Глава 13
Не очаквам да видя Луцифер да седи на дивана в хола с книга в ръка, но голяма част от мен изпитва облекчение, че е така. Готова съм да разкажа за всичко – съня, думите, изписани върху замъгленото огледало, Легиона, но решимостта ми се разсейва, когато си спомня какво се случи между нас само преди няколко часа.
– И така, просто ще стоиш там и ще ме гледаш? Или има някаква причина за твоето страховито преследване?
Пренебрегвам лекомисления му тон и заемам мястото срещу него. Той все още не вдига поглед от книгата си.
– Имах сън.
– Не е глупост, надявам се
– Мечта за Легион. – Признавам шепнешком.
– Е, това не е толкова вдъхновяващо, колкото историите на д-р Кинг.
Обръщам очи. Той е в настроение, но аз нямам време за цинизма му. Всеки друг ден бих се съгласила с него. Но след това, на което току-що станах свидетел, и след това, което споделихме снощи, нямам търпение за остроумни закачки.
– Бях в една болница. Но този път Многото… те знаеха, че съм там. Не бях просто свидетел на последствията. Бях в него. Сякаш всичко се случваше в реално време и аз бях една от жертвите.
Накрая той затваря книгата, но изражението му е отегчено.
– И откъде знаеш, че са усетили присъствието ти?
– Защото проникнах в неговото съзнание.
Думите му са резки, но лицето му не издава нищо.
– Ти шибано луда ли си? Те можеха да те убият. Или да те превърнат в шибан зеленчук.
– Но не го направиха и аз успях да намеря Легион. – Придвижвам се до ръба на мястото си, надявайки се да усети спешността ми. – Той все още е там, Луцифер. Все още е жив.
Той си поема раздразнено дъх.
– И откъде знаеш, че е той?
– Защото го видях. Докоснах го. Аз… го целунах. – Устните ми все още горят от спомена за него и рефлексно доближавам пръсти до устата си.
– Е, колко хубаво за теб.
Луцифер отваря книгата си и продължава да чете. Но за негов лош късмет, аз не се отказвам толкова лесно.
– Луцифер, изслушай ме. Трябва да направим нещо – сега. Той умира. С всяка секунда, която губим, още малко от него изчезва. Не му остава много време. А сега, когато имаме следа, трябва наистина да съсредоточим всичките си усилия, за да го намерим. – Вдигам лаптопа на огледалната масичка и го включвам. – Знам, че съм била в болница, но не знам къде. Нямаше никакви отличителни знаци, но си спомням строгите бели стени…
– Като всяка болница в САЩ? Нека предположа, че имаше и болнични легла. Може би един или два термометъра.
– Можеш ли да бъдеш сериозен за секунда? – Отсичам, като потупвам клавишите, за да отворя Google. – Направих списък на всички смъртни случаи, които можем да свържем с Многото или поне с демони, убиващи от тяхно име. Изглежда, че те правят път от Ню Йорк, където намерихме първия, и бързо се придвижват на юг. Какво ще стане, ако последваме тази следа и потърсим болници не много далеч от последното убийство?
– Разбира се. Дай ми да събера сили да се презаредя и ще бъда веднага при теб.
– Какъв ти е проблемът? – Избухвам, като вдигам поглед от компютъра. – Ти си този, който каза, че ще ми помогнеш да го намеря.
– Да, ама аз казвам много неща – промърморва той. – Освен това ти си се сблъскала с Многото само подсъзнателно. Наистина ли си мислиш, че няма да направят бъркани яйца от мозъка ти, ако опиташ тази глупост лично? Не бъди глупава, Идън.
Челюстта ми е напрегната, докато отговарям:
– Не съм глупава. За разлика от теб искам да бъда активна, вместо да си седя на задника и да чакам нова вълна от пресен ад да ни намери.
Луцифер свива рамене.
– Е, аз съм привърженик на пресния ад, а не на еднодневния.
Никъде не стигам с него, а и нямам намерение да обикалям в кръг цял проклет ден, докато той изкарва пръчката от задника си, трябва просто да го зарежа. Ако той не иска да помогне – добре. Но няма да му позволя да се държи с мен като с идиот заради нещо, за което нямам спомен.
– Уау. Знаеш ли, мислех, че можеш да бъдеш възрастен по този въпрос. Разбирам те – снощи направихме огромна грешка, нещо, което знам, че не можем да върнем назад. И ако съм те наранила по някакъв начин, съжалявам. Но поне си мислех, че си достатъчно загрижен за брат си, за да загърбиш дребнавостта си засега.
Този път, когато книгата щракна затворена, по гръбнака ми преминава ледена тръпка.
– И това е първият ти проблем. Мислиш си, че ми пука – изплюва Луцифер, а всяка сричка е малък кинжал в опустошената ми душа. – Толкова силно искаш да видиш някакво подобие на добро в мен – точно както си видяла в Легиона – че забравяш един важен факт. Аз съм шибаният дявол, Идън. Аз не съм твоят скъпоценен Ел. Няма да връхлетя върху благороден жребец и да спася света. Няма да се държа така, сякаш слънцето залязва и изгрява върху задника ти, само защото си доста хубава. Имал съм много прилични компаньонки, Идън. И познай какво? Забравих всички тях, точно както ще забравя и теб. Престани да си внушаваш, че имам някакви вътрешни изкупителни качества, за да се чувстваш по-добре, като ми смучеш пениса. Аз не съм той. Не съм гаджето ти. Аз не съм нищо за теб. Така че прости ми, че не се възползвах от възможността да се пожертвам с надеждата, че ще ме чукаш отново. Ял съм вагината ти. Това беше първият и единствен път, в който ще ме поставиш на колене.
Седя там, без да мигна. И макар че би трябвало да изпитвам ярост от злобните му думи, единственото, което мога да изпитвам, е… тъга.
– Ти не искаше да кажеш това – прошепвам аз.
Той се смее презрително.
– Чуваш ли се сега? По колко начина трябва да го кажа? Не ми пука за разбитото ти сърце. В секундата, в която тази малка мисия стане неизгодна за мен, аз си тръгвам. И нека ти кажа, че това време е близо.
– Не вярвам в това. – Гласът ми е тих. Почти толкова жалък, колкото той се опитва да ме накара да се почувствам.
– Тогава ти наистина си глупава.
Поклащам глава, борейки се с гневните сълзи. Мразя да го казвам, но бях започнала да му се доверявам. По дяволите, дори бях започнала да го харесвам, вероятно повече, отколкото би трябвало. Последните няколко дни бяха ад без Легион, но ако нямах Луцифер до себе си, не знам какво щях да направя. Той ми показа доброта и наистина му повярвах, когато каза, че безопасността ми е негов приоритет. За пореден път бях заблудена от вълка в овча кожа. И вината за това е само моя. Позволих си да мисля, че той е нещо повече от егоистичен, самовглъбен козел. Позволих си да повярвам, че той наистина може да ми бъде приятел.
Аз наистина съм глупава.
Той ме изигра, а аз повярвах на красивите думи, прикрепени към красивото лице. И сега съм заклещена тук, на неговата милост, докато любовта на живота ми буквално се самоубива, за да се върне при мен.
Майната му. Ако той не иска да ми помогне, тогава добре. Ще си свърша работата, със или без неговата помощ.
Скачам на крака и се връщам в определената ми спалня, за да си взема нещата. Когато се появявам само след няколко минути с безредно опакованата си чанта, откривам, че Луцифер е продължил да чете, сякаш нищо не се е случило през последните пет минути.
– Къде отиваш? – попита той, въпреки че тонът му беше незаинтересован.
– Какво ти пука? – Отивам до минибара и натъпквам в джобовете на суитчъра си колкото се може повече скъпи закуски. Мълчаливо го предизвиквам да каже нещо по въпроса.
– Не ме интересува. Не наистина. Но си помислих, че ще ти е интересно да знаеш, че Николай е на път да дойде. Виждаш ли, това, че не ме виждаш да се втурвам тук, размахвайки оръжие, не означава, че не правя ходове. Аз играя шах, а не дама. И всеки ход, който правя, е, за да защитя царицата си. Добре би било да запомниш това.
– И в това е проблемът, Луцифер. Ти все още играеш игри. Би ли те убило, ако за разнообразие просто бъдеш истински с мен? Да престанеш с всички тези глупости с двойно значение и да бъдеш честен?
Той се смее половинчато.
– Бях честен с теб. Ти просто не си спомняш.
Той се изправя на крака и грациозно прекосява стаята до вратата. Чува се почукване точно когато ръката му докосва дръжката на вратата.
– Това не е свършило – мърморя, преди той да завърти дръжката.
– Никога не е.
Трябва да призная, че съм толкова облекчена да видя Нико, че цялото ми голямо, драматично излизане е оставено на заден план. Изглежда обаче, че Луцифер не се чувства по същия начин.
– Какво, по дяволите, си направил? – изръмжава той, достатъчно силно, за да може тембърът му да се усети под краката ми.
Поглежда към коридора, после се обръща обратно към мен и откривам, че очите му са искрящи от дива ярост. И още нещо. Поглед, който не съм виждала от онзи ден в кафенето, когато стояхме рамо до рамо, застинали в шок, наблюдавайки последиците от тероризма в чужбина.
Вбесен, Луцифер се отдръпва встрани и набързо маха на Нико да влезе вътре. Едва когато виждам кой върви след него, започвам да разбирам състоянието му на ужас.
Тъмният крал и кралицата са също толкова красиви и ефирни, колкото си спомням, докато се разхождат ръка за ръка, а аз изведнъж ставам несигурна в собствения си разчорлен вид. Дориан е облечен в тъмен костюм, а движенията му са плавни като вода. Океански сините му очи веднага ме намират и макар да не се усмихва, нещо в погледа му омеква, когато попада върху мен. Габриела е съвършената картина на естествена красота и грация в черен панталон и прилепнал пуловер, а дългата ѝ вълнообразна коса е разпусната по гърба. Минимален грим и бижута, но въпреки това тя има излъчването на кралска особа, каквато е в подземния свят. Докато изражението на съпруга ѝ е много по-сдържан, тя ми се усмихва с лекота, преди да напусне страната му и да дойде да ме прегърне.
– Толкова е хубаво да те видя, Идън.
Преглъщам през буцата в гърлото си и я стискам в отговор, объркана от този внезапен прилив на емоции. Едва я познавам, но в Тъмната кралица има някаква топлина, която ме успокоява. Чувствам я в известен смисъл като семейство, като се има предвид колко много ми е разказвал Нико за нея. И ми показа толкова много доброта, когато отчаяно се нуждаех най-много от нея. Тя е чудак като мен – отвратително същество, което не принадлежи само на един свят. Това е нещо, което останалите не могат да разберат напълно.
Но за съжаление щастливата ни среща е прекъсната с ухапването от темперамента на Луцифер.
– Какво, по дяволите, Николай? Защо тя е тук? Как можеш да я доведеш тук, от всички възможни места? – ядосва се той и сочи с ръка към Габриела.
Почти едновременно Дориан и Нико пристъпват напред, с широки стойки и свити юмруци отстрани. Габриела застава до мен и ме хваща за ръка.
– Тя е моето семейство – изсумтява Нико, а тонът му е студен като лед. – Светът се разпада на пух и прах, а ти си мислиш, че няма да ги имам до себе си? Габриела настояваше да помогне на Идън, защото така правят добрите приятели, по дяволите.
– И където отива кралицата ми, там отивам и аз – добавя Дориан също толкова ледено.
Разочарован, Луцифер прокарва пръсти през косата си. Ръката ми изтръпва.
– Не разбираш – започва той и поклаща глава. – Никой от вас не разбира. Тя не може да бъде тук. Защото ако е, това ще…
– Какво? Какво би могло да се случи? Ти се държиш нелепо, Луцифер – осмелява се Нико.
– Ти не знаеш какво означава това. – Отсича Луцифер. – Ти ми каза, че е в Скотос, далеч от Идън и всички апокалиптични гадости, които се случват тук. Бях се справил с това. Докато тя стои далеч, можех да се опитам да овладея проблема. Можех да го предпазя от по-нататъшна ескалация. А сега… гадно.
Добре, сега се притеснявам. Луцифер не се притеснява. Той не си изпуска нервите пред компания. Той буйства, но винаги е много добре е контролирал думите си. Но като го виждам толкова разтревожен, почти изнервен, знам, че това не може да е на добре.
– Защо не седнем? – Предлагам му меко, надявайки се да разведря обстановката достатъчно дълго, за да може той да подреди мислите си. – Мога ли да донеса на някого нещо за пиене?
Опитвам се дискретно да изпразня джобовете си от откраднатите закуски на мокрия бар, след което взимам няколко чаши. За щастие в стаята винаги изглежда има достатъчно алкохол. А това определено изглежда като повод за алкохол.
– Ще помогна – предлага Габриела, преди да присвие двуцветните си очи към Луцифер. Когато сме достатъчно далеч от мъжете, настанили се на диваните, тя се обръща към мен.
– Добре ли си? – прошепва тя.
Претеглям думите ѝ, преди да отговоря.
– Добре съм. Той не ме е наранил.
– И му имаш доверие?
Не искам да ѝ кажа истината, макар да знам, че тя я усеща в колебанието ми.
– За това, за което ми е нужен.
Тя кимва и се съсредоточава върху наливането на уиски в чашите.
– Кажи думата и аз ще те взема с нас. Ще изчезнем, преди той да забележи какво се е случило. Можеш да избягаш от всичко това. Можеш да имаш живот, Идън – семейство.
Обръщам се към нея с малка усмивка.
– Благодаря ти. Наистина. И ако нещата се обърнат наопаки, може би ще се съглася. Но засега… съм добре.
Тя кимва отново, отвръщайки на искреното ми чувство.
Присъединяваме се към срещата във всекидневната, като поставяме чашите на масичката за кафе. Луцифер взема своята и я изпива на една глътка.
– И така, бихте ли искали да обясните защо сте на път да преминете една много ясна граница, която може да завърши с ненужно кръвопролитие? – Пита Дориан след няколко удара на сърцето ми. Той отпива глътка уиски, а погледът му е непоклатим.
Луцифер го поглежда, но не оспорва думите му. Дориан е крал – кралят. И макар че Луцифер може да владее злите мъртви, той със сигурност няма юрисдикция, когато става въпрос за Тъмните, вид елементарни магьосници и вещици, създадени от Бога. За всички намерения и цели те са на равни начала.
– Това, което големият ми брат иска да каже, е: „Защо, по дяволите, си губиш ума заради присъствието на жена му?“ – Николай се намесва. – Познавам те, Луцифер. Може да си мислиш, че си достатъчно добър актьор за своите подмазвачи и последователи, но аз знам достатъчно за теб, за да разпозная кога си притеснен. А ти, Луци, си притеснен. Така че престани с глупостите. Кажи ни какво не е наред.
Луцифер поклаща глава, челюстта му е заключена достатъчно здраво, за да се счупи костта.
– Ако има проблем, мога да…
Дориан вдига ръка и прекъсва Габриела. Но не по пренебрежителен начин. По начин, който казва, че не е нужно да ходи никъде. И със сигурност не е нужно да се обяснява.
– Иска помощта ми – започва Нико. – Повика ме тук, въпреки че твърдеше, че съм свободен. Така че обясни. Поне това ми дължиш.
Луцифер се изправя и се отправя към бара, за да долее питието си. Всяко око следи леките му движения в очакване да се появи другата му страна.
И тогава това се случва.
– Ако тя е тук, това означава, че времето ни изтича. Присъствието ѝ не е просто съвпадение. То е съдба.
– Тя си има име – изпъшка Габриела, а гласът ѝ се носи с авторитет. – Не говорете за мен, сякаш не седя тук. – Както Дориан е крал, така и тя е кралица. И ако си спомням правилно, много по-могъща от съпруга си.
Луцифер кимва бавно и заема мястото си, преди да предложи:
– Извинявам се. Но ще трябва да разбереш, че пристигането ти не е добре дошло. Не заради това коя си, а заради това, което си.
– Какво точно имаш предвид? – пита Дориан. – Знаем каква е тя – наполовина Тъмна и наполовина Светла. Какво значение има за теб нейното родословие?
– Не ме интересува нейното родословие, не точно. Виждаш ли… съпругата ти е една от Първите, което означава, че тя е първата от своя вид. И поради този уникален факт тя е прокълната с огромна сила, която дори не може да контролира. Тя дори не го осъзнава.
– И има ли нещо общо това с факта, че – о, не знам – Легионът е обладан от орда зли души?
– Не знам. – Нико се намесва. – Да не говорим за пристигането на Конниците на Апокалипсиса, което е доста голям проблем. При всичко това, което се стоварва върху този свят, как, по дяволите, си по-загрижен за това какво представлява Габриела? Какво общо има тя с всички тези неща?
Изражението на Луцифер е мрачно, когато той промълвява:
– Всичко. Тя има всичко общо с това.
Сенчестият му поглед докосва всеки един от нас, а рядкостта на уязвимостта му е толкова стряскаща, че задържам дъха си. А когато той заговаря, все още не успявам да го освободя.
– Четиримата конници са активирани, поради което Габриела не може да бъде тук. Защото Ездачите изобщо не са мъже. Те дори не са непременно въплащение на злото. Те са жени – Първите жени. А Тъмната кралица току-що е изсипала дъжд от ужас в Европа, убивайки хиляди мъже, жени и деца. Габриела е Война.
Назад към част 13 Напред към част 15
