С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 2

Глава 1
Легион

Във вените му течеше огън.
Разтопена лава, която изпепеляваше нервните му окончания и превръщаше клетките му в пепел, само за да може тези деликатни, микроскопични петънца да се реформират и да се поправят отново.
Не. Не цели. По-силни. Неунищожими.
Беше се превърнал в чудовището, което някога беше. Чудовището, от което се бе опитвал да избяга векове наред. Беше предал силата си, за да избяга от изгубените души, които го преследваха хилядолетия наред, служейки като негова лична орда от полтъргайсти.
А сега… душите го бяха намерили и бяха ядосани. Гласовете им бяха хор от яростни съскания, шепнещи съблазни на злото и касапницата. Кръв. Те молеха за кръв. И нямаше да се успокоят, докато тя не оцвети всеки сантиметър от влажните каменни стени на тази подземна гробница.
Страхът витае тежко и гъсто във въздуха, почти осезаем шлейф от мрак, който се върти около малката, трепереща фигура, облечена в дрипава роба с качулка.
– Какво направи? – Гласът му е леден като смъртта.
– Това е… това е истина – промълви жената, а думите ѝ едва се чуват. – Ти си той. Легионът на изгубените души.
– Какво си направила? – Всяка дума е, като удар с нож в треперещото тяло на жената.
– Аз те освободих. За да можеш да спасиш дъщеря ми. – Споменаването на изоставеното от нея дете освобождава ръмжене от устните му, стегнати над остри като бръснач кътници. Тя потръпва при вида им.
– Къде е тя? – Всяка дума разтърсва земята под краката ѝ.
Крехката жена успява да отговори:
– Той я взе. Обеща, че няма да я нарани, но… Светилището. Те я отведоха в светилището. – Чувство на спешност озарява мрачните ѝ очи. – Моля те, трябва да побързаш… преди той да я е убил! Няма много време.
Легион погледна към тежката бетонна врата, а свръхестественият му слух долови стъпки от няколко метра разстояние. Те са много – поне десетина. Погледът му се върна върху жената, която е родила Идън, само за да се опита да я убие отново и отново. Той пристъпи напред, но да я убие би било добрина в сравнение със съдбата, която ще я сполети заради това, че го е освободила. Но тя го направи, знаейки добре, че ще бъде повалена, но прави всичко за да спаси детето си. Същото това дете, което е проклела като мерзост, като бич за живота ѝ. Защо?
Няма време да се пита. Не и когато смрадта на смъртта изпълва ноздрите му при всяко вдишване. Усеща я в кръвта си, мистично привличане, което черпи от силата му и го води към нея. Но първо те ще паднат. Всички те. Всяко шибано същество – човешко или друго – което е имало пръст в мъченията ѝ, ще падне в краката му в неизмерима агония.
Всяко тежко стъпване към вратата е предупреждение – знамение. Когато влиза в залата, той просто изчаква, със сладък вкус на яростта върху езика си и вълнуващата вълна на обещаното насилие, което изтръпва по дланите му. Той примигва, гъстите черни мигли целуват бузите му и се наслаждава на усещането за нарастващата си мощ. Векове наред се е задоволявал с онази малка част, която го е поддържала достатъчно жив, но само за да оцелее. Само една миниатюрна капка, за да може да ловува и убива онези, които са били докоснати от влиянието на Дявола.
Беше му липсвала тази ужасна сила. Липсваше му начинът, по който го зовеше, дразнеше го, примамваше го. Липсваше му миризмата на гнилия им страх, когато враговете му се взираха в грамадната му фигура. Липсваха му звуците от препускащите им сърца точно преди да посегне към гръдните им кухини и да превърне най-жизненоважните им органи в каша между пръстите си.
Колкото повече се приближаваха, толкова по-развълнуван – по-жив се чувстваше той. Всяка крачка към него и предстоящата им екзекуция го изпълваше с мрачна тръпка, която пееше в кръвта му и пулсираше в новоизградените му кости. Нямаше да мине много време, щеше да го направи бързо. Нямаше време да се наслаждава на звуците от викове или да усеща как крайниците им се гърчат в неописуема мъка. Смъртта им щеше да е милостива, което беше много повече, отколкото заслужаваха за това, което бяха извършили. Това, което му бяха отнели.
В момента, в който първата вълна от агенти навлизат в дългия каменен коридор, спират при вида на огромния звяр на метри от тях. Колебанието им е грешна стъпка и Легион само се усмихва, с чувствени устни, които се спускат над острите кътници, преди да ги хвърли в абсолютен ужас. За миг настъпва зловеща тишина, преди писъците им да отекнат в коридора заедно със звуците на разкъсваща се плът и бълбукаща кръв.
Дори не му се налага да си мръдне пръста. Изгубените души знаят точно какво да правят и винаги си вършат работата добре. Един по един агентите се сгромолясват на студената земя, поразени от собствените си остриета. Само един шепот е достатъчен, за да подлуди и най-силните мъже. А с яростта и отмъщението, които напираха във вените му, Легион се нуждаеше дори и от по-малко от това.
Писъците продължават едва шестдесет секунди, след което го посреща мъртва тишина и той отново е едно цяло с тези безмилостни души. Те му пеят сладки ноти, като всяка мрачна нота е примесена с обещания за смърт и унищожение. По този начин. Ела с нас. Той прекосява коридора върху облак от касапница, воден от ненаситната си жажда за кръв, като спира само за да отбележи състоянието на облеклото си. Това, което е останало от дрехите му, са само скъсани парцали, разкъсани на парчета от камшика с ангелска отрова, любезно предоставен от главорезите на Алианса. А когато те го линчуваха с овехтели нишки, избраха посребрени месингови топки с шипове.
Оттогава раните му бяха заздравели, но той никога нямаше да забрави лицата им. Начинът, по който се смееха и веселяха с гордост, плюейки го в очите, когато Легион отказваше да им даде удовлетворение, с каквато и да е реакция. А когато се отчаяха след часовете на мъчения, измъкнаха жалките си малки пишки и се изпикаха върху него. И всичко това в името на техния Господ и Спасител.
Глупости.
Те щяха да си платят. За това, че са взели Идън. За това, че се опитаха да го унижат. За това, че се подиграват с неговия Баща. Всички те щяха да си платят.
Той взе чифт панталони, ботуши и яке от най-големия от падналите войници. По човешките стандарти той би бил смятан за огромен, но за Легиона не е нищо повече от обикновен войник.
Не си направи труда да носи оръжия – не се нуждае от тях. Душите, които сега го обитаваха, бяха попаднали в капан от векове и имаха планове за всеки, който някога го бе убидил. Те нямаше да бъдат заглушени. А за това, с което не можеха да се спавят… Легион притежаваше особени… дарби… които му позволяваха да манипулира други същества, за да изпълняват заповедите му.
С дълги крачки той измина коридора, само за да се озове пред входа на друг. Следва го без колебание, а призраците, които го преследваха вътрешно, го водеха по пътя. За човешките очи те бяха невидими и мълчаливи, освен ако не искаха друго. Но за неговия вид – за демоните, които се спотайваха в сенките, и за ангелите, които се криеха зад самодоволните си правила и традиции – изглеждаха като кълба черен дим с очи от буен огън. Те се увиваха около господаря си в знак на защита и притежание, очаквайки неговите команди. Той можеше да приглуши появата им, да ги забули в себе си, но точно сега искаше да ги изкара навън с пълната им сила. Нека видят. Нека всички видят в какво се е превърнал. Да го погледнат с ужас, преди да им разкъса гърлата.
Легион се озова в подножието на тясно, вито стълбище. Той усети миризмата на горящи свещи на горния етаж. Пачули, карамфил, лавандула и още нещо. Призоваващи го аромати. Изкачи стълбите по три наведнъж, само за да се изправи лице в лице с половин дузина въоръжени стражи, всички изпаднаха в различна степен на шок.
Легион разпръсна силата си навън, без дори да се притеснява, че я притежава. Мъжете се сгромолясаха на пода, а телата им се сгърчиха от ужасяваща болка, докато кръвта им се превръщаше във вряща киселина във вените. Те дори нямаха възможност да изкрещят от агония, преди гласните им струни да се втечнят, точно това, беше и целта на Легион. Все още разполагаше с елемента на изненадата на своя страна и ако гласовете, които отекват в черепа му, говорят истината, ще има нужда от нея.
Заобиколи телата на жертвите си в горната част на стълбите, лицата им са осакатени със спукани мехури, които миришат на гной и гниеща плът. Преди миг може би е изпитвал угризения. Нямаше да се наслаждава на страданията им, дори и да бяха заслужени. Но това беше, когато в него беше останала частица човечност. Когато активно търсеше спасение за цялата болка и разруха, които бе причинил преди толкова много векове. Когато се разкъсваше от вина и срам, които го изяждаха жив всеки път, когато отнемаше живот, за да служи на онова, което смяташе за по-голямо добро.
Това изглежда толкова отдавна. Докато овладяваше кипящия си темперамент, с миризмата на смърт идваща от към гърба му, доброто е далечен спомен. Има само едно нещо, за което живее, само едно нещо, което подхранва гнева му: Отмъщението.
Вътрешното напрежение, което сякаш сковава ставите и мускулите му, го дърпа все по-силно, усещането е спешно, отчаяно. Това е тя. Тя се нуждае от него. И колкото и да му се иска да нахлуе в светилището и да отприщи яростта си върху всеки враг, застанал между него и Идън, примамливият аромат на ангелска отрова виси тежко и гъсто във въздуха, сякаш е част от мъглата, която пронизва повърхността на кожата му. Той дори не усеща изгарянето. Няма съмнение, че това е тактика за отвличане на вниманието, което означава, че каквото и да има от другата страна на тези дървени двойни врати, то е нещото, което той така отчаяно търси.
От другата страна на тези врати има един като него и поне трима ангели. Дори с пълни сили той ще падне, но не и без да вземе един или двама със себе си. Те знаеха това и затова вратите на Светилището бяха толкова слабо охранявани. Бяха оставили хората да умрат за благородната им кауза, толкова самонадеяно вярваха, че той може да бъде покорен достатъчно, за да се откаже от нея.
Или може би това е бил техният план през цялото време. Да го превърнат в звяра, който някога е бил, и да се откаже от всички надежди за изкупление. Да разпръснат няколко безсмислени човешки живота по пътя му, само за да докажат, че той не е нищо повече от вродено чудовище. И да го доведат до екзекуцията му, използвайки Идън като примамка.
Няма значение. Той нямаше да обърне гръб на единствения човек, който го държеше привързан към това смъртно царство. Единственият, самотен лъч светлина в тъмната, студена пустота, която сега беше душата му.
Със сигурност щеше да е битка до смърт, но щеше да умре за нещо, в което вярваше – за някого, в когото вярваше. Щеше да се откаже от вечността, за да може тя да изживее дълъг човешки живот, свободен от влиянието, което подобни на него хора и бяха оказали. Тя заслужаваше това, дори ако съществуването му беше изтрито от съзнанието ѝ. Дори и никога да не усети как сребристите ѝ коси се допират до гърдите му, докато тя прилепва тялото си към неговото под завесата на ноща. Да наблюдава как големите ѝ кафяви очи се разширяват, когато Джин приготвя любимите ѝ храни. Или пак да я шпионира в онези тайни моменти, когато тя се разстилаше на леглото му със слушалки на ушите и нос в книга.
Той щеше да умре с недоволство и копнеж в сърцето си, но си струваше, ако това означаваше, че тя има шанс за истински, смислен живот.
Легион си пое дълбоко дъх, а ангелската отрова във въздуха изпепеляваше дробовете му. Той падна от Рая заради онази, която мислеше, че обича, само за да открие, че е манипулиран от Луцифер и неутолимата му жажда за власт. Издига се от Ада, за да отърве света от предателството на брат си, обръщайки гръб на истинската си природа в търсене на спасение. А сега ще падне отново. Ще падне заради нещо много по-голямо, отколкото той и Седемте са очаквали. Той се влюби в среброкосото момиче, което запали света му, момичето, което първоначално бе изпратен да убие.
Беше влюбен.
Той се задвижи, с юмруци, опънати отстрани, и челюст, заключена в стоманена концентрация. Вратите се отвориха от само себе си, едва ли не с милувка на силата му. Нападна го непреодолимата миризма на заклинателни свещи, а мъглата от ангелска отрова, която покриваше кожата му, го изгаряше малко повече с всяка крачка напред.
И той спира.
Светилището е празно, изпълнено единствено с болезнено сладкия аромат на зюмбюл от бившите му братя. На десетките стълбовидни свещи танцуват кълбета черен дим, тъй като току-що са били угасени, преди секунди.
Той е закъснял. Тези стражи не са били поставени на пътя му, за да го спрат или дори да го вкарат в капан. Бяха изпратени, за да го разсеят, сякаш похитителите му знаеха, че жаждата му за кръв ще бъде твърде всепоглъщаща, за да я пренебрегнат. Сякаш са знаели, че звярът в него ще изпитва удоволствие от ужасната им смърт.
И все пак… това привличане, това дърпане на вътрешностите му го накара да се насочи към богато украсения олтар, към бялата мраморна умивалня, разположена пред десетметров дървен кръст.
Едва когато преодоля няколко реда пейки, осъзна, че е сгрешил за едно нещо, и само за миг, само за един треперещ дъх, спиря, застинал на място между ехото на два слаби удара на сърцето.
Светилището не е празно.
Защото в онова пространство, в което той съществуваше в момента, в което беше обвързан между небето и ада, в основата на мраморния басейн лежаха две тела.
Идън и Адриел.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!