С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 23

Глава 22

Пътуването до града ми се струва по-дълго и по-тъмно, отколкото си спомням. Седя в мълчание, представяйки си всички възможни сценарии, с които можем да се сблъскаме, и как те могат да се объркат катастрофално.
Ами ако първо срещнем Серафим? Няма да ги победим без Легиона.
Ами ако вече са го заловили? Винаги можем да разменим Адриел за него.
Ами ако никога не го намерим? Ще се обърнем ли и ще изоставим ли града, който се руши в краката ни? Седемте са се заклели да защитават човечеството от гниещото зло. Най-голямото предполагаемо зло обаче седи на пътническата седалка, само на метър от мен.
И така, как да убием същество, което на практика е неунищожимо? Чиято сила отстъпва само на Бог?
Кратък отговор: Не можете.
Ние внасяме пословичния нож в престрелка. Не, дори не нож, а прашка. Уриел има поне двама Серафими, които стоят с него, плюс отряд от по-малки ангели. Единственият от нас, който потенциално може да го победи, е Луцифер. Имаме нужда от Легион. Все още няма да е равностоен мач, но поне с двама бивши Серафими бихме могли да имаме шанс за победа.
Но тогава трябва да се запитам… Дали Легион ще застане на наша страна? И дали изобщо вече е Легион?
Ако беше самият той, никога нямаше да си тръгне, без да каже и дума. Нямаше да изостави братята и сестра си. Не би изоставил и мен.
– Ей. Ще го намерим – промърмори Нико до мен, стискайки силно стиснатия ми юмрук. Лилит сяда от другата ми страна.
– Наистина ли вярваш в това? – Прошепвам в отговор и се обръщам, за да открия кристално сините му очи, които светят под прикритието на нощта.
– Вярвам. Просто се надявам, че той иска да бъде намерен.
Вдишвам дълбока глътка въздух през устата и издишвам през носа си, като отчаяно се опитвам да се освободя от осакатяващия си страх. Именно това ме тревожи най-много – Легионът няма да иска помощта ни.
– Готова ли си за това? – пита Нико, разчитайки напрежението по лицето ми, което дори сенките не могат да скрият.
– Готова ли съм за какво?
– Да се изправиш пред тази реалност. Ако Легион не иска помощта ти или ако реагира с насилие, готова ли си да направиш каквото е необходимо, за да го подчиниш? Или можеш ли да го оставиш да си отиде?
Да го пусна. Никога.
Това е единственото заключение, което не си бях представяла. Всеки сценарий, който си бях представяла, завършваше с това да го върнем обратно, независимо дали ставаше дума за самоунищожение или смърт. Но никога не съм се съмнявала, че ще го измъкнем обратно от ръба на какъвто и ужас да ни очакваше. Но да го пусна да си отиде… това не беше нещо, което бях готова да направя. Защото, когато погледна към остатъка от живота си – колкото и кратък или дълъг да е – той е до мен. Любовта към Легион е бъдещето, за което си бях позволила да копнея. Преди него никога не съм искала нищо повече от това да му принадлежа. А с него и Седемте най-накрая почувствах, че принадлежа някъде.
Дори не го осъзнавах досега, но бях насочила сестра си. Бях си позволила да се надявам, да мечтая, да искам. Бях свалила гарда, въпреки всички причини да не го правя, и си позволих да намеря щастие в най-редките ситуации.
Изтръгвам се от размислите си в момента, в който навлизаме в пределите на града. Дъхът се изтръгва от тялото ми и аз оставам да гледам с ужас, долната устна трепери и ръцете ми също. Нико ме стиска малко по-силно, студените му пръсти не правят нищо, за да успокоят треперенето ми.
Всичко е огън и разруха. Коли, погълнати от пламъци. Въоръжени войници с АК-47, патрулиращи по улиците. Полицейски барикади, които блокират входовете на магазините, които очевидно са били опустошени. Счупени стъкла, разхвърляни боклуци и засъхнала кръв замърсяват паважа. Моят град е в разруха.
– По-лошо е, отколкото си мислехме – промърморва Андраш от шофьорската седалка, докато внимателно маневрира около отломките.
Група въоръжени, облечени в униформа мъже ни махат с ръка. Каин и останалите са само на метри пред нас и също биват спрени.
– Запазете пълно мълчание – прошепва Нико точно когато Андраш спуска прозореца.
– Каква е работата ви тук? – пита един от тях Андраш, докато колегите му обграждат джипа, осветявайки с фенерчета автомобила. Ярките светлини пламват над нашите неподвижни като статуи тела, но мъжете се отдръпват в знак на отстъпление. Сякаш дори не ни виждат.
– Просто минавам. Има ли проблем?
– Полицейски час в целия град. Откъде пътувате?
– От Минеаполис. В посока изток.
– А вашият приятел? – Той кимва към джипа на Каин отпред.
– Същият. Пътуващи търговци сме.
– Не приличате на търговци. Дайте ми да видя някаква лична карта.
Майната му. Това не беше онова, което очаквах. Как, по дяволите, ще се измъкнем от това, без да прибегнем до насилие?
Можех да го накарам да хвърли оръжието си и да се обърне. По дяволите, бих могла да накарам всички да се подчинят на волята ми, оставяйки ги в мъглив ступор. Но преди да успея да хвърля влиянието си към нищо неподозиращия войник, Андраш се навежда напред, като небрежно опира предмишницата си в рамката на прозореца.
– Как се казваш? – пита той, а гласът му е гладък като масло.
Подготвям се за хаос, но мъжът отговаря:
– Дрю Бишоп.
– Дрю… ела по-близо. Свали оръжието си.
За моя изненада войникът прави каквото му е казано и пристъпва напред, достатъчно близо, за да мога да забележа отпуснатата му челюст и немигащия му поглед. Изглежда дори не забелязва Луцифер, който седи на пътническата седалка.
– Дрю, женен ли си? – Андраш гука, а думите му са обвити в коприна.
– Да, сър.
– Жена ти прави ли те щастлив?
– Да, сър.
– Но ти все още копнееш за нещо повече, нали?
– Да, господине.
-Така си и помислих. – Андраш протяга ръка и погалва бузата на мъжа, като го привлича още повече в мрежата си. – Мога да ти дам това, за което копнееш, Дрю. Би го искал, нали?
– Да, сър.
– Защото ме искаш?
– Да, сър.
– Отзови приятелите си и ни остави да минем, и ще ме имаш. Ще имаш всичко, което пожелаеш.
Андраш го освобождава от докосването си и Дрю се спъва назад, мигайки трескаво. Поглежда към колата пред нас и извиква на кохортите си:
– Всичко е проверено. Оставете ги да минат.
– Но, сър… – започва да репликира един от тях.
– Казах да ги пуснем, Джоунс.
Джоунс кимва на другите войници и те се отдръпват, като оставят автомобила на Каин на широко разстояние. Дрю поглежда назад към Андраш, в очите му проблясват страст и копнеж.
– Добро момче. А сега ще направиш каквото трябва, за да не допуснеш приятелите ти да ни проследят. Разбираш ли?
– Да, сър.
– За това ще бъдеш възнаграден. Ела тук.
Като кукла на конци Дрю се приближава, позволявайки на Андраш отново да погали наболата му брада. Но този път съблазнителният русокос демон го привлича още по-близо и притиска устните си към неговите. Останалите войници наблюдават с объркан ужас как Дрю стене в устата на Андраш, а цялото му тяло трепери от непреодолим екстаз. Когато Андраш го освобождава, от устните на Дрю се изплъзва звучно хлипане.
– Това е само част от удоволствията, които мога да ти доставя. Направи каквото ти казвам и ще получиш тялото ми.
Дрю кима яростно, дишането му е учестено, а очите му блестят. Андраш навежда глава в отговор и отпуска крака си върху газта.
– Е, добре – промърморва Луцифер, когато се отдалечаваме. – Изглежда, че не си изгубил усета си, хубаво момче.
– Замълчи – промълвява Андраш.
Луцифер се ухилва мрачно, преди да обърне торса си към задната седалка.
– Добра работа, Николай.
Николай само кимва веднъж, а челюстта му е стегната от гняв. Той все още не е преодолял разгорещената им размяна след маскарадното парти.
– Пригответе се – нарежда Андраш и завърта няколко бутона на таблото. – Преминаваме в скрит режим.
Наблюдавам с благоговение как автомобилът пред нас почти изчезва пред очите ни. Ако не беше блестящият му, почти мазен контур, щеше да е напълно невидим.
След това потегляме, спускайки се по покритите с отломки улици и маневрирайки около пътните блокади с безпроблемна прецизност. Ако можех да затворя очи, щях да се закълна, че се возим в мощен спортен автомобил, а не в шесттонен джип. Притискам нарастващото си безпокойство, което само се засилва от тъмнината, която ни заобикаля. Къде са всички улични лампи? Дори домовете и фирмите са затъмнени. Ако не бяха хората, които са достатъчно смели, за да се мотаят в сенките, щях да си помисля, че Чикаго се е превърнал в призрачен град.
– Усещаш ли това? – пита Лилит, като усеща аромата на въздуха.
Луцифер кимва от предната седалка.
– Сяра.
– Колко по-малки според теб са навлезли в града?
– Стотици, хиляди. – Той свива рамене.
Вдишвам и се намръщвам. Току-що ми се стори, че усещам следи от смърт и крайна бедност. А не на признаци за повишена активност на демони.
Следваме колата на Каин в един паркинг за удължен престой, който за моя изненада е доста празен, като изключим раздрънканите от вандалство коли, паркирани на долния етаж.
– Много хора успяха да се евакуират. Добре – отбелязва Лилит, а очите ѝ сканират разбитите автомобили, най-вероятно проверявайки за следи от дебнещи хора.
– Евакуирали са града? – Питам.
Тя кимва.
– Доколкото можеха. Но тези, които не можеха да си позволят да напуснат, бяха оставени.
Сестра ми и аз щяхме да попаднем в тази категория. Тя щеше да откаже да напусне, като се има предвид, че болниците са с максимален капацитет. А аз няма как да събера пари, за да избягам, не че някога бих могла да си представя, че ще замина без нея. Щяхме да се сгушим в онзи архитичен апартамент, с бутилката „Бренда“ в ръка и да се молим никой да не нахлуе. Или по-лошо. А аз щях да се преструвам на безпомощна, като през цялото време се промъквах в съзнанието на натрапниците и ги принуждавах да обърнат злобата срещу себе си. Сигурно щях да съм достатъчно силна, за да отблъсна първия, който щеше да дойде за нас, но какво тогава? Кой щеше да ни се притече на помощ?
Паркираме на горното ниво, което ни дава ясна гледка към града долу. След като се подадохме от колите, отивам да застана на ръба, взирайки се надолу към призрачния мрак, простиращ се под нас. Почти черно е, без да се вижда как трептящите светлини на оживените предприятия и небостъргачите осветяват небето, но някак си долавям проблясъци на дейност долу. Предимно сенки, но определено виждам движение и различавам форми.
– Последен шанс. Сигурна ли си, че си готова за това? – Нико ме пита, приближавайки се до мен.
Поглеждам през рамо към останалите. На капака на джипа на Каин е разстлана карта. Би трябвало да съм там и да обсъждам стратегията, но честно казано, нищо от това няма да има значение, щом излезем на улицата. Те може да познават демони, ангели и други нощни създания. Но аз познавам моя град и неговите хора. И никой не може да планира нищо, което да ни подготви за това, което ни очаква. Отчаянието кара хората да правят отчаяни неща. И никой не знае повече за това от мен.
Поглеждам назад към Нико и свивам рамене.
– А ако не съм?
– Тогава трябва да останеш назад. Не искам да си там, ако не си сто процента готова за това. Знам, че си силна, но силата няма нищо общо с това… не и ако сме принудени да се изправим срещу Легион. Предпочитам да знам, че си в безопасност.
– Това, че ще остана, само ще влоши нещата. Ще се притеснявам за теб, за тях и за Легион. Няма да бягам. Не и от когото и да било от вас. Не и от него.
Нико обвива ръка около раменете ми и ме притиска до себе си, изпускайки дъх.
– Какво е това с мен и упоритите, красиви момичета?
Усмихвам се, въпреки оловния страх в стомаха ми, като си спомням думите, които той изрече в спалнята ми в Ада.
– Определено си имаш тип.
– Да, но мисля, че след това – ако успея да се измъкна жив – е време да се установя. През по-голямата част от моите над сто години съм бил ерген. Млад за безсмъртен, но все пак достатъчно стар, за да знам, че не искам да умра сам.
Отвръщам на прегръдката му, като се притискам към страната му.
– Няма да го направиш. Не и ако мога да помогна.
– Да – свива рамене той. – Аз обаче съм безсмъртен. А ти… е, никой не знае какво си.
Преглъщам трудно, неспособна да усвоя напълно идеята, че може би ще живея вечно. Не приличам на нито едно от съществуващите нефилими. Няма как да осъзная какво означава това.
– А какво ще кажеш за изгубената си любов? Амели? – Питам. Ще разопаковам смъртността си, ако и когато успеем да се измъкнем живи от този град.
Очите му се насълзяват, докато се взира в мрака.
– Тя е там, където и е мястото. Беше твърде добра за този свят.
Кимвам, защото не знам какво друго да кажа. Предполагам, че в края на краищата магьосниците не се различават много от всички останали. Всички ние просто искаме да принадлежим на някого, който ни обича въпреки демоните ни. Просто някой, който да ни държи за ръка и да ни кара да не се чувстваме толкова самотни в тази голяма, широка вселена, пълна с невидими ужаси.
Не се изненадвам, когато ни призовават да се присъединим отново към групата. Можех да чуя всяка дума, която казваха, точно както чувам писъците и виковете долу. Изчакването до разсъмване не е опция. Смъртта се приближава. Усещам я.
Мислех, че вече сме въоръжени до зъби, но явно не е така. Тойол отваря багажника на определеното им возило и разкрива скъпоценните си мечове. Каин се запътва към тях, за да грабне още повече оръжия и боеприпаси. Поднася ми четири пълнителя, като си позволява да ги закачи на кобура ми.
– Смятаме, че е отишъл по-далеч на юг – промърморва той.
Кимвам.
– Не съм изненадана“
– Не си?
– Ако този район е в безпорядък, то Южната част трябва да е обхваната от пламъци. Предполагам, че той… те… ще бъдат привлечени от разрушенията.
– Те? – Каин повдига тъмни вежди.
– Изгубените души. Той… не е на себе си. Не би си тръгнал по собствено желание.
– Права си. Не би го направил. – Дълбока бръчка се очертава на челото му. – Да караш в него би било твърде рисковано. Той ще знае, че идваме. Както и Уриел.
– Не съм сигурна кое е по-лошо – промълвявам, преди да успея да се спра.
– Аз също.
Втренчваме се в очите си, като и двамата преглъщаме вината, която омърсява езиците ни. Но това е вярно. Ако Легион не е Легион, има голяма вероятност да ни нападне. А никой от нас не иска да се бие с него, дори и да можеше. Поне бихме могли да убием Уриел с чиста съвест. Е, с чиста съвест, в моя случай.
Всички довършваме подготовката в мълчание, всеки от нас обременен от перспективата да нарани някого, когото обича, или още по-лошо – да умре, опитвайки се да го спаси. Уриел все още е много важен в тази битка, но Легион е приоритет. Няма как да се изправим срещу Серафим без него. Но имам чувството, че ще трябва да минем през тях, за да стигнем до него. Ситуацията е губеща, но няма врата № 3. Няма други възможности. Гледаме в дулото на зареден пистолет, без да имаме представа кой ще натисне спусъка.
Не се учудвам, че асансьорът на гаража не работи, като се има предвид, че електричеството е било прекъснато – дали нарочно, или от вандалски акт – така че тихо поемаме по стълбите. Каин и Тойол водят с извадени оръжия. Феникс и Джин са отзад, подготвени за всяко движение в гърба ни. Лилит и Андраш се промъкват през групата, движейки се отдясно наляво в танц, който е толкова плавен, че можеш да си помислиш, че е хореографиран.
Това е работата на Седемте. Това е групата наемни убийци, които сами са екзекутирали безброй бъдещи убийци и терористи, като същевременно са се борили с по-малки демони, изпълняващи заповедите на Луцифер. До този момент не осъзнавах напълно колко смъртоносни са те наистина. И макар това да ме кара да се чувствам малко по-добре по отношение на тази самоубийствена мисия, не се радвам на иронията, че те са на лов за своя лидер, този, който пръв се е застъпил за човечеството, този, когото са последвали на Земята в търсене на цел – изкуплението.
Когато стигаме до най-долното ниво, усещам как сърцето ми забива в гърдите, а съм сигурна, че и останалите го чуват да бие като техно ритъм. Това е то, това за което съм тренирала, за което съм създаден. За да предам, да унищожавам, да убивам.
Аз съм оръжието, което ще накара Легион да падне на колене. И току-що бях активирана.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!