Глава 29
„ Тогава Исус го попита: „Как ти е името?“
„Името ми е Легион“, отговори той,
„защото ние сме много.““
От прореза в горната част на черепа му все още се стича кръв, която се стича на червени струйки по жестоко пребитото му тяло. Той е бил съблечен и унизен. Той не може да се излекува. Раните му не се съсирват. Но е жив. Едва-едва, но е жив.
Легион е достатъчно умен, за да знае, че това не е случайност. Алиансът можеше да го убие – щеше да го убие – при всякакви други обстоятелства. Имат ангелска отрова и, ако се съди по това колко е попила в белезниците, които го държат вързан на солиден сребърен кръст, оформен като някакво болно, изкривено разпятие, имат шибан тон от нея.
Той е жив. Но не за дълго.
Знае какво се случва точно сега. Пълнят главата на Идън с празни обещания, казват ѝ, че може да продължи напред, че може да бъде щастлива, в безопасност и обикновена, ако само сътрудничи. Бълва лъжи за това как демоните не могат да обичат, затова следователно той никога, никога не би могъл да притежава способността да я обича. Да я повалят, само за да могат да я издигнат отново с безпочвените си глупости.
Те не дават и пукната пара за любовта. Баща ѝ – почтеният преподобен, който я е изоставил на психично болна наркоманка – е загубила правото си да я обича преди двадесет и две години. И сега той отново я наранява. Изнасилва духа и добротата ѝ, за да може да я убие. Защото точно това ще се случи, ако Легион не стигне до Идън навреме. Той ще убие собствената си дъщеря.
Легион се бори с белезниците и звукът от свиреща плът изпълва малката, тъмна стая. Той усеща миризмата на собствената си кожа, която се готви, и ако имаше сили да повърне, сега щеше да се задави с жлъчката си. Вече дори не може да крещи, гърлото му е твърде сурово и окървавено, за да направи нещо повече от хриптене през болката. Няма да мине много време. Щом принудят Идън да се съгласи с условията им, повече няма да имат нужда от него.
Едва има достатъчно енергия да се размърда, когато чува как тежката стоманена врата се отваря и в малкото му подземие нахлува слаба светлина. С наведена глава и здраво стиснати ръце към него тихо се приближава малка, облечена в роба фигура.
Това е тя. Идън се предаде по-бързо, отколкото си мислеше. Може би са я измъчвали както него. Не би се изненадал, като се има предвид, че собствената ѝ плът и кръв иска да я поднесе на сребърен поднос, облян с ангелска отрова, Ел не би попречил на Алианса да се върне към архаичните си начини.
Което означава, че той вече е закъснял.
Той отново се бори срещу оковите, изразходвайки последния си малък запас от енергия и карайки сребърното въже да се вреже във вече осакатената кожа. Той вече не може да страда. Болката е на втори план пред страха, който изпитва за смъртността на Идън. Обещал е да я спаси или да умре при опит. Това е той… умира, за да я спаси.
Облечената в роба фигура се придвижва към него, достатъчно близо, за да усети страха, който лъха под качулката. Той долавя миризмата и мигновено замира.
Това е жена.
Но не просто жена.
Майката на Идън.
Отваря уста, за да зададе въпрос за присъствието ѝ – наистина ли са изпратили майката на Идън да го убие, – но думите изчезват като пепел в гърлото му.
– Пести силите си, демоне – прошепва тя сурово, разтваря дланите си и разкрива малка тъмна чанта. След това с треперещи, но бързи пръсти разхлабва връзката и разкрива златен рогат звяр с блестящи, диамантени очи и кървавочервен скъпоценен камък, притиснат зад остри като бръснач зъби. Тя го претегля в ръката си само за миг, вглеждайки се в гротескната му красота, преди да пристъпи напред на пръсти. – Ще ти трябва.
В секундата, в която медальонът пада върху кожата на Легион, самата земя под тях се разлюлява от трепет. Майката на Идън се спъва назад, наблюдавайки с ужас как гърдите на Ел. се отварят и поглъщат цялото чудовище с диамантени очи, като го затварят в гробница от кръв и кости, преди да се превърнат в гладка, немаркирана плът. Той се превива и изкривява сребърния кръст, връзките се чупят като клонки. Той се задъхва и стене, докато през него преминава величествена сила, която затваря раните му и заразява кръвта му с кристализирана магия.
Когато трусовете под краката им престават, Легион се свлича на земята, гол и задъхан. Той поставя единия си бос крак на студения каменен под, а после и другия, повдигайки славното си тяло, за да се извиси страховито над треперещото тяло на майката на Идън. Тя доближава треперещите си пръсти до устните си, уплашена и онемяла от мъжа – чудовището, което стои пред нея.
В сияйните му диамантени очи не блести изкупление. В озъбеното му ръмжене няма нито милост, нито състрадание.
Той е сила.
Той е болка.
Той е Легион.
И след векове на сън звярът току-що се е събудил.
„И нищо чудно, защото дори Сатаната
се маскира като ангел на светлината.“
Доволна усмивка извива чувствените му устни, докато гледа брутално красивия стенопис, който се простира по стената на кабинета му. Прекарва часове, гледайки я, спомняйки си времето, когато е изпитвал нещо повече от скука. Надежда. Възторг. Ярост.
Толкова отдавна нещо не го беше вълнувало. Дори собствените му лудории му бяха омръзнали. Наказването на нечестивите не го вълнуваше. Не събуждаше презрението и болката, които все още пазеше в сърцето си.
До сега.
Нещата си идваха на мястото, точно както се надяваше. Но на каква цена? Унищожаването на човечеството? Смъртта на едно-единствено момиче, което преследваше всяка негова мисъл?
По дяволите.
Нямаше да си тръгне по този начин. Не и без борба. Дори ако не той се биеше.
Три удара по вратата сигнализират, че гостът му е пристигнал, но той не се обръща с лице към него. Другият мъж прочиства гърлото си, а той все още не потвърждава присъствието му.
– Искал си да ме видиш?
Луцифер се усмихва на себе си.
– Исках.
– За…?
С очи с цвят на черен абанос той се фокусира върху частта от стенописа, която разказва за Четиримата конници на Апокалипсиса.
Мор.
Война.
Глад.
Смърт.
Наистина такава прекрасна история – разсъждава той. Но както повечето истории, и тук подробностите са малко неясни. Все пак има толкова много потенциал и сега, когато всички играчи се подреждат, може би е време. Баща му няма да е доволен, но от друга страна, кога му е пукало да угоди на баща си?
Въпреки това той ще изчака. Както прави винаги. Ще чака, ще планира и ще замисля.
– Николай, имам задача за теб – казва най-накрая Луцифер, все още с гръб към смаяния магьосник. – Трябва да се върнеш в човешкото царство.
– В човешкото царство? За какво?
Луцифер се обръща с лице към също толкова поразителния мъж, а в очите му искри забавление.
– Искам да помогнеш на Седемте и да се биеш от мое име. Искам да се бориш за Идън.
Николай се намръщва, а объркването изкривява ефирните му черти.
– Защо не се бориш за нея сам? Можеш да спреш това – да изравниш условията на играта.
– Защото отказвам да се боря за някой, който не ме иска – отговаря Луцифер, по-силно, отколкото възнамерява. Той прочиства гърлото си, преди да продължи, като заменя оттенъка на гнева с нещо по-сурово. – Няма да се боря за нея само за да гледам как тя бяга обратно в ръцете му.
Николай кимва веднъж, разбирайки тази нотка на уязвимост в тона на Луцифер. И все пак той възразява:
– Знаеш, че не мога. Ставрос се е привързал към мен. Ако ме изпратиш обратно, той също може да си намери път.
– Не е мой проблем – свива рамене Луцифер. – Искаше да ми се противопоставиш и да помогнеш на момичето, сега имаш възможност. Направи го и оцелей, а ти си свободен да останеш там със семейството си. Ако не успееш, си мой. За цяла вечност. И за твое нещастие, престоят ти ще бъде постоянен.
Сянка пада върху лицето на Луцифер, поради което вирнатият му поглед изглежда още по-заплашителен. Той не лъже. Ако Николай се провали, Луцифер ще превърне в своя лична мисия да стовари върху него огъня на Ада. Николай го е предал и той му е позволил. Не защото е слаб или мекушав, а защото искрено харесваше младия Тъмен принц и се възхищаваше на смелостта му. Но Луцифер нямаше да се поколебае да обере всяка частица кожа от костите му, ако той отново подложеше на изпитание търпението му.
– Върви сега – подхвана Луцифер. – И ако се опиташ да ме измамиш, с голямо удоволствие ще позволя на стражите си да се саморазправят с любимия ти племенник. Толкова красиво момче…
Дим, сините очи на Николай пребледняват до зловещ преливащ оттенък. Той навежда глава само веднъж, езикът му е твърде натежал от отровни думи, за да отговори на злокобната заплаха.
С премерени крачки той се обръща и се оттегля от стаята. Не диша, докато не напусне апартамента, дори не мига, докато не се отдалечи на няколко метра. Но докато Николай се отдалечава, оставяйки Луцифер на малодушието и самоомразата му, върху пълните устни на красивия магьосник се плъзва лукава усмивка, а в ослепително сините му ириси се разгаря злокобен блясък.
Всички тези години на мила и сговорчива игра най-накрая се отплащат и Луцифер току-що е подписал помилването му.
Малкият Скотос се завърна.
