РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 2

Глава 1

Тази вечер е студено, но не какъвто и да е студ. Видът на студа, който прониква в порите ви и оставя прах от скреж върху костите ви. Видът, който смразява кръвта ви, карайки я да се втвърдява в скованите ви вени.
Вървях по същия маршрут до работа всяка вечер, като изричах тихи молитви за безопасност. Търговци на наркотици и проститутки движещи се на трептящата светлина на счупените улични лампи като хлебарки, избягвайки ченгетата под прикритие и любопитните очи на минувачите. Никой не говори помежду си, освен ако не иска нещо, и дори тогава те се задоволяват с бързи думи с отрязани тонове. Тук съм невидима. Никой не иска нищо от мен. И дори да го направят, нямам какво да им дам.
– Внимавай, кучко – лае задник в грозна зелена униформа, докато едва не ме бута, а чакълестият му глас беше достатъчно силен, за да заглуши хип-хоп музиката, която гърми в
ушите ми. Започна да вали сняг и вместо да се съсредоточи върху стъпките си, той прибягва да минава през всеки, който застане между него и топлия сух подслон, където го чака следващото питие.
– Извинете – подсмихвам се аз, отвръщайки му с поглед през рамо.
– Да, майната ти – плюе той, вадейки средния си пръст към небесата.
Усещам го вътре в себе си. Горещината на омразата му. Чернотата на душата му. Очите му са празни, изцъклени дълбини на скръб и отрова. Пожълтялата му, лепкава кожа е просто средство за химическите отпадъци, увити около отслабващите кости. Откривам шепотите, които нахлуват в ума ми, преди да успея да им се противопоставя, гласовете са толкова отчетливи, че вече не мога да чуя лиричната мелодия на Дж. Коул, която е запечатана в мозъка ми. Трябва да се боря с тях, но не го правя, не искам, не и този път. През целия си живот се боря с такива гадини. В един момент се научаваш как. Електрическите лампи се запалват като по команда и устните ми се разтварят, за да изрекат една-единствена дума.
– Падни.
Той дори не вижда парчето лед, преди петата на изтърканите му ботуши да се подхлъзне на него. Размахва ръцете си във всички посоки, докато се опитва да възстанови равновесието си, но вече е твърде късно. Във въздуха, той виси във времето, като леките като пера снежинки, които се въртят около нас. И преди един-единствен писък да се изтръгне от гърлото му, той удря с оглушителен трясък изцапания от пикня тротоар.
Издишвам през вкуса на метал в устата си и продължавам да вървя, оставяйки болка и хаос след себе си. Усилвам музиката толкова силно, колкото е възможно, за да заглуша отчаяните викове за помощ. Никога не съм казвала, че съм се борила честно.
– Тук си по-рано – усмихва се Лили, когато влизам в мръсния магазин на ъгъла, където работим.
Красива, русокоса и със светла кожа, тя е като ангел, за да работи в бунище като това. Свалям плетените си ръкавици без пръсти и разтривам дланите си, преди да прибера наушниците в джоба на палтото си. Едуардо, управителят на магазина и племенникът на собственика, е твърде стиснат, за да увеличи топлината.
– Отегчена съм, а сестра ми имаше среща. Мислех, че можете да използвате компанията ми.
– Тя е заета, тази вечер?
Небесносините очи на Лили оглеждат рафтовете с чипс, цели шест опаковки.
– Не точно. Но се радвам, че излезна. – Тя отново се усмихва, винаги е усмихната. Винаги страхотен оптимист. И макар че това би ме подразнило с всеки друг, аз наистина се наслаждавам на нейното слънчево разположение. Това е добре дошла промяна от гибелта и мрака на нашето малко парче чистилище отвън.
Обикалям тезгяха, който е наполовина покрит с бронирано стъкло. Едуардо също беше твърде стиснат за такъв, който поне докосва тавана, но някаква защита е по-добра от нищо.
– Сама ли си тук?- намръщих се. Дори с допълнителната сигурност от камери и алармена система, работата през нощната смяна във всяко заведение в тази част на града не е безопасна. Особено за някой като нея.
– Лоуган е отзад. Добре съм, наистина. Тревожиш се твърде много.- отговаря тя енергично.
Поклащам глава, иска ми се тя да се тревожи повече. Лили не познава ужасите, които видях – ужасите, които създадох. За нея аз съм просто проблемно момиче с тъмно минало, което иска да обича и да бъда щастлива. Но в действителност аз съм момиче, чиито мисли и думи са оръжие. И докато Лили е една от единствените хора, които мога да нарека приятел, тя не може да знае за мен. Никой не може. Иначе ще свърша точно като майка ми.
Прибирам палтото и чантата си под плота и нахлузвам грозната кафява жилетка, която сме принудени да носим. Не ми прави никакво впечатление пред черния ми пуловер и скъсаните, избелели дънки, но някак си Лили все още изглежда стройна и бляскава в него. Нямам представа какво прави тя, работейки в прогнил квартал в южната част на Чикаго — тя изглежда сякаш идва от богаташките квартали, въпреки че се кълне, че не е така. Нещо в нея не ми позволява да повярвам.
Има петно, което бедността оставя върху всичко, до което се докосне. Покрива дланите ви, когато ви е студено. Кърви върху устните ви, когато си гладен. Оцветява кожата ви, когато сте болни. Можете да опитате да го изтъркате, но резултатът винаги е същият. Вие сте един от изоставените от обществото. Лили никога не е носила това петно. Щях да го позная, ако беше.
Звънец звъни върху вратата, стряскайки и двете. Почти се задъхвам, докато видя кой е.
– Боже, не отново този човек- настръхва Лоуган зад нас, държейки картонена кутия, пълна с поп торти. Лили и аз дори не го чухме да се приближава.
– Какво?- Гласът ми е едва шепот.
– Този пич ме дразни.- Лоуган поклаща глава, карайки кестенявите си къдрици да танцуват по челото му. Той пуска кутията и се приближава, прошепвайки:
– Сериозно мисля, че трябва да кажем на Едуардо за него. Той идва всяка вечер и купува едно и също нещо… особено когато работиш.- Той насочва погледа си към мен.
– Така ли? Може би и той работи нощната смяна, като нас?- свивам рамене.
– Нощната смяна в кланицата. Може да е изнасилвач или сериен убиец. Наистина ли искаш някой такъв да те преследва?- пита саркастично Лоуган.
– Той не ме преследва, Лоуган.- въртейки отегчено очи, му отговарям.
– Ти не знаеш това, Идън. От него се разнася ужасно настроение и енергия.
– Е, мисля, че е сладко. Романтично, дори- намесва се Лили, посягайки да разроши, вече рошавата кестенява коса на Лоуган. Иска ми се да можех да я предупредя да не прави това. Неговата мазна коса, вероятно не е мита от седмици.
– Както и да е. Проклетникът е проблем. Просто го погледни.
И сякаш някакъв биологичен инстинкт се закача в мускулите и костите, превръщайки ме в увлечена от похот марионетка, не мога да направя нищо друго освен да го гледам.
Първият път, когато влезе преди близо шест седмици, ме уплаши. Беше след три сутринта и не бях чула звъненето над вратата. Поне не мисля, че го направих. Бях погълната от нови меки корици и моя плейлист на Кендрик Ламар и не го забелязах, докато той не застана мълчаливо пред мен. Никакъв звук от стъпки или шум на дъха му. Той просто стоеше там, гледаше ме и чакаше да го забележа. Почти изпищях и паднах от стола си. На следващата вечер отново бях зашеметена от присъствието му, но този път вкусът на моето любопитство беше съвсем различен. Всъщност си позволих да го гледам, докато мълчаливо се молех той да не може да ме види.
Беше висок и сложен като някой, който тренира редовно. Мислех си, че може би играе за Мечките или може би дори за Биковете, но начинът, по който се движеше, беше почти твърде гъвкав и грациозен, за да го определи като атлет. В това обаче имаше нещо уникално диво. И лицето му… твърдо и заплашително, но безспорно красиво. Почти сякаш знаеше, че е прекрасен, но не искаше да бъде. И все пак дори тъмната кърпа на изрязаната му челюст изглеждаше прецизна и елегантна.
Когато се приближи до касата, аз се опитах да не го зяпам, но исках да видя очите му. Трябваше да разбера каква тъмнина се крие зад този масивен човешки звяр. Но той не ме погледна. Той просто плъзна своя студен чай и пакет ментови дражета през плота и изчака да му върна. Той никога не каза нито дума.
Не можех да дишам. Въздухът сякаш беше изсмукан от стаята. Почувствах замайване и пръстите ми започнаха силно да треперят. Шепотът започна да си пробива път в мозъка ми, подтиквайки ме да кажа думите. Погледни ме. Погледни ме. Но езикът ми се беше обърнал, за да разбера, че дори принудата на ума ми не можеше да направи нищо. Бях благодарна. Имах чувството, че погледът му може да ме превърне в камък. Той идваше всеки ден след това, купувайки си само студен чай и ментови дражета. Понякога беше в началото на смяната ми, а друг път към края. Той никога не проговори, никога не срещна очите ми. Наблюдавах го от другия край на магазина и мислено записвах движенията му и начина, по който тъмните му дрехи сякаш се сливаха с тялото му, като дизайнерски костюм. Нещо в него беше опасно, но не по престъпен начин, а по начина, по който сетивата ми да бръмчат от очакване и страх всеки път, когато чуех звънчето над вратата. Начинът, по който ме накара да се страхувам от себе си.
Тази вечер обаче е различно. Той е облечен в подобно облекло и отива направо за чай и ментовите дражета. И отново не среща погледа ми. Това не е нищо ново. Но има нещо друго…нещо не е наред. Усещам го по начина, по който въздухът сякаш пулсира от вълнение около него, като облак.
Часът е 22:40, а аз започвам в 23. Как би знаел, че съм дошла почти половин час по-рано? Поглеждам към Лоуган, чиито тъмни очи са насочени към мистериозния непознат, моят потенциален преследвач. Мъжът се приближава към касата с бавни стъпки, макар че мога да видя, как напрежението е стиснало раменете му като в менгеме. Приближавам се до гишето, за да му дам рестото, както правя всяка вечер, но преди да успея да направя пълна крачка напред, Лили се втурва изпреварвайки ме.
– Разбрах- усмихва се мило – Все още съм на смяна и не искам да объркам оборота тази вечер.
Правилно, замислих се. Въпреки че това никога досега не е имало значение. Чувам глас в главата ми, но го игнорирам, преди да успея да разбера думите. Лили маркира бързо покупките, без обичайното си приятелско бърборене. Но точно преди мъжът да успее да избяга от нашия интензивен контрол, тя се усмихва и го пита :
– Ще има ли нещо друго?
Задържам дъха си, докато той бавно повдига брадичката си към нея, давайки ми пълна представа за мъжа, който преследва мечтите ми всеки ден през последните шест седмици. Сиво. Очите му са сиви, но най-зашеметяващият нюанс, който съм виждала. Сякаш бяха изтръгнати от плачещите небеса, покрити със звезден прах и изляти от стомана. Миглите му са гъсти и тъмни, подобно на косата, която покрива брадичката му и заобикаля пълните, чувствени устни. Шапка с цвят на мраморен въглен седи на главата му, позволявайки само върховете на косата му да ме дразнят.
Той е твърде красив, за да бъде студен, но знам, без съмнение, че е замръзнал здраво до сърцевината си. И все пак всяка клетка в тялото ми е обхваната от пламъци само от близостта му. Почти съм сигурна, че бих могла да разтопя бронирано стъкло само като го сложа между бедрата си. Той примижа за една бърза част от секундата и преди дори да успея да дешифрирам преклонението, той се обърна и тръгна от магазина. Безмълвна съм…уплашена. Но не от него. Страх ме е от начина, по който тялото ми реагира за този напълно непознат, който дори никога не е говорил с мен.
– Казах ти… пълен психо- заявява Лоуган след дълго неудобно мълчание. – Вероятно е онзи човек, който се обади и поиска графика ти по-рано днес, Идън.
– Какво каза?- Чувам го, но просто не вярва.
– Да. Едуардо отговори. Някой човек искаше да знае какво е работното ви време.
– Сигурен ли си, че питаше за мен?- намръщих се. Никога не съм била обект на интерес. И работих адски усилено, за да остана така.
– Доста сигурно. Той поиска работното време, на момичето със сребриста коса, татове и халка на носа. Ти си единствената тук, която отговаря на това описание. Не му казахме нищо, разбира се. Но все пак… някой те е търсил.
Рефлексно докосвам късите ми лакирани в черно нокти до гълъбово сивите ми кичури. За външния свят това е модно изявление. Но истината е, че някога черната ми коса започна да губи пигмента си преди години. Първоначално бяха само няколко кичура. Но след това почти за една нощ имах гривата на 80-годишна. Отдръпвам се от въпросителния му поглед и вземам кутията с поп тартс, дори само за да се преборя с желанието да си кърша ръцете.
– Ще възстановя запасите- промърморвам, излизайки иззад плота.
– Хей, Лоуган, защо не излетиш малко по-рано? Мога да остана наоколо, за да правя компания на Идън – чувам да казва Лили, докато натъпквам ягодови сладкиши върху решетките.
– Сигурна ли си? Ами ако този човек се върне? Може би трябва да остана тук за всеки случай…
– Не, не. Ние, момичетата, можем да се грижим за себе си, обещавам. И ако се върне, имаме електрошока на Едуардо зад щанда.
Не е нужно да вдигам очи, за да разбера, че лицето на Лоуган е обзето от несигурност. Той иска да отиде, петък вечер е. Но също така иска да бъде свестен човек. Поне в това иска да вярва Лили.
– Ами… добре. Ако мислите, че вие двете ще се оправите.- Обещанието за евтина бира и джойнт надделява над рицарството. Можех да го накарам да остане, ако наистина исках, но няма да го направя. Не ми харесва да съм в главата му. Не харесвам горчивия вкус на кръвта му на езика ми.
– Ние ще се оправим. Отивай и се забавлявай добре.
Отделям време, подреждайки нездравословни храни и едва вдигам глава, когато той ни пожелава лека нощ. Искам да харесвам Лоуган, но душата му е мътна, мислите му нечисти. Не знам какви са конкретно, но усещам интензивността им, похот, индулгенция, агресия. Той иска да бъде добър човек, но този град е отровил сърцето му и компрометира морала му. Лоуган е просто затворник на този изкуствен ад.
– Чувстваш ли се добре?- пита Лили
– По дяволите, Лили! Дори не те чух. Опитваш се да ме убиеш? – Преглъщам писък и стискам гърдите си от изненада, докато се накланям напред.
– Не днес – дарява ме с ярка усмивка – Съжалявам. Готово ли е?
– Да. Две минути.- Прикляквам, за да подредя последните лакомства, като внимавам да не докосна мръсния под.
– Добре. Ела отпред, когато приключиш. Нещо, което искам да…
– Какво е? -Главата й се блъска към стъклените двойни врати, но от моята свита позиция не виждам нищо.
– Нищо.- Но тя изглежда не харесва моя начин. -Хей, направи ми услуга и изтичай до отзад за още картофен чипс. Направи го сега.
– Напълно заредено е. Мисля, че Лоуган ме победи.- Поглеждам към рафта с чипса.
Тя не признава думите ми. Вместо това бързо се придвижва до предната част на магазина. Но преди да успее, се чу звънчето на вратата. Някой е тук.
Гласът е дълбок, с руски акцент. Следва втори набор от стъпки след първият. След това трети. Студен страх се носи из магазина, смразяващо костите усещане, което ме кара да потръпна на мястото си върху мръсния линолеум. Бавно се насилвам да коленича, надявам се да видя входа. Имала съм само няколко сблъсъка с руската мафия и това може да стане само по един от двата начина: те с уважение плащат за нещата си и си тръгват, или предизвикват суматоха, насърчени с водка и скорошно насилие, и да дразнят с Лили. Поглеждам към моята приятелка – тя изглежда толкова хладна и спокойна, сякаш любяща баба я наблюдава от прага.
– Мога ли да ви помогна с нещо, господа?
Първият – по-големият, по-страшен – й отговаря на родния си език. Тя поклаща глава.
– Съжалявам, не знам какво казваш.
– Момичето. Къде е тя?-казва той. Намръщи се, карайки гъстите му черни вежди да прикрият тъмните му очи.
– Аз съм единственото момиче тук- усмихва се Лили, а лъжата изрисува розовите й устни. Тя небрежно си пробива път зад щанда, без ни най-малък намек за неотложност в крачката си. – Но ако искаш да оставиш съобщение…
– Не си играй с мен, дявол. Дайте ни момичето и може да ви оставим да живеете.
Гаден свят, майната му. Докато очите ми бързо оглеждат малкото пространство около мен, търсейки всичко, което може да се използва като оръжие, в полезрението ми се появява комплект италиански кожени обувки.
– Здравей, Идън.-казва Едуардо.
Ужас свива стомаха. Но преди да успея да избягам, или да се боря, да отговоря нещо, има някой със силни ръце, които грубо ме стискат за моите и ме издърпва на крака.
– Ето я.
Една желязна хватка ме дърпа към предната част на магазина въпреки моите бурни протести.
– Пусни ме, задник! – Настоявам, влагайки всичките си сили в борбата с неговата хватка.
– Ще дойдеш, суккуб. Господарят чака.- Руският главорез ме влачи, сякаш дори не регистрира моите сто и двадесет либри.
– Пусни я – нарежда Лили, изправяйки рамене. – Или няма да се прибереш за борш. Мога да ви обещая това.
– Твърде късно, дявол – отговаря чудовището с гладка коса от другата страна на плота.-Имахте своя шанс да я убиете.
– Сега идваме да събираме. – отговаря раздразнено.
Всичко се случва толкова бързо. Твърде бързо, за да повярвам напълно на моите ненадеждни човешки очи. Лили се преобръща напълно над затворения плот, изваждайки остри като бръснач кинжали във всяка ръка. Руснака залита назад, но не и преди да го разреже през гърдите. Яркочервената кръв изтича върху бронираното стъкло, но това не му попречи да извади картечница от вълненото си палто с дължина до пода и да пръсне куршуми в посоката на Лили. Тя се превърта и гмурка, под ръката му с котешка грация, бързо се прикрива зад рафт. Нейната скорост, нейната пъргавина… не е възможно. Не и за момичето, което мислех, че познавам. Не и за някой, като нея.
– Излез, дявол. Имам голям подарък за теб.- Кръвта напоява целия торс на мъжа, въпреки че няма признаци той да забавя скоростта си. Той пъргаво обикаля рафта с картофен чипс и локви сода, хрущенето на целофан и разпиляната храна под скъпите му обувки, наподобяващи звука от смачкване на кости е ужасен. Не смея да кажа и дума, докато той се приближава до мястото на Лили, от страх може да насочи вниманието си към мен. Моят похитител изважда собствения си пистолет и го забива в тялото ми, осигурявайки тишината ми.
– Хайде, Влад. Имаме момичето. Да се махаме оттук – казва другият измамник близо до складовата стая. Той държи пистолета си с трепереща ръка, очите му се стрелкат нервно към изхода. От тримата той изглежда най-младият и явно е разтревожен.
– Не! Ще свършим работата – крещи мъжът на име Влад, заобикаляйки ъгъла, където Лили избяга. Намирам се само на една пътека, все още ме държи мазното прасе, къпано в евтин одеколон. Лили няма къде да бяга. И дори да го направи, тя не би могла да избегне куршумите им. Трябва да направя нещо, трябва да кажа нещо. Но непреодолимата уплаха открадна гласа ми, заключвайки го здраво зад решетките на тракащите ми зъби. Улавям движение с крайчеца на окото си и насочвам ужасения си поглед към отражението на Лили в стъклените врати на охладителната витрина. Тя е само на десетина фута, приклекнала, а ножове й все още блестят от кръв. Може би, ако се боря, мога да предизвикам разсейване, което да й помогне да избяга. Или поне да й даде шанс да удари и да се измъкне от тази каша.
Направи нещо, Идън. Фокусирай се. Мисля трескаво. Ти не си шибана жертва.
Отварям уста, за да изкрещя, но преди да успея да извикам гласа си, внезапният разцепващ ушите звук от счупване на стъкло раздира черепа ми, докато цялата витрина на магазина експлодира, валят назъбени парчета стъкло. Руснаците се обръщат към силния взрив, като насочват вниманието и оръжията си към входа. Те имат време да мигнат само веднъж, преди зрението им да се оцвети в кръв. Той е. Човекът с очи, издълбани от камък. Мъжът, който трябваше да познавам, беше твърде примамлив, за да не бъде смъртоносен. Без да пропусне нито един удар, той се втурва с пистолет във всяка ръка. Моят непознат удря по-младия главорез, преди дори да успее да получи предизвестие, като го праща на земята, преди да пъхне куршум между очите на задника с вонящия одеколон. Трупът се свлича върху мен, мъртвата му тежест притиска тялото ми към мръсния под. Кръв блика по мен, оцветявайки дрехите и кожата ми, заедно с парчета мозък. Миризмата е зашеметяваща и аз трескаво се боря да обърна глава, точно навреме, за да повърна. Боже мой. Боже мой. Ще умра. Тази вечер ще умра. Смъртта се вкопчва в кожата ми, притискайки ме в горещите си течни ръце. В очите ми е… на езика ми. Изисква да бъде усетено и почитано.
Силни ръце ме изтръгват от локвата кръв и собствените ми съдържание на стомаха, бързо ме завлича по-дълбоко в магазина и оставя размазана червена следа. Между грохотните
пукания на стрелба, гледката и миризмата на кръв, покриваща ме от главата до петите, и жестоката болка в смутените ми черва, аз съм дезориентиран. Шокът и паниката сплотяват раздразнените ми сетива и правя единственото, което мога. Това, което трябваше да направя в момента, в който вратата иззвъня преди минути, последвано от аромата на евтин одеколон. Крещя с целите си дробове като лунатик, разкъсвайки гласните си струни като опустошени ленти. Дори не знам какво говоря или дори защо крещя. Аз съм отвъд разума, отвъд чувството на нещо друго освен силен страх. Истерията е всичко, което знам.
Ударът идва преди дори да го видя, камо ли да го предотвратя. Разтърсва черепа ми само за миг, преди тъмна тежест да ме прати в забвение. Точно преди да ме завладее напълно, вдигам поглед, за да се взра в два басейна от сива лунна светлина. Тогава всичко блести, преди да се замъгли в черно.

Назад към част 1                                                                         Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!