С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 22

Глава 21

Последните няколко часа прекарах със сестра ми, като се мъчех да не допусна ужасяващият страх да помрачи чертите ми. Ирин се съгласи да я остави, докато не се излекува напълно, а след това тя ще може да остане или да се върне към стария си живот, каквото е останало от него. Колкото и да ми е неприятно да си представя сестра си в оскъдно облекло, която сервира напитки на свръхестествени същества по време на пищни партита, искрено се надявам да реши да остане. Безопасността е новост, която засега може да бъде осигурена само от Ирин. Ако сведенията на Тойол са верни, градът е военна зона. Там няма място за нея.
– И така, само ще ме оставиш да бръщолевя за провалените цици на тези богати мацки, или най-накрая си готова да ми кажеш какво те притеснява?
Отклонявам се от сериала „Домакини“, на който се наслаждавам, и се усмихвам стегнато.
– Нищо не ме притеснява.
– Глупости. – Тя изключва телевизора, като ми отделя цялото си внимание. – Познавам те, Идън. Можеш да лъжеш всички останали и да се преструваш, че не се страхуваш за разума си, но с мен не можеш да се преструваш. Хайде… говори с мен. Между теб и Каин, започвам да се плаша тук.
Това предизвиква интереса ми.
– Какво ти каза Каин?
– Нищо. В това е въпросът. Той не ми казва нищо, сякаш се страхува, че всеки намек за лоша новина ще ме сломи. Аз не съм толкова крехка. Знам, че нещо се случва, и заслужавам да знам какво е то. Това, че бях на тъмно, едва не ме уби, помниш ли? Не мисля, че ще избегна смъртта втори път.
Пристъп на вина пронизва в гърдите ми при споменаването на експлозията, която едва не ми я отне. Експлозията, която беше послание за мен. Тя лежи в това болнично легло заради мен. Може би сама съм натиснала копчето на детонатора.
– Е? – казва тя нетърпеливо. Решителността стеснява погледа ѝ. – Чакам. Разправяй.
Поемам си дълбоко дъх. После още един, за да се успокоя.
– Ел… той си отиде.
– Изчезнал? Като че ли излезе да изпуши цигара? Или е отишъл до магазина за галон мляко и го е нямало дванайсет години?
– Не знам. Предполагам, че второто? – Вдигам рамене. – Той просто си е тръгнал. Не е казал на никого.
– По дяволите. Като онова другото момче, нали? Крисис?
По дяволите. Тя е права. Подобно на Крисис, Легион е напуснал без следа, без да каже на никого нито дума, че си тръгва. И единственото нещо, за което мога да мисля, е как съм имала участие в изчезването и на двамата. Крисис се изпари малко след като с него имахме онази разправия, в резултат на която аз го взривих със свещена светлина. А снощи, след….както и да е… случилото се между мен и Легион, виждам защо и той се изпари. Въпреки че не го взривих… мисля. Просто предположих, че се е овладял и се е хвърлил обратно в онзи гардероб, оставяйки го в купчина отломки и разхвърляни дрехи…
Майната му. Ами ако това бях аз? Не съм искала да го направя. Не исках да го наранявам, въпреки факта, че той нараняваше мен. Но какво, ако някакъв вътрешен ангелски, инстинктът за бягство или борба се е задействал, преди дори да осъзная какво правя? Това със сигурност е възможно. Не виждах никаква светлина, но също така бях притисната с лице надолу в изцапаната със сълзи завивка.
– Добре ли си? – пита сестра ми, гласът ѝ е изпълнен със съчувствие.
– Не знам. Притеснявам се. – Ужасена съм и ядосана.
– Знам. – Тя полага частично омотаната си в бинт ръка върху моята. – Случи ли се нещо?
Отвръщам поглед и поклащам глава. Няма как да ѝ разкажа за вчерашната нощ. Тя няма да разбере. По дяволите, аз дори не разбирам. Но знам, че той си тръгна заради мен. Той изостави семейството си – тези, които са се сражавали заедно с него в продължение на векове – заради мен. Няма как да преживея този факт, без да се задавя от собствената си вина.
– Исках да те видя тази вечер, защото заминаваме – признавам накрая.
– Заминаваме? Кога? Къде отиваме?
– Не ние, сестричке – обяснявам и се обръщам с лице към нея. Големите ѝ кафяви очи се изпълват със загриженост и объркване. – Аз. Отивам със Седемте, за да намеря Ел.
– Но аз мислех, че не е безопасно.
– Не е. Поне не за теб. – Опитвам се да се усмихна през болката, но не мога да си наложа това действие. – Ще се справя, обещавам. Тренирах всеки ден. Каин казва, че съм доста смъртоносна с оръжие.
Устата ѝ потрепва, сякаш иска да изглежда оптимистично настроена, но знам, че само споменаването на новооткрития ѝ спътник я боли. Тя не рискува просто да ме загуби. Много е вероятно да загуби и него. И дори ако някак си се измъкнем живи, не се знае колко дълго ще ни няма. Или в какво състояние ще се върнем.
– Не тръгвай – прошепва тя, а гласът ѝ се пропуква под напора на емоциите. – Остани тук с мен. Моля те, не мога да загубя и теб.
Отблъсквам сълзите, като отказвам да ги пусна да паднат. Не беше толкова отдавна, когато тя изгуби Бен, мъжът, с когото планираше живота си. Тя го обичаше. И е цяло чудо, че е отворила сърцето си достатъчно, за да се излекува и да намери утеха в Каин. Животът ѝ е бил откраднат от нея. Работата ѝ, домът ѝ. И все пак тя никога не е позволила това да я съсипе. По някакъв начин това само я направи по-решителна да оцелее.
Но се страхувам, че загубата ми и загубата на Каин ще я унищожат.
Въпреки това вярвам, че трябва да го направя за нея. Ние трябва да го направим за нея. Дори и да не оцелеем, тя заслужава още един шанс за щастие.
– Бих искала да мога – отговарям на молбите ѝ. – Искам. Но вече не мога да позволя на другите да се борят от мое име. Всичко това… е заради мен. Уриел все още е там и държи майка ми, плюс оръжие, което може да убие Седемте завинаги. Аз няма да бъда страхливка. Ако всички останали са готови да рискуват живота си, аз трябва да направя същото.
Тя кимва, знаейки, че думите ми са толкова верни, колкото и искрени. Но знам, че те с нищо не успокояват болното ѝ сърце.
– Кога?
– Тази вечер – отговарям аз. Когато погледът ѝ се разширява от ужас, аз продължавам. – Колкото по-рано тръгнем, толкова по-лесно ще е да проследим Легион. Преди да е стигнал твърде далеч. Той може да се окаже в опасност.
– Разбирам – отговаря тя, като хвърля поглед надолу.
Не искам да ѝ причинявам още излишна болка, затова се изправям на крака и се навеждам, за да оставя целувка на челото ѝ.
– Ще се върна веднага щом мога. Обещавам.
– Ще те чакам. – Красивите ѝ кафяви очи се насълзяват. – Обичам те, сестричке.
– Аз също те обичам.
Отвръщам се, преди първите ми сълзи да са успели да паднат. Подсмърчането в гърба ми ме кара да преглъщам собствените си ридания, докато отварям вратата, която води към коридора. Не се изненадвам, че Каин стои там, подпрян на отсрещната стена.
– Ти и каза.
– Не искам да я лъжа. – Кимвам.
– Значи тя знае, че има голяма вероятност никой от нас да не успее да се върне?
– Знае, че има вероятност това да се случи, да.
В пространството между тъмните му, гъсти вежди се появява бръчка и той поглажда брадата си. Научих, че по това се познава кога е замислен или притеснен.
– Ако нещата се объркат, искам да успееш да се върнеш тук. Ако изглежда, че ще загубим, остави ни. Върни се при нея. Тя ще има нужда от теб повече от всякога, ако не успеем.
– Успеем. В намирането на Легиона? Или в спирането на Уриел?
– И двете. И двете. Ако се провалим с някой от тях, това няма да има значение. Ако Уриел не унищожи вашия свят, Легионът ще свърши работата.
Погледът ми става остър и тесен.
– Как можеш да кажеш това?
– Защото това е истината. – Той се отдръпва от стената и застава пред мен. Дори при тази негова близост вече не се страхувам от него. Всъщност Каин ми стана симпатичен. А с новопоникналата му брада, която покрива по-голямата част от белега му, може би дори го намирам за красив. – Имаше причина той да предаде силата си на Луцифер. Можеше да се съпротивлява, но не го направи. Той не е искал това.
– И какво правим сега? – Питам, а гласът ми е едва над шепот.
– Ще го намерим. След това ще преследваме Уриел.
– В този ред?
– Ел е като патица там. – Той кимва. – Уриел знае, че ако натисне правилните бутони и го провокира, Легион ще направи точно това, което желае. Той ще заличи човечеството.
– А ако е твърде късно? Ако по някакъв начин Уриел го открие пръв?
Каин отвръща поглед. Дори тонът му е дистанциран.
– Ще се наложи да го спрем.
Чувам думите, но знам, че те означават нещо различно – нещо повече. Няма просто да спрем Легион. Каин е готов да го убие.
– Срещаме се след двайсет минути. Облечи се.
Той пристъпва към вратата на сестра ми, но не завърта дръжката, за да влезе вътре. Вместо това нежно притиска челото си към полираното дърво – движение, което е толкова уязвимо, че почти го прави човек. Боли го. Може би дори малко се страхува.
Иска ми се да имам някакви думи за утеха, които да му предложа, но няма как да предложа фалшива увереност и оптимизъм, не и когато вътрешностите ми са изкривени от тревога. Затова се обръщам и бавно си проправям път по коридора, оставяйки сълзите ми да оставят солени следи далеч от вратата на сестра ми.
Когато стигам до стаята си, установявам, че някой се е погрижил да ми сложи дрехи. Черни кожени панталони, термобельо с дълъг ръкав, бойни обувки. Бойни дрехи. Има дори подходящо кожено яке с половин дузина вътрешни джобове и вградени ремъци, предполагам за оръжия.
Светая светих. Това се случва.
Искам да кажа, знаех, че се случва, но не го осъзнавах досега. Бях се разглезила по време на престоя ни тук. Твърде удобно се чувствах с безопасността и сигурността, които домът на Ирин ми осигуряваше. А сега съзнателно навлизаме във военна зона. И ако трябва да съм честна, страхувам се до смърт.
Обличам се бързо, само за да има какво да правят треперещите ми ръце, а после прибирам косата си в една дълга сребриста плитка. Който и да е оставил дрехите, е помислил да включи и вълнени чорапи и кожени ръкавици. С всичките ми пластове е задушно, но знам, че е необходимо, за да се преборя с чикагския хлад. Би било направо трагично да стигна дотук, само за да стана жертва на хипотермия.
След като мина достатъчно време, за последен път се отправих към хола на Ирин. Настроението е мрачно. Дори персоналът ѝ е оставил обичайното си весело поведение. Седемте са разположени на определеното им място от другата страна на секцията, но отсъствието на Легион ги кара да изглеждат още по-далеч. Присъствието му изпълваше стаята. Можех да го усетя във всяка фибра, вибрираща с бръмченето на неестествения му сърдечен ритъм. А сега той е оставил зейнала дупка – в гърдите ми и в Седемте. Никой от нас не е пълноценен без него.
Ирин е облечена в един от многобройните си тоалети от саронг и горнище – сутиен, но този комплект изглежда по-малко крещящ. Той е черен, точно като дрехите на всички останали, и трябва да се запитам дали подсъзнателно не си правим погребение. Дори Адриел е сменила развяващото се зимно бяло за по-тъмни цветое.
Тъкмо сядам, когато Луцифер влиза с бодра крачка, а Николай е точно зад него. Ослепителният магьосник сяда до мен, а изражението му е неразгадаемо. Той не е в обичайния си тъмен костюм, а е заменил дизайнерските платове за панталон и кожено яке, подобни на моето. Изпускан облекчено дъх.
– Идваш?
Нико кимва.
– Луци ми разказа как те е намерил снощи. Няма да те изпусна от поглед.
Той се взира право напред, челюстта му е стегната. Не мога да си представя какво трябва да мисли за мен в момента.
– Той не искаше да го направи… Това не беше той.
Главата на Нико се обръща към мен толкова неестествено бързо, че едва не изкрещях. Очите му са бледи и изпъстрени с лазурен огън.
– Не беше ли?
Той ме задържа с блестящия си поглед почти минута, преди Луцифер да прочисти гърлото си от мястото си до Ирина. Когато поглеждам към него, той ме дарява със стегната усмивка, толкова различна от нахалната усмивка, която обикновено извива чувствената му уста.
Каин пристъпва в центъра на стаята, за да се обърне към всички нас, а изражението му е сериозно. Той е подстригал късата си брада, разкривайки повече от белега, който бележи лицето му от устните до ухото.
– Ако някой от вас е дори малко несигурен, сега е моментът да говори. Защото в момента, в който напуснем тази къща, няма връщане назад. Отвъд тези стени няма милост – няма безопасност от ужасите, които ни очакват. Там има само насилие. Само смърт. Ако оцелеете, ще изживеете дните си с кръв по ръцете. Кръв, която може никога да не се измие. Така че ако не сте сто процента сигурни, че можете да се справите с това, направете услуга на всички ни и останете. От този момент нататък момента за обучение вече мина. Това е война.
Знам, че говори на мен, но той ми оказва любезност да отклони мънистеното си черно око. Не бих отстъпила сега, дори и да съм несигурна. Няма друга възможност освен да се бия. За Легион, за сестра ми, за всеки невинен човешки живот. Всичко, което ми е останало в мен, е волята да се боря.
– Е, това е адски вдъхновяващ разговор. Това ли е частта, в която изпитваме възторжено чувство на вдъхновение? – Луцифер се шегува, като извръща очи. Каин му подхвърля неприличен жест и се връща към Седемте.
Полярна противоположност на демоничния си брат, Феникс накланя тялото си надясно и грациозно навежда глава.
– Ирин, оценяваме гостоприемството ти. Няма да го забравим.
Наблюдателят кимва в отговор.
– Разбира се. Вратите ми са винаги отворени за вас.
Следващите мигове са като ходене насън. И Каин, и Тойол се приближават към мен с малък арсенал и няколко приспособления, които изглежда струват повече от повечето домове. Преглъщам притеснението си и заставам с високо вдигната глава, без да искам да покажа и най-малката следа от несигурност.
– Това е слушалка – казва Тойол, държейки малка черна точка. – След като я активираш, ще можеш да общуваш с всеки от нас чрез нея.
Кимвам и навеждам глава напред, за да му позволя да я закрепи на ухото ми. Когато приключва, той държи малкия сензор, който носех при първото си посещение в дома на Ирин. Онзи, който Легион внимателно постави от вътрешната страна на роклята ми, точно срещу сърцето ми. Все още си спомням начина, по който топлите му пръсти се допряха до гърдите ми. Все още усещам мъжкия аромат на кожата му – изгоряла земя и среднощен жасмин. И начина, по който очите му се вихреха с разтопено сребро, докато обхождаха тялото ми.
Това беше Легион, когото бях опознала и за когото ме беше грижа. Това беше Легион, до когото бях лежала в най-тъмните часове на нощта, наслаждавайки се на топлината, която се излъчваше от тялото му. И когато му предадох тялото си, заедно със сърцето си, именно този Легион ме взе в прегръдките си и ме накара да се почувствам като най-желаната жена на Земята.
И аз го загубих.
Исках да докажа, че чувствата ми не са се променили толкова силно, че да пренебрегна факта, че той ми се изплъзва. Той изчезваше, малко по малко, точно пред очите ми, а аз не правех нищо, за да го спра. Като наивно момиченце продължавах да се надявам, че той ще се върне при мен.
– Идън? Ти си с мен? – Тойол повдига вежди.
– Е, да – заеквам, внимателно вземам проследяващото устройство от пръстите му и го закрепвам върху кожата между гърдите си. Времето за скромност е дошло и отминало.
Тойол ми дава още няколко предмета – компактни очила за нощно виждане, високоволтов електрошоков пистолет, сигнални ракети – и, разбира се, за всеки предмет има джоб, сякаш якето е направено специално за мен. Когато Каин пристъпва с оръжията, тъмна, нервна енергия се разтреперва в костите ми.
– Тези са за теб – казва той и ми подава кобур, оборудван с два пистолета „Глок 43“.
Показва ми как да закрепя огнестрелните оръжия, като набързо ми разяснява спецификациите им, а след това ми предлага два други подаръка – ножове, по-дълги от дължината на ръката ми. Дръжките им са обсипани с червени скъпоценни камъни, подобно на тези, вградени в Изкупителя. Леко извитите остриета са обвити в дебела кожа и се прибират в два джоба в якето ми. Разположени са идеално и откривам, че мога да ги извадя бързо, без да успея да си отрежа пръст в процеса.
– Готова ли си за това? – Пита ме Каин, докато Тойол оборудва Нико със слушалка. Предполагам, че другите джаджи не са необходими на магьосника.
– Готова съм – отговарям, събирайки остатъците от увереността си.
Той кимва на себе си, занимавайки ръцете си със задачата да обезопаси собствените си оръжия.
– Куршумите са с накрайник от ангелски блян, оръжейна форма на демонична кръв. Няма да повали серафим, но би трябвало да го усмири. Ще подейства и на по-малките ангели, и на демоните. Нещо, върху което са работили Феникс и Джин. Остриетата са изковани в Адския огън. Те ще изпратят по-малките демони обратно в Ада.
– Ние и това ли искаме? Да изпратим Легиона обратно в Ада.
Той претегля думите в устата си, преди да отговори.
– Ако се стигне дотам, това ще е най-добрият сценарий.
– А най-лошият?
Той поклаща глава и не е нужно да прониквам в съзнанието му, за да знам какво точно си мисли. Най-лошият сценарий е да го убия – завинаги. Не съм сигурна как, като се има предвид, че Уриел има Изкупителя, и дори не съм сигурна, че искам да знам. Уриел ме е създал, за да бъда използвана като оръжие срещу Легиона, още преди свещеното демонично острие да е влязло в игра, така че трябва да има и друг начин. Просто трябва да сме сигурни, че ще намерим Легиона преди Серафимите да го направят.
– Знаеш ли, ако зависеше от мен, ти щеше да седиш настрана. Не си обучена – отбелязва той. В тона му няма критика или раздразнение, а истинска, неподправена загриженост. А когато ме поглежда надолу, виждам, че погледът му се стеснява не от злоба, а от нещо, което странно прилича на страх и отчаяние. – Но това не зависи от мен и аз разбирам избора ти да отидеш там. Просто… имам нужда от теб, да преживееш това. Имам нужда да се върнеш при сестра си. Не мисля, че разбираш колко много искам да кажа това.
– Разбирам.
– Не. Не разбираш. Защото, ако разбираше, сега щеше да си с нея, да гледаш някое глупаво предаване по Bravo или Food Network, да прелистваш боклучави списания и да обсъждаш последните клюки. Тя не е като нас, Идън. Тя не е била пребивана и чупена повече пъти, отколкото може да преброи. Не е била зашита като грозна, осакатена парцалена кукла, с която никой не иска да си играе. Парчетата ѝ все още пасват. Тя все още е достатъчно глупава, за да се надява, да мечтае, да иска.
Никога не съм осъзнавала, че Каин ни вижда като двете страни на една и съща монета, и макар че аналогията е стряскаща, той е прав. Сестра ми не е позволила на живота да я съсипе. Тя не е изморена от болката и борбите. И макар да е останала сираче в ранна възраст, това не е било, защото родителите ѝ не са я обичали. Те не са я изоставили, защото са предпочели собствените си егоистични нужди пред дъщеря си. Те са загинали при автомобилна катастрофа.
Никога не ѝ казах, но си спомням, че ѝ завиждах за смъртта им. Дори и сега се чувствам ужасно, че съм си го помислила. Но да знаеш, че някога си бил истински обичан по начина, по който един родител трябва да обича едно дете, беше подарък, който никой никога не можеше да и отнеме. Това беше причината, поради която тя все още можеше да намери сили в сърцето си да се надява, да мечтае, да иска. Защото никога не беше забравила какво е усещането. А аз никога не бях разбрала какво е да го имаш.
– Ще го направя – казвам на Каин и го казвам сериозно. – Ще се върна при нея.
– Благодаря ти – отговаря той. И осъзнавам, че оцеляването ми не е само заради сестра ми. То е и за него.
Лилит и Андраш се приближават и аз разпознавам на кого трябва да благодаря за новите си дрехи, не че съм изненадана. Кожените панталони прилягат като ръкавица, но осигуряват достатъчно движение и дишане. Термобельото също е прилепнало, а ботушите са стилни и същевременно удобни. В това облекло е запечатан дуетът блондини.
– Изглеждаш добре, момиче – отбелязва Андраш, като изпуска ниско свиркане.
– Изглеждаш супер – добавя Лилит. – Как се чувстваш?
Вдигам рамене.
– Неспокойно.
– Ще пътуваш с нас, Николай и Луцифер. Каин, Тойол, Джин и Феникс ще бъдат с Адриел в другата кола.
Поглеждам наляво, надясно, после прошепвам:
– Това добра идея ли е?
Лилит се приближава, така че сме почти гърди до гърди.
– Въпреки че Луци може да е коварен козел, на нея имам още по-малко доверие.
Проследявам линията на погледа ѝ, докато тя се обръща и поглежда към Адриел. Дънки, тежко пухено яке, равни ботуши. Не се вижда нито едно оръжие.
– Мислиш, че ще ни предаде? – Питам, като се обръщам към Лилит. Ирония на съдбата, като се има предвид, че именно Лилит ни продаде на Луцифер, дори и да беше, за да ме защити по своя объркан начин.
– Не знам. Тя все още обича Легион. Аз… разбирам това. – Тя предлага болезнена усмивка, спомняйки си собствената си измама в името на несподелената любов. – Не мисля, че тя би направила нещо, което да застраши живота му.
Просто кимвам. Ако има нещо, което свързва трима ни, то това е любовта ни към Легион. И ако трябва постоянно да ми напомнят за чувствата си, за да осигурят безопасността му, то нека бъде така.
След като всички са екипирани с избраните от тях оръжия, ние се сбогуваме с Ирин и нейния персонал. Дори не помръдвам, когато Кайро ме обгръща с ръце и оставя целувка по бузата ми. Той беше добър с мен по време на престоя ми тук. И трябва да призная, че след като го видях в действие с Луцифер – образ, който завинаги ще бъде врязан в черепа ми – ми се иска да бях отделила време да разговарям повече с него.
– Нека нашият Господ бъде с вас, гълъбчета мои – промълви Ирин, докато слизахме по стълбите в мазето, които водеха към помещението за оръжия, където с Каин тренирахме стрелба. Очевидно там има скрита врата, която води към подземен гараж. Там Седемте са скрили автомобилите, с които са избягали от града.
Нервите ми се опъват до крайност, когато съзирам еднаквите черни джипове, и в гърдите ми се появява носталгия. Не съм излизала отвъд тези четири стени от месеци. И докато се плъзгам на задната седалка, не мога да не си представя Легион на шофьорското място вместо Андраш, който се усмихва лукаво на избора ми на песни. Все още чувам звука на неговия ревящ смях, как богатството му сгряваше затвореното пространство като нагрято одеяло, докато го измъчвах с пеенето си. Все още си представям как гърлото му се огъваше и поклащаше, когато отмяташе глава назад и се отдаваше на тези редки, весели моменти.
Все още го усещам, така че не всичко е загубено. Той трябва да е някъде там. Чака да го върна обратно.
И аз ще го направя. Дори и да ми е нужна всяка частица сила, която имам в себе си.
Дори ако трябва да се откажа от човешката си същност и да се превърна в оръжието, за което съм създадена.

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!