Защитата на Елисиум – Част 5

– Това хлапе е глупак – каза Лана.
– Знам – промърмори Джейсън. – Но той поне има страст. И смелост.
– Не смелост – наглост.
– Наречи го както искаш – каза Джейсън, усещайки как младият агент на UIB стои на кратко разстояние.
– Нещо повече – продължи Лана, – той може да има страст, но тази страст е омраза към теб. Направих малко проучване. Изглежда, че сте били в центъра на няколко от неговите изследователски проекти, когато той е бил студент. Нито едно от заключенията му не беше ласкателно, старче. Трябва да прочетеш някои от тези неща. . .
Лана продължи да говори, но съзнанието на Джейсън се отклони. Мислите му продължаваха да се връщат към Дениз. Кой я беше взел и какво бяха направили?
Тя не разбира насилието, помисли си Джейсън. Тя не разбираше насилието и никога не е опитвала сол. Тя говореше странно, по почти познат начин. Не можеше да ходи и да използва мускулите си. Беше почти. . .
Джейсън пое рязко, изненадано дъх.
Почти сякаш е свикнала с друго тяло.
– Какво? – настоя Лана.
– Дениз Карлсън е мъртва – каза той.
– Какво! Какво се е случило с нея?
Джейсън замълча за момент.
– Джейсън! Какво стана!
Джейсън не й обърна внимание, обърна се и се върна в стаята си. Той излезе в коридора, след което се отправи към стаята до неговата собствена – не тази на Колн, а тази от другата страна. Той отвори рязко вратата, без да си направи труда да почука.
Дениз се изправи с изненада, но се отпусна, когато осъзна кой е той. Джейсън мина покрай нея, без да каже и дума, и отиде до контролния панел на стаята й. Той въведе няколко команди и светлината в стаята стана много по-ярка, крушките станаха леко червени на цвят.
– Как е това? – попита той, обръщайки се към нея.
– Това е хубаво. – Дениз го погледна с объркване. – По някаква причина го чувствам правилно.
Джейсън кимна веднъж. Светлината беше достатъчно ярка, така че повечето хора биха го сметнали за много неудобно – в съзнанието на Джейсън това беше виртуален рев.
– Моля – каза Дениз, като вдигна ръце напред. – Кажи ми какво правиш. – Ръцете й се вдигнаха напред – напред в жеста на молбата на Варвакс. Трябваше да го види по-рано.
– Джейсън, ти ме плашиш – каза Лана в ухото му.
– Това не е Дениз Карлсън – каза тихо Джейсън.
– Какво? Кой е тогава?
– Името му е Ван – обясни Джейсън.
Изведнъж Колн си проправи път в стаята. Той незабавно защити очите си от светлината – светлина, която имитира сурово, горещо слънце, което изискваше силен кристален панцир, за да осигури защита.
– Какво правиш, маниак такъв! – каза Колн, преминавайки покрай Джейсън и променяйки контролите към стаята. После се обърна към Дениз. – Добре ли си?
– Аз . . – каза Дениз. – Да, защо да не бъда?
Колн извърна сурови очи към Джейсън. После спря, намръщен.
– Какво? – попита Джейсън.
– Защо ме гледаш така, Райт? – попита Колн.
– Като например?
– Твоите очи . . . – Колн потръпна. – сякаш гледаш покрай мен. Като . .
Джейсън посегна несъзнателно към лицето си, опипвайки за слънчеви очила, които ги нямаше. Беше забравил, че не ги носи. Той се извърна от стаята със срам и се втурна към коридора.
Не трябва да му позволявам да ме види – не трябва да му позволявам да знае. Той ще ми се подиграва. Той ще се смее. . . .
Колн остана отзад, гледайки с объркване как коленичи до съществото, което имаше тяло на жена и ум на извънземно.
………………………………………………………………………………………………………………………

– Не е възможно – каза Лана.
– Казаха това за сайтониката преди години – каза Джейсън, слизайки по алея пред хотела.
– Но просто е така. .
– И какво от тогава?
– Добре, да приемем, че си прав. – Лана въздъхна отчаяно. – Кой би направил такова нещо? Защо сменя ума на някого с такъв на извънземен? Каква полза ще им донесе?
– Варваксите са най-развитите сайтоници в галактиката – каза Джейсън, говорейки тихо, докато минаваше покрай хората по тъмните улици на Ивънсонг.
– Така и?
– И така – каза Джейсън, – какво би могла да научиш, ако можеше да прекараш няколко години в главата на Варвакс? Ами ако успееш да влезеш по някакъв начин в тялото на Варвакс и да проникнеш в обществото им? Някой се опита да се сдобие с хост Варвакс, но нещо се е объркало. Тялото, което откраднаха, беше убито или може би трансферът се е объркал. След това изхвърлиха тялото на Варвакс и оставиха Дениз да се скита по улиците.
– Но защо Дениз?
– Не знам – Джейсън направи пауза. – Може би тя е била една от тях – някакъв шпионин. Когато се появи по-добра възможност, тя я е използва.
– Това е слабо разсъждение, старче.
– Знам – призна Джейсън. – Но в момента не мога да мисля за нищо друго. Знам само, че жената в стаята ми не е човек. Тя се държи като Варвакс, мисли като тях и жестикулира по присъщият им начин.
– Тя говори английски – посочи Лана.
– Много Варвакс учат английски – каза Джейсън. – Или поне го разбират. Те намират говоримите езици за интересни. Освен това, може би тялото й е запазило остатъчно разбиране за реч и движение.
– Може би – каза Лана, звучеше неубедено. – Къде отиваш?
– Ще видиш. – Джейсън продължи по пътя си за кратко разстояние, докато не дойде в психиатричната болница. Той влезе и същата медицинска сестра седна зад бюрото. Тя вдигна вежди към него, объркана и с малко неодобреност.
Джейсън я пренебрегна, като влезе в самото съоръжение.
– Сър! – обади се тя. – Не можете да влезете там! Сър, нямате. . – гласът й заглъхна, но скоро тя започна да вика охраната.
– Медицинската сестра? – каза Лана, като се заслуша. – Върна ли се в болницата? И така, най-накрая си призна, че си луд и реши да се лекуваш?
Санитарки, медицински сестри и дори някои пациенти започнаха да гледат в коридора. По-добре да е тук, помисли си Джейсън. Точно след като му хрумна тази мисъл, той усети познато лице, което наднича от една от стаите.
– Моля, уведомете полицейското управление на Ивънсонг, Лана – каза Джейсън. – Те са на път да получат доклад за луд, нападнал един от санитарите в тази болница. Моля, кажете им да го игнорират.
– Джейсън, ти си много странен човек.
Джейсън се усмихна, след това се завъртя и нахлу в стаята. Няколко санитари отскочиха изненадани при влизането на Джейсън – бръмчащата бяла стая беше нещо като салон за служители. Санитарят, този, който Джейсън беше видял в кафенето, веднага се обърна да избяга. Джейсън скочи напред и грабна мъжа в едната си ръка, след което го завъртя.
Мъжът се бореше, но коляното до слабините му спря това. Джейсън свали очилата си, след това хвана главата на мъжа с две ръце и я обърна към себе си.
– Кой те изпрати? – попита Джейсън, взирайки се в мъжа с не виждащите си очи.
Мъжът предизвикателно погледна назад.
– А, разбирам – каза Джейсън държейки главата на мъжа с двете си ръце. – Да, мога лесно да чета мислите ти. Много интересно. А, и да. Значи промениха мнението си, нали? Не знаех, че е възможно. Благодаря ти, беше добра информацията.
Джейсън пусна главата на изненадания мъж.
Лана изсумтя в ухото му.
– Джейсън, освен ако не си крил някакви странни сили от много дълго време, това беше най-големият чувал с лъжи, който някога съм чувала.
– Да – каза Джейсън, като сложи очилата си и излезе от стаята. – Но те не знаят това.
– Какъв е смисълът? – попита Лана.
– Бъди търпелива, – укори я Джейсън, вдигайки ръце, когато охраната влезе в коридора. – Току-що си тръгвах – каза той, след което ги избута и излезе от болницата.
………………………………………………………………………………………………………………………

Обратно в хотела, Джейсън събра Дениз и Колн в стаята си. Единият го гледаше с обичайно ококорени очи, другият със също толкова обичайно враждебно. Джейсън извади химикала си и го подаде на Колн.
– Има кораб, нает за Юпитер Четиринадесет – каза Джейсън. – Бъди на него, когато тръгне, и вземи Дениз със себе си. Отидете в офиса на Компютъра и те ще ви защитят от Бюрото.
– А ти, Райт? – попита Колн подозрително.
– Ако съм прав, след малко трябва да отида някъде другаде. Трябва да се раздвижите – корабът тръгва след по-малко от час.
Колн се намръщи. Джейсън усети опасението на лицето му. Той не искаше да приеме помощта на компютъра, но също така не искаше да се изправи пред правосъдието на Бюрото. Да се надяваме, че ще се погрижи за безопасността на Дениз.
След кратък вътрешен дебат Колн кимна и се изправи.
– Ще го направя, Райт. Но първо искам да ми кажеш нещо. Отговори ми на един въпрос.
– Какъв?
– Имаш ли това, което всички казват, че правиш?
– Дали имам какво? – Джейсън се намръщи.
– Хипер двигатели – каза Колн. – Компютърът има ли технологията да ги създаде или не? Скрили ли сте тайната на пътуването с хипердрайв от останалата част от човечеството?
Джейсън направи пауза.
– Задаваш грешен въпрос – каза той накрая.
Изражението на Колн помръкна.
– Знаех си, че няма да отговориш – каза той и се обърна към стола на Дениз. – Хайде, Дениз.
Дениз не помръдна. Тя се отпусна на стола си със затворени очи.
– Дениз! – настоятелно каза Колн, коленичил до нея. Изглеждаше, че диша, но. . .
Джейсън започна да се замайва и той забеляза лека миризма във въздуха. Той изруга тихо и се обърна, за да излезне от стаята. Препъна се на половината път към вратата, губейки равновесие. Едва дори усети, че се удря в земята.
Те работят бързо. Сигурно вече са били подготвени да ни обгазят. . . .
…………………………………………………………………………………………………………………………

Джейсън се събуди в тъмнина. Чиста, ужасяваща чернота. Нямаше зрение, никакъв смисъл, никакви чувства. Мракът се беше върнал.
Джейсън започна да се тресе. Не! Не може да бъде! Къде е разумът ми! Той се сви, едва усещайки студения метален под, под себе си. Чернотата го погълна – беше нещо повече от тъмнина, беше нищо. Липса на усещане. Това беше единственият истински ужас в живота на Джейсън. И се бе върнал.
Той изскимтя въпреки желанието си, спомени нахлуха.
Започна с нощното му виждане, както често се случваха зрителните заболявания. Спомни си нощите, прекарани в леглото като дете, когато тъмнината сякаш ставаше все по-потискаща. И тогава започна да идва през деня. Първо периферното му зрение – сякаш тъмнината го следваше, обгръщайки го. Всяка сутрин, когато се събуждаше, му се струваше, че тъмнината наближава. Беше приклекнало като звяр в ъгъла на зрението му.
Ужас. Лекарите не успяха да направят нищо. Джейсън беше принуден да се опита да живее живота си нормално, след като тъмнината сякаш се приближаваше с всеки изминал момент. Той живееше в постоянен страх от това, което трябваше да дойде.
И тогава бе дете. Другите деца, които не бяха разбрали. Беше се опитал да продължи нормално, опита се да живее живота си така, сякаш всичко е наред. Трябваше да им го признае. Както беше, те виждаха само един препънат глупак. Подиграваха му се. Ох, само как се смееха.
Джейсън изкрещя, сякаш викането може да отблъсне тъмнината. Къде беше неговият смисъл? Какво не беше наред? Той размаха ръце в мрака, пръстите му докосваха стената. Той се дръпна в ъгъла, уплашен и объркан.
– Как го направи? – попита глас отгоре.
Джейсън вдигна поглед, но не видя, нито Разум, нито нищо.
– Кажете ми, г-н Райт – настоя гласът. – Можеш ли да четеш мисли? Това е невъзможно за сайтониците – дори Варвакс не може да проникне в мислите на индивида. Как го направи?
Джейсън не отговори. Тъмнината. Черното.
Направих това нарочно , помисли си част от ума на Джейсън. Примамвах ги. Исках да привлека вниманието им, за да ме доведат при тях. Те го направиха. Това исках.
Но . . . тъмнината.
– Как! – изкрещя Джейсън. – Как си го отнел?
– Отговорете на въпросите ми, г-н Райт – каза гласът, – и аз ще ви върна чувството. Как прочетохте мислите на този човек?
Джейсън потръпна, отдръпвайки се към студения теланиум. Гласът на мъжа беше груб и гърлен. Говореше странно – с някакъв акцент, но не такъв, който Джейсън разпозна.
Това не е постоянно , каза си Джейсън. Мракът ще си отиде. Точно както беше, когато разработихте Cyto.
– Аз не съм търпелив човек, г-н Райт – предупреди гласът. – Говори и аз ще оставя твоите спътници да живеят.
Колн, Дениз. Бяха в стаята с мен.
Джейсън не отговори. Той седеше, дишаше дълбоко, борейки се да остане разумен. Откакто е развил Сайтониката, той никога не е бил в тъмнина. Сетивата му работеха дори когато нямаше светлина.
– Лана? – прошепна Джейсън, усещайки как тъмнината настъпва върху него. – Лана!
– Връзката към вашата база е прекъсната, г-н Райт – каза гласът.
Джейсън изскимтя. Тъмнината сякаш се приближаваше – по-близо до поглъщането на ума му.
– Както желаете, г-н Райт – каза гласът. – Ще ти дам три минути. Ако дотогава нямаш отговор за мен, жената умира.
Едно щракване, после тишина. Изглеждаше по-лошо без гласа – изведнъж Джейсън му се прииска да не е накарал мъжа да говори. Искаше му се да беше казал на гласа истината, че не можеше да чете мисли. Всичко, за да задържи някой друг там.
Сега той нямаше никого.
Не мога да направя това! Джейсън помисли. Всичко, но не и това. Веднъж преживях този ужас. Не мога да го направя отново!
Опита се да го изтласка с остриета, но нищо не се случи.
Бъди спокоен, Джейсън. Контролирай се. Варваксът каза нещо за това. Сон го беше казал веднъж. Беше резервиран и неудобен – странно за Варвакс. Джейсън беше попитал дали има начин да се потисне сайтонична способност. В крайна сметка Сон призна, че може, но беше казал на Джейсън, че няма да му трябва. Все още не.
Тъмнината . . .
Не! Остани съсредоточен. Нямаш време за страх . Вероятно имаше технологичен аспект на потискащото устройство. Много сайтонични способности имаха механични половинки – като хипер комуникационния канал, който не би работил без физически приемници. Сайтоника зад неговия затвор щеше да захранва част от умствената си енергия във физическо устройство, което използва електричество за усилване на ефекта. Но поради това увеличение Джейсън никога няма да може да се освободи. Щеше да остане завинаги в капан в мрака.
Не завинаги. Още няколко минути, докато ме убият. Това би било почти за предпочитане.
Образът му дойде. Образ на човечеството, което избяга в космоса. Образ на човешки търговци, които търгуват и мамят, на човешки тирани, улавящи технологично по-ниските Варвакс, Тенаси и Хомар. Образи на войни, на битки, на разрушен рай.
Не мога да позволя това да се случи!
Но какво можеше да направи? Той опипа стената, препъвайки се на крака и опипвайки започна да обикаля из стаята. Беше малка, може би два квадратни метра. Едва усещаше уплътнението на вратата – нямаше дори дръжка.
Нямам достатъчно време! Джейсън си помисли с отчаяние. Не мога да избягам, не мога да се свържа с Лана…
Не можа да се свърже с Лана, но… . . Той протегна ръка до ухото си и почука по контролния диск. Бяха прекъснали връзката му с контролната база, но може би не бяха помислили за безпътни пътници. . . .
…………………………………………………………………………………………………………………………

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!