Глава 6
На следващата сутрин ме извикаха в медицинския отсек почти веднага след събуждането ми. Открих Джорген да стои отвън и да гледа в стаята на Аланик през стъклото. Превръзките по лицето му бяха нови и чисти, но все още многобройни.
– Казват, че раните й са зараснали в по-голямата си част – каза той. – Държали са я под упойка, но сега вече я събуждат. Коб предложи да поговоря с нея, тъй като и двамата сме сайтоници. Мога да се възползвам от помощта ти. Ти си… по-добра с хората от мен.
– Разбира се – казах аз. Това беше доста сериозно признание за Джорген, който никога не обичаше да изглежда по-малко от съвършен. Но това беше деликатна ситуация – Аланик беше в безсъзнание от седмици насам, а ние не знаехме много за нея. – Ще можем ли да говорим с нея?
Джорген вдигна една карфица.
– Дърдорко казва, че това е преводач. Спенса е взела като този, който Аланик е носела, когато е катастрофирала, но инженерите са намерили още в кораба ѝ. Би трябвало да направи така, че да се разбираме помежду си.
Това щеше да направи нещата много по-лесни.
– Има ли някаква конкретна тактика, която смяташ, че трябва да използваме, за да говорим с нея?
– Нямам идея. Имаш ли предложение?
– Мисля, че може би първо трябва да се опитаме да й внушим, че сме приятели. Да й помогнем да почувства, че всички сме на една и съща страна.
Не знаех много за това, което се беше случило между Аланик и Спенса.
– Но ние сме, нали? – попитах.
– Надявам се да е така – каза Джорген. – Това звучи като добра тактика. Благодаря.
Един от лекарите излезе от медицинския отсек и кимна на Джорген.
– Тя се събужда. Отначало може да е дезориентирана, така че не се учудвайте, ако й е трудно да говори.
Джорген кимна рязко на лекаря и след това влязохме в стаята на Аланик, като спряхме до леглото ѝ.
Жълтото осветление хвърляше зловещи сенки върху странните черти на Аланик. Със странно изразени бузи, със странен виолетов нюанс на кожата и бели израстъци, стърчащи от нея като кристали, беше красива по някакъв непривичен начин. Тя се размърда, промърмори нещо тихо, а после отвори очи.
Изглеждаха човешки, с изключение на виолетовия им цвят. Никога не бях виждала човек с толкова бледи и завладяващи очи. Тя ни погледна объркано.
Джорген ме погледна. Искаше аз да взема отношение по този въпрос.
– Аланик – казах аз. – Името ми е Еф Ем. Радвам се, че си се събудила.
Джорген държеше щифта неловко между нас и той преведе думите на един лигав език, който никога не бях чувала. Може би трябваше да използвам истинското си име, но бях свикнала всички да използват моята позивна. Освен това за един извънземен „Еф Ем“ вероятно нямаше да изглежда по-странно от „Фрея“.
Аланик примижа към мен, все още объркана. Ако беше разтревожена от многото превръзки по лицето на Джорген, не го показа. Сигурно много неща тук й изглеждаха странни, така че какво беше още едно?
– Човек – каза тя. – Къде е… другият?
– Спенса – казах аз. – Тя си тръгна. Ти й даде координати и тя отиде да заеме твоето място.
Аланик затвори очи за момент. Когато ги отвори отново, изглеждаше по-съсредоточена. По-бдителна.
– Къде съм аз?
– В едно медицинско заведение – казах й аз. – На платформа над планета, наречена Метален Рой. Била си свалена от автономни платформи. Това не бяха нашите хора. Ние не можем да ги контролираме. Оръдията стрелят и по нас.
Аланик кимна.
– Хора – повтори тя. – Как сте оцелели?
– Трудно – казах аз. – От години защитаваме тази планета от Върховенството.
– Някога бяхме съюзници – каза Аланик. – Моят народ беше наказан за това, че работи с вас. Висшестоящите… те казват, че искат мир, но всъщност ни потискат. Техният мир е само контрол.
– Да – казах аз. – И те искат нашите хора да умрат. Имаме нужда от твоята помощ.
Очите на Аланик леко се свиха.
– Трябва да се свържа с моите хора – каза тя. – Другият… Спенса… може би вече е пристигнала в Към Звездите. Те ме очакват, за да се регистрирам, ще трябва да им кажа какво се е случило.
Двамата с Джорген си разменихме погледи. Аланик смяташе, че все още е същият ден, в който е пристигнала.
– За това – казах аз. – Ти беше ранена при катастрофата и нашите лекари се опитваха да ти помогнат, но не знаеха много за физиологията ти. Държаха те в кома, за да ти дадат шанс да се излекуваш.
Аланик ме погледна с ужас.
– Колко време?
Колко време? Погледнах към Джорген.
– Около деветнайсет дни – каза той.
– Толкова дълго? – Аланик се мъчеше да седне, макар че тръбите и жиците, които я свързваха с медицинския монитор, ѝ пречеха. Тя се хвана за тях с тънките си ръце и забелязах, че ноктите ѝ са направени от същата бяла субстанция, която стърчеше от бузите ѝ. Бяха остри и заострени, почти като нокти.
– Нуждаем се от помощта ти – каза отново Джорген. – Всички сме в капан тук.
Аланик се вгледа в него.
– Не сте в капан – каза тя. – Ти си саитоник, същият като Спенса. Можеш ли…
Джорген поклати глава.
– Не мога да направя нищо – каза той. – Едва сега научих за силите си и не знам как да ги използвам. Трябва да ме научиш, за да можем да изведем хората ни от тази планета. Имам нужда от твоята помощ.
Той ме погледна, но аз не знаех какво да кажа освен това. Беше изложила доста добри аргументи.
– Моля те – добавих аз. – Каза, че сме съюзници, нали? Е, сега имаме нужда от съюзници, а изглежда, че и твоите хора имат нужда. Имаме съобщение от някой от Върховенството, фракция, която иска да ни помогне. Но не знаем как да се свържем с тях…
– Не им се доверявайте! – Аланик каза. Тя дръпна тръбичките на гърдите си и ги освободи. За щастие те изглежда бяха само сензори, макар че в ръката ѝ имаше игла, свързана с интравенозна система. Докато я местеше, върху превръзката, която я държеше на място, се образува петно тъмна кръв. – Не може да им се довериш. Казват, че искат да помогнат, но не го правят. Искат само контрол. Не можеш…
Тя прекъсна, когато една сянка затъмни прозореца към коридора. Обърнах се и видях Коб да стои там с майката на Джорген. Говореха достатъчно тихо, за да не ги чуем през стъклото, но Джешуа Уес не изглеждаше щастлива.
– Добре – казах аз, като се опитвах да задържа вниманието на Аланик. Протегнах ръка и я хванах занейната, надявайки се, че това не е някакво културно табу за нейния народ, но тя не се отдръпна. – Не можем да им се доверим. Ето защо се нуждаем от твоята помощ. Ти знаеш повече от нас, така че имаме нужда да ни напътстваш. Не знаем как да използваме силите, но имаме кораби и ресурси. Можем да ви помогнем в замяна.
– Еф Ем – каза Джорген. Той ме погледна предупредително и аз разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Не можехме да ѝ обещаем ресурси. Това щеше да зависи от Командването и Националното събрание. Може би просто я бях излъгала. Можеше да е тактически разумно решение да се дадат обещания на хората на Аланик, но аз нямах правомощия да го направя.
Джешуа почука на стъклото и направи жест към вратата, която бях затворила зад себе си. Джорген въздъхна, постави щифта на ръба на чаршафа на Аланик и отиде до вратата, като излезе в коридора, за да поговори с майка си.
Аланик все още държеше ръката ми. Лавандуловата ѝ кожа изглеждаше толкова странна на фона на моята, но анатомията на ръката ѝ беше човешка. Тя беше човек, също като мен. Чужда, но позната. Беше далеч от дома, сама и уплашена. Можех да си представя какво би било усещането.
– Какво щеше да правиш, когато стигнеш до Към Звездите? – Попитах я.
Аланик се поколеба.
– Аз съм шпионин за моя народ – каза тя. – Нуждаем се от тяхната технология за хипердвигатели. Без нея те ни изолират на нашата планета. Отказват ни да пътуваме с техните кораби. Те контролират вноса ни, икономиката ни, способността ни да се развиваме. Трябва да знаем техните тайни.
– Значи хипердвигателите – казах аз. – Вие не знаете как работят.
– Не – каза Аланик. – Именно това щях да науча. Но ако са минали седмици, възможността може би е отминала.
Беше – Спенса беше заела нейното място и се беше престорила на Аланик. Споделянето на информацията, която Спенса беше открила – същите тези тайни, които Аланик възнамеряваше да открадне – можеше да допринесе за изграждането на добра воля между нас.
Но аз определено нямах разрешение да го направя. Погледнах през прозореца и открих, че Джорген разговаря с Коб и майка му. По всичко личеше, че Джешуа говори предимно с тях.
– Ти също ли си затворник тук? – Аланик попита.
Погледнах надолу към нея.
– Ти не си затворник – казах аз. – Опитвахме се да ти помогнем.
Аланик поклати глава.
– Всички вие. Вие сте затворници на тази планета, зависими от Върховенството.
О, това.
– Повече от вашите хора, така мисля – казах аз. – Те не търгуват с нас. От години ни нападат, като ни карат да се борим с тях, за да оцелеем. Ние живеем под земята, като използваме само ресурсите на тази планета и средствата, които имахме със себе си, когато корабите ни са се разбили тук – това беше преди поколения.
– Значи сте отчаяни – каза Аланик. – Ще направите всичко, за да избягате.
Това беше вярно, но не ми хареса начинът, по който го каза.
– Искаме да работим заедно – казах аз.
– Искате да говорите с Висшето началство – каза тя. – Да отговорите на посланието им.
– Имаме съобщение от някого – казах аз. – Ако го изслушаш, може би ще ни помогнеш да разберем дали този човек е…
– Ще сключите сделка с тях – каза Аланик. – Ще го направите, защото техният фалшив мир е по-добър от вашата война.
Това поразително приличаше на онова, което Джешуа Уайт беше казала, че Националната асамблея иска да направи.
– Други планети опитвали ли са това? – Попитах.
– Да – каза Аланик. – Моят народ беше наказан, защото се биехме заедно с вашия. Някои на моята планета смятат, че е по-добре да се съгласят с Върховенството. Да приемат техния мир. Но техният мир е инструмент за поддържане на властта им.
– Ние не искаме такъв мир – казах аз. Решението не зависеше от мен, затова бях изненадана от силата на отговора си. – Те са убили моите приятели, нашите хора. Опитаха се да изтрият цялата ни планета и все още не съм сигурна защо оцеляхме. Не искам да работя с тях, Аланик, и не мисля, че и другите ще го направят. Ние не сме мирни хора. Ние ще се бием.
Това трябваше да е обратното на това, което исках. Беше обратното на това, което представляваха моите приятели от пещерите.
Може би времето, прекарано в ЗСД, ме е променило така, както всички казваха. Няколко от тях се бяха опитали да ме разубедят да се явя на изпит за пилот. Казваха, че ЗСД ще ме накара да гледам на нещата по техния начин, да направя компромис с идеалите си. Мислех, че като стана пилот, ще имам повече власт да отстоявам тези идеали, така че все пак го направих.
И ето ме тук, в защита на войната вместо на мира.
Аланик имаше право. Не всеки мир е еднакво ценен. Нямаше да заменя една клетка за друга. Надявах се, че в края на краищата войнственият характер на Лигата на предизвикателните ще ни предпази от този вид затвор, макар че той със сигурност имаше и своите недостатъци.
Очите на Аланик срещнаха моите, взирайки се внимателно в мен. И за миг си помислих, че ми вярва.
Вратата се отвори и Джорген ми направи знак.
– Еф Ем – каза той, – командването иска да говори с нея.
Аланик ме погледна, сякаш преценяваше реакцията ми, затова се опитах да не изглеждам разтревожена. Стиснах ръката ѝ и след това се отдръпнах, но не излязох от стаята. Нямаше да си тръгна, освен ако Коб не ми нареди.
Двамата с Джешуа влязоха в стаята и Джешуа погледна Аланик с явно пренебрежение. Погледнах към Джорген, който висеше до вратата, и той сви рамене. Той не можеше да направи нищо по въпроса, както и аз не можех.
– Това е Аланик, така ли? – Коб попита.
Аланик присви очи към него.
– Кой си ти и защо ме държиш тук?
– Опитвахме се да ти помогнем, Аланик – казах аз. – Ние просто…
– Трябва да знаем коя си – каза Джешуа. – И откъде идваш.
Аланик седна по-изправена. Беше махнала всички сензори с изключение на иглата в ръката си, но изглеждаше, че колкото по-дълго беше в съзнание, толкова по-силна и бдителна ставаше. Надявахме се, че се е излекувала достатъчно, за да не я излагаме на опасност, като я местим.
– Аз съм Аланик от Урдайл – каза тя. – А ти си?
– Аз съм адмирал Коб – каза той. – А това е…
– Няма значение кои сме ние – каза Джешуа. – Трябва да ни кажеш какво знаеш за хипердвигателите и за комуникацията на „Върховенството“, по-бърза от светлината.
Затворих очи. От разговора ми с Аланик бях почти сигурен, че знаем повече за хипердвигателите, отколкото тя. Погледнах към Джорген. Трябваше да се координираме преди този разговор, да направим план.
Той поклати глава. Не можехме да спрем това да се случи.
– Тогава аз съм ваш пленник – каза Аланик. – Възнамерявате да ме използвате.
– Искаме само да обменим информация – каза Коб. – Имаме общ враг.
– Това не е размяна – каза Джешуа и го прекъсна. – Кажи ни какво знаеш и ще те пуснем.
Аланик се изправи още повече.
– Ще ме пуснете да си отида – повтори тя. – Мислите, че можете да ме задържите тук?
– Имаме твоя кораб – каза тя. – Ще преговаряме за освобождаването ти, ако ни съдействаш.
Дали Аланик се нуждаеше от нейния кораб, за да се транспортира до своята планета? На охлювите явно не им трябваха кораби, за да правят хиперскок.
– Мамо – каза Джорген. – Мисля, че…
– Ти нищо не знаеш – каза Аланик.
Джешуа се изправи в пълния си ръст – който не беше особено висок – и погледна Аланик през нос.
– Тук не си правиш услуга.
– Мамо… – започна отново Джорген. Аланик го погледна и Джорген извика, стисна очи и сложи ръка на челото си между превръзките. Направих крачка към нея – не знаех какво му прави, но тя очевидно беше опитен сайтоник. Едва ли знаехме на какво са способни те.
– Какво правиш със сина ми? – Джешуа каза, като хвана Джорген за ръката.
Джорген се блъсна в рамката на вратата, отваряйки широко очи.
И тогава Аланик изчезна. В един момент беше там, а в следващия я нямаше, оставяйки превръзката и иглата за вливане да паднат върху чаршафите, а тъмното петно от кръвта ѝ да се разпространи върху белия плат.
– Сериозно? – Казах. – Защо го направи?
– Еф Ем – каза Коб. Тонът му съдържаше предупреждение – очевидно не трябваше да говоря по този начин с Джешуа Уес, но в момента не ми пукаше.
– Бях постигнала напредък с нея – казах аз. – Тя можеше да ни помогне.
Джешуа все още беше съсредоточена върху Джорген.
– Какво ти направи?
– Говореше ми, това е всичко – каза Джорген. – Говореше в съзнанието ми.
– Какво каза?
Всички се взирахме в него, а Джорген се поколеба.
– Не много – каза той. – Само, че не ни има доверие.
Коб вдигна вежди към него. Джорген не беше особено добър лъжец, но ако е решил да скрие информация от началниците си, трябва да има стряскащо добра причина за това.
– Какво ще правим сега? – Попитах Коб. – Тя беше единственият ни шанс да се свържем с Куна, нали?
– Какво каза тя, когато говорихте с нея? – Коб ме попита на свой ред.
– Тя каза, че не трябва да се доверяваме на никого от Върховенството. Каза, че ще ни излъжат, че ще им продадем свободата си, ако се опитаме да сключим мир с тях.
– Трябва ни пълен доклад за всичко, което ви е казала – каза Джешуа. – Ще го изпратим до Националната асамблея, за да решат какво да правим.
– Ще направим този доклад – каза Коб. – И след това ще реша какво да споделя с Народното събрание. – Джешуа се намръщи на Коб, но той продължи да говори. – Еф Ем, Джорген, нека се отправим към командния център за отчет.
Той излезе от стаята, а ние с Джорген тръгнахме след него, като оставихме Джешуа зад себе си.
Назад към част 5 Напред към част 7
