Глава 26
Не знам как става това.
В един момент стоя там, задържана от Феникс и Андраш, а в следващия се втурвам през двора със светещи кълба свещена светлина във всяка длан, а погледът ми е обагрен в червено.
Ще го убия. Ще го накарам да съжалява, че съм се родила. Ще го накарам да съжалява за цялото си шибано съществуване.
Уриел остава самодоволен както винаги, без да си прави труда да помръдне при виковете и проклятията ми. Сякаш дори не съществувам в неговото царство. Аз съм нищо, не повече от мравка, която пълзи по земята. Сега вече разбирам… разбирам какво е имал предвид Крисис. Ние сме нищо за тях. Те идват в нашия свят, създават ни, но не изпитват никаква семейна привързаност. Той не е моят баща. Никога не съм имала такъв. А сега е взел един от единствените хора, които са ми останали.
– Ще те убия! – Пищя. Каин ме хваща около кръста, докато се нося във въздуха, и ме дърпа назад. – Ще те убия, гадно садистично копеле!
Само най-малките тикове и навеждането на главата му настрани показват интригата му.
– Ти владееш светлината – коментира той. – Интересно.
– Ще ти откъсна шибаната глава! – Отвръщам на Каин с поглед, като отчаяно се опитвам да се измъкна от стоманената му хватка. Тойол пристъпва пред мен за подкрепление. – Пусни ме! Пусни ме!
– Не мога – изсумтява Каин. – Той ще те убие.
– Пусни. Пусни ме. Остави ме! – Изисквам, без да ми пука за собствената ми смъртност. Уриел е убиец. Той трябва да си плати за това, което е направил.
Луцифер е този, който се обръща и слага твърда ръка на рамото ми, успокоявайки гърченето ми. Той навежда глава, за да срещне изпълнените ми с ярост очи, и изведнъж червеното отслабва. Мъката, яростта… по-лесно е да видя през всичко това и да се съсредоточа само върху лицето му.
– Идън, имам нужда да повярваш в мен – прошепва той. – Ти ще получиш своето отмъщение. Просто ми вярвай, става ли?
Все още задъхана и трепереща от лудост, аз за миг прекратявам борбата си. Луцифер познава Уриел по-добре от всеки друг. Да позволя на емоциите си да вземат връх над мен може да се окаже най-човешката грешка, която мога да направя. А ние все още имаме твърде много за губене, за да мога да разруша всичко.
Но все пак… сърцето ми се разбива в гърдите. Гневни сълзи капят по бузите ми. Не мога да повярвам на това. Как е могъл? Как е могъл? Кое чудовище прави подобно нещо?
– Ти никога не си я обичал, нали? Тя не беше нищо друго освен контейнер за отмъщение.
Изражението на Уриел остава безизразно.
– Майка ти е човек. Обичах я така, както обичам всички Божии създания.
– Глупости. Огледай се около себе си, болен мозък. Това ли е твоето определение за любов?
По устните на Уриел се появява усмивка, той вдига ръка и щраква с пръсти. Сякаш са събудени от сън, всички по-малки демони, които похищават тела, започват да се надигат. Повечето от тях имат порезни рани и синини, но в по-голямата си част всички са добре. Не помръдват; просто стоят, чакайки указания от своя водач. Един архангел контролира по-малките демони. Как?
– Ние не ги малтретирахме. Ти и твоите приятели го направихте. Виждате ли колко лесно ви е насилието? Как изпитвате удоволствие да причинявате болка? Сигурно сте се радвали, когато сте ги победили.
– Но аз не съм убил никого – отвръщам аз.
– Какво? – Уриел прави проста крачка напред, оспорвайки твърдението ми. – Сигурна ли си в това? Защото онова малко момче, което изпрати да стъпи пред един автобус, не оцеля. Но ти знаеше това. Видя начина, по който мозъкът му се просмука в асфалта, след като черепът му беше разбит като пъпеш. Видя как от осакатеното му, безжизнено тяло бе източена кръвта. Кажи ми, Идън. Плачеше ли за него? За бедните му родители, които загубиха малкия си син? Или просто си тръгна с чувство на победа и гордост, което се раздуваше в гърдите ти?
Отварям уста, за да отговоря, но от нея не излиза никакъв звук. През всичките тези години се опитвах да го блокирам. Казвах си, че това не е важно – той го беше заслужил, защото ме нападна. Той беше лошият, не аз. Аз просто се защитавах.
– Виждаш ли, Идън? Във войната между доброто и злото ще има жертви. Майка ти, за съжаление, беше една от тях.
– Наистина, Уриел? – Луцифер се намесва, изправен срещу него. – Прибягнал си до това да убиваш беззащитни човешки жени? Разочарован съм.
– Беззащитни? Тя събуди Легиона на изгубените души. Звярът, който ще отприщи Ада на Земята. Бих казал, че тя е всичко друго, но не и беззащитна.
– И очакваш всички ние да повярваме, че не си имал никакво влияние върху това решение? – Луцифер прави крачка към него, но все още запазва здравословна дистанция от отчуждените си братя и сестри. – Точно това искаше. Ако този свят беше опустошен от злото, ти щеше да си оправдан в стремежа си да унищожиш човечеството. Татко нямаше да има друг избор, освен да прозре „истината“. Да изтриеш плочата и да започнеш отначало. Това е, което искаш, нали?
– Хората са несъвършени. Грешни. Ти и Самаел се убедихте в това.
– И затова твоята работа беше да ги защитаваш!
Наистина не разбирам защо, но Луцифер е бесен. От началото на времето той изпитва удоволствие от покварата на хората. А сега иска да ги спаси? Това е, което е искал през цялото време? Не знам дали мога да повярвам в това. Не съм сигурна, че трябва да вярвам. Но ето го тук, пледира от името на цялото човечество.
– Белиал, ти си направил своя избор – разсъждава Уриел, сякаш нещо в него или в неговите подмазвачи е рационално. – Това царство е обречено и това е така от твърде дълго време. Те бавно, но сигурно осъществяват собственото си изчезване. Нашата работа като пазители на царствата е да ги предпазим от самоунищожение.
– Като ги убиваме – отсича Луцифер.
– Да. Ще бъде бързо. За разлика от това, което щеше да се случи, ако Самаил си беше направил сметката.
Луцифер издиша нетърпеливо.
– Ти не знаеш какво би направил Легионът. Откъде знаеш, че той изобщо иска да унищожи този свят?
Драматична пауза и Уриел се усмихва, очите му примигват със садистично задоволство, а в червата ми се надига гадно усещане. Той знае нещо. Той има информация за Легион.
– Кажи ни какво знаеш – изисква Луцифер, изнервен от тези глупави игри, както и всички останали. – И го направи бързо. Всички знаем, че обичаш да слушаш собствения си глас, Уриел, но бихме искали да приключим с това преди Разрухата. Освен ако наистина не знаеш за какво говориш.
Уриел се смее с неподозиран ентусиазъм, който едновременно ме стряска и отвращава.
– Защо не попитаме Самаел и да видим какво ще каже за всичко това. Нямам причина да те лъжа. Но ако не ми вярваш…
Земята отново се разклаща под краката ни, но това е съпроводено със странно дърпане в торса ми. Сякаш вътрешностите ми се протягат към нещо – някого – и това, което е от другата страна, се дърпа в отговор. Сякаш съм половината от невидимо цяло, свързано от пространството и времето. Запъвам се назад, несигурна, почти дезориентирана от това усещане. Чувствам го, както винаги съм го чувствала. Мога да усетя вкуса на същността му върху езика си. Усещам аромата му на среднощен жасмин и разпалена земя. Чувам го да ръмжи името ми в ухото ми, сякаш напира дълбоко в мен, претендирайки за утробата ми, както и за сърцето ми.
Легион – името му отеква в черепа ми.
Легион – името му е прорязано по кожата ми.
Легион – името му е указ, заплаха, пророчество.
И той е тук.
Земята ще загине в огън, а той ще запали пламъка. И ако това означава, че можем да бъдем заедно, ако това означава, че мога да го спася от самия него, ще бъда твърде нетърпелива да ударя първата запалка.
Той се появява пред нас в шлейфове от черни пера, които се разпадат на пипала от ониксов дим. Висок, широк, красив и студен като самата Смърт. Изражението му е каменно и нечетливо, а очите му – онези очи, които са се родили от най-ярките звезди във Вселената – изглеждат плоски и мъртви. Какво се е случило с него? Къде е отишъл?
Но сякаш отказът му дори да ни признае не е достатъчно болезнен, той стои с тях. Серафимът. Той е предал Седемте и свещената си клетва. Той предаде и мен.
– Не изглеждайте толкова разстроени, скъпи мои – самодоволно се провикна Уриел. – Нима си мислехте, че аз съм единственият, който иска да сложи край на човечеството? Искам да кажа, че със сигурност Белиал е споделил своя малък застрахователен план, като се има предвид, че е планирал изчезването на човечеството още от момента на изпадането си в немилост. Мислех, че ще ми бъдеш благодарен, братко, като виждаш, че ти спестявам неприятностите и щадя малките ти животинки. И дъщеря ми.
Намръщих се, но не посмях да откъсна очи от Легион. Какво да направя?
– Луцифер… за какво говори? – Прошепвам сурово.
– Ще ти кажа по-късно – промърморва той в отговор.
Разбира се, Уриел чува всяка дума от бързата ни размяна.
– Защо не и кажеш сега, братко? Разкажи и как този, когото сега познаваш като Легион, е бил създаден, за да бъде разрушител на този свят. Как писанията могат да представят великия дракон като Дявола, докато всъщност само ти дърпаш конците, бидейки главният манипулатор, докато Легион върши мръсната работа. И й разкажи как си сглобил резервен план, в случай че той се провали. Защото той ще се провали, нали? Просто си имал нужда от изкупителна жертва. Истинската заплаха не е Легион – тя никога не е била. Сега защитаваш заплахата като скъпоценна движима вещ, държиш я близо до себе си, заразяваш я с влиянието си още преди да се е родила. Дори се погрижи тя да се присъедини към другите малки части от твоя изкривен пъзел.
Сега откъсвам поглед от Легион и се обръщам към Луцифер, който изглежда по-настървен, отколкото някога съм го виждала. Буквално виждам адския огън в очите му.
– Кажи ми. Сега.
Но той не го прави. Всъщност не. Но ми е достатъчно, за да знам, че присъствието ми тук – със Седемте, с Луцифер – не е случайно.
– Трябваше да бъдеш защитена.
Уриел отново се смее, точно когато измъква от въздуха тъмен дървен калъф. Той е дълг над метър и е изписан с древни символи, които не са от този свят. Знам какво е, още преди да го е отворил, и съдейки по тихото съскане от страна на Седемте и по начина, по който въздухът сякаш е мистично зареден, не съм единствената, която знае какво е.
– Вярвам, че всички сте търсили това – хвали се баща ми, докато се отказва от острието, обсипано с кървави рубини. – Сигурно сте си мислели, че го искам, за да убия всички ви. Е, за ваше щастие, вече не ми е нужно. Има само един човек, който трябва да умре днес. Не мога и няма да оставя нищо на случайността. Този свят ще падне и той ще бъде първият от многото. Неговата смърт обаче не е трагедия. Тя е отсрочка.
На тази нота всеки ходещ по кожата по-малък демон се зарадва с възторжена радост. Уриел се обръща към Легиона и сърцето ми спира. Той ще го използва. Ще го убие. А Легион дори не се опитва да му се противопостави. Сякаш той иска това. Той иска Уриел да сложи край на живота му.
– Спри! – Извиквам. – Моля те. Не можеш да му позволиш да направи това. Легионе, погледни ме.
При звука на името му в устните ми Легион сякаш за миг излиза от транса си и прави това, което го моля. Поглежда ме, а очите му изведнъж стават ясни и светли. И по чертите му се изписват дузина нощи, прекарани с мен, когато спях на гърдите му, докато той целуваше кошмарите ми. Моментите, в които ме е гледал с усмивка, дразнеща чувствените му устни… моментите, в които съм се взирала със страхопочитание, когато се е смеел, сякаш светът не е лежал на раменете му. Всяко докосване на опитните му пръсти до влажната ми кожа, докато ме водеше до сладко подчинение. Виждам всичко това, отразено в болезнения му поглед. Усещам как се раздвижват в гърдите ми. Той си спомня. Той не си е отишъл завинаги. Той все още е там.
Бавно пристъпвам напред и изненадващо никой не възпрепятства напредването ми. Очите ми остават втренчени в неговите, призовавайки го да излезе, точно както Луцифер заповяда на онзи по-малък демон. Излез и се върни при мен.
– Легион, моля те… – Започвам, гласът ми е стабилен и мек. Не искам да го плаша. – Не е нужно да правиш това. Каквото и да иска, каквото и да ти е обещал, то е лъжа.
– Това, което съм му обещал, момиче – отсича Уриел, тонът му е рязък. – Е живот, свободен от вината и болката да носиш на гърба си безброй изгубени души. Души, които са го измъчвали в продължение на векове.
Пренебрегвам думите му и продължавам да протягам ръка към любимия си.
– Можем да преминем през това заедно. Не те обвинявам за нищо. Не те мразя. Не си направил нищо лошо.
Легион сякаш изтрезнява още повече, сякаш едва сега осъзнава къде се намира и какво позволява да се случи. Той прави една крачка към мен.
– Той не се интересува от теб. Не му пука за мен. Ние сме твоето семейство. Всички ние тук. И ако направиш това… всички ще умрем.
Той прави още една крачка по-близо, като подтиква Рафаел да направи същото, а в очите му се появява паника.
Но аз не се отказвам. Продължавам да се движа към него, дори когато по-малките демони стават все по-развълнувани. Дори когато Уриел кипи от презрение. Ако иска да убие Легион, ще трябва да мине през мен. Той вече е убил човешката си съпруга. Няма да се поколебае да убие и собствената си дъщеря.
Мога да кажа, че Рафаел е объркан, докато гледа към Уриел за напътствие. Това не беше част от плана. Не са заложили на това, че Легион е достатъчно силен, за да се пребори с вътрешните си демони. Вероятно са му казали, че жертвата му ще бъде възнаградена – че изпълнява Божия план да отърве света от заблудата. Но са знаели, че не се пазарят с бившия си брат. Знаели са, че той е хванат в капан в себе си, забулен в срам и грях, и са използвали това срещу него.
– Помниш ли първата нощ, когато спахме заедно в едно легло? – Питам, извиквайки спомен, който пазех близо до сърцето си. – И аз се събудих на пода, крещейки и плачейки, след като бях сънувала кошмар? Ти ме вдигна, придърпа ме към себе си, обгърна ме с ръце и ми прошепна, че съм в безопасност… че всичко ще бъде наред, защото ти си там. Не ти казах, но тогава за първи път разбрах какво е истинска сигурност и безопасност. Ти ми беше казал, че си изпратен да ме убиеш, но аз знаех, че мога да ти се доверя. Усетих го. Знаех, че никога няма да ме нараниш, стига да можеш да ми помогнеш.
– Замълчи, момиче – изсъска Селафиел.
Но аз не млъквам, защото дори не я чувам. Тя не съществува в този момент. Никой от тях не съществува. Само той и аз лежим в море от гълъбовосиви чаршафи и се възхищаваме на начина, по който телата ни си пасват.
– Няколко нощи сънувах теб. Може и да не са били мои спомени, но ми се струваха такива. И в тези сънища ти беше толкова нежен, толкова отдаден, точно какъвто винаги си бил. Никой никога не ме е гледал така, както ти. Никой никога не ме е карал да се изчервявам само с една крива усмивка или с лекото докосване на върховете на пръстите ти до кожата ми. Преди теб не знаех какво означава да се грижат истински за мен. Ти ме накара да се надявам, да мечтая, да искам и всичко, което искам, си ти.
– Глупаво дете – изплюва се Уриел. – Ти не знаеш какво говориш. Той не се интересува от теб.
Не обръщам внимание на лъжите на баща ми и продължавам напред, като се приближавам все повече. Все по-близо до демона, който неловко се смяташе за мое гадже, въпреки че беше много повече.
– И когато ме заведе в Колорадо Спрингс, а Тъмният крал направи онова заклинание… Никога не съм ти го казвала, но си спомням. След като воалът беше разбит и аз разбрах, че съм нефилим, помня онази нощ. Умолявах те да ме целунеш… да правиш любов с мен. Но ти не го направи. Накара ме да се чувствам толкова… добре. Но ти отказа да ме целунеш, защото каза, че първия път, когато си ме целунал, си искал да го помня винаги. Искаше да докосна устните си на следващия ден и да се усмихна на спомена. Отказа да ми отнемеш свободната воля.
Кафявокосият архангел от мъжки пол се размърдва. Той е нервен, изнервен до степен на възбуда.
– Свърши с това, Уриел!
– Нямаш представа какво означаваше това за мен. Докато толкова много хора – смъртни и безсмъртни – ме използваха, манипулираха ме, ти отказа да се възползваш. Тогава разбрах… тогава разбрах, че се влюбвам в теб. Просто се страхувах да го призная. – Делят ни само краката. Вече усещам топлината на тялото му, която ме обгръща.
Но така и не успявам да го докосна. Не мога да го прегърна. Шансът да целуна устните му и да му заявя любовта си, докато той ме обгръща в изваяните си ръце, ни е откраднат. И всяка надежда да го върна – да го спася от самия него – е изгубена.
– Стига!
Уриел, толкова глупав и надменен, се втурва между нас, вдигнал острието над главата си. Дори не съм сигурна какво виждам, но нещо тъмно и злокобно помрачава звездите в очите на Легион само за част от секундата, преди да сграбчи Рафаел и да го дръпне пред себе си, използвайки го като щит. Изкупителят пронизва гърдите на Рафаел и ангелът изкрещява, звукът е толкова силен и висок, че ме поставя на колене. Закривам ушите си, за да спася слуха си, и отчаяно се опитвам да остана в съзнание, докато пискливият шум разтърсва черепа ми до непоносима болка. Останалите зад мен също са паднали, както и по-малките демони. Лъчи ослепителна, блестяща светлина се процеждат от всеки отвор на Рафаел и аз съм принудена да се обърна и да прикрия очите си, преди да са изгорели. Крещя, или поне си мисля, че крещя. Вече не знам, дори не мога да бъда сигурна, че самата аз не съм мъртва.
Когато светлината зад клепачите ми започва да притъмнява, се осмелявам да се обърна и да видя какво е останало от кафявокосия архангел. Но единственото, което е останало, е купчина пепел и кълбета бял дим.
И Изкупителят в краката на Легиона.
Но звездите са угаснали. Няма дори един-единствен блясък в тъмните, мъртви дълбини на очите му. И докато ме гледа, а погледът му е черен като нощта, знам, че сме го загубили.
Той не е Легион.
Той не е дори душа-неудачник, която търси пакости.
Той е много.
Назад към част 26 Напред към част 28
