С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 2

Глава 1

Възлюбени, не отмъщавайте за себе си,
а дайте място на мира, защото е писано:
Мое е отмъщението, Аз ще се разплатя, казва Господ.

Отмъщението е Мое.
Това е така, все още, за много дълго време.
Казах си да не забравям да дишам, въпреки че усилието да прокарам въздух през възела в гърлото ми ме болеше. Трябваше да се заема с опаковане на багажа за пътуване, от което нямах намерение да се връщам. Или можех да се върна към старите си навици – да удавя презрението си в една пета алкохол, преди да изплача упорити, безполезни сълзи във финото копринено спално бельо, сякаш това щеше да помогне с нещо, за да пренапише грешките, изсипани на чикагския паваж.
Но аз не направих нищо от това.
Честно казано, дори не мисля, че вече знам как да го направя.
Затова седя тук. Броя всички начини, по които мога да умра от ръцете на демона, когото обичам.
Рецитирам мислено как бих могла да го убия точно преди да ме разкъса бавно крайник по крайник. Или може би ще прояви милост, разкривайки проблясък от разбитата си човечност, и ще ме постави в мъгла от червена пара, преди страхът и агонията да се появят.
Така или иначе нищо от това няма значение. Защото имах само една задача, която трябваше да изпълня, преди да поема плашещата ръка на Смъртта и да я последвам към ужасяващата си съдба. Същата задача, за която бях създадена. А провалът не беше опция.
Легионът на изгубените души ще унищожи нашия свят и всичко в него. И за да го спра, трябва да се превърна в това, за което съм създадена. Трябва да бъда точно това, на което Уриел бе заложил, когато е посадил семето на отмъщението в утробата на майка ми и е покълнало най-висшето оръжие.
Без сълзливи сбогувания. Никакви прокламации за несподелена любов. Те бяха запазени за безпомощните човешки момичета, които имаха привилегията да се разхождат в блажено неведение, без да знаят за ужасите, които дебнеха в откраднатите кожени костюми.
Не мога да реша кое би ме наранило повече: да бъда убита или да убия него. Може би това ще стане толкова бързо, че дори няма да го усетя. А може би ще го проточи и ще използва последните си мигове на земята, за да ме осакати и измъчи. А може би агонията, която усещам в момента, докато седя тук с юмруци, свити толкова силно, че по ноктите ми има капки кръв от дланите ми, е толкова лоша, колкото е възможно. Защото тази болка… няма начало или край. Няма светлина, която да ми покаже пътя. Само безгранично страдание, което се врязва толкова дълбоко в съзнанието ми, че дори не мога да крещя.
И все пак не издавам нито звук, не помръдвам, не плача. Сякаш съм забравила как да обработвам болката. Тя е там, но сякаш съм претръпнала към нея, сякаш е станала твърде голяма и се е разпространила твърде дълбоко в мен, така че нервните ми окончания са се обезчувствили. Или може би това, което чувствам, е нещо толкова далеч от обикновеното страдание, че умът и тялото ми са се изключили в опит да спасят това, което е останало от мен. Сърцето ми бие, но само по необходимост. В него нямам никаква цел. Няма друга причина да съществува в кухината на гърдите ми, освен да изпомпва кръв през пребитото ми и разбито тяло. Това и единствената шибана причина, поради която изобщо още съществувам на тази земя.
Отмъщението.
Някой щеше да плати за това, което се случи с моя град, с моя народ, с моята майка. И независимо дали този някой беше Серафимът, или дори демонът, заради когото се бях унижавала отново и отново, той щеше да плати с последния си дъх.
Бърша отдавна засъхналите сълзи и поглеждам надолу към малкия арсенал върху покривката на леглото. С оръжията, които бях събрала, можех да нанеса сериозни поражения, а за да увелича ефективността им, всеки куршум и всяко острие са натопени в ангелска кръв. Но дори и с миниатюрния тайник и способностите ми за пречупване на волята – любезно предоставени от скъпия стар татко, архангелския козел, който ме създаде – липсва едно нещо. Изкупителят, най-свещената реликва на Седемте и единственото нещо, което е гарантирано достатъчно силно, за да свали един серафим. Видях как това се случи само преди часове, когато Легион сграбчи Рафаел, използвайки го като ангелски щит секунди преди върхът на острието да се впие в собствените му гърди. Ножът беше известен с това, че убива демони. Това ново разкритие, че той е смъртоносен и за ангелите, дори за най-силните, най-смъртоносните от тях, е промяна на играта за всички замесени страни. Никой не е в безопасност. Най-вече, не и останалите Серафими.
На вратата ми се чува бързо потропване, но аз го пренебрегвам. Знам кой е той. Усещам го – усещам го. Ароматът му полепва по невидимите прахови частици във въздуха – чувствена отвара от цветове на беладона и сурова страст. И всяка прашинка, която се носи из стаята, за да затанцува върху кожата ми, е заредена с електрически ток, който почти изсвирва при контакт. С всяко вдишване навътре усещам вкуса на остатъците от целувката ни – захарен памук, морска мъгла и нощ – и се връщам на върха на виенското колело в Navy Pier. Просто едно момиче от грешния край на града, което си е откраднало няколко мига необременено блаженство.
Прехапвам устните си, за да не изтръпна. Всичко в Луцифер е еротично, а аз го мразя. Не само заради начина, по който тялото ми реагира на неговото, но и защото дори когато наистина искам да открия искрица доверие в тези виолетови, искрящи очи, той не спира да доказва, че несъмнено е зъл. Красив, харизматичен и изтънчен, но в същността си зъл.
А той е всичко, което имам.
Още едно почукване и чувам как той леко прочиства гърлото си от другата страна на вратата – нищожен, но очевиден знак за неговото разочарование. Сигурно наистина го вбесява, че го карам да чака, особено когато може да се появи пред мен по магически начин чрез каквато и да е зла магия, която притежава, или може би тази шибана игра на котка и мишка го възбужда – аз му казвам да се маха при всеки удобен случай, а той само използва думите ми, за да подхрани извратеното си увлечение по мен. Не го разбирам. Той искаше точно това – да се разделим с Легиона. Защо тогава ми предложи да ми помогне да го намеря?
Да го убия? Не вярвам в това. Имал е повече от достатъчно шансове да го ликвидира, но благодарение на братската връзка, която никой от тях не може да отрече, не го е направил.
За да го спаси? Това би означавало, че има шанс Легион да бъде спасен. След онова, на което всички станахме свидетели – Легион заби Изкупителя в сърцето на Джин, преди да разкъса десетки обладани от демони цивилни – е повече от очевидно, че Легион е отвъд изкуплението. И колкото и да ми се иска да опитам, може би не е останало нищо, което си струва да бъде спасено.
Човекът, когото обичам, е мъртъв. Всички ние гледахме с очи изпълнени с ужас, как той изчисти човешката си същност и се превърна във въплъщение на смъртта и разрушението. Зло толкова голямо, че дори самият Дявол стоеше в застинал ужас, докато брат му си проправяше път през Грант Парк.
Вдигам тежкото си, изтощено тяло от леглото и прекосявам стаята до вратата. Но преди да завъртя дръжката на съдбата си и да пусна дявола да влезе, си поемам дълбоко дъх, опитвайки се отчаяно да прогоня натрапчивите образи, които проблясват в съзнанието ми всеки път, когато си позволя да изпусна решителността си.
Преминала съм през буквалния ад. Но последните двайсет и четири часа ме изпитаха по начин, за който не съм подозирала, че е възможен. Разпъна ме прясна и окървавена и ме остави отворена за съвсем ново царство на ужаса – Падналото царство – което не би трябвало да се нашепва дори в кошмарите. И сега, след като прахът се е уталожил и адреналинът е спаднал, не мога да си позволя да ближа раните си и да се само съжалявам. Трябва да работя със съдбата, която ми е отредена. Дори това да означава да се пазаря с Дявола.
Отварям вратата с трясък, като не обръщам внимание на хитрата, крива усмивка върху чувствената уста на Луцифер.
– Имам нужда да направиш нещо за мен.
Виолетовите му очи пламват от веселие, а той облизва устни, сякаш усеща обещанието в думите ми.
– Здравей и на теб – изрича той.
– Говоря сериозно. Имам нужда да сключа сделка с теб.
– О? Каква.
Той прекрачва прага на вратата на спалнята ми, с ръце в джобовете на новите си панталони, а аз затаявам дъх. Присъствието му и без това е непреодолимо. Но това, че е толкова близо, достатъчно близо, за да забележа сините и зелените точици в погледа му, не е правилно. Чувствам се като предателка. Може и да замисляме смъртта на Легион, но това не означава, че не го обичам. Че всяка част от мен не ме боли от спомена за него в леглото ми и за мен в ръцете му. И ако се концентрирам много силно, все още усещам призрака му да пулсира в мен, с онова нечовешко сърцебиене, напомнящо крилата на колибри.
Луцифер се придвижва до фотьойла и внимателно вдига захвърлена дреха, нещо, което бях захвърлила при бързото ми опаковане. Разбира се, това е чифт оскъдни, черни дантелени бикини. Разбира се, по дяволите. Той повдига закачливо вежди и изпуска ниско подсвиркване.
– Не забравяй да ги опаковаш.
Извръщам очи.
– Ако си престанал да се държиш като дете, бих искала да обсъдим условията на нашата сделка. Освен ако не искаш да потърся някой друг. Сигурна съм, че наоколо тичат безброй демони, които биха били повече от готови да ми услужат.
Той едва помръдна. Почти не изпуска перфектната си маска на елегантност и безгрижие. Но аз го виждам. Лекото разширяване на ноздрите му. Свиването на очите му. Начинът, по който пълните му, почти женствени устни сякаш пребледняват. Той ревнува. И точно тази ревност ще трябва да използвам и манипулирам, за да се справя с това.
– Не е нужно да търсиш никой друг. Аз ще ти се отдам. – Казва го толкова гладко, сякаш присъствието му е подарък.
– Искам да знам, че ако се проваля… ако не мога да накарам себе си да го направя, ти ще спреш Легион. Без значение кого ще трябва да убиеш. – Без значение дали ще трябва да ме пожертваш.
Той поклаща глава от една страна на друга, претегляйки тежката ми молба. Току-що поисках невъзможното. Легион е негов брат – неговата кръв. Този, когото е обичал толкова много, че е подбудил свещена война, за да го спаси.
– Интересно. – Той вдига ръка, за да докосне с палец долната си устна. – А какво ще има за мен?
Повдигам брадичка, излъчвайки престорена решителност.
– Мен. Ще ме имаш.
– Ти… Ти сама ми се предлагаш. – Ъгълчето на устата му се свива съблазнително.
– Да.
Той ме заобикаля, описвайки кръг около скованото ми тяло, сякаш ме преценява за търг. Аз оставам напълно неподвижна. Дори не дишам.
– И защо си мислиш, че те искам? Какво те кара да вярваш, че ще рискувам собственото си съществуване заради едно обикновено нефилимско момиче?
– Защото ти вече го правиш – отвръщам уверено. – Никога не се колебаеш да ме измъчваш и да ми се подиграваш. Доставя ти удоволствие да ме гледаш как се гърча и да превръщаш живота ми в ад. Сега имаш възможност да го правиш винаги, когато ти се прииска.
– Но какво забавление би било това?
Издишам разочаровано.
– Губим си времето. Имаме ли сделка или не?
Луцифер свива рамене.
– Доста си си променила мнението. Мислех, че той е любовта на живота ти. Сърцето и душата ти. Самият кислород в дробовете ти.
Не обръщам внимание на подигравката му и отговарям честно.
– Понякога трябва да оставиш една рана да гние и да се разлага, преди най-накрая да разбереш, че бавно умираш.
Той кимва замислено, прибирайки сарказма.
– И така, какво се случи?
Поклащам глава. Ако знаеше… ако знаеше в какво съм се превърнала – в какво се превръщам – нямаше да ме разбере. Ако знаеше, че откакто сме избягали, съм се… променила. По начин, който не можех да разбера. Сякаш нещо си дойде на мястото, докато гледах как животът изтича от тъмните очи на Джин. Легион може и да беше този, който държеше острието, но аз му позволих. Колебаех се. Можех да го спра, но не го направих, надявайки се да стигна до него. А с кръвта му по ръцете ми не можех да се изправя пред себе си. Нямаше прошка за това, което бях направила. Седемте бяха рискували всичко за мен. Джин бе проявил доброта към мен, когато бях ужасена и сама. И ето как му се отплатих. Така показвах благодарността си за това, че ми дадоха чувство за семейство, което никога не съм имала и за което винаги съм жадувала.
Нямаше да се проваля отново. Това поне им дължах.
Този път щях да го направя както трябва. Това щеше да иска Легион, ако все още беше с нас. Нямаше да позволя на Мнозина да опетнят повече спомена за него. Това щеше да бъде моето възмездие, точно онова, което Легион бе търсил, когато създал Седемте. Може би по някакъв начин щяхме да го намерим заедно.
– Не мога да издържа повече – изричам малко по-силно от шепот. – Не мога да приема повече от тях. Каин, Феникс, Андраш, Лилит, Тойол… те вече загубиха толкова много. Домът им, градът им… – И всичко това беше заради мен. Преглъщам, преглъщайки трепета в гласа си. – А сега загубиха и Джин. Не мога да взема повече от тях.
– Те не са го загубили.
Поклащам глава.
– Ти го видя, Луцифер. Видя как Многото поеха контрола. Той си е отишъл.
– Не – отговаря Луцифер, като върти очи. Той пристъпва с лице към мен, оставяйки само около метър разстояние между нас. – Джин не е мъртъв. Той е жив, Идън. Едва-едва, но е жив.
– Какво? – Думата излиза набързо и усещам как лицето ми се нагрява от емоция.
– Той все още е жив. Каквато и синтетична ангелска кръв да е приготвил Феникс, тя действа достатъчно, за да го поддържа стабилен, поне засега. Но той не се лекува. Лекарите на Ирин не могат да го излекуват. И въпреки че бях достатъчно милостив да му дам малко от моята кръв… – Той подсъзнателно потърка едно петно над свивката на лакътя си. – Изглежда, че нараняванията на Джин са твърде големи.
– Но той е жив.
Луцифер забелязва надеждата, която блести в широко отворените ми очи, и поклаща глава.
– Не очакват той да издържи дълго. Дойдох тук, за да видя дали искаш да се сбогуваме.
– Но аз мислех, че ти каза…
– Това не е достатъчно, Идън. Ще е нужно чудо, за да го излекуваме. А ако състоянието на твоя свят е някакъв показател, Големият човек е прясно изчерпан от чукарите. Освен това Джин е демон.
– Но аз си мислех, че това е единствената причина, поради която държим Адриел жива! За какво друго, по дяволите, тя е от полза? – Изригвам, а гневът ми надделява над объркването.
Такъв беше планът: да спасим Адриел, в случай че се нуждаем от кръвта ѝ, за да спасим някой от Седемте. Тя стоеше там и гледаше как се развива касапницата, и не направи нищо. Играеше ролята на безпомощна девойка, докато за пореден път Легион беше изправен пред обвинения за престъпленията, за които и двамата бяха виновни. Тя можеше да се върне при Уриел и всичко щеше да приключи. По дяволите, можеше да каже истината за аферата си с Легион и нищо от това нямаше да се случи. Нямаше да има причина Легион да падне. Нямаше причина Уриел да дойде на Земята, за да задвижи плана си за отмъщение. След всичко, което беше направила, след всичко, което все още правеше, той все още я защитаваше. Той все още избираше нейния живот пред своя.
Пред моя.
Кръвта реве в ушите ми, съчетана със звука на бясното ми сърце, което се блъска в главата ми. То бие твърде бързо, толкова бързо, че не мога да различа къде свършва един удар и започва следващият. Почти като треперещо бръмчене. Огнен пламък завладява лицето ми и се спуска по шията ми, като се влива в корема ми. Юмруците ми треперят от двете ми страни. Не, не само юмруците ми. Цялото ми тяло. Тресе се от нуждата да ударя, да удрям, да унищожавам. Да освободя прилив на свещена светлина, толкова ярка и бяла, че да изгори очите от гнездата им на километри.
И си тръгнах.
През вратата на спалнята ми, надолу по коридора, препускайки по коридорите по-бързо, отколкото човешките крака биха могли да ме отведат. Толкова бързо, че дори гласът на Луцифер зад гърба ми затихна. И преди да успея да мигна или да си поема дъх, изритах вратите на клиниката.
– Къде е тя? – изръмжавам, оголвайки зъби. – Къде, по дяволите, е тя?
Шепата медицински сестри и техници, които се мотаят наоколо, не обелват и дума, но една от тях хвърля поглед към двойната врата. Аз вече летя през нея.
Ръцете ми треперят от освободената сила. Очите ми горят от не пролети, гневни сълзи. Но дори и през яростта си виждам всички тях, загледани в мен с различни нюанси на недоумение и… и ужас. Каин, Тойол, Андраш, Лилит и Феникс са се скупчили около леглото на Джин, всеки с ръка, протегната към неподвижното му, превързано тяло, сякаш се молят или му дават собствената си сила. А Адриел е до стената, дребното ѝ тяло е облечено в обичайното ѝ зимно бяло. Косата ѝ е перфектно оформена, нито един косъм не е на мястото си. Сякаш последните двайсет и четири часа дори не са се случили. Сякаш не ѝ пука за целия шибан свят. За неин късмет девствената ѝ рокля няма да остане бяла за дълго.
Успокоявам треперенето на ръцете си достатъчно дълго, за да изкарам от гърба си кинжал с ангелско острие, и преди тя да успее да изкрещи, острието остъргва гърлото ѝ.
– Можеше да го спасиш. Можеше да спасиш и двамата – изригвам.
– Идън, какво правиш? – пита някой зад мен. Не знам кой е и не ме интересува. Дори самият Бог не би могъл да пречупи волята ми.
– Правя това, което отдавна трябваше да бъде направено. Джин се нуждае от ангелска кръв. Чиста ангелска кръв, и то много. Вземи кофа. Скоро ще изцедя тази кучка.

Назад към част 1                                                                    Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!