БРАНДЪН САНДЕРСЪН – СЪНРИЙЧ ЧАСТ 3

Глава 3

Четири дни след битката се запътих към столовата на лабиринтната платформа Прайм. Не знаех за какво е била построена тази структура, но който и да я е построил, очевидно не е изпитвал силна нужда да може да стигне бързо или лесно до всяко място без много подробна карта.
Все още бях в нещо като замаяно състояние. Битката беше обявена за голям успех от почти всички, защото Гробокопача всъщност не беше изтрил всички ни от лицето на земята. Но това ни правеше просто късметлии, много по-големи късметлии от всички хора, които бяха загинали при последното посещение на Гробокопач на Метален Рой – когато той бил унищожил цялата цивилизация, живяла тук преди нас. И макар че всъщност не знаехме защо е дошъл тук и защо си е тръгнал, бяхме живи и не бяхме напълно унищожени от него или от Върховенството. Трябваше да съм щастлива.
Но не всички бяхме живи. Гущер не беше първият приятел, когото бях изгубила в битката, и не беше първият, за когото обвинявах себе си, макар логично да знаех, че нито смъртта на Бим, нито тази на Хърл бяха по моя вина. Гробокопача беше изчезнал, но можеше да се появи отново по всяко време. Силите на Върховенството бяха избягали, но и те можеха да се върнат без предупреждение. И когато това станеше, аз и моите приятели щяхме да се борим. Ние бяхме пилоти. Ние бяхме единствените, които стояха между последните представители на нашия вид и пълното му изчезване.
Знаех причината за това, което правехме – и вярвах в нея, колкото и да ненавиждах онова, което тя беше направила с нас като народ. Изглеждаше, че това би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре.
Но не се чувствах по-добре. Чувствах се само празна.
След смъртта на Хърл цялата ни ескадра беше получила задължителен отпуск. Този път никой не беше получил отпуск – нито „Ескадра Кошмар“, нито ние, нито някой друг. Това означаваше, че Командването се притесняваше, че Гробокопача ще се върне, че Върховенството ще атакува. И все пак Джорген, Нед и Артуро все още бяха на мистериозното си пътуване до планетата. Спенса отново беше изчезнала, когато Гробокопача го направи, а Кималин каза, че дори Коб не знае къде е отишла този път.
Ето защо, когато за пръв път чух тихия стон на домашния любимец на Спенса, Кръвожаден, си помислих, че си го въобразявам.
Звукът идваше от горната част на коридора, точно зад ъгъла в противоположната посока на столовата. Преди Спенса да замине на тайната си мисия, Кръвожаден се появяваше навсякъде из базата тук, на платформата Прайм. Веднъж го открих да се мотае в женската стая близо до капсулите за прочистване, спящ на един от вентилационните отвори. Обичаше да се покатерва на рамото ми, за да слуша музика от предавателя ми през слушалките, а ако му предложех хайвер от камбала, оставаше повече от час.
Родителите ми сигурно щяха да се ужасят, че съм нахранила със скъпия им подарък един охлюв, но Кръвожаден се наслаждаваше на хайвера, аз се наслаждавах на споделянето, а родителите ми не знаеха за това – така че всички печелиха.
Завих зад ъгъла и там беше Кръвожаден, свит до вентилационната решетка, а топлият въздух разнасяше яркосините бодли, които се спускаха по гърба му.
– Здравей ти- казах аз и коленичих до Кръвожаден. Охлювчето се обърна към звука на гласа ми – не бях сигурна дали вижда или само усеща – и аз отдръпнах ръката си.
Този охлюв имаше сини белези отстрани на лицето си, които почти приличаха на хриле, докато лицето на Кръвожаден беше изцяло жълто. Това не беше той, а друг охлюв от същия вид.
Примигнах към него. Никога не бях виждала такъв охлюв, преди Спенса да донесе своя на платформата Прайм. Беше го намерила в пещерата на повърхността, където беше отседнала, когато й беше отказано разрешение да живее в база Висина заедно с останалите кадети от нашия отряд.
Какво правеше още един от тези охлюви тук?
– Здравей, приятелю – казах аз, като протегнах пръсти и оставих охлюва да ги разгледа с луковичното си лице. Истината беше, че нямах никаква представа как да определя пола на охлюва, ако изобщо имаха такъв, не бяха ли двуполови. Не бях сигурна дали Спенса наистина е различила пола на Кръвожаден, или произволно е решил да го нарече така.
Плъзнах пръстите си надолу под брадичката на охлюва – той имаше по-скоро месеста луковица, отколкото глава, тъй като нямаше никаква костна структура, но имаше малка точка от плът, където би могла да бъде брадичката. Плътта леко се отдръпна при докосването ми и тогава охлювът се плъзна напред, като се наведе, докато докосвах кожа му.
– Какво правиш тук? – попитах охлюва.
– Тук – тихо изтръби той. Кръвожаден също го правеше – повтаряше думи и звуци. Този имаше по-тих глас или може би беше в по-тихо настроение.
Охлювът леко помръдна, когато по близкия коридор се разнесоха стъпки на обувки. Стъпките се приближиха и охлювът се плъзна назад към коленете ми, притискайки тялото си към мен, макар че беше твърде голям, за да се скрие напълно. Джорген, моят щурмови командир, се появи зад ъгъла. С него бяхме израснали в една и съща пещера и ходехме в едно и също начално училище, така че се познавахме по допир още от деца. Джорген имаше наситено кафява кожа и къдрава черна коса, а точно сега се потеше, сякаш току-що беше пробягал кръгчета около овощната градина край базата Висина. Той спря и сложи ръце на коленете си, като дишаше тежко.
– Ето го – каза той, като погледна надолу към охлюва. – Това е последният, или поне така мисля, че е.
– Последният? – Охлювът се притисна към мен и аз го взех в ръцете си, като държах пръстите си далеч от лицето му. Устата му не се виждаше, но Кръвожаден беше отворил отвор там, когато погълна хайвера. Бях видяла редиците му остри, но гъвкави зъби и макар да не знаех дали тези същества са склонни да хапят, не исках да разбера.
– Да – каза Джорген. – Тези дяволи са хлъзгави. Не знам как успяват да се измъкнат от сандъка си.
– Хм. Събираш още домашни любимци за Спенса ли? – Попитах. Това ми се стори малко жалко дори за Джорген. Двамата със Спенса си бяха пускали езици един на друг още преди да напуснем Висина. Бях сигурна, че Джорген смяташе, че това е добре пазена тайна.
– Не точно – каза той.
– Сериозно, но къде си бил? – Трябваше да има някакво обяснение извън това, което СЗО ни беше казало.
Джорген въздъхна.
– Хайде. Ако успееш да върнеш това нещо обратно в сандъка при другите, ще ти разкажа.
Погледнах надолу към охлюва, а лицето му се извърна покорно към мен. Исках да знам какво са правили Джорген и останалите на планетата, а вкарването на охлюва в сандъка не ми се струваше грандиозна задача. Познавах добрата сделка, когато я чуех.
– Имаме сделка – казах му и го последвах по коридора в една почти празна стая с два големи сандъка, подредени в центъра, и още толкова, подредени до стената. Върху купчината в центъра седеше Нед, един от нашите помощник-ръководители на ескадрата. Беше висок и широкоплещест и ме караше да се чувствам малка до него – нещо, което малко хора можеха да направят. Артуро, другият ни помощник-ръководител, се беше облегнал на стената до вратата. Беше с няколко сантиметра по-нисък от мен, със загоряла кожа и тъмна коса.
– Еф Ем! – Нед изкрещя много по-силно, отколкото беше необходимо. – Радвам се да те видя!
– И аз – казах аз с много по-малко желание, докато Артуро погледна Нед.
Нед беше експерт в това да не приема намеци. Преди около месец, по време на отпуската, той ме беше притиснал в ъгъла и ме беше попитал дали искам да излезем. От известно време бях наясно с интереса му, Нед е симпатичен и всичко останало, но не е мой тип, така че накрая му казах направо, че предпочитам да сме приятели. Той го прие доста добре, но оттогава се държи прекалено приятелски с мен, сякаш искаше да докаже колко не е странна ситуацията, като я направи… още по-странна.
Точно затова бях пренебрегнала интереса му от самото начало.
Джорген направи знак на Нед да слезе от високите до коленете щайги.
– Вече имаме ли ги всички?
– Не знам – каза Нед. – Помислих си, че може би ако седна върху тях, те ще останат на място – но капакът беше затворен през целия път дотук, така че не знам как ги загубихме в началото.
– Те са хлъзгави – казах аз. Въпреки че не бяха, не буквално. Когато прокарах ръка по гърба на охлюва, усещането беше по-скоро като да галя добре полиран чифт кожени ботуши. – Кръвожаден се измъкваше от стаята на Спенса през цялото време, дори когато вратата беше заключена. – Обърнах се към Джорген. – Но мисля, че ми дължиш обяснение.
– Не и докато охлювът не е в сандъка – каза той, отвори капака и посочи вътре.
– Сандък! – изтръбиха няколко охлюва, а гласовете им бяха ехо един от друг.
Все още не разбирах каква е голямата работа с поставянето на охлюва в кутията, но го почесах по главата още веднъж и след това го прибрах в сандъка.
Заедно с толкова много други охлюви, че те запълниха кутията и пълзяха един през друг. Имаше няколко жълти и сини, но и други цветове, които никога не бях виждала – някои лилави с оранжеви бодли, а други червени с черни ивици.
– Откъде ги взе? – Попитах. – И защо са тук? – Предполагах, че Коб не е започнал някаква програма за подпомагане на пилотни животни – не че бих имала нещо против да имам охлюв за себе си. За същества, които изглеждаха толкова нечовешки и красиви, те бяха забележително дружелюбни и успокояващи.
Или може би твърде дълго бях изпитвала глад за домашния уют.
– Не знам какво ти е казал Коб за това къде сме отишли – започна Джорген.
– Че си в отпуск и си на Метален Рой – казах аз. – И тримата. Едновременно. В което не вярвам нито за миг.
– Добре – каза Нед. – Защото, ако това пътуване е трябвало да бъде почивка…
– Отидохме да търсим нещо долу в пещерите – каза Джорген. – Нещо, което издава същите вибрации, които Спенса чуваше от звездите.
Взирах се в него.
– Отиде да търсиш нещо, което издава вибрации, които никой освен нея не може да чуе?
Джорген погледна нервно към пода.
– О – казах аз.
– Да – каза Джорген. – Имам дефекта, както и Спенса.
– Казвам ти, че не бива да го наричаш така – каза Артуро. – Ако можеш да се придвижваш из Вселената с ума си, това не е дефект. Това е страхотно.
– Теоретично мога да пътувам из цялата вселена – каза Джорген. – На практика нямам представа как да го направя. Спенса го е направила, но тя не е тук, за да обясни. А вибрациите, които усетих, дойдоха от… – Той погледна съмнително към сандъка, пълен с охлюви. – Тези.
Потиснах смеха си.
– Значи Спенса говори със звездите, а ти говориш с… охлювите. – Джорген изглеждаше така, сякаш вече съжаляваше, че ми е казал това, така че продължих да говоря, опитвайки се да подобря ситуацията. – Искам да кажа, че те са сладки охлюви. И имаш цял сандък с тях, така че това е…
– Добре – каза глас от коридора. Коб изпълни вратата, облечен в адмиралската си униформа, и гледаше всички ни със строго изражение. – Това е много добре. – Коб куцаше в стаята, следван от Дърдорко, който беше част от нашия екип, когато всички заедно започнахме училище, но след това се беше присъединил към инженерния корпус. Истинското му име беше Родж, но всички от нашия полет се обръщаха към него с позивната му, както правеха и с мен. Дърдорко беше висок почти колкото Нед, слаб, с бледа кожа и яркочервена коса. Беше симпатичен по някакъв готически начин. Всички казваха, че по принцип е гений. Искаше ми се да бяхме имали възможност да се опознаем по-добре, преди да напусне Звездна ескадра.
– Очевидно тези неща се наричат тайникс. – Коб се загледа в сандъка към охлювите. – Защо са с различни цветове?
Джорген изглеждаше ужасен, че няма отговор на този въпрос.
– Не знам. Предполагам, че са различни видове? Защо имаме различни цветове на косата, господине?
– Съжалявам, че попитах – каза Коб. – Но всички те са сайто? Сигурен ли си?
– Намерихме ги всички в един и същи район – каза Джорген. – Пещерите, в които чух… звуците. По-трудно ми е да чуя един или два от тях едновременно, но целият сандък сякаш… вибрира. Трудно е да се опише.
Родж ги погледна замислено.
– Възможно е само един вид да е сайтоничен по природа – или пък цветовете да са случайни и всички да имат еднаква природна близост.
Хм. Това определено бяха най-многото думи, които някога бях чувал да излизат от устата на Дърдорко наведнъж. Очевидно той не беше някакъв предимно ням гений.
– Нямам представа какъв вид сродство би било това – каза Джорген. – Но аз ги донесох, за да можеш да експериментираш с тях.
– Да експериментираме с тях? – Попитах. – Няма да ги нараниш, нали?
– Не – каза Коб. – Тези същества са твърде ценни, за да ги изгубим. Те са хипердвигатели.
Всички се взирахме в него. Е, всички освен Дърдорко, който очевидно вече знаеше. Той огледа всички ни, но когато срещна очите ми, изведнъж прояви интерес към ноктите си.
– Сър? – попита Джорген. – Охлювите са хипердвигатели? Откъде знаете?
– Спенса ми каза – каза Коб.
– Спенса се е върнала? – попита Джорген. Той звучеше толкова очарователно обнадежден, че дори Нед, социално невеж, какъвто беше, трябваше да забележи.
– Тя се върна – каза Коб. Бях деветдесет и девет процента сигурна, че Коб също знаеше за взаимното влюбване на Джорген и Спенса, но реши да не казва нищо по въпроса. Или може би наистина беше казал нещо, но не пред останалите. – Тя се появи точно преди флотилията на Върховенството, а след това си тръгна с тях. Не успя да открадне технологията на хипердвигателя, но научи, че тези неща – той направи жест към сандъка – са ключът.
– Тя си е тръгнала – каза Джорген. – Къде отиде?
– Не знаем – каза Дърдорко.
Лицето на Джорген моментално посърна, а Дърдорко погледна съчувствено. Двамата със Спенса бяха израснали заедно. Бяха близки и винаги съм подозирал, че той е влюбен в нея, защото я следваше като кученце. Чудех се дали Спенса е говорила с него за това, което се случва между нея и Джорген. Трудно ми беше да си представя Спенса да говори за чувствата си… някога.
– Обичам Пумпал толкова, колкото и следващия човек – каза Нед, макар да бях сигурна, че не го прави. – Но не е ли малко по-загрижен фактът, че седим върху сандък, пълен с хипердвигатели?
– Вече не седиш върху него – отбеляза Артуро.
– И това е добре, защото ако е вярно, тези охлюви струват повече от всички кораби на ЗСД, взети заедно!
– Със сигурност са – каза Коб. – Но тези неща не струват нищо, ако не можем да разберем как работят.
Това беше вярно от тактическа гледна точка, но не ми харесваше, че той смяташе тези живи същества за части от оборудването, които нямат никаква стойност, ако не са полезни. Наистина не ми харесваше идеята, че с тях може да се експериментира като с лабораторните плъхове у дома.
– Не знам – замисли се Дърдорко. – Възможно е Върховенството по някакъв начин да извлича сайтоничните органи от тях и да ги използва за изграждане на хипердвигатели. Но хипердвигателят на Ем-Бот беше в кутия. Може би това е клетката, която са използвали, за да настанят охлювите, преди да ги използват за транспортиране?
– Ей, Джорген – каза Нед – къде предполагаш, че са сайтоничните ти органи? Не знаеш ли?
– Млъкни, Нед – каза Артуро, вероятно защото Джорген беше прекалено сдържан, за да каже на Нед да се изпъчи пред Коб, макар че Коб не му мигна окото.
– Охлювите всъщност са доста интелигентни – казах аз. Кръвожаден предимно папагалстваше звуци, но един път го научих как да казва „моля“, преди да му дам всяка хапка хайвер. Беше очарователен. – Те определено не са вещи.
– Вещи! – изтръби един от охлювите от сандъка.
– Не си помагаш – казах му аз.
– Не ме интересува дали са гении – каза Коб. – Трябва да измислим как да ги използваме, за да се махнем от тази планета, преди Върховенството да се върне със сила, с която не можем да се справим. Те вече направиха това веднъж. Ако не се бяха обърнали и не бяха тръгнали сами, това можеше да е нашият край. Ясно ли е това?
– Да, сър – каза Джорген, а останалите го подкрепиха. Истината беше, че това не беше мое решение. Както и при моите приятели, нямаше много какво да направя, за да защитя тези охлюви.
– Родж и Джорген, поверявам ви разследването.
– Господине? – Каза въпросително Джорген. – Аз не знам нищо за животните…
– Асамблеята иска да се съсредоточим върху защитата си и аз не мога да ги виня за това. Така че инженерният корпус е зает с работата по защитата на платформата. Предоставят ни Дърдорко, защото той има най-голям опит с тази технология благодарение на работата си с Ем-Бот. А ти си Сайтоник, а охлювите са Сайто… нещо. – Коб махна с ръка по посока на охлювите, като някак си успя да звучи авторитетно, въпреки че не знаеше правилния термин. Не бях сигурен, че има подходящ термин. Това беше напълно нова територия за всички нас.
– Господине, бих искала да помогна – казах аз.
– Добре – Коб ме изгледа. – Еф Ем също ще помогне. Искам доклад за напредъка ти след двадесет и четири часа.
Дърдорко пребледня.
– Не съм сигурен, че ще имаме резултати…
– Просто доклад за това, което си научил. Знам, че ти и приятелите ти от инженерния отдел бихте искали един месец, за да се ровите и да проектирате експерименти, но ние не разполагаме с такова време. Разбрахме ли се?
– Да, сър – каза Дърдорко.
– Първо, трябва да измислим как да им попречим да избягат – каза Джорген. – Те продължават да излизат от сандъка.
– Надявам се, че до утре ще имаш нещо повече за мен от това дали си успял да задържиш животно в клетка – каза Коб.
– Вие нямате опит с тези животни, сър.
Беше странно как те продължаваха да бягат. Сандъкът изглеждаше доста сигурен и не ми се струваше, че охлювите са достатъчно силни, за да вдигнат капака. Със сигурност не и с Нед, който седеше върху него. Дори Нед щеше да забележи това.
– Мислиш ли, че скачат свръхвисоко? – Попитах.
Джорген и Коб ми намигнаха, а после всички погледнахме надолу към охлювите. Един от лилавите и оранжевите се качи на гърба на един от приятелите си, а луковичното му лице се намръщи спекулативно към нас.
– Кръвожаден постоянно бягаше от койката на Спенса – добавих аз. – А някой някога виждал ли е тези неща да пътуват наоколо? Изглежда, че те просто… се появяват на места.
– Да, това би го обяснило – каза Джорген. – Този, който Еф Ем намери, определено се измъкна бързо.
– Ако е така – каза Дърдорко – може би няма да се опитваме да ги задържаме, а ще видим какво можем да наблюдаваме.
Коб потупа Дърдорко и Джорген по раменете.
– Оставям това на вас.
– Сър? – Един от помощниците на Коб стоеше в коридора и надничаше в стаята. – Имате гости, които ви очакват в командния център.
– Какви гости? – Попита Коб.
Помощникът огледа останалите, сякаш не беше сигурен дали да каже.
– От събранието изпратиха няколко представители, за да говорят с вас за усилията в областта на отбраната, сър. С тях е Джешуа Уест.
Всички погледнахме към Джорген. Майка му беше известен пилот, който се беше сражавал в битката при Висина заедно с Коб. Тя беше легенда, дори сред пилотите. Сега работеше предимно със съпруга си, бащата на Джорген, който беше лидер на Народното събрание.
– Знаеш ли, че майка ти е тук? – попита Нед.
– Не – отвърна Джорген. – Аз съм с теб от няколко дни, не помниш ли?
– Не знам – каза Нед. – Бабата на Спенса не казваше ли, че можела да чете мислите на хората?
– Не мога да го правя – отвърна Джорген. Звучеше по-скоро разстроен от себе си, отколкото раздразнен от Нед, сякаш да си сайтоник би трябвало да е придружено от наръчник.
Това беше Джорген. Вероятно той наистина смяташе, че да си сайтоник трябва да има наръчник.
– Няма да я карам да чака – каза Коб. – Очаквам доклада до утре. – И той излезе от стаята, оставяйки ни всички да стоим около сандъка, пълен с охлюви.
– Добре – каза Джорген и кимна целенасочено. – Дърдорко иска да наблюдава охлювите, за да види какво се случва, когато избягат. Нед, Артуро и аз ще занесем тези сандъци в инженерния отсек, а след това Дърдорко ще може да подготви оборудването си.
– Какво да правя? – Попитах. Нямаше да се оплача, ако не ме помолеха да нося кутии, но определено нямаше да позволя на Джорген да ме остави настрана.
– Можеш да отговаряш за това да държиш охлювите в сандъка – каза Джорген. – Да ги намираш, ако избягат, може би да ги маркираш по някакъв начин, за да можем да ги следим.
Той погледна Дърдорко. Предположих, че си измисля, когато говореше за това, че той ще настройва „оборудването“, но не знаех много за това, което правеха в инженерния отдел, така че нямаше да изтъкна това и да разкрия собственото си невежество.
Дърдорко изведнъж изглеждаше неудобно.
– Звучи чудесно.
Той не изглеждаше така, сякаш смята, че е страхотно. Изглеждаше така, сякаш смяташе, че може би съм твърде некомпетентна, за да се грижа за тайникс. Но Джорген кимна, сякаш нямаше нищо нередно.
– Добре. Чухте Коб. Хайде да се движим. – Джорген преброи охлювите в сандъка. – Мамка му, отново ни липсва един.
Всички ме погледнаха. Може би щеше да е по-лесно да ми възложат да нося кашоните.
– Предполагам, че трябва да отида да го потърся.
– Сигурно ще искаме да я накараме да постави маркер навсякъде, където намери охлювите – каза Родж. – За да можем да отчетем обичайните им разстояния.
– Тя стои точно тук – казах аз. – И ако ми дадете маркер, ще го оставя, когато го намеря.
– О-добре – каза Дърдорко. Изглеждаше смутен, но все още отказваше да срещне очите ми.
Явно на интересът ми да го опозная не би отвърнал. Това беше срамно – тук, на Платформа Прайм, имаше сериозен недостиг на симпатични хора на моята възраст, с които да се срещам. Особено с такива, които не бях прекарала последните няколко месеца в гледане на състезания за това колко позивни могат да произнесат с едно оригване.
Казах си, че това няма значение. Имах работа за вършене, така че се завъртях и излязох навън, за да си намеря тайникса.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

5 коментара към “БРАНДЪН САНДЕРСЪН – СЪНРИЙЧ ЧАСТ 3”

  1. В края, където става въпрос за произнасяне на позивни с „изригване“, най- вероятно трябва да е „оригване“. Поздрави, чудесна работа!

    1. Имаш право, грешка при набирането! Благодаря за забележката 🙂
      Радвам се, че харесвате работата ни!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!