РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 8

Глава 7

Опитвам се да се преструвам на незаинтересована, когато Лили влиза с прясна храна, вдигащите се облачета пара излъчват вкусни аромати на подправки и разтопено масло.
– Очакваш ли да ям това? След като ме отрови? – Оглеждам храната подозрително, мразя пристъпите на глада, които ме пронизват от корема ми.
– Дрогирана, не отровена. Въпреки че Каин не би възразил срещу последното. – Тя пое дъх и завъртя очи. -Безопасно е. Виждаш ли?
Гледам със завистливи очи как Лили взима хрупкав зелен боб и отхапва.
– И как трябва да ям това? Печено пиле, кремообразно картофено пюре, зеленчуци на пара и руло за вечеря. Изглежда вкусно, сякаш някой се е погрижил много при приготвянето му. -Те обаче ми предоставиха само вилица, без нож, за да отрежа четвъртото парче пиле.
Лили изважда острие из зад гърба си, един от същите кинжали, които използваше за руския мафиот в магазина… преди три дни. С бърза маневра тя го потапя в месото на пилето. Той прорязва направо до чинията без почти никакво усилие, прорязвайки месото и костите, сякаш са захарен памук. преглъщам силно.
– Ето – усмихва се тя самодоволно. Тя грабва ленената ми салфетка, за да почисти острието от четири и половина инча и бързо го закрепва зад гърба си. Сякаш някога ще бъда толкова смела да се опитам да го отнема. -Яж
Поглеждам надолу към храната, представяйки си фантомни петна кръв, опетняващи месото. Вдигам хляба в компромис, натискайки го надолу в болното си, насинено гърло.
– Значи… вярно ли е? — пита тя, наблюдавайки ме напрегнато, докато вдигам вилицата си, за да набода зелен фасул глазиран с масло.
– Какво вярно ли е?
– За… Адриел?
– Дори не знам кой е Адриел. – поклащам глава. – Вашият приятел, Ел, е яростен лунатик. Казах му милион пъти, че нямам представа за кого или за какво говори.- Оставих вилицата си да дрънчи в чинията и се обърнах да я погледна, без дори да си направя труда да скрия гнева си. -Сериозно, всички вие сте шибани лунатици. Държиш грешния човек за заложник, но няма да ме пуснеш. Какво, по дяволите, искаш? Пари? Казах ти, нямам. Никой няма. Губиш си шибаното време.
– Ние не те държим за заложник – отвръща Лили твърдо. – Опитваме се да те защитим.
– Пазиш ме? – излезна ироничен смях. -Като ме упои? Да ме нападнат? Животът ми беше наред преди теб и твоят мъж. Появи се група неблагодарници и ме заключиха тук.
– Беше ли? – Лили повдига надменно вежди.
Не. Не беше.
– Това само ще се влоши. -Поклащам глава, отказвайки да й дам удовлетворението от моето безпокойство. – Колкото по-дълго ме държиш, толкова по-трудно ще ти е. Ти знаеш това. Така че, ако искате да пощадите приятелите си от изнасилване в затвора, просто трябва да ме пуснете.
– Знаеш, че това няма да се случи. И не бих позволила да те чуя да казваш това, ако бях на твое място.- Лили се усмихва категорично.
– Ел? Защо ме интересува какво мисли той? – Избутвам подноса с храна от скута си, твърде разгневена от звука на името му, за да хапна още една хапка. – Не ме е страх от него. Не се страхувам от никой от вас.
– А трябва – изсумтя тя.
– Кой изобщо е той? – Кръстосвам ръце пред гърдите си като раздразнено дете.- Защо му позволяваш да определя правилата тук?
Лили въздъхва и предпазливо се обляга на леглото, сякаш не я е грижа за света. Сякаш острие с размерите на ръката ми не е закрепено на гърба й.
– Ел, е… той е наш лидер. Той започна всичко това. Той ни събра. Той ни накара да повярваме, че има нещо по-голямо…много по-голямо от това, което ни казаха. Той ни даде надежда.
– И убиването на невинни хора е надежда? – премахвам, гадният вкус на отвращение, което нахлува в устата ми.
– Когато служи на по-голямото благо — да. Ние не убиваме, защото искаме, Идън. Убиваме, защото трябва. Ние сме призовани.
– И по някакъв начин ти беше призована да ме убиеш. Това не е въпрос.
– Първоначално, да.
– Но сега? – Усещам как кръвта се оттича от лицето ми.
– Сега… – с очи, насочени към тавана, тя безгрижно барабани с розово боядисаните си нокти върху плоския си корем. -Сега сме извикани за нещо друго. Нещо, за което не бяхме подготвени.
– И какви точно сте всички вие? – Навеждам се малко напред. Тя говори, казва ми неща, които могат да помогнат за бягството ми.
– Наричаме се Седемте. Ние съгрешаваме, за да може родът ви да намери спасение. Бързо – твърде бързо – тя обръща глава към мен, тези сини очи стават по-ярки, отколкото някога съм виждал. По устните й се разлива усмивка, извита злобна.
– Моят вид? -В главата ми минават дузина различни образи. Ужасеното объркване на лицето ми изглежда само я стимулира.
– Светът е едно зло, зло място, Идън. Пълен със злини, които не се виждат. Но ти вече знаете това.
– Какво си ти? – пак питам, мъчейки се да преглътна страха си.
– Нещо…- тя пренасочва погледа си към тавана, докато аз се вкопчавам във всяко издишване на дъха й, всяко мигане на преследващите й очи.
Кажи приличам на човек. Кажи любезно същество. Кажи човек.
– Нещо различно.
– Различна като …? – Част от мен не иска да знае, но друга част от мен трябва да знае.
Без предупреждение Лили се изправя с едно бързо, гъвкаво движение. Вече дори не се опитва да се преструва. Тя се усмихва на очевидния шок, изписан на лицето ми.
– Оставям, Ел, да ти каже. Сега си негова.
– Какво… Негова? -заеквам аз. Но преди да успея да получа отговор, тя взема подноса пред скръстените ми колене и се обръща, за да си тръгне. Когато тя отвори вратата, аз почти изскочих от кожата си.
Той стои сякаш е направен от камък — нечуплив, непроницаем. Изкован от земята и елементите й, но той се движи в сянка. Тъмнината се влива в страхотната му фигура, обвивайки
широките му рамене, оформени ръце, мускулести гърди. Сребърни очи ме поглъщат, изучавайки издигането и падането на гръдния ми кош. Съзерцавайки моята крехка смъртност. Обгръщам коленете си с ръце, надявайки се, че това ще му попречи да види как сърцето ми ще излезе от гърдите ми.
– Лека нощ. – забавно гука Лили, преминавайки покрай него. Бях забравила, че е там.
Той влиза в стаята и затваря вратата след себе си, заемайки затвореното пространство с масивното си присъствие. Всяка крачка към мен е откраднат дъх, не знам какво да правя. Какво да кажа. Този човек… това чудовище… ме брутализира. Прокле ме. Заплашваха да ме убият. Той е животно, което чака да удари и като се има предвид нечестивия блясък в погледа му, аз съм любимата му плячка.
Той се приближава до тоалетката, взема пакет дрехи и без да каже дума, влиза в свободната си баня. Веднага щом чух течащата вода, се откъснах от леглото, а крайниците ми трепереха неудържимо.
Какво прави той тук? Какво иска от мен? Мисълта за него гол и мокър само на няколко крачки от мен ме отвращава. Толкова арогантен, сигурен, че ме държи в ръцете си. Опитвам вратата. Разбира се, заключена е. С треперещи пръсти потупвам предницата на панталоните си, усещайки металните зъбци на вилицата под колана на панталона. Лили беше твърде заета да бъде самодоволна, че дори не забеляза, когато изнесе подноса. Тъй като не мога да проникна в ума му и да го накарам да ме пусне, ще трябва да се измъкна оттук. Трябва да съм умна. Да спечеля доверието му. Да го накарам да мисли, че ще сътруднича. Той трябва да има слабост. Може би този Адриел е това от което се нуждая. Сега трябва да разбера кой и какво е Адриел и да го използвам срещу него.
Поемам дъх, когато чух, че водата спира. Трябва да пазя мисълта си. Ако искам да живея достатъчно дълго, за да се махна оттук, не мога да рискувам да допускам глупави грешки.
Вратата се отваря, изпращайки облаци пара в спалнята. Ел излиза с нищо повече от черни спортни панталони, златистата му, украсена с мастило кожа, хлъзгава от измамни капчици вода. Малка бяла кърпа обгръща врата му, достигайки тъмната мокра коса, вързана на тила му. Босите крака се плъзгат през стаята до леглото.
– Какво правиш? – питам аз, а тревога стиска гласа ми.
– Лягам да спя.
– Тук? – чувам се да крещя.
– Да. И ти също трябва. Утре започваме.
– Започваме какво?
Той не отговаря, просто повдига завивката и плъзга мускулестото си полуголо тяло под чаршафите. Чаршафи, на които съм спала, плакала. Чаршафи, които ухаят на чист памук, зимен дъжд и ароматен дим.
– И къде точно очакваш да спя аз? – питам шокирана.
– Където пожелаеш, Идън. – Той изпуска тежка въздишка от досада.
Сърцето ми се блъска при звука на името ми, когато докосва устните му, плъзга се по езика му. Няма как да спя с него в тази стая, камо ли в това легло.
С повече сила, отколкото е необходимо, грабвам една възглавница и я хвърлям в ъгъла, който е най-отдалечен от него. Той иска да бъде задник и да ме кара да се чувствам още по-неудобно, добре. Няма да го моля за услуги.
– Не е нужно да правиш това – изсъсква той през стиснати зъби.
– Предпочитам да спя на твърдия под, отколкото да съм някъде близо до теб – изплюх аз.
– Добре. Подхожда ти.
Той посяга през леглото, през пространството, което беше оставил за мен, и гаси светлината. Чувам как въздиша, освобождавайки напрежението си в заредения въздух. Неохотно се отпуснах на възглавницата, студената земя захапа гърба ми през плетената материя на пуловера ми.
Минутите минават, но очите ми остават широко отворени, нащрек. Слушам дишането му и чакам да стане тежко от изтощение. Може би трябваше да приема предложението му. Щеше да е по-лесно да забия вилицата в юголарната му вена веднага щом заспи.
– Съжалявам – казва той тихо, а думите отекват в обгръщащия го мрак.
– Какво?
– Съжалявам. За това, че те нараних. В магазина и… тук. – Не пропускам острия ръб на думата „съжалявам“, сякаш не е свикнал да го казва. Или да го чуе.
– Добре съм – лъжа аз.
– Не, не си добре. Не трябваше… – Не мога да го видя от мястото си на пода, но си представям как веждите му се събират от разочарование. -Не трябваше да правя това. Лесно е да забравя себе си. Жребият е… на моменти зашеметяващ.
Завъртам очи. Човекът е изключен от шибания си отбор. Той е убиец. Защо морално корумпирано чудовище като него изобщо се интересува?
– Просто исках да знаеш – казва той, отговаряйки на мълчаливия ми въпрос. — Това… съжалявам.
Не удостоявам глупавото му извинение с отговор. Той не заслужава прошката ми.
***
Стискам студената назъбена стомана в дланите си, усещайки острието по чувствителната си кожа. Възхитително остро е. Достатъчно остро, за да премине през месото и костите, като през разтопено масло. Влагата се събира между бедрата ми при мисълта за предстоящото насилие. Звукът на упорито сухожилие, което се разкъсва на парчета. Топлината на прясна кръв, как бълбука по ръцете ми. Гледката на светлината, когато изчезва от очите им, лицата им оставаха замръзнали и бледи.
Той ще бъде толкова доволен. Толкова съм щастлива от това, което направих за него.
За награда той ще ме чука сред труповете, докато те гледат с мъртви, ужасени погледи. Ще се поклоня пред олтара на неговата дебела дължина, пеейки му хвалебствия, докато той ме поставя в подчинение. Той ще нарисува руни от кръв по голия ми корем, зърната ми, дупето, между бедрата ми.
Но първо ще ги накарам да крещят толкова силно, че устните им да се разцепят. Ще ги накарам да се задавят с плюнка и жлъч, докато ги разрязвам и разливам вътрешностите им. Ще го направя бавно, толкова бавно, че ще молят за смърт. Толкова бавно, че ще го наблюдават до последната секунда.
Той ще се гордее с мен. Господарю. Господарят ми.
*
Бъркам до съзнание, заобиколено от топлина. Разцепващ ушите, животински писък пронизва нощта, разкъсвайки я широко в черната шир, пълна със сребърни звезди. Не, не звезди. Очи. И няма заклано животно. Крясъкът идва от мен.
– Ш-ш-ш-ш-ш – прошепва Ел, притискайки ме здраво към голите си гърди. -Няма проблем. Ти си добре. Това беше просто сън.
Той ме притиска, блокира ме от ужасите, проявени в ума ми. Шепнейки нежни думи на утеха в сплъстената ми от сълзи коса. Неговият аромат на изгоряла земя и среднощен жасмин ме обгръща, задушавайки ужаса зад клепачите ми, угасвайки страха ми. Изглеждаше толкова истинско, толкова ярко. Усещах миризмата на кръвта, която се стичаше в краката ми. Можех да чуя отчаяните им молби за милост. И го усещах в себе си, как ме наказва, чука ме в блажена забрава.
– Това беше просто сън. Свърши се. Сега те имам, тук си.
Думите на Лили отекват в главата ми, зареждайки прокламацията на Ел, с различно значение. Сега си негова. Не знам какво означава всичко това. Всичко, което мога да разбера в
този момент, е неговата знойна жега. Неговият успокояващ глас. Гладката му, мраморна кожа до бузата ми. Някъде в далечния ъгъл на съзнанието си си спомням, че трябва да го мразя. Трябва да се страхувам от него. Но сега се страхувам от съвсем друго. Страхувам се от себе си.

 

Назад към част 7                                                                      Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!