Глава 12
Когато влязох в спалнята, той стоеше до прозореца и гледаше навън, беззвездната черна нощ. Той не се обръна, но знам, че усеща моето присъствие. Ние сме свързани по някакъв начин. Телата ни са две половини от едно и също нещо и всяка секунда, която сме прекарали разделени, е направила това магнетично привличане един към друг още по-силно. Физически ме боли за него. Чувствам влиянието му в костите ми, пулсиращо с вкуса на агония, която ме кара да треперя на босите си крака.
– Твърде дълго те нямаше – казва той, без да се обръща.
– Съжалявам – успявам да отговоря. Думите… мислите… те са трудни, когато той е наблизо.
– Защо? Защо го направи? Защо ме остави? – В думите му има болка и всяка следваща дума се врязва в мен като бръснарско ножче.
– Не мислех, че ще ти пука.
Сега той се обръща към мен, а ефирната му красота се превръща в изражение на шок и болка.
– Как може да не знаеш това? След като ти казах… казах ти как се чувствам. Кървя за теб, Идън. Погледни ме – изисква той, небесните му очи диви от предателство. – Това не съм аз; това не е това, което трябваше да бъда. Ти ме променяш. От деня, в който се появи в живота ми, ти ме промени. Не го ли виждаш?
– Виждам. Знаеш, че го виждам. – Да го видиш така… толкова открит, толкова уязвим…ме разплита. Стената, която бях изградила около себе си в опит да се защитя, да защитя разбитото си сърце, започва да се руши в краката му.
– Не го правиш. Не и наистина. Не достатъчно, за да те накарам да останеш с мен.
– Ти знаеше, че не мога да остана. Ние сме твърде различни – от два различни свята. Никога няма да мога да се впиша в твоя, а ти дори не би могъл да се опиташ да се впишеш в моя. Това не променя начина, по който се чувствам към теб – към нас. Просто така трябва да бъде.
Той поклаща глава.
– Не. Не приемам това. И ако спреш да лъжеш себе си, щеше да видиш, че и ти не приемаш това. – Той се приближава до мястото, където стоя, като запълва разстоянието между нас с тлеещия си огън. – Кажи ми, че не ме искаш. Кажи ми, че не си почувствала нещо… нещо наистина необикновено между нас през времето, което прекарахме заедно. Знам, че не винаги е било хубаво, но беше истинско. Беше съдба, Идън. Нашата съдба.
– Може би това не е достатъчно – прошепвам аз.
– Но не е ли достатъчно? – изрича той, раздвижвайки непокорните къдрици, които висят от разхвърляния ми кок. – Не съм ли достатъчен за теб? Не съм ли доказвал отново и отново, че винаги ще се боря за теб? Че няма да се спра пред нищо, за да бъда с теб?
– Да – издишам, без да се замислям.
– Тогава престани с всичко това. Позволи ми да вляза. Не се бори повече с мен. Не и когато го искаш толкова силно.
Задъхвам се и очите ми се затварят, когато усещам как той навежда глава надолу, за да допре устните си до челюстта ми. Всеки път, когато ме докосва, се кълна, че усещам четката на ангелски крила по цялото ми тяло. Тази част от миналото му все още съществува някъде дълбоко в него, дори и да не вярва в това. Но аз съм я видяла – почувствала съм я. Ако има Бог, той все още живее в него.
– Просто ми позволи да опитам, Идън – промърморва той срещу гърлото ми, разпалвайки гъши тръпки по кожата ми. – Просто ми дай шанс да ти покажа, че мога да те обичам.
– Да – стенания до небесата се изливат от устата ми. – Да, Луцифер.
Проправям си път към повърхността на съзнанието, а юмруците ми са пълни с копринени чаршафи. Не чувам писъци, но гърлото ме боли, сякаш съм се задушавала с въздух. Около мен има топлина, топлина, която се врязва в кожата ми и разбива съня…не, кошмара, който ме държеше като заложник със сребърни вериги, потопени в ангелска отрова.
– Ти си добре, Идън. Имам те. Ти си в безопасност – промърморва Легион, държейки ме притисната към топлите му голи гърди. Той е по-топъл, отколкото си спомням. Почти ме изгаря. Или може би просто съм забравила какво е това усещане.
– Ти – проронвам. – Това си ти.
– Разбира се, че съм аз. Никъде няма да отида.
Знам, че не бива, знам, че си играя с огъня, но обгръщам тялото си около неговото, отчаяно търсейки утехата на топлината му. Той ме държи толкова здраво, че пръстите му са като кинжали, които се впиват в гъвкавата ми плът. Не ме интересува. Имам нужда от него по-близо. По-силно. По-горещо. Имам нужда от него, за да изгори спомените за Луцифер със своите докосване. Имам нужда да ме накара да забравя последните шест дни или шест часа. Имам нужда от него, да ме накара да забравя собственото си име.
Намирам устните му на слабата светлина и попивам копнежа, който капе от тях, езика му, оставяйки го да подхранва изтощената ми душа. Иска ми се да ме задуши с тази интензивност. Да ме удави в нуждата си, така че да не мога повече да мисля, да не чувствам. Предпочитам да изтръпна, отколкото да се изправя срещу това… това объркване, тази себеомраза.
И знам, че това е грешно. Знам, че е шибано отвратително да откраднеш неговите целувки и да лъжа пръстите му, но имам нужда той да ме накара да си спомня. Да ме накара да си спомни какво беше, преди да си тръгна. Преди да падна в тъмнината и да изгубя себе си. Ако си спомня за него, може би ще мога да си спомня за себе си.
Въздъхвам в устата му, тялото ми реагира на познатите му ръце. Познавам тази част. Когато той ме докосва по този начин – като че ли съм направена от назъбени, счупени стъкла – чувствам се едновременно деликатна, но и опасна, сякаш се страхува да не се счупя отвътре, дланта му, преди да се вреже дълбоко в кожата ми.
Когато потрепервам под допира му, той се отдръпва.
– Сигурна ли си? – със сребърни очи, които блестят в тъмнината, ме пита.
Искам да му кажа, че вече не съм сигурна в нищо, че съм излъгала…че не съм добре. Не съм избягала от Ада невредима. Белезите върху психиката ми са толкова дълбоки и гротески, че може би никога няма да бъда онази Идън, която той някога държеше здраво до гърдите си, докато аз се мятах и плачех в съня си. Но вместо това аз приемам страха и отговарям с просто „Да“, преди да го бутна по гръб и да поставя бедрата си отстрани на него. Били сме тук и преди – аз се опитвам да заровя кошмарите си в неговата топлина, а той се опитва да се зарови в тялото ми.
Големите му ръце опипват гърдите ми през тениската, а зърната ми се напрягат срещу плата.
– Сваляй я – настоявам с рязък шепот.
Той не губи и секунда, разкъсва тениската на парчета и ме дърпа надолу, за да ме вземе в устата си. Още първият допир на езика му ме кара да изтръпна, а тази топла, твърда влажност разпалва тръпки в гръбначния ми стълб. Забивам пръсти срещу изразената твърдост, която пулсира под мен. Усещам влажността, която се просмуква през бикините ми, предизвиквайки още един слой триене.
По дяволите, може би ще ми стигне само това. Казаха, че са минали само часове, откакто съм в ада, но честно казано, имам чувството, че не са ме докосвали от месеци.
Нося се – нося се върху лилави облаци от похот – когато изведнъж Легион ме хваща за бедрата, за да ме сложи на лицето си, а сърцевината ми е на една линия с устата му. Хващам се за таблата, за да запазя равновесие, докато той ме разтваря още по-широко, плъзга бикините ми настрани и вкарва езика си между срамните ми устни, вътре в мен.
Дълги, лениви, безумни удари по моите капещи мокри гънки ме накараха да отметна глава назад и да крещя хвалебствени слова до небесата. Ръцете му са върху дупето ми, а върховете на пръстите му дразнят по дупето ми. Всеки път, когато вкара езика си вътре в мен, той оказва малко натиск отзад, точно толкова, колкото да ме накара да треперя неконтролируемо, докато изхвърлям всички задръжки и се освобождавам в неговата устата. Той ме изпива, отново и отново, сякаш е бил в състояние на вечен глад до този момент. Устните му вибрират срещу моята свръхчувствителна плът с всеки одобрителен стон, като извежда това удоволствие до висоти, които не съм си и представяла.
След оргазмите, които са разкъсвали тялото ми повече пъти, отколкото мога да преброя, Ел нежно ме вдига от лицето си и ме слага настрани. Усещам го зад мен, как разкъсва дрехите си, преди да повдигне крака ми и да го сложи над предмишницата си, разкривайки все още напоената ми същност. Горещи, хаотични вдишвания раздвижват разрошената косата на тила ми, докато дланта му се плъзга по корема ми, спускайки се надолу, за да дразни клитора ми с бавни и мъчителни кръгове.
– Мислех, че съм те загубил – стене той. Пенисът му пулсира срещу дупето ми със своят див ритъм на сърцето му. Той може да свие бедрата си и лесно да се озове в мен.
– Но ти ме намери – отговарям аз през поредица от приглушени стонове. Направо сега, когато той е горещ и готов срещу мен, няма как да му кажа истината.
– И няма да те пусна – изревава той. – Никога няма да те пусна, нестинарко. – Той потапя пръст в мен, навлиза вътре, докато върхът на пръста му не се озовава на онова място, което ме кара да треперя от главата до петите. Мокрите стени се свиват около него и засмукват жадно, а дланта му се притиска към моите все още изтръпнала от езика му устни. Той упражнява достатъчно натиск, за да накара гърбът ми да се извива, а аз се притискам към твърдостта му, жадувайки за обещаното наказание.
– Още – издишам, усещайки как стегнатият възел ниско в корема ми се завързва по най-лошия начин. Аз се нуждая от него – от целия него. Не ми пука, че звуча отчаяна или нуждаеща се. Моята душа не може да е изоставена, но тялото ми е безвъзвратно негово.
Той ме разтваря още по-широко, подготвяйки ме за неговите размери. И с един единствен безумно бавен тласък, който кара и двамата да стенем, той е вътре в мен, дълбоко и пулсиращо жив. Той стои неподвижно дълго време, след което се плъзга до върха, преди отново да се забие в мен. Ръката му все още е върху клитора ми, рисувайки кръгове с остатъците от освобождаването ми. Стискам очи и се съсредоточавам само върху усещането, че съм изцяло изпълнена с него. Тялото му е всичко, което искам да усещам, до края на дните си.
– Кажи ми, че той може да те накара да се чувстваш така – хърка той между тласъците, устните върху ухото ми. – Кажи ми, че може да те чука така, както аз го правя.
Вулгарността в думите му само ме възбужда още повече и аз се отдръпвам и отвръщам на атаката му с моя собствена. По дяволите, той е толкова дълбоко… толкова дълбоко, че чак боли. Но аз го обичам. Искам да усетя това чудовище в себе си – онова, с което той се е борил, за да отрича, откакто е излязъл от Ада. Искам тази ярост и огън в най-опияняваща форма. Дай ми лъжите си. Дай ми бруталността си. Искам Легион да ме унищожи, с един мощен удар в даден момент.
Но дори и през мъглата на похотта, която в момента замъглява и без това спорната ми преценка, не пропускам смисъла на тези мръсни думи. Той. За кого си мисли… защо си мисли, че съществува той?
– Защото има – казва глас, гладък като кадифе, само на сантиметри от мен.
Очите ми се отварят и аз се стягам.
– Добре ли си? – Легион се притеснява зад мен, като обръща главата ми, за да може да прецени лицето ми. – Твърде трудно?
Твърде силно? Как може да не вижда? Защо не изгори цялата тази сграда до основи?
– Защото не може да ме види. Само ти можеш – усмихва се Луцифер. Той сгъва ръцете си зад главата и кръстосва краката си в глезените. Дори и в приглушеното осветление виждам, че е безупречно облечен, както винаги. Сякаш току-що се е разхождал от модния подиум и влиза в тази спалня. Поглеждам към Легион и обратно към мястото, където лежеше Луцифер.
– Да, добре съм. Само не спирай.
Ел възобновява с малко по-малка интензивност, сякаш се страхува да не ме нарани, така че аз се уверявам, че отговарям на всеки тласък с ентусиазъм. Може би мъглата на екстаз ще го прогони. Всичко, за да прогоня този призрак от мислите си.
– Ти си ужасна актриса – казва Луцифер и поклаща глава. – Мислиш ли, че той наистина ще ти повярва? Чакай. Зачеркни това. Разбира се, че ще повярва. Всичко, за да го държи заслепен от отричането. Предпочита да повярва, че наистина си тук с него отколкото да се изправи пред факта, че част от теб не е. Че Идън, за която се е борил толкова упорито, вече не е негова.
Аз съм тук. Аз съм тук с него. Няма да отида никъде. Протягам ръка назад, хващам с шепа косата на Легион и го придърпвам по-близо. Той отвръща с целувки от ухото до рамото ми.
– Можеш да си казваш каквото ти е нужно, за да ти помогне да спиш нощем. Но когато той те попита дали мога да те накарам да се чувстваш така… дали мога да те чукам като него. – Той завърта очи, а тези блестящи ириси, родени от здрача, искрят с подигравателно. – Ти излъга, Идън. Лъгала си го. Точно както лъжеш себе си.
Не лъжа. Не лъжа. Аз знам какво съм.
– Наистина? Значи си напълно честна за това, което се е случило между нас? – Той се обръща настрани, за да се изправи срещу мен, толкова близо, че усещам реверите на сакото му се допират до зърната ми. – И тези въпроси които зададе на Феникс? Просто любопитни, нали?
Преди дори да успея да измисля отговор, заклевам се, че усещам пръсти, които заграбват голия ми корем. Луцифер се усмихва и свежда поглед.
– Честна ли си, за това?
Сякаш фантомното му докосване извиква всяко едно от нервните ми окончания се възпламеняват от удоволствие, оргазмът ме връхлита неочаквано и аз извиквам. Главата ми е отпусната назад, очите са затворени, потта се плъзга по гърдите ми и аз освобождавам всяко чувство на разочарование, объркване и болка. Легион ме притиска плътно към тялото си и забавя движенията си до плитки тласъци, оставяйки ме да изживея вълните на безумието. Това става сякаш цяла вечност, и всеки път, когато си мисля, че е свършило, се появява нов прилив, който ме връхлита. Искам само да спре, но ми е прекалено хубаво. Той е в мен, държи ме, казва ми колко съм красива в тези моменти на безгранично отдаване. Искам това да продължи. Не искам да забравя. Трябва да се задържа за малко, още малко.
Когато си поемам дъх и отварям очи, Луцифер вече го няма. Но дълбоко, дълбоко в себе си знам, че той не отива никъде. Той просто е започнал своята игра.
Назад към част 12 Напред към част 14
