Глава 17
Крисчън? Разбира се. Защо, по дяволите, не. Всичко останало в живота ми е измама.
Сигурно се шегуваш с мен.
– Трябва да се шегуваш с мен – казвам на глас.
Крисчън пристъпва напред и ме принуждава да вляза в апартамента. Той затваря вратата, а пистолетът му все още е насочен между очите ми.
– Не искам да те нараня, Идън. Но ще го направя. Дай ми причина и ще го направя. – Гласът му е различен… по-студен. Дори очите му изглеждат по-тъмни. Приятната игра на момче беше просто игра.
– И каква е причината за това? – Питам с равен глас. Би трябвало да се страхувам, но е странно, че не се страхувам. По-скоро съм раздразнена, отколкото нещо друго. Нормално, задникът му, но какво съм очаквала? В мен никога не е имало нищо нормално. Просто съм ядосана, че пропилях една хубава рокля за измама.
– Обуй си обувките – изисква той, като игнорира въпроса ми.
Започва да върви към коридора, като ме кара да отстъпвам назад, докато не стигаме до спалнята ми. Намирам маратонките си и не бързам да ги обувам, като си давам миг, за да се ориентирам. И докато той е надвесен над мен, а пистолетът е само на сантиметри от лицето ми, аз размахвам невидимата си ръка, протягам, протягам, протягам, протягам към връзката на мозъка му. Но умствената ми хватка се затваря около статично електричество. Хвърлям макарата си още веднъж, като отново срещам размит, неразбираем бял шум.
– Нещо не е наред ли, Идън? – Крисчън се усмихва, разчитайки свития ми поглед.
Няма смисъл да лъжа. Щом знае достатъчно, за да се появи с оръжие, напоено с ангелска отрова, значи знае какво съм.
– Защо не мога да те прочета?
– Защото не ти позволявам.
Не ми позволява? Как…?
– И това е възможно?
– За мен е възможно. А сега престани да се опитваш да ми се бъркаш в главата и си вземи твоите неща. Трябва да отидем някъде.
Той ме инструктира да си взема палтото и ключовете, но когато тръгвам да събирам чантата си, ме спира.
– По-вероятно е да застреляш себе си, отколкото някой друг. И си адски сигурна, че няма да ме застреляш. Остави го.
Майната му. Как, по дяволите…? През цялата вечер не е изчезвал от погледа ми.
Напълно беззащитна съм. Изведнъж раздразнението ми се трансформира в нещо съвсем друго. Паника.
– И къде отиваме?
– Да се срещнем с някого.
– И този някой… какво иска? – Продължавай да говориш, Идън. Говоренето е добро. Ако говоря, значи съм още жива.
– Да говори с теб.
– Да говори с мен? Да не мислиш, че тази среща можеше да се уреди, без да забиеш пистолет в лицето ми?
– В противовес на това да разсъждавам с теб? – Той изхърква от смях. – Разумът не е нещо, което разбираш. Но насилието? Ти се радваш на тази глупост.
Протяга ръка зад гърба си, за да завърти дръжката на входната врата, след което бавно се отдръпва, а пистолетът все още е насочен към мен. Той не пропуска нито миг.
– Знаеш, че в коридора има камери, нали? – Предупреждавам, като бавно излизам от апартамента. В момента, в който съм достатъчно близо, той грубо хваща ръката ми и ме завърта, така че да е в гръб. Чувствам как пистолетът се впива в гръбнака ми.
– Наясно съм. За мой късмет в момента имат технически проблеми. Сега върви.
Правя каквото ми казва, молейки се някой заблуден съсед да излезе. Не съм сигурен дали би открил огън по невинен, но трябва да вярвам, че в него има поне частица благоприличие. Добрият, сърдечен човек, с когото се запознах по-рано… Дано всичко това не е било фарс.
За мой ужас, коридорът и асансьорът са напълно празни. На входа на сградата няма дори портиер.
– Ти ли го нарани? – Питам, като тръгвам с глава към малкия подиум, на който само преди минути стоеше мил възрастен господин и ми пожела лека нощ.
– Не трайно.
Чудесно, по дяволите. Всяка степен на вреда, нанесена от мое име, е твърде голяма. Преглъщам нарастващия си гняв. Трябва да запазя хладнокръвие, а ако позволя на съжалението и яростта да се промъкнат и да замъглят преценката ми, това няма да доведе до нищо добро.
– А сестра ми?
– В безопасност. С Бен. Нямаме интерес да нараняваме незаразени хора.
Незаразени хора?
По дяволите.
– Ти Призован ли си?
Крисчън изплюва проклятие.
– Не, по дяволите.
– Трябва да знаеш, че и аз не съм. Аз… сключих сделка…
– Знам това, Идън. Но това не променя факта, каква си. Така че замълчи за това.
– Каква съм? И какво е то?
Той пренебрегва въпросите ми и отива пред мен в един черен джип. Не е толкова луксозен като някой от тези на Седемте, но имам чувството, че не е предназначен за естетически цели. Отваря задната врата и грубо ме избутва вътре, без да му пука за това, че падам настрани. На шофьорското място вече има някой и в момента, в който Крисчън ни затваря в затопленото превозно средство, той потегля.
– Къде ме водиш?
– Скоро ще бъдем там. Затвори си устата и се наслаждавай на пътуването. – Тонът му не е толкова дълбок и властен като този на Легион, но в него се усеща авторитет. Сякаш е свикнал хората да правят това, което казва. Майната му на това.
– И какво? Ти ме отвличаш? Можеше поне да ме оставиш да си взема някакви чисти дрехи.
Като отговор той оставя пистолета си достатъчно дълго, за да извади нещо, което прилича на черна превръзка за очи.
– Или ти я слагаш, или аз.
– Шегуваш се, нали?
– Изглеждам ли като шибан шегаджия? – Той почти хвърля превръзката на очите ми и насочва пистолета си към главата ми. – Сложи го. Сега.
Вдигам парчето плат с подсмърчане.
– Козел – промълвявам, без да ме интересува дали ме е чул. – И като си помисля, че се притеснявах, че си прекалено мил.
– Съжалявам, че те разочаровах, кексче. Просто съм по-добър актьор от теб.
Извръщам очи, преди да ги прикрия с превръзката. Би трябвало да се страхувам повече, но, честно казано, съм прекалено разстроена от себе си, за да позволя на страха да ме завладее. Как можах да бъда толкова глупава? На никого не може да се вярва, особено на някакъв чичко с мили, зелени очи и приятна усмивка. Хубавите винаги са най-опасни. Трябваше да съм го научила досега.
Струва ми се, че минават още десет минути, преди джипът да спре, но може и да греша. Невъзможно е да се каже, когато пред очите ми се простира само чернота. Искам да скъсам превръзката на очите, но преди да успея, колата спира и двигателят угасва. После страничната врата се отваря и ме издърпват в ледената нощ.
– Не се бави – изръмжава Крисчън и ме дърпа, докато се препъвам в чакъла и собствените си крака.
– Къде съм?
Отново ме игнорира, но усещам раздразнението му, че трябва да ме превежда през някакъв вход на сграда. Знам, че е сграда, само защото стъпките ни сякаш отекват и вече не мръзна.
Чува се статичен звук и приглушен глас, идващ от приемник, като уоки-токи. Не мога да разбера напълно какво ми казват, но долавям думите:
– Обектът е на територията на хотела и е на път. – Субектът, като мен. Всичко това е било планирано и кой знае за колко време.
Трябва да усетя пътя си по тесните, криволичещи стъпала, без никаква помощ от страна на Крисчън. Релефната стена е студена под пръстите ми и има минерален мирис, сякаш е издялана от камък. След като най-накрая достигаме равната земя, вървим сякаш цяла вечност, коридор, след безкраен коридор, преди Крисчън буквално да ме остави да се блъсна право във вратата.
– Какво става?! – Извиквам, разтривайки челото си.
– Внимавай с езика – изръмжава той, преди да ми свали превръзката от очите с достатъчна сила, за да издърпа няколко кичура коса. – Ти си в дома на Господ.
Бързо мигам, очите ми се приспособяват към светлината, струяща от десетки светещи свещници, разположени из цялата зала, всички водещи към тежка дървена врата. Тя изглежда древна, нещо, което вероятно е било построено през Средновековието. Честно казано, съдейки по каменните стени и липсата на модерно електричество, бих казала, че се намираме в криптата на някой страшен замък. Страхотно.
Крисчън блъска три пъти по вратата, преди непознат глас да ни инструктира да влезем. Мъж. Мек глас, на границата с успокояващия тон. Но това не означава нищо.
Крисчън бута вратата и разкрива голям офис. Тежки мебели от дъбово дърво, подчертани с тъмни земни тонове. Нищо дизайнерско или високопрофилно, но всичко е добре използвано. Двама въоръжени мъже, облечени в черни товарни панталони и ризи, стоят от двете страни на огромното бюро, което се намира в средата на стаята. А на това бюро седи красив мъж – в края на 40-те – началото на 50-те години, светло бронзова кожа, тъмна, чисто подстригана коса – облечен в бургундска роба и ме гледа очаквателно с мека усмивка на устните.
Е, това е нещо ново.
– Моля, влезте. Седнете – подканя той и ни маха да влезнем напред. – Извинявам се за краткото предизвестие, но сте доста трудна за намиране, млада госпожо. – Тонът му изобщо не е докоснат от агресия. Честно казано, той изглежда приятелски настроен, донякъде както си мислех, че Крисчън е приятелски настроен. А всички знаем как се получи това.
Внимателно се настанявам на един от столовете пред бюрото му, а Крисчън заема този до мен с раздразнено изпъшкане.
– Къде съм? – Питам, като пропускам фалшивите любезности.
– Църква – отговаря без колебание добродушният мъж.
– Значи ти какво си…? Свещеник?
– Повече или по-малко. – Той кимва. – Нещо като свещеник. Тук ме наричат преподобния. Засега можеш да ме наричаш по същият начин.
Църква. Министър. Въоръжена охрана.
Шибан ад.
– Вие сте Алиансът.
– Частица от него, да. Много сме доволни, че си тук. Крисис ми каза, че преди няколко дни приятелите ти са се борили доста, за да те задържат далеч от нас.
– Крисис?
Министър – Рев – кимва веднъж към Крисчън, който видимо се напряга.
– Доста жалко. Беше пролята много ненужна кръв.
При това Крисчън-Крисис се обръща, за да ме погледне с чиста омраза в очите, и добавя:
– Кръвта на добри хора. Сигурен съм, че приятелите ти са доволни от себе си.
Престрелката на бензиностанцията. Това беше той. Русият мъж с пушката с оптически мерник. Той говореше на Легион, сякаш го познаваше или поне знаеше за него. А той определено знаеше коя съм аз. Боже, как можех да бъда толкова наивна? Трябваше да знам в момента, в който го зърнах.
– Опитваше се да ни убиеш – отвръщам аз.
– Опитвахме се да те спасим – отвръща той.
– Беше глупаво да очакваме, че Седемте ще бъдат разумни, като се имат предвид плановете им за теб – намесва се Рев. – Подцених неутолимата им жажда за власт.
Поклащам глава.
– Седемте са спасявали живота ми неведнъж. Ако някой се е опитвал да ме спаси, то това са те. – Казвам го, макар да не съм сигурна, че напълно му вярвам. Все пак не искам да давам на тези задници идеята, че намесата им е добре дошла.
– Така може да изглежда. Но трябва да се запитаме защо бяха толкова непреклонни да те държат настрана от нас – организация, която от векове приема страдалци, докато успешно се бори с известните злини на нашия свят.
– Вероятно, за да не ми пробиете дупка в главата – отговарям аз и завъртам очи.
Рев отминава забележката ми, сякаш идеята за мъчения не е нищо повече от досаден комар в ухото му.
– Варварски експерименти, опитани от първия от Посветените, преди много, много десетилетия. Грозно петно в нашата история, но те уверявам, че през последните години никой човек не е пострадал под наша закрила. – Той се наведе напред, постави лакти на бюрото си и сви пръсти под брадичката си. – Имате начини да откриете дали съм прав, или не. Каня ви да се уверите сама.
Свивам очи към него, на устните ми се появява самодоволна усмивка. Точно това иска той. Неговият приятел, Крисис, ме заблуди, че е нормално момче, само за да блокира по-късно принудата ми. Откъде да знам, че няма да бъда посрещната с изтощителна болка още в мига, в който протегна ръка, за да докосна съзнанието му? Той може да отправя покана за самоубийство.
Майната му на това.
– И така, какво искаш от мен? – Питам, облягайки се назад на седалката си.
– Какво искам от теб? – Рев се намръщва.
– Изглежда, че всеки си има свои собствени планове, когато става въпрос за мен. Какъв е твоят?
– Никакъв – Той поклаща глава. – Просто искаме да те предпазим от онези, които искат да ти навредят. Наблюдавахме те през целия ти живот, Идън, с надеждата, че злото няма да намери път към теб. Държахме се в сянка, защото искахме да живееш нормален, човешки живот. Но сега, когато се сприятелихте със силите, които искат да манипулират уникалните ви дарби, смятаме за наложително да ви окажем помощ.
Кръстосвам ръце пред гърдите си и стискам устни, преди да кажа:
– Нормален, човешки живот? Ако сте наблюдавали, както твърдите, че сте наблюдавали, тогава знаете, че нищо в живота ми не е било нормално.
Рев има смелостта да изглежда разкаян и срамежливо свежда тъмнокафявите си очи.
– Знам и се извинявам. Нямаш представа колко много ми се иска нещата да са били по-добри за теб. Всеки ден съм се молил за прошка. Всеки ден съм се молил за теб.
Каква глупост.
Извръщам очи за двадесети път, откакто съм пристигнала, и си поемам раздразнено дъх.
– Запази молитвите си. Освен това не е като да си виновен за всичко това.
Той задържа погледа си върху мен за дълъг миг, преди да погледне към папка с маниакални документи пред себе си.
– Майка ти… кога за последен път я видя?
– Не знам – свивам рамене. – Преди няколко години. Може би повече.
– Не сте честа посетителка в болницата? – Той леко се намръщва.
– Защо да съм? Тя не иска да ме вижда. А когато всъщност е достатъчно на себе си, за да си спомни коя съм, ме обвинява, че съм там.
– Вярваш ли, че тя може да се оправи?
Извръщам глава от любопитните му очи, като отделям внимание на прашните рафтове, претъпкани с книги.
– Не е успяла за двадесет и две години. Спокойно мога да кажа, че този кораб е отплавал.
– Всичко е възможно чрез Христос, Идън. Трябва само да търсиш Неговата благодат.
– Да? – Обръщам се назад, за да го погледна, а погледът ми потъмнява. – Щеше да е хубаво от Негова страна да ми даде малко от тази благодат, когато носех овехтели дрехи втора употреба и спях на мръсен матрак. Но предполагам, че е бил твърде зает да раздава тази благодат на по-заслужили деца.
– Аз… – Рев преглъща, а тъмнокафявите му очи са оцветени. – Съжалявам. Мога само да си представя колко трудно трябва да е било да бъдеш отгледана при такива ужасни обстоятелства.
– Трудно? – Подсмърчам. – През зимата ми се налагаше да увивам обувките си в найлонови торбички, за да мога да стигна до училище в снега. Не пропусках нито един ден, дори и да бях болна. Знаех, че безплатният обяд ще бъде единственото ми истинско хранене за деня. Госпожата от столовата дори пакетираше остатъците, за да ми ги изпрати в петък и да имам какво да ям през уикенда.
Той се намръщва, сякаш току-що съм го наплюла в лицето, а чертите на лицето му са изписани със сто нюанса на съжаление. Това беше несправедливо от моя страна. Не е негова вината, че майка ми се е надявала, че в крайна сметка ще изсъхна и ще умра, и ще й спестя задачата да убие демоничното си отроче. Но когато младият ми дух се оказа твърде силен, тя пристъпи към план Б. Под прикритието на Божията воля ме удави във ваната. Въпреки това именно Адриел, маскирана като бездомно куче, ме върна от ръба на смъртта.
След това мама само се влошаваше.
– Виж, това дори няма значение – уверих го полушеговито. – Сега няма да остана със Седемте. Просто се опитвам да продължа живота си и да оставя цялата тази ши… тази глупост зад гърба си. Не съм заплаха за никого. Така че мога ли просто да се прибера у дома?
– И така, този номер тази вечер? – Крисис се намесва надменно. – Това не беше заплаха? Фактът, че демонът ти те е поискал, беше единствената ни спасителна добродетел.
Поискал ме е?
Поискал ме е?
Какво, по дяволите?
– Ти не знаеше? – пита той, очевидно доволен от моето объркване. – Разбира се, че не си знаела.
– Свръхестествените същества, подобно на животните, имат начин да се отпечатат върху хората – обяснява Рев, след като стрелва Крисис с наказателен поглед. – Това е белег на притежание – средство за контрол. Той иска да разубеди другите да се движат в това, което смята за своя собственост, и по същество да отнеме свободната ти воля.
– Той да не те е докоснал с пръст.
Начинът, по който Легион го каза, сякаш беше евангелие, ме озадачи. Това не беше ревност. Това беше собственост.
Мамка му. Ебаси.
Но нека бъдем честни… ако Легион не се беше появил, когато го направи, кой знае какво щях да направя. Иска ми се да мисля, че щях да се спра, но не мога да излъжа… Луцифер също е оставил своя отпечатък. И тази представа би трябвало да ме отвращава и ужасява до мозъка на костите ми.
– Той не ме контролира. Ако го правеше, не мислиш ли, че сега щеше да ме държи под покрива си?
Рев свива рамене.
– Може би. А може би просто иска да си мислиш, че контролираш ситуацията.
– А може би той не е чудовището, което искаш да вярваш, че е – контрирам, преди да изпусна раздразнения си дъх. Мисълта, че Легион би могъл да ме поиска без мое знание, е достатъчно лоша. Но архаичното им убеждение, че съм някаква безпомощна девойка, която не може да мисли за себе си, е вбесяващо. – Виж, знам, че ти се иска да вярваш, че Седемте имат някаква странна, свръхестествена власт над мен, но не е така. Всичко, което съм направила – добро или лошо – е било, защото съм го искала. Притежавам действията си, без значение колко вредни са били те. Ако не друго, Седемте се опитаха да ми помогнат – да помогнат на човечеството. А това е повече, отколкото мога да кажа за който и да е друг. Поглеждали ли сте навън напоследък? Престъпността в Чикаго е извън контрол. И това не е дело на Седемте разбойнически демона. Хората унищожиха този град. Хората се бият, убиват и нараняват един друг всеки ден по целия свят. Може би е време да поемем отговорност за това.
Рев размишлява над думите ми повече от няколко дълги мига, преди да кимне с глава в знак на дипломатично примирение.
– Не мога да оспорвам това. Този свят и хората в него имат своите многобройни недостатъци. Но аз вярвам, че ще постигнем изкуплението, към което се стреми Алиансът на посветените. Заслужаваме втори шанс да поправим нещата.
– Тази милост разпростира ли се върху всички Божии създания – Повдигам вежди – дори и върху тези с малка вяра? Дори онези, които са изгубили пътя си?
Виждам, че той не иска да го признае, но принципите на прошката са се запечатали в мозъка и в сърцето му. Той потапя глава веднъж, но не отговаря с думи.
– Тогава може би Алиансът прилича повече на Седемте, отколкото ти се иска да вярваш.
Погледите ни са заключени, докато Рев най-накрая не примигва и не отклонява погледа си. Той разбърква документите пред себе си, за да заеме ръцете си и да избегне очаквания ми поглед, но все още не говори.
– Какво правя тук? – Питам отново. Късно е, а бодростта ми отдавна е отшумяла, което означава, че съм уморена като куче. Ако смятат да ме държат тук, ми се искаше да приключат с това и да ми покажат вече подземието.
– Бихме искали да ти осигурим убежище и защита, Идън – отговаря Рев. – Знам, че животът ти е бил труден, но ние можем да ти помогнем. Не само успешно сме излекували страдащите, но и сме им помогнали да се аклиматизират към живота след Призоваването. Можем да направим същото и за теб.
– Така ли е?
– Да. Виждам, че си скептично настроена, но когато си готова, ще се радвам да ти покажа част от работата, която вършим тук. – Той се навежда напред, а гласът му е докоснат от нещо, което звучи като сериозна искреност. – Знам, че през целия си живот си се чувствала изгубена – сякаш не принадлежиш на себе си. Може би това е така, защото именно за това си създадена – да помагаш на такива като теб. Тук няма да се чувстваш като изгнаник. На теб няма да се гледа като на грешка или бреме. Белезите от миналото ти няма да те определят. Те ще ги насърчават.
Преглъщам, възприемайки думите му, които сякаш се стрелват право в гърдите ми.
– Аз… – Преглъщам отново, този път през възел в гърлото си. – Не знам.
– Тогава помисли за това – усмихва се той. – Върни се вкъщи, почини си. Отдели си време, за да разбереш нещата. Знаем, че изпитваш някакво чувство на лоялност към Седемте, но искам да те уверя, че никога няма да се опитам да те манипулирам или контролирам. Искаме само да те приемем – истинската теб. Ние сме като семейство тук, Идън. И за нас ще бъде чест да станетеш част от него.
Семейство? С военни пушки и страховити гробници под църквите? Обзалагам се, че Денят на благодарността е интересен.
Кимвам и се изправям на крака, като подканям Рев да направи същото. Той ми подава ръка и когато я поемам, стиска моята с двете си длани.
– Беше страхотно най-накрая да те срещна, Идън. Надявам се, че скоро ще можем да си поговорим.
Още едно кимване. Не съм сигурна какво да кажа. Но знам, че този човек – с неговите меки, кафяви очи и успокояващ глас – ме плаши. Не че го смятам за перверзен или нещо подобно. Просто начинът, по който ме гледа… сякаш е искрен с думите си. Сякаш цял живот е чакал да ги каже.
Поглеждам надолу, чувствайки се несигурна, и в папката с документи виждам разпръснат набор от снимки, пожълтели от старостта. Снимки на мен като дете, снимки на майка ми, когато беше здрава и красива, снимка на майка ми, облечена в бяла рокля, застанала до облечен в смокинг мъж със светлобронзова кожа и мили кафяви очи. Те стоят пред олтара на църква, украсена с десетки цветя.
Вдишвам треперещо и вдигам глава. Преподобният се усмихва топло, а очите му – същите, които гледат назад на онази снимка – са лъснали от сълзи. Идентични с очите, през които гледам вече двадесет и две години.
– Кой… кой си ти? – Успявам да промълвя, а възелът в гърлото ми става все по-болезнен.
– Преподобният Джошуа Харис – отговаря той с треперещ глас. – Повечето ме наричат преподобния. Един ден може би ще искаш да ме наричаш татко.
Назад към част 17 Напред към част 19
