С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 24

Глава 23

По улиците е по-студено, отколкото си представях. Целунатият от студа нощен въздух прониква през коженото ми яке, но кръвта ми пулсира толкова бързо, че едва регистрирам студа. Мирише на сняг и сяра. Лед и огън. Ако тези, които не са могли да напуснат, не са намерили сигурен подслон в пределите на града, бъдат оставени на улицата, се опасявам, че могат да измръзнат до смърт. А ако не срещнат края си по този начин, ги чака нещо много по-зловещо.
Ние се придържаме към сенките, почти безшумно, докато маневрираме през мръсотията и отломките, затрупали всички странични улици и алеи. Изненадващо, дори местните скитници са напуснали обичайните си места. Или може би нещо друго ги е застигнало първо. Каквато и да е причината, зловещата тишина ме изнервя. Предстои ни дълъг път до южната част на града, ако изобщо успеем. Имам лошо предчувствие, сякаш действат сили, които се надяват да ни държат настрана. И това чувство само се засилва, когато завиваме зад ъгъла, а усещането за замръзнали паяци, които пълзят по гърба ми, задейства всичките ми вътрешни аларми. Нещо ни чака от другата страна.
Спирам и тръгвам да посягам към якето си за едно от остриетата с ангелски върхове, но всичко се случва твърде бързо.
Той е омотан в мръсни, разкъсани парцали, лицето му е покрито с мръсотия, докато реве към нас с метална тръба, която държи над главата си. Каин е първият, който действа, улавяйки го с дясна кука, която би трябвало поне да усмири бездомника, но едва го зашеметява. Той замахва с металната тръба, но за щастие Каин се измъква само милисекунди преди тя да се свърже с черепа му. Тойол удря мъжа, преди да се съвземе, като с ритник в ребрата го праща обратно в препълнения контейнер за боклук. Но скитникът скача веднага обратно в действие, като едва спира да си поеме дъх, който е изпуснал. Той не е човек. Не може да бъде. Никой, направен от плът и кости, не би могъл да се отърве от подобен удар.
С извадени оръжия Седемтеите се подготвят за атаката на мъжа, но именно Луцифер небрежно пристъпва напред от сенките. Без оръжия и ножове, той просто вдига една длан и бездомникът спира, като изпраща металната тръба да падне от хватката му на влажния бетон.
– Господарю – изсумтява мъжът и пада на колене. Черното затъмнява бялото на неестествено широките му очи.
– Защо си тук, дете мое? – Луцифер го пита, надвесен над него. Пристъпвам напред, стискайки дръжката на острието си в очакване.
– Бях освободен.
– От кого?
– Аз… не знам. – Черният му поглед се премества отдясно наляво и между веждите му се образува бръчка. – Ти си тук… с тях. Предатели. Стоите с Седемте.
– Защо? Защо те изпратиха? – Луцифер пита, като пренебрегва твърденията за предателство.
– За да ги спра.
– Защо?
– Защото те заплашват да унищожат всички ни. Искат да се огънем под тиранията им. Сега е нашият момент. Падналите ще царуват.
Луцифер потърка брадичката си с облечена в ръкавица ръка, обмисляйки признанието на своя обект. Самата аз съм объркана от нея. Падналите ще царуват? Какви паднали? Това не може да е нищо повече от по-малък демон, който притежава тялото на бездомник.
– Идън, скъпа, ела тук, моля те.
Зашеметена съм от молбата му, но отивам и пристъпвам на пред. Нико хваща ръката ми, преди да успея да напредна.
– Внимавай – промърморва той, а яркосиният му поглед свети с предупреждение.
Кимвам веднъж и това сякаш го успокоява достатъчно, за да ме пусне. Когато стигам до страната на Луцифер, той защитно поставя ръка на долната част на гърба ми, а топлината му се просмуква през дрехите ми и обгаря кожата ми.
– Знаеш ли коя е тя?
Мъжът оголва пожълтелите си зъби и се изплюва в краката ми.
– Ние не искаме момичето на нефилимите. Тя ще умре с останалите.
– Тогава кого искате?
– Всичките. Всички. Всички те ще загинат един по един. Този свят ще бъде създаден наново и той ще бъде наш.
Луцифер кимва, преди да се обърне към мен, а на устните му се появява нежна усмивка.
– Присъедини се към Николай отиди при него, скъпа моя.
Поклащам глава.
– Не. Още не. Той може да знае къде Ле…
– Отиди. Той не знае нищо.
Мръщя се, челюстта ми е стегната от гняв. Защо не разпита мъжа за местонахождението на Легион? Той може да знае нещо, но се отнася към него с детски ръкавици.
Кипяща от неудовлетвореност, аз се обръщам и се запътвам към мястото си до Нико. Той стиска ръката ми, но продължава да гледа напред.
Луцифер вдига двете си длани и заповядва:
– Излез.
Думите са обгърнати във вибриращ тембър, който разтърсва дори костите ми, кара вътрешностите ми да се разтреперят от тревога и да гледам със страхопочитание и ужас как устата на мъжа се отваря неестествено широко, толкова широко, че изглежда сякаш лицето му се разкъсва на две. А между кривите му, мръсни зъби се протяга костелива, червенокожа ръка и забива нокти в челюстта на мъжа, докато каквото и ужасно същество да има в него, то се измъква.
Преглъщам жлъчката, докато гледам цялата тази извратена гледка. Демонът се отървава от човешкия си носител, сякаш той не е нищо повече от окървавен кожен костюм, и се извива на свобода. Остри рога, осеяни около главата му, бледнеят само в сравнение със стържещите му крака и острите като бръснач нокти. Рефлексно правя крачка назад, като се блъскам право в твърдите гърди на Феникс. Той стиска здраво раменете ми, за да успокои треперещото ми тяло.
– Малките не могат да приемат човешка форма. Затова те притежават телата на невинните – прошепва той.
– Ще се оправи ли? – Прошепвам обратно през треперещите си устни.
– Ще се справи. Но не мога да кажа за колко време.
След като демонът се е отървал напълно от човешкия си носител, той застава пред Луцифер и се усмихва, очаквайки господарят му да го награди за откровеността му. Но тъкмо когато Луцифер отвръща на усмивката му, демонът се свлича на земята и започва да вика в кървава агония. Цялото му тяло се изкривява, защото всяка кост се чупи и разцепва, а назъбените парчета пробиват червената му кожа и разкриват разкъсана плът и сухожилия. Над нас се носи гниловата миризма на разядените му вътрешности и ми се налага да притисна устата си с ръка, за да задържа опасността от повръщане. Той е изгнил до мозъка на костите си, съдейки по черната кръв и жлъчката, които се стичат от раните му. Но аз стоя изправена, преглъщайки слабостта на човешката си същност, без да искам да се отвърна от касапницата. Точно както се научих да правя в Ада.
След още няколко секунди мъчения виковете престават и демонът не е нищо друго освен купчина пареща, бълбукаща, черна утайка върху изцапания с урина паваж. Луцифер се приближава и поглежда надолу към бъркотията от разкъсана кожа и счупени кости.
– Не забравяй на кого служиш – изсъсква той, а гласът му е дрезгав от неконтролируема ярост.
Каин се приближава, изтръпвайки от гледката и миризмата на разпрания демон.
– Трябва да продължим да се движим. Някой може да е чул.
Луцифер кимва и се обръща към нас, а аз забелязвам, че очите му са живи, сменят се с искрящи нюанси на лилаво, обсидиан и тъмнозелено. Той примигва, но аз все още го виждам – злата сила, която кипи точно под повърхността.
Възобновяваме похода си през сенките, но аз продължавам да поглеждам към Луцифер, а въпросите са на езика ми като олово в устата. Знам, че не е време или място да питам, не и когато се надяваме да избегнем по-нататъшен конфликт, но нещо наистина ме притеснява. А ако има дори и намек за съмнение – частица недоверие – тогава всички ще паднем. От ръцете на Уриел или от нашите собствени.
– Изплюй го – промърморва Луцифер, приближавайки се до мен.
Поглеждам назад към Николай, проверявайки дали не е доловил думите на Луци на порив на леден вятър.
– Защо го пусна? – Прошепвам в отговор.
– Защото не знаеше нищо.
– Откъде да знаеш това, при положение че си го убил, преди да може да бъде разпитан? Можеше да знае къде е Легионът.
– Не знаеше.
– Но ти дори не…
– Той не знаеше нищо – изстрелва той обратно, достатъчно силно, за да може всяко свито око да се насочи към нас.
Врял и кипял, Луцифер продължава да се движи напред, поемайки инициативата и игнорирайки любопитните погледи. За негов лош късмет аз съм по петите му, въпреки тихите молби на Каин да се държа назад.
– Откъде знаеш? – Питам след няколко удара на напрегнато мълчание.
– Защото ако беше така, нямаше да се притеснява за нас. Всеки по-малък демон в града щеше да се опитва да го убие. Или да му служи. Никой освен нас не знае за изчезването на Легиона и трябва да запазим това.
Мразя го, но той е прав. Но със сигурност онзи по-малък демон би могъл да ни даде нещо. Не е знаел кой дърпа конците, но може би е знаел къде да ги намерим. Трябваше да е получил инструкции отнякъде. Но спешната екзекуция на Луцифер потуши възможността за научаване на потенциално важна информация.
– Ти си твърде емоционално ангажирана – хвърля ми се в лицето Луцифер.
– А ти не си ли?
– Защо да съм?
– Той е твой брат. И той е изчезнал.
Луцифер свива рамене.
– Не е за първи път. И преди си е тръгвал по собствено желание. Защо мислиш, че сега не е така?
Почти се спъвам в краката си, когато ударът на думите му се разнася в корема ми.
– Той… Той… Той не би направил това.
Луцифер внезапно се завърта с лице към мен. Тонът му е тих, но суров, а очите му светят с виолетови пламъци.
– Той не би го направил? Не би те оставил? Защото те обича? – Той изхърква и се смее. – И аз така си мислех някога. Но ще научиш, както и аз, че истинската природа на Легион винаги ще го владее. Той е демон, Идън. Той не може да обича.
Луцифер се обръща, за да възобнови дългите си крачки, но аз съм замръзнала на място върху тъмния, влажен паваж. Каин и Тойол ме заобикалят, като всеки от тях ме обстрелва със съчувствени погледи, но изненадващо Лилит е тази, която спира, за да вземе облечената ми в ръкавица ръка.
– Ще го намерим. Хайде… трябва да продължим да се движим.
Тя ме подръпва нежно и аз я оставям да ме води. Едва ли сме навън повече от час, а аз вече позволявам на сърцето си да надделее над главата ми.
Никой не проговаря, докато се промъкваме през мръсотията и се отправяме на юг. Въпреки това, за да избегнем нови пререкания, пътуването ни отнема повече време, отколкото очаквахме. Ако по-малкият демон е казал истината, на гърба ни има мишена. И макар че никой не се радва на мисълта за убийство, всеки враг ще трябва да падне, ако искаме да стигнем до Легион цели. Единственият проблем е, че ние сме десет, а те стотици – ако не и хиляди.
– Можем ли да спрем за момент? – чувам зад себе си.
Обръщам се и виждам Адриел, устните ѝ са сухи, а кожата ѝ бледа. През цялото пътуване е била толкова мълчалива, бях забравила, че дори е с нас.
– Трябва да си поема дъх – обяснява тя, като се обляга на тухлената стена, която преди принадлежеше на популярен бутик в центъра на града. Сега той е почти изпотрошен.
– Да, трябва да си починеш – настоява Феникс, сваляйки раницата си. Изважда бутилка с вода и я подава на ангела, който вече се задъхва от изтощение.
Не го разбирам. Тя е безсмъртна, едно от най-почитаните същества в битието. Как може вече да е изморена? Не е минало толкова много време, а като се има предвид, че до изгрева остават само няколко часа, трябва да продължим да се движим.
– Големият брой демони черпи от духа ѝ – тихо обяснява Андраш до мен, четейки мислите ми. – Болката, разрушението, страхът… това я изтощава.
Поглеждам към него и се мръщя.
– Но тя беше затворена в къща с демони в продължение на седмици. – Поне ми се струваше, че са седмици.
Андраш поклаща глава.
– Ние не сме като другите демони. Дори Луцифер… той се хидратира, откакто пристигна. Вероятно дори докато е бил с теб в Ада.
Досега не го осъзнавах, но той е прав. Луцифер наистина се въртеше около мен. Докато не си позволи да се изплъзне.
Веднъж.
Спомням си всичко това, сякаш се е случило вчера. Не мисля, че е минавал ден, в който да не съм мислила за онази нощ в трапезарията му. От няколко дни се опитваше да ме шокира, като всяка нощна проява беше по-извратена от предишната. Сякаш се опитваше да ме ухажва със зло. А аз седях там, с каменно лице и хладнокръвие, точно както Нико ме беше инструктирал.
И тогава направих грешка.
Предизвиках го.
Все още чувам звука от зъбите, които разкъсваха плътта. Все още ясно виждам наситената малинова кръв, която се стичаше в краката на Луцифер, когато тези момичета доброволно, почти с радост, разкъсваха лицата си до кости. А аз не направих нищо. Не плаках. Не крещях. Седях там и гледах как тези бедни жени се изяждат една друга.
Мълчанието ми беше моето одобрение. И в този момент осъзнах, че не съм по-добра от Луцифер. Може би съм дори по-лоша.
– По-добре ли си? – Чувам Феникс да пита на няколко метра от мен, приседнал пред Адриал.
Тя кимва слабо, дишането ѝ все още е малко повърхностно.
– Да. Да продължим. – Тя се отдръпва от покритата с графити тухлена стена.
– Мога ли да ти предложа да останеш до Идън? – Луцифер предлага, а гласът му придобива обичайното си примамливо звучене.
С притиснато лице отговарям набързо:
– Защо?
– Защото половината от теб е ангел – обяснява той. – Заедно сте по-силни. Първият път, когато владееше светлината, беше с Крисис. И всеки път след това си била с Адриел. Същата същност, която тече в твоите вени, тече и в техните.
Кимвам, без да мога да призная, че той е прав… в по-голямата си част. Не мога да опиша какво се случи между мен и Легион в последната ни нощ заедно. Не знам дали беше свещена светлина, която го хвърли към стената, разбивайки гардероба ми на парчета. Или може би това беше собственото му съзнание, което се бореше през мъглата на измамата, която се опитваше да го открадне от тялото му. А може би беше божествена намеса. Аз. не. Не знам. Но знам, че ако нещо – или някой – не го беше спрял, той можеше съвсем спокойно да ме убие.
В този момент нямаше и помен от предишната ангелска същност на Легион. Той беше изцяло демон – пълното въплъщение на злото. Нямаше как да го спася.
– Мисля, че може би си прав – коментира Адриел и застана до мен.
Поглеждам към красивото ѝ, бледо лице и осъзнавам, че зелените ѝ очи са хлътнали и изпъстрени с лилави кръгове. Имаме нужда от нея. И истината е, че съм и задължена. Може и да сме влюбени в един и същи мъж, но не вярвам, че тя някога би направила нещо, за да ме нарани. Не и когато ме е защитавала през по-голямата част от живота ми.
– Съгласна съм – съгласявам се аз. – Хайде да вървим.
Тръгваме на изток, за да пресечем Грант парк с надеждата да заобиколим някои от по-затънтените райони на центъра. И докато стъпваме върху могили от разбит цимент и натрошено стъкло, аз звучно се задъхвам от това, което е останало от него. Всичко е в разруха. Това, което някога е било известно като центъра на Чикаго, не е нищо повече от изсъхнала трева, парчета отломки и изкривен метал, които някога са били скулптури. Институтът по изкуствата изглежда осъден на „смърт“. Бейзболните диаманти на „Хътчинсън Фийлд“ са осквернени със спрейове и боклуци. И каквато и застояла течност да се намира в грандиозния фонтан Бъкингам, тя определено не е вода.
– Колкото по-далеч стигаме, толкова по-лошо ще става – отбелязва Тойол, а в тона му се долавя тъга. Не знам от колко време Седемтеите са тук, но това е и техният дом. И това, че го виждам в този вид, трябва да ги притеснява толкова, колкото и мен.
Подсмърчам.
– По-лошо от това?
– Много по-лошо – кимва той. – Повечето хора в тази част на града успяха да се евакуират. Така че демоните се съсредоточават на юг.
– И ти мислиш, че Легион ще поеме този риск? Да тръгне към хаоса и насилието?
Десетки различни сценарии заливат съзнанието ми. Може би онзи по-малък демон е лъгал. Ами ако са го намерили и вече са започнали да го измъчват? Ами ако са го накарали да се откаже от Седемте? Или може би са го отвели при когото и да било, на когото служат? Николай изглежда вярва, че именно Ставрос, неговият баща, е отговорен за хвърлянето на маскировъчното заклинание върху мен. А ако Ставрос все още работи с Уриел, може би и по-малките демони са преминали на негова страна. Не мога да си представя, че Серафим е достатъчно отчаян, за да заговорничи с най-низшите зли същества, но ако просто ги използва, за да развие каузата си… в това бих могла да повярвам.
А ако в някое от подозренията ми има дори частица истина, Легион не разполага с много време.
Опитвам се да се отърся от осакатяващото ме съмнение и да продължа напред, но колкото по-на юг отиваме, толкова по-трудно е да пренебрегна смразяващото усещане, че нещо сериозно не е наред. Намираме се на километри от дестинацията си и ни остава поне час и нещо, преди да я достигнем, но не мога да се отърва от усещането, че влизаме право в капан. Чувствам се малко гадно, а косата ми се изправя отзад на врата. Дори косъмът на главата ми се чувства електрически зареден с предупреждение. Трябва да се върнем назад. Трябва да се прегрупираме и да опитаме отново, когато сме по-добре подготвени.
Но никога няма да сме напълно подготвени, дори да тренираме един месец без прекъсване по осемнайсет часа на ден. Не и за това, което ни очаква. Не и за онова, което излиза от сенките и ни заобикаля, принуждавайки ни да се скупчим в центъра на тълпата, защото няма къде да избягаме. Няма къде да избягаме.
Демони.
Десетки от тях. Стотици.
И те не са тук, за да изпълняват заповедите на Луцифер.
Те са тук, за да убиват.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!