Глава 3
Следобедното слънце се отразяваше по безбройните мъниста, които хората носека около врата си. Все още улиците не бяха съвсем претъпкани. Още хора щяха да излязат, когато се стъмни. Боунс се забавляваше с мисълта, че по това време на деня може да има вампир навън, докато някои хора оставяха ексцесиите си от предната вечер да ги държат в капана на леглото до здрач.
За да бъде на дневна светлина отвън Боунс се нуждаеше единствено от слънчеви очила и слънцезащитни продукти. Нямаше да избухне в пламъци, ако слънцето докосне голата му кожа, както смешно се представяше във филмите. И все пак един час под слънцето за вампир беше равно на цял ден на плажа за албинос. Лекуваше се почти незабавно, но нямаше смисъл да използва тази си сила за нещо толкова тривиално като слънчево изгаряне.
Беше обиколил Кварталът, като си отбелязваше разликите от предния път, когато беше идвал – преди три години? Не, четири, защото отпразнува милениума тук. По дяволите, годините минаваха сякаш са миг. Трябва да е минало повече от десетилетие от както е бил последно в Лондон. Щом убия семейство ЛаЛори и приключва с преследването на Хенеси и другите нещастни боклуци, с които се е замесил, се прибирам в къщи. Обеща си Боунс. Мина твърде много време. Дори последно време звуча повече като янки отколкото като англичанин.
Само няколко пресечки по-надолу беше старата къща на семейство ЛаЛори. Дори на дневна светлина се виждаха сенки, които обикаляха. Остатъчни духове. Всички разумни призраци, умрели там стояха на страна, не че Боунс ги обвиняваше. Определено през нощта къщата се изпълваше със стара отчаяна енергия от ужасното ѝ минало. Не беше случайно, че къщата е сменяла толкова много собствениците през последните сто и седемдесет години. Отново беше празна и обявена за продаване. Човеците може и да не бяха способни да виждат остатъчни проявления, но на някакво подсъзнателно ниво ги усещаха.
А Делфин ЛаЛори поне изглеждаше привлечена от къщата. Иначе защо би отмъкнала една от жертвите си точно пред нея по време на обиколка? Да не би иронията просто да я забавляваше? Тогава защо семейство ЛаЛори продължават да се връщат в Квартала, въпреки опасността от гнева на Мари?
Боунс се приближи до къщата. Усети силна миризма на химикали от магазина в дясно. Фризьорски салон, реши той, след това погледна отражението си. От доста време косата му беше кафява. А след като някой очевидно го преследваше, нямаше да навреди да смени облика си.
Влезе в приемната, без да се изненадва, че има хора, които чакат. Всеки бизнес в квартала процъфтяваше по време на Марди Гра, освен може би църковните служби. Записа името си в списъка, седна и зачака. Четиридесет минути по-късно беше извикан от фризьорката.
– Здравейте, какво ще бъде? – приятелски попита.
– Боядисване, оформяне и подстригване, ако обичате – отговори Боунс.
– Вие англичаните имате сладък акцент – засмя се фризьорката. – Всичко, което кажете звучи толкова свойски.
След като му изми косата, го заведе в кабинката. Боунс прочете името ѝ на сертификата ѝ за фризьор и изсумтя.
– Ребека де Уинтър * (“ Ребека” роман от Дафни дю Морие първо издание 1938г. – след женитбата си главната героиня се казва Ребека де Уинтър). Това умишлено ли е?
– Да. Родителите ми обичаха тази книга. – Усмихна му се тя. – Ти си първият човек, който свързва името ми с нея. Няма много хора, любители на старите класики.
Боунс подтисна следващото си изсумтяване, защото да ѝ каже, че смята “Ребека” за нова художествена проза щеше да предизвика прекалено много обяснения.
– Така или иначе се представям като Бека, – каза тя докато му изтриваше за последен път косата с хавлията. – Е, какъв цвят ще бъде?
Какъв не е бил скоро?
– Нека е русо.
– Наистина? – Тя премига срещу него в огледалото.
– Платинено.
Ръката ѝ бездействащо рошеше къдриците му. Боунс срещна погледа ѝ в огледалото. Тя бързо отмести своя и подхвърли през рамо:
– Нека само да забъркам цвета.
Той се усмихна. Нямаше фалшива скромност за външния си вид. Беше негова отличителна черта през осемнадесети век, когато беше човек и преживяваше като продаваше тялото си на жени. След това, това му осигуряваше да не прекарва много вечери сам, но по негово желание, а не за монети. А понякога използваше външния си вид, когато ловуваше смъртоносна женска плячка. Беше полезен инструмент, но Боунс отдаваше много по-гплямо значение за поддържането на ума и силата си.
Бека се върна и нанесе цвета на косата му. Боунс си говореше с нея, разбирайки, че работи тук от няколко години, а живее точно извън Квартала и, доста интересно, е затваряла вечерта, когато Ерик Грийнвил е бил убит.
– …срамота – продължи Бека. – Не мога да кажа колко пъти съм виждала през прозореца онези групови обиколки, докато екскурзпводът говори за онази стара къща. Не могат да отидат до нея, защото е частна собственост, затова те излизат тук отпред. Колко ужасно е, че човек е ограбен и убит, от някого, когото е срещнал на онези обиколки.
– Това ли се казва по вестниците, че е станало? – попита Боунс, макар вече да знаеше отговора.
– Да, – кимна тя. – Винаги стават странни неща на Марди Гра.
Може и да беше вярно, но Боунс беше по-заинтерисован, от това, че Бека може и да е зърнала Делфин ЛаЛори дори и без да си дава сметка. Опита се да проследи екскурзовода от онази вечер, поради същата причина, но Делфин можеше да разпознае него човек. Бека беше анонимна. Тя можеше да бъде доста полезна, а и по дългите погледи, които му хвърляше, съдеше, че нямаше да възрази да прекара повече време с него.
– По работа съм в града. – Непринудено каза Боунс. – Ще си тръгна малко след края на Марди Гра, но се чудех, дали по някаква причина би искала да вечеряш с мен?
Докато я питаше я гледаше в огледалото. Очите ѝ се разшириха, след това тя се усмихна.
– Ъм, разбира се. Би било хубаво.
Беше доста хубава. Дълга до раменете кафява коса с руси кичури, хубави пълни устни и задник, изглеждаше добре на двадесет и няколко години, така че не беше новак в срещите. Тя отмести погледа си.
Изключително въздейстащо, реши Боунс с умозрителен поглед.
– Свободна ли си тази вечер?
Странно колко иначе самоуверени жени се страхуваха от директен поглед.
– Да. Приключвам след час, но, нали разбираш, искам да се прибера, да се преоблека…
– Чудесно, ще те взема от вас към осем. – Заяви Боунс, като използва чаровната си усмивка. Стана добре. Не се възпротиви, както и трябваше.
Когато напусна салона косата му беше с цвят шампанско, държеше в ръка адреса на Бека и доста по-различен план за вечерта, от този в началото. Можеш да се окажеш моят ориентир към Делфин, помисли си Боунс, докато леко целуна по бузата Бека като ѝ обеща да я вземе по-късно. Или поне и двамата ще вечеряме тази вечер.
Назад към част 3 Напред към част 5
