Глава 25
– Наистина ли мислиш, че можеш да се довериш на това копеле?
Усмихвам се на себе си и поклащам глава. Макар да не е здраво стъпил на мястото си срещу Легион, ясно си представям лицето на Каин, изкривено от нечиста горчивина.
Останалите седем от нас седят около масата в трапезарията, а чашите с кафе излъчват къдрици ароматна пара пред нас. Каин е в болницата. След като Тойол и Феникс провериха ситуацията и занесоха достатъчно оръжия и муниции, за да защитят цял квартал, те потеглиха обратно към дома, за да ни посрещнат. Когато Легион свика семейна среща, всички присъстват, дори да е по телефона.
– Всъщност нямаме избор, нали? – Ел заявява достатъчно силно, за да се чуе бумтящият му баритон през слушалката.
– Да, по дяволите, имаме! – Каин прошепва сурово. Представям си го в болничната стая на сестра ми, притиснал телефона до ухото си, с проницателен поглед, вперен в рамката на вратата. Вече е доста след полунощ, но не се усеща. Това е проблемът, когато работиш с нощни зверове. Загубваш всякакво усещане за време.
– Каин, агентът на нефилимите може да ни донесе информация от вътрешността на Алианса. Нещо, което не сме успели да постигнем заради него. А и фактът, че той има някаква привързаност към Идън, ни кара да вярваме, че намеренията му са почтени. Ако ни предаде, ще я нарани.
Отделям поглед на Легион, чиято челюст е стегната от недоверие, може би дори от ревност. Той не отвръща на погледа ми. Извинявах се десетина пъти и макар да твърди, че е забравил, че Крис не е заплаха за него, мога да кажа, че недоверието му не е запазено единствено за ангело-човешкия хибрид, който смятах за малка мръсна тайна. Той не ми се доверява напълно.
А аз съм го заслужила. Запазих тайна, която потенциално можеше да изложи него и семейството му на опасност. Може би ако бях откровена от самото начало, можехме да осуетим нападението над сестра ми. Не знам как, като се има предвид, че дори не знаем кой, по дяволите, стои зад всичко това, но можех да направя нещо. И тази вина – онова непоклатимо свиване на червата, от което ми става физически лошо всеки път, когато си помисля за сестра ми… уплашена, покрита с кръв и отломки – е нещо, с което може би ще трябва да живея до края на живота си.
– Не знам за това, Ел – намеси се Андраш. Той поклаща глава, като кара кичур от ярко русата му коса да се разплете от мъжкия му кок и да падне в небесносините му очи. Той го отмята зад ухото си. – Искам да кажа, колко добре го познаваш? Колко добре го познава Идън?
Всички погледи са насочени към мен. Кълна се, че дори усещам интензивността на подигравката на Каин по телефона. Поемам си дълбоко въздух и пресявам хаоса в главата си с надеждата да открия правилните думи.
– Той е задник – започвам. – Нагъл и арогантен е. Мисли, че ходи по вода. Измамен е, лъжата му идва твърде лесно. Но… но имам чувството, че той казва истината. Чувствам – в сърцето си – че можем да му се доверим. Той можеше отдавна да предаде информация за мен, така че никога да не изляза от централата на Алианса през първата нощ, когато го срещнах. Но аз го направих. Той спази обещанието си дори след като му казах, че няма да крада за него. Така че да… познавам го. Поне достатъчно, за да знам, че може да му се има доверие.
Мълчи цели трийсет секунди, преди Каин да въздъхне:
– О, по дяволите! Значи сега работим с нефилимите?
– Май така изглежда – отговаря Ел.
– Ами, погледни на това по този начин – започва Тойол. – Ако той излезе от строя, ще има седем от нас и един от него. Някой ден той трябва да излезе от скривалището.
Нямам сърце да му кажа за дарбите на Крисис да се отклонява, което го прави почти невъзможен за проследяване. Точно затова те не откриха, че е нещо повече от обикновен човек в нощта, когато се появиха в онзи бар, точно навреме, за да ме спрат да направя нещо, за което ще съжалявам. Също така е и причината сигналите им да забиват всеки път, когато се приближат до централата на Алианса. Крисис е оръжие. И е по-добре да е с нас, отколкото срещу нас, особено сега, когато може да се изправим срещу нещо практически неразрушимо.
И все пак това не е достатъчно.
Ако Серафим наистина е замесен, имаме нужда от численост. Жива сила. Трябва да се борим срещу огън с огън.
– Лилит… – Дори не мога да повярвам, че името ѝ е в устата ми. Само фактът, че обръщам глава в нейна посока и я поглеждам, ме разболява. – Мислиш ли, че…?
– Майната му – изръмжава Легион, знаейки точно накъде са насочени мислите ми.
– Ел, ако някой би знаел как да се свърже с него, това е тя. И ако имаме някакъв шанс да оцелеем…
– Осъзнаваш ли изобщо какво ми казваш? Казах, не!
Той удря с длани плота на масата, карайки мраморния камък да потрепери от страх, след което скача на крака и тръгва по коридора. Вратата на спалнята се затръшва, сблъсъкът на дърво и стомана рикошира из апартамента. Не ми се налага да вдигам глава, за да разбера, че всички очи са насочени към мен и хвърлят неловки, съчувствени погледи.
– Аз съм… аз… – Преглъщам, устата ми е пресъхнала.
– Не можеш да го направиш. След това, което направи Луцифер… След това, през което премина, за да те върне. Не можеш да го направиш. – Гласът на Каин е ясен… трезвен. Напомня ми за онази нощ, когато ме хвана да се опитвам да се измъкна. Нощта, след като Легион ме измъкна обратно от Ада.
– Просто искам да помогна – обяснявам, като вдигам брадичка напук на смущението си. – Просто се опитвам да намеря начин да запазя всички вас в безопасност. Не се опитвам да го нараня.
– Тогава престани да го правиш.
Не мога да споря с откровеността на Каин. Той е прав. Откакто избягах от Ада, си търсех извинение да си тръгна. Не се чувствах достойна за Легиона. Имаше кръв по ръцете ми и независимо какво правех – независимо колко упорито се опитваше да ме убеди, че не е моя вина – не можех да я измия. Никога нямаше да бъда достатъчно чиста за него. Никога нямаше да бъда достатъчно добра за тайните му погледи, за редките му усмивки, за изгарящите му целувки, които спираха сърцето.
Дори с всичко, което бях направила, за да оцелея двадесет и две бурни години като забравен изрод, нищо никога нямаше да се сравни с вината, която гниеше в костите ми като рак от деня, в който седях в онази окървавена трапезария и гледах как враговете ми от гимназията бяха брутално изнасилени. И този рак се разпространяваше всяка вечер… всяка шибана вечер… с всяка гнусна излагация, която не се опитвах да спра.
А сега наранявах същия човек, който искаше да ме излекува от тази болест. Който искаше да отърве сърцето и душата ми от гадостта, която вгорчаваше кръвта ми, без да иска нищо в замяна.
Не мога да продължа да правя това. Не мога да продължавам да наранявам единствения човек, за когото някога съм се грижила истински, заради страх. Страх да не го загубя. Страх да не загубя себе си.
Надигам се от масата и си поемам дълбоко въздух.
– Съжалявам. Не съм искала това за никого от вас. И ако всички вие искате да се откажете и да си измиете ръцете с мен, няма да ви виня. Честно казано, не знам защо вие не сте го направили досега.
Оглеждам масата, подготвяйки се за удара на отхвърлянето, който така и не идва. Дори Каин няма умна забележка.
Фенекс ми се усмихва, топъл и лъчезарен, и казва:
– Няма да ходим никъде. Семейството не бяга. Така че дори и срещу нас да застанат петима или петдесет души, ние сме с теб, Идън. Независимо дали ти харесва, или не.
Кимвам веднъж, неспособна да формулирам смислени думи, които да не ме накарат да хлипам на пода в ембрионална позиция. Не заслужавам тяхната милост. И честно казано, дори не знам какво да правя с нея. Те ме познават. Грозните белези, неразумният характер, смъртоносните тайни… те ме познават.
Когато най-сетне съм в състояние да се движа, без да рискувам да се срина, се обръщам и отивам до края на коридора. Почти съм сигурна, че той не иска да ме види точно сега, но не мога да оставя да мине и секунда, без да разбере колко много съжалявам. Каин беше прав – наранявам го. Аз го наранявам. А той е твърде търпелив, мил и разбиращ, за да ми каже, че съм се издънила.
Когато влизам, в спалнята е тъмно, с изключение на тънката ивица светлина, която се излъчва изпод вратата на банята. Душът е пуснат и по дървения под се плъзгат струйки пара. Вдигам юмрук, за да почукам, но се замислям. Вместо това просто отварям вратата на банята.
Дори размазаният му силует е впечатляващ през замъгленото стъкло и аз трябва да отделя момент, за да му се полюбувам. С наведена в съзерцание глава и ръка, притисната към облицованата с плочки стена, той спира дъха ми. И тъй като парата усилва опияняващия му аромат, се чувствам замаяна от нуждата да го докосна, да го прегърна. Почти ме боли от непреодолимото желание да прокарам върховете на пръстите си по покритата му с вода кожа и да събера всяка малка капка с език. И тъй като контролът над импулсите никога не е бил моя стихия, аз се събличам и отварям стъклената врата.
Той вдига глава, а уморените му очи ме гледат през горещите пръски. Когато разтваря устни, за да проговори, аз нежно почиствам чувствената му уста с палец, докато с пръсти проследявам силната му, наклонена под ъгъл челюст.
– Съжалявам. Не трябваше да го споменавам. Просто се страхувам, Ел. Страхувам се и не искам ти или някой друг да пострадате.
Той кимва и се отдръпва от докосването ми, оставяйки след себе си студеното жило на отхвърлянето върху върховете на пръстите ми. Не се отказвам. Притискам предната си част към гърба му и обгръщам с ръце торса му, притискайки го към гърдите си толкова силно, колкото мога да издържа. Напрегнатите му мускули се отпускат само за частица и той издиша. Затварям очи, притиснала буза до гърба му, и се вслушвам в звуците на дишането му, като запаметявам всяко едно от тях като ритъма на любимата ми песен.
– Идън… – Името ми е стон, който се разнася в гърдите му и вибрира в тялото му. Чувствам го срещу себе си… вътре в мен.
Той разчупва прегръдката ми и бавно се обръща с лице към мен, а изражението му е засенчено от тъмната му, мокра коса. Взирам се в него, а сърцето ми бие в очакване. Или ще ми каже да се махна от погледа му, или ще ме притисне към стената, като бедрата ми притискат кръста му. Моля се за второто.
Легион обгръща с ръце двете страни на врата ми.
– Не ми ли вярваш достатъчно, за да знаеш, че бих умрял за теб? Да убия за теб? Това не е ли достатъчно?
– Достатъчно е. Ти си – отговарям аз с пропукан плач. Навеждам се напред и притискам устни към гладката му, загоряла гръд. – Ти си, Ел. Ти си достатъчен.
Повтарям мантрата отново и отново между целувките, като започвам от гръдните му мускули, после се навеждам, за да оближа и подразня коремната му преса. Падам на колене, жадувайки да вкуся още от него. Той изстена шумно, когато го поех с устата си… целия.
– Идън – стене той и с любов премахва мократа коса от лицето ми. – Боже… Идън. Майната му.
Изразът му на одобрение ме мотивира да смуча още малко по-силно, да го взема още малко по-дълбоко. Оттеглям се бавно до върха, като използвам езика си, за да рисувам кръгове по ствола му. Ел се задъхва, а хватката му за косата ми се затяга. Поглеждам нагоре и виждам, че главата му е отметната назад, а другата му длан е опряна на облицованата с плочки стена.
Ускорявам темпото и хващам дупето му, докато той започва да ме чука в устата. Всеки път, когато изстена около него, той потрепва, а бедрата му се свиват от усещането. Знам, че е близо. Чувствам го по-твърд, по-дебел. Натискам още повече с език, подтиквайки го към оргазъм, след което изпивам всяка негова капка.
Едва го освобождавам, когато Ел се навежда, за да ме повдигне и притисне до стената на душа. Все още невероятно твърд и пулсиращ, той се вмъква в мен, достигайки по-дълбоко, отколкото някога съм усещала. Притискам го в утробата си, а стените ми се свиват с всеки тласък. Замаяна съм. Стаята се върти. Сърцето ми бие толкова бързо и силно, че ми се струва, че може да изпадне от гърдите ми.
Избухвам отвътре навън, а около нас на забавен ход падат милиони разноцветни диаманти. С лицето на Легион, заровено във врата ми, усещам как той се разтреперва и стене от собственото си освобождаване с отривисти, плитки движения. Разрошвам косата му с треперещи пръсти и целувам главата му, целувайки уязвимостта му, докато той се спуска от тежкия облак на екстаза.
Тази част е лесна. Да го обичам… да го чукам… е лесно. Ето защо сме толкова добри в това. Другото – частта, в която се събличаме до голо и сме напълно честни един с друг – това е трудната част. Нещата, които не казваме, ще ни убият и двамата.
Той ме изправя на крака и ние мълчаливо се измиваме и изплакваме. След като Ел спира водата, той излиза с мокрото си тяло и ми дава кърпа.
– Благодаря ти.
– Разбира се. – Той ме увива в топла, мека хавлиена кърпа, взема краищата и ги прокарва по бузите ми, за да улови капките, стичащи се от косата ми. Такъв нежен жест. Преди месец едва успявах да го накарам да ме погледне, без да изръмжи. Сега самата мисъл да остана без докосването му ме изпълва с ужас.
Трябва да му кажа какво чувствам, преди да е станало твърде късно; може би няма да имаме друг подобен шанс. Но докато се взирам в него, а широките ми очи търсят нещо – каквото и да било, за да докажат, че той изпитва същото, не мога да намеря думите. Защото в крайна сметка аз съм едно глупаво, упорито момиче, което е твърде своеобразно за моя свят, но твърде човешко за неговия. А той е паднал ангел, превърнал се в демон, който търси своето изкупление. Ние не си пасваме. Как можем? Когато нещото, което ни е събрало, е нещото, което е предопределено да ни разкъса?
– Какво? – замисля се той, разчитайки отчаянието в изражението ми.
Кажи му. Просто му кажи – ехото на един глас в главата ми.
Поклащам глава, за да разсея призрачния шепот.
– Нищо. Нищо.
Ел вдига тъмночервено чело в знак на подозрение.
– Нищо.
– Просто си мислех за…
Но гласът няма да бъде пренебрегнат. Той се рее все по-силно в черепа ми, подтиквайки ме, молейки ме.
Не разполагаш с достатъчно време. Кажи му сега, докато можеш.
Прехапвам лудостта, която се опитва да си проправи път в гърлото ми, задушавайки истината, и отново поклащам глава.
– Просто си мислех, че съм гладна. Искаш ли да ни направя нещо?
Малка бръчка притиска пространството между веждите на Ел само за миг, преди той да се обърне, прибирайки собствената си кърпа.
– Разбира се.
Той отваря вратата на банята и влиза в спалнята, като отнася със себе си влажната топлина, а мен оставя само с потресаващ студ и гласа на призрака в главата ми.
Страхливка.
– Знам – прошепвам под носа си. – Знам.
Назад към част 25 Напред към част 27
