Каджи, като я сложи в защитния кръг. Не ѝ се искаше да го отнема от себе си, но не можеше да отрече предимството, което предлагаше Хасик. Не можеше да си позволи да откаже тази възможност.
– Не се хвърляй, сине мой – прошепна тя. – Нека щитът ми те защитава, докато се върна. Обичам те винаги.
Една сълза се изплъзна свободно и кацна на бузата му, преди Ашия да осъзнае, че плаче. Тя примижа и капките паднаха като дъжд върху лицето на момчето.
Каджи само се усмихна.
– Мама се бие.
Ашия кимна и използва движението, докато премахваше сълзите, за да прибере в ръкава си последната подкрепа от раницата на Каджи.
– Да, любов моя. Бъди смел.
– Мама е смела – съгласи се Каджи.
Докато се отдалечаваше от сина си, Хасик отхвърли копието и щита си настрани, заемайки шарусахк позиция. Зад него Абан и демонът се взираха един в друг, вкопчени в някаква нечестива битка. Аурата между тях беше жива по начин, който Ашия не беше виждала досега. Нямаше как да я осмисли, нито да предположи колко още ще успее да задържи създанието на разстояние.
Тя зае собствена стойка и закрачи към него.
Хасик оголи прозявката си, като изсвири със свирка.
– Започвай.

***

На Брайър му се искаше да изкрещи, докато гледаше как Ашия се вмъква в лицето на Хасик, но знаеше какво се случва, ако оставиш костта да зарасне неправилно. Трябваше да се държи неподвижно, като оказваше натиск върху бедрото си, докато то се изправи.
Когато боят започна, беше почти прекалено бърз, за да го следи. Приличаха на танцьори с отработена рутина. Много от движенията им бяха идентични по форма и изпълнение – икономични и прецизни.
Хасик имаше предимство във височината, теглото и обхвата. Ашия имаше по-голяма бързина, равновесие и гъвкавост, но това не беше достатъчно, за да се направи съществена разлика. Тя се държеше на положение, но Хасик нанасяше повече удари от нея. Повечето от тях бяха просто удари в бронираните плочи на робата ѝ, но такива удари все пак раняваха, зашеметяваха и посиняваха. С времето те щяха да я изтощят.
Чу се ръмжене и Брайър се обърна, за да види как пясъчен демон подава глава от един от тунелите, водещи към пещерите долу. Отпускайки бедрото си с една ръка, той грабна копието си и го хвърли, като го улучи в тънко бронирания му корем. Демонът изпищя и падна, издавайки вик, който отекна по-надолу в тунелите.
Той пълзеше на три крайника, за да държи раненото бедро изправено, развързвайки връзките на малките торбички с прах. Хвърли ги във входовете на тунелите, за да създаде облак, който демоните щяха да намерят за отровен и труден за преминаване. Ефектът щеше да намалее с времето, а от звука на воя в тунела, самата преса отзад можеше да ги принуди да преминат.
– Ентусиастът има много време, Ашия!
Улисана в битката с Хасик, Ашия не отговори. Когато Брайър се довлече до копието си, се почувства по-силен. Хвана дръжката, чието острие все още бе забито в умиращия пясъчен демон, и усети удар от сила през татуираната на ръката му защита.
Той вдигна копието, заби острието по-дълбоко и го извади от другата страна на демона, ускорявайки смъртта му, докато използваше копието като бастун, за да се изправи. Изпробва тежестта си върху счупеното бедро и установи, че ще издържи.
Погледна от битката на Ашия към кхафита и демона на ума, после издърпа копието и се отдръпна за хвърляне.
Нещо удари ръката му, докато се придвижваше напред. Когато се опита да се освободи, Брайър откри, че копието е залепнало за ръката му с нещо, което приличаше на паяжина. Той погледна нагоре точно когато пещерният демон се спусна върху него отгоре.

***

Ашия улови удар на предмишниците си, завъртя бедрото си, за да блокира ритник, без да загуби равновесие. Това движение я остави неспособна да се предпази от втория удар на Хасик – мощна кука в ребрата.
Стъклените плочи в робата на Ашия поеха основната тежест на удара, но той изкара дъха ѝ, натърти мускулите и счупи костите. Хасик не за първи път удряше точно това място.
Все пак миг по-късно остави още един отвор. Когато Хасик удари, тя улови удара, завъртя се под китката му и запази захвата, като се спусна по бедрото му и обгърна с крака гърлото му.
Беше перфектно изпълнено сваляне, но Хасик беше тежък и силен като каменен демон. Той танцуваше наоколо, държейки се на краката си и закачайки удари в нея. Ашия нанесе няколко удара в главата му, но бе принудена да се откаже от задържането, когато не успя да получи пълен контрол.
– Никога не съм срещал легендарния Енкидо – каза Хасик. – Поне не и преди да отреже собствения си член и език. Но дори и тогава името му беше на почит и от него се страхуваха. – Той изплю кръвта на пода на камерата. – Той би се срамувал от теб.
Ашия изръмжа и се върна при него, но започна да се страхува, че е прав. Огледа се за Брайър и го намери да се бори за живота си срещу осемкрак демон с формата на гигантски брониран паяк.
Двамата с Хасик отново си размениха удари. Нагръдникът на Хасик беше от непробиваемо стъкло и не поглъщаше ударите като нейните брони. Да го удряш беше като да удряш стена, докато Хасик се смееше от другата страна.
Но имаше шевове и пролуки в ставите, които позволяваха свободно движение. Тя нанасяше удари в тях, отслабвайки силовите му линии, но това беше бавно изтощаване в сравнение със скърцащите със зъби и крадящи дъх удари, които той нанасяше в отговор, търсейки – както и тя – възможности да нанесе осакатяващ ход.
Най-накрая такава дойде. Хасик обви ръка около нейната, заключи лакътя ѝ и я дръпна здраво, докато се завърташе за хвърляне. Ашия усети как рамото ѝ се изтръгва от гнездото и тя се удари силно в земята, зашеметена.
Хасик щеше да я стигне, но от другата страна на вратата на крепостта се чуха внезапни викове и звуци от битка. Ашия чу гласа на дядо си, който крещеше над шумотевицата.
В този миг на разсеяност Ашия измъкна косера от ръкава на здравата си ръка. Отвори острието и го прокара по тесния шев на кръста на бронята на Хасик.
Хватката на Хасик отслабна, докато тя разтваряше червата му, и Ашия се освободи, превръщайки пълната верига в още един удар, този път предназначен за гърлото му.
– Недей! – Изкомандва познат глас. Ашия погледна и видя Каджи, който стоеше само на няколко метра от нея и държеше другия си косер към собственото си гърло.
Ашия изтръпна и се спъна от Хасик, без да получи убийствен удар. Едната ѝ ръка увисна, рамото ѝ се счупи като клонче, но тя запази оръжието си.
– Пусни го, мамо – каза Каджи. – Или аз пускам.
– Сложи острието, любов моя. – Тя се задави от думите.
– Не. – Това беше любимата дума на Каджи. Най-силната в речника му.
– Каджи асу Асъм ам’Джардир ам’Каджи – Ашия изостри тона си. – Сложи това острие веднага.
Момчето се поколеба и Ашия направи несигурна крачка напред.
– Не. – Каджи вдигна косера по-високо, притискайки острието на бръснача към кожата си.
Ашия се приближи, достатъчно близо, за да види сълзите, които все още се лееха по лицето на момчето, но твърде далеч, за да го спре, преди да си пререже гърлото. Тя спусна собственото си острие, дори когато Хасик, придържайки червата си с една ръка, се изтласка на крака.
– Моля те, сине мой – замоли го тя. – Бъди смел.
Наблюдаваше аурата му, видя чистото му сияние и тъмнината, която я беше заразила. Демонът имаше власт над него, която тя не можеше да прекъсне с думи.
Но тогава линиите по лицето на Каджи започнаха да светят, сълзите на Ашия свързаха заобикалящата магия с желанието ѝ да го предпази. Сиянието се разпространи и прогони сянката на демона.
Дори палмата плаче, когато бурята я връхлети – каза й веднъж Енкидо. Сълзите на сестрите копия на Еверам са още по-ценни заради това колко рядко падат.
Каджи се обърна, за да погледне демона на разума, а косерът падна от малката му ръка.
– Не.
Думата сякаш имаше физически ефект върху демона. Той се разтрепери от усилие, от ноздрите и ушите му потече сукървище, подобно на кръвта, която потече от тази на Абан, когато двамата втренчиха погледи.
Хасик се хвърли с дълъг нож в ръка, но Ашия беше готова и закачи китката му настрани с косата си, докато нанасяше ритник в ранената му средна част. Той все пак се вкопчи в нея и я повали на земята, където двамата се бореха за контрол.

***

Брайър се претърколи насам-натам, като се превиваше, за да избегне бързите удари на краката на пещерния демон, покрити с остри шипове, за да се захванат и задържат в отвесните каменни стени. Той се отдръпна назад, а краката му биеха в барабанен ритъм по пода, докато нанасяше ударите.
Брайър успя да измъкне щита си на ръката си. Сега той улавяше по-лесно ударите на демона, но краката имаха по-голям обсег и ответните му удари в изпъкналия му корем не стигнаха.
На другия край на камерата видя как Каджи вдига острието към гърлото си. Брайър замръзна, а демонът почти го беше застигнал. Той едва успя да се отскубне от следващата серия удари. Усетил предимството си, демонът започна да се вкопчва в него с дебелите щипци около устата си и да капе отрова, която изсвистя срещу защитите на щита му.
– Не – каза Каджи и пусна косера, докато се обръщаше към демона на ума. Брайър проследи за миг погледа му и видя, че демонът е разтреперан.
С ръката на щита си Брайър измъкна от колана си мехчето с вода и го хвърли към устата на пещерния демон. Ядрона улови кожата в щипките си, спуквайки я в пръскане на боровинков чай. То падна назад с писък, а Брайър се втурна, като отблъсна демона назад със забраната на щита си.
След това се обърна и хвърли копието си колкото може по-силно в главата на демона на ума.
Той не изчака да види дали ще го удари, стрелкайки се напред след оръжието. То прониза дебелия череп на ума и миг по-късно Брайър беше там, удряйки ударната част на дланта си в гърлото на демона. Той притисна ядрона с коляно, докато падаше върху него, като хващаше копието от двете страни на главата на демона. С мощно извиване го завъртя като капандура и чу как вратът на демона се счупи.
Демонът на разума нададе последен писък, черепът му пулсираше, докато тялото му се люшкаше и мяташе. Пещерният демон нададе пронизителен вик и рухна по гръб, свивайки крака.
Хасик също нададе вик, като остана безсилен достатъчно дълго, за да може Ашия да установи контрол над него. Абан изстена и сложи ръка на лицето си.
Миг по-късно през вратата нахлуха Кхеват и Ича, чиито дрехи бяха мокри от кръв.

***

Хасик разтърси глава, за да я прочисти, дори когато Кхеват, Ича и хората им го заобиколиха. Беше на колене, подпрян на едната си ръка, докато с другата се опитваше да задържи червата си, но все още беше опасен и всички го знаеха.
Ашия се пресегна да събере копията си. Ръката ѝ все още беше изтръпнала и висеше безсилно на страната ѝ. Каджи се запъти към нея, обгръщайки с ръце крака ѝ, забравяйки за кръвта, напоена в коприната.
– Мамо.
– Беше много смел, сине мой – каза Ашия.
– Смел като мама – съгласи се Каджи.
Абан се беше свлякъл на пода. Брайър отиде при него, като го завлече до стената и го подпря на нея.
– Добре ли си?
Абан подсмръкна, като бърчи нос.
– Шпионинът.
– Спаси живота ти – напомни му Брайър.
– Какъв е смисълът на това?! – Изиска Хасик. – Доведи събирача на брадички. Имам нужда от…
Ашия постави копието си на тила му.
– Нямаш нужда от нищо, служителю на Ний.
В залата се втурнаха още мъже. Не всички бяха воини на Кхеват, а мнозина изглеждаха готови да продължат битката и да освободят своя водач.
Но тогава Брайър хвана тялото на демоничния принц и хвърли развалините му до Хасик. Мъжете гледаха с ужас съществото, символ на всичко, което ги бяха учили от люлката до шарапаната да се страхуват и мразят.
– Аз съм Ашия вах Асъм, Шарум’тинг Ка на Красия! – Изкрещя Ашия. – Вие бяхте измамени, воини на Еверам, но аз дойдох с предложение за изкупление. Дори и сега алагаите притискат силите на Дамаджа при водохранилището на Еверам. Много от вас имат приятели там. Семейство. Ездете с мен на там сега и престъпленията ви ще бъдат простени. Останете тук и когато Шарак Ка свърши, победоносните армии на Избавителя ще ви преследват.
– Ако са победители – изохка Хасик. – Избавителят е мъртъв. Синът му…
– Беше убит от теб! – Изкрещя Кхеват.
Ашия кимна.
– Хасик, срам за семейството му, за убийството на моя зет принц Джеян и дезертьорството от армията на Избавителя те осъждам на смърт.
Хасик бе събрал сили. Той се завъртя бързо, но не беше достатъчно бърз. Ашия запрати копието си, прерязвайки гръбнака му в областта на шията. Тялото на евнуха се размърда и той се срина. Преди някой да успее да помръдне, тя се отдръпна и прониза с копието си, като отряза главата му.
– Донеси я – заповяда тя – и главата на демона също. Нека онези горе видят кого са следвали, когато направят своя избор.

Назад към част 39                                                                  Напред към част 41

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!