С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 3

Глава 2
Идън

Казват, че смъртта е мирна.
Тиха.
Предполага се, че е отсрочка от борбата и страданието, с които животът така щедро ни е дарил.
Исках да повярвам в това. Понякога с риск за собствената ми смъртност. Исках Земята да ме погълне и да ме приюти в пухкавата мека прегръдка на този така обещан Рай, освобождавайки ме от ръждивите и изцапани с урина окови на бедността и изоставянето. Живот след смъртта, лишен от болка и самота, изпълнен със светлина и любов.
Пожелах го като малко момиченце, което дори не беше изгубило първото си зъбче или не беше целунало първото си момче. Пожелах си го като млада жена, която все още не беше изживяла първата си епична любов.
Пожелах си смъртта така, както си пожелах семейство. Така, както исках да принадлежа на някого, на когото и да било, който би ме взел.
Смъртта е лъжа. Заблуда. Смъртта е бързо движещ се рак, който заразява и унищожава всичко, до което достигне. Достатъчно е само едно докосване. След това тя е всичко, което можеш да вкусиш… всичко, което можеш да усетиш.
Боли ме в костите и сякаш имам хиляди камбани в ушите. Осакатените пръсти на Смъртта, драскат по гръбнака ми.
Усещам я навсякъде около себе си. Жестока, отвратителна, ужасяваща.
Смъртта е тук.
Здравей, стара приятелко. Радвам се, че успя да дойдеш.

*

Събуждам се в стая, която не познавам, облечена в дрехи, които никога не съм виждала преди. Скована съм, но не ме боли. Устата ми е суха, но не неприятно, и не усещам вкуса на кръвта, както бях очаквала. Вкус, който ми е твърде познат през последните няколко месеца.
Примигвам срещу слабата светлина, струяща от близката лампа, като позволявам на очите си да се приспособят към непознатата ми среда. Живи тъкани с бижута, драпирани тавани и богато украсени златни фенери, напомнящи за марокански разкош. Всеки детайл е екстаз за очите ми.
Сядам изправена, по-бързо, отколкото възнамерявам. Последното нещо, което си спомням, е…
Онази малка, гола килия и как седя с баща ми.
Болка.
Образите се връщат в съзнанието ми със светкавична скорост, проблясъци на ослепителна светлина и звук, както и непоносимата агония. Стискам черепа си с длани, молейки се безгласно да спре или поне да се забави, за да може заспалият ми ум да обработи всичко.
Спомням си. Спомням си как хванах ръката на Рев. Спомням си усещането, че мозъкът ми става на каша. Спомням си онзи глас… онзи глас, който говореше на език, твърде красив и мелодичен, за да е от този свят, но все пак го разбирах. И си спомням, знаех, че ще умра.
И аз умрях.
Аз съм мъртва. И това… това трябва да е задгробният живот.
– Не – казвам аз и поклащам глава. – Не, това не е правилно. Не бях готова. Не мога да бъда мъртва. – Сърцето ми блъска в ушите, спускам треперещите си ръце от лицето си и поемам дълбоко дъх. – Не мога да съм мъртва.
– И ти не си.
Звукът на гласа ѝ – толкова зноен, преминаващ в еротичен – е толкова разтърсващ, че всъщност изкрещявам. Дори не я чух да отваря вратата на спалнята, сякаш просто се появи от нищото.
Наблюдателят прекосява стаята с цялата грация и съблазън на белиденс танцьорка. Облечена в обичайните си сутиен и саронг, дълъг до земята, и двете в преливащи се пъстри цветове. Много по-скромно от прозрачния тоалет с бижута, който носеше в нощта, когато се запознахме. Ярките нюанси на фона на маслиновата ѝ кожа и черния ѝ строг кок я правят да изглежда като екзотична богиня. Тя се приближава до ръба на леглото и сяда, като движенията ѝ са леки, но обмислени.
От шок и объркване заеквам:
– Какво… какво става?
– Не си мъртва – усмихва се лукаво тя, а на боядисаните ѝ във фуксия устни се чете тайна. – Всъщност ти си по-жива от всякога. Но ти знаеш това, нали така?
Тя е права. Наистина се чувствам жива. Всъщност се чувствам… добре. Като себе си, но и не съвсем. Още не.
Все пак питам:
– За какво говориш?
– Ти не си била навън почти три дни, Идън. Много неща се случиха през това време на дългия ти сън.
Три дни? Аз съм спала три дни?
Как съм се озовала тук? И защо съм тук? И още по-добре…
– Къде е Ел?
– Той е наоколо – отговаря тя с пренебрежително махване на ръка. – Беше тук за известно време, но беше зает по друг начин… при всички положения.
Тя нарочно се държи уклончиво, сякаш иска мисълта ми да се върне към онази вечер на нейното парти. Иска да си спомня начина, по който успя да манипулира Ел, за да я целуне пред мен. Не просто да я целуне, да я почита с езика си. Сякаш само вкусът ѝ беше опияняващ тоник, който го накара да забрави, че аз изобщо съществувам.
– Какво правя тук, Ирин? – Изисквам, а споменът охлажда тона ми.
Тя се смее, отмятайки кичур коса зад ухото си, изцяло украсено със сини и зелени скъпоценни камъни.
– Облечи се и ела да разбереш сама. Банята е там – кимва тя към вратата в другия край на стаята, – а чекмеджетата и гардеробите са заредени. Между другото, добре дошли.
– Добре дошли?
– Да. Това обикновено се казва, след като някой благодари, че буквално му е спасен задника. Нима тези нещастни държавни училища не са те научили на нищо?
Зашеметена, аз не отговарям. Не ми се играе на игри, особено на такива, каквито е намислила Ирин. А и все още не мога да се справя със спасяването на задника си.
Тя прочете объркването по лицето ми, напълно развеселена, и повтори:
– Облечи се. Другите ще се зарадват, че си се събудила. – Тя плясва с ръце и ги притиска към щедрото си деколте.
– Другите?
– О, да. Те чакат.
Без повече обяснения тя се изправя на крака и се отправя към вратата, а бедрата ѝ се поклащаха с хипнотична съблазън. Мълчаливо наблюдавах прекалено театралното ѝ излизане, страхувайки се каква истина може да ме очаква от другата страна на вратата, но и нетърпелива да разбера какво се е случило с мен.
Очаквах да съм малко несигурна на краката си, след като съм била три дни извън строя, но когато се измъквам от леглото, се чувствах… добре, силна, но в същото време лека като перце. Дори ходенето ми е различно, сякаш някой друг води босите ми крака по хладната твърда дървесина.
Нетърпелива да се видя и оценя в огледалото, се втурвам към банята, като напълно очаквам да видя чуждо отражение, което се оглежда, но това съм аз. Объркани кафяви очи, сребриста бъркотия от коса след сън и напукани устни, но все пак аз. Но дори и с доказателствата, които съвсем ясно ме гледат в лицето, нещо не е наред. Усещам го. Не е грешно – не. Просто… различно.
Осъзнавайки, че няма да получа никакви отговори, като се гледам в огледалото, махнах копринената нощница, която е на мен и се обръщам към ваната, за да си направя така необходимата гореща вана. Водата се осеща райски по кожата ми и се изкушавам да прекарам един час, наслаждавайки се на пяната. Но първо… отговори.
Както обеща Надзирателя, гардеробът е зареден. Ирин обаче пропусна да спомене, че той е само с нейните дрехи. Е, дрехите, които тя харесва да носи. Саронги във всякакви цветове, шарки и материи. Горнища на сутиени, оставящи корема гол, обсипани със скъпоценни камъни и дантели, няколко достатъчно прозрачни, за да разкрият зърната. Дори в Ада имаше по-добри предложения от тези.
В крайна сметка се спирам на черен саронг с плесиран подгъв и подходящо горнище с ръкави тип „камбанка“, което едва е над пъпа ми. Това е най-малко неприличното нещо, което успях да намеря, но все пак ме кара да си дърпам горнището, за да прокрия повече от кожата си. Имам късмет с обувките; Ирин така любезно е включила няколко чифта сатенени равни обувки, украсени с разноцветни мъниста и скъпоценни камъни. Много бохемски и всъщност адски удобни.
След като се опитвам да укротя сплъстената си коса, напускам уюта на красивата екзотична стая, за да потърся това, от което толкова отчаяно се нуждая: отговори. Никога не съм била в тази част на имението на Ирин, затова следвам коридора до огромно пространство, оборудвано с десетки плюшени шезлонги и гигантски възглавници по стените. Има сцена и бар, осветени с меко червено сияние. Спомням си… това беше основната зона, предназначена за партито, на което присъствах. А на бара, подпрян на табуретка, седи едно ужасно красиво момче с бронзова кожа и тъмни, съблазнителни очи. Той е строен, почти женствен, но в добра форма. Буйната му, черна коса виси до голите му рамене, подчертавайки правия му, елегантен нос и извитите устни. Облечен е само с къс бял саронг, който едва стига да покрие момчешките му части, и сандали. Младият мъж, който не може да бъде по-възрастен от седемнадесет години, се усмихва ярко и грациозно се спуска от стола, за да се приближи до мен. Когато се спира пред мен, с усмивка на уста, забелязвам, че бузите му са намазани със златист блясък и може би има очна линия и спирала. Или пък има най-гъстите и невероятни мигли, познати на човечеството.
– Здравей, Идън – поздравява той с акцент, който не мога да определя. – Аз съм Кайро. Приятно ми е да те видя отново.
Отново?
– Иска ми се да вярвам, че щях да си спомня за такова красиво същество, но последния път, когато бях тук, бяхме заобиколени от зашеметяващи мъже и жени. Освен това бях с „увреждания“, меко казано.
– Ирин ме помоли да ти покажа пътя към стаята ѝ, в случай че не си го спомняш.
Той протяга лакета на ръката си към мен и след няколко секунди на бърз размисъл сложих ръка на свивката му. Какво друго да направя?
– Надявам се, че настаняването ти е било удобно. А дрехите… паснаха ли ти добре? Трябваше да предполагам – коментира Кайро, като ме повежда по отсрещния коридор.
– Да. Благодаря – отвръщам тихо. Нямам сърце да му кажа, че макар стаята да е красива, не съм фен на модата.
– Ирин ми каза, че сте била държана в плен от Алианса на посветените. Ужасно съжалявам. Надявам се, че не сте била ранена.
– Аз не съм.
– Добре. От това, което чух, те могат да бъдат безмилостни зверове. Не виждаме такива често. Те смятат нашия начин на живот за безпочвен и порочен.
Съдейки по това, което си спомням от последния път, когато бях тук, мога да разбера защо. Хомосексуализъм, разпуснатост, опиянение… нещо ми подсказва, че Ирин няма никакви угризения за греховете на плътта под нейния покрив. Всъщност тя ги насърчава.
Преди да се усетя, заставаме пред изящно издълбани врати, инкрустирани с блестящи червени скъпоценни камъни и златни акценти. А в центъра на всяка врата има сложно проектирано око, изработено от искрящи черни диаманти. Леговището на Наблюдателя.
Поемам си дълбоко дъх. Последния път, когато бях тук, избягах със сълзи на унижение, които горяха в очите ми. Не съм в настроение за нарцисизма и умствената ебавка на Ирин, но тя има информация, което означава, че има предимство. И според нея тя е спасила живота ми. А ако си спомням правилно, Ирин никога не прави нищо без изгода. Тя ще очаква нещо в замяна. Нещо, което не съм сигурна, че съм готова да предложа.
Както първия път, когато се изправих пред тези поразяващи врати, те се отварят от само себе си. И това, което виждам, почти ме кара да се срина точно там и точно сега.
Те са тук. Седемте.
Феникс, Джин, Тойол, Андраш, Каин, Лилит и…
Легион.
Устните ми се разтварят и устата ми пресъхва. Думите се задушават в гърлото ми и аз се мъча да преглътна. Той е… толкова по-красив, отколкото си го спомням. Сякаш не са минали само три дни, а седмици, или дори месеци. И въпреки че е невъзможно, той изглежда по-голям, по-висок, дори косата му изглежда по-тъмна, а сивите му очи – по-ярки, докато ме разглежда отблизо, а смъртоносният му поглед пълзи нагоре-надолу по оскъдно облеченото ми тяло. Той е досущ толкова брутално красив, колкото бих могла да си представя. И макар че бих могла да остана така застинала на място, втренчила очи в безмълвна битка, умът ми веднага се насочва към…
– Сестра ми. Мери.
– Тя е тук, в безопасност е – отговаря Каин от мястото, където стои, от дясно на Легион. Осъзнавам, че всички Седем са или седнали, или стоят един до друг от едната страна на стаята. Сякаш са на стража. Точно тогава поглеждам към другият ъгъл на стаята и онзи злощастен възел от емоции отново се затяга.
В далечния край на гигантската секция е седнал Крисис, който изглежда малко по-зле с ръка в гипс и превръзка на главата. А до него седи едно от най-зашеметяващите създания, създавани някога.
– Нико? – успявам да кажа през буцата в гърлото ми, голяма колкото топка за голф.
– От плът, бейби – лениво се усмихва младият магьосник и изглажда реверите на тъмния си костюм. Той се изправя, за да си проправи път към мен, а аз го посрещам на половината и почти се блъскам в гърдите му, когато ме обгръща в прегръдката си, миришещи на море, подправки и предстояща буря.
– Мислех, че… мислех, че си изчезнал – промълвявам в сакото му, като се опитвам да въздъхна.
Нико целува върха на главата ми.
– О, ще трябва да направиш нещо повече от това, за да се отървеш от мен.
С блеснали очи поглеждам нагоре, отказвайки да скрия уязвимостта, която блести толкова болезнено в тях.
– Как? Как стигна до тук?
Нико се отдръпва само за да обвие ръка около раменете ми. С намек за колебание на челото, той поглежда към Ирин, тя казва:
– Има какво да обсъдим… има какво да научиш. Ела, Идън. Седни.
Позволявам на Нико да ме заведе до секцията, за да се освободи място между него и Ирин. Той се държи с мен внимателно, предпазливо, сякаш съм порцеланова кукла в естествен размер. Може би той е по-силен тук и се страхува да не ме нарани.
Поглеждам към мястото, където са разположени Седемте, и забелязвам, че всеки от тях ме гледа внимателно, но никой от тях не казва и дума. А Легион… преди три дни той ме беше притиснал до студената, влажна тухлена стена в една алея, докато се движеше в мен на метри от минувачите. А сега се държи така, сякаш дори не съм тук. Какво се е случило? Какво ми липсва?
– Идън, много неща се случиха през последните няколко дни – започва Ирин. – Кое е последното нещо, което си спомняш?
– Не знам. – Поклащам глава, подканяйки мъглявите спомени които излязат наяве. – Алиансът. Те ме взеха… взеха ни. – Извръщам глава към Крисис, който седи леко прегърбен напред в далечния край на дивана. – Какво се случи? Баща ми… залови и теб.
Крисис кимва, а кичур руса коса пада върху окото му. Забелязвам, че то е подпухнало и жълтеникаво с избледняваща синина.
– Направиха ни засада пред закусвалнята. Те знаеха по някакъв начин – Алиансът бе разбрал. Бяха ме проследили. Не можех да ги блокирам. Способностите ми бяха обезсилени.
– Нараниха те. – Тъгата се върти като нож в корема ми. Разбира се, че са измъчвали един от своите.
Крисис свива рамене.
– Имал съм и по-лоши моменти.
– Трябваше да го видиш, когато го намерих – добавя Нико, а кристално сините му очи се разширяват. Сигурно е било лошо. Нефилимите имат ускорено оздравяване и свръхчовешка сила. Какво бяха направили на Крисис? Раните и синините, счупената ръка… Никога не съм го виждала да изглежда толкова смъртен.
– Как? Как стигна дотук? – Питам Нико. Последно го видях, че умира, а аз бях принудена да го изоставя, за да се спася. Никога няма да си простя, че го изоставих. Образът му, който угасваше точно пред очите ми, все още ме преследва.
Нико примигва с хипнотизиращо сини очи.
– С любезното съдействие на вие-знаете-кого.
– Какво още си спомняш? – Ирин се намесва, насочвайки разговора. Очевидно тя води тази малка среща и наваксването не е на дневен ред. Все още няма и звук от страна на Седемте, което е повече от малко обезсърчително.
Преглъщам, принуждавайки паметта си да се върне към онази студена, притъмняла стая.
– Баща ми ме беше затворил в килия. Той дойде при мен. Каза ми, че ще оправи всичко. Каза, че ще ме освободи от живота, с който бях прокълната, и ще ми даде такъв, в който ще мога да бъда свободна от…
Поглеждам към края на секцията, където Седемте отказват да срещнат погледа ми. Тяхната студенина е удар в сърцето ми.
– Демони – прозвучава нисък глас.
Легион вдига глава, очите му светят със сребърен огън. Изразът му е строг, отдалечен. Напомня ми за онази първа нощ в стаята му – той седеше в сенките и чакаше да се събудя в леглото му. Броеше вдишванията ми, изчислявайки кое от тях ще е последното. Спомням си, че изпитвах страх, за който дори не знаех, че съществува. Тогава исках да вярвам, че той е просто човек, но мисля, че още тогава знаех, че е нещо друго – тъмно, опасно, смъртоносно. Той беше всичко това. Но когато ме прикова към онова легло и ме парализира с поглед, изпълнен със звездна светлина, за да предизвика натрапника на душата ми, знаех, че е нещо повече. Усетих го.
Сега, когато погледът му ме приковава към стола, заключвайки костите и мускулите ми на място, отново го усещам. Този необясним страх. И представата, че той отново е нещо повече.
Той отвръща поглед, освобождавайки ме, и добавя със сериозен глас:
– Баща ти ти предложи живот без демони. И ти прие.
– Не – поклащам глава, осъзнавайки причината за студенината му. – Да… Не беше така. Казах това само за да не те нарани.
– Да не ме нарани? – Той изсъска.
– Да. Знаех, че те е хванал, и той ми каза, че е хванал и Крисис. Казах всичко, което искаше да чуе, за да ви измъкна и двамата оттам.
– Знаем – подхваща Ирин. Тя се протяга, за да събере ръцете ми в своите много по-малки. Жестът е почти майчински. И като се има предвид каква е тя и на какво е способна, знам, че трябва да се отдръпна и да приема този фарс такъв, какъвто е. Но не мога.
– Какво следва сега? – Нико пита до мен, приближавайки се. Не съм сигурна дали е за утеха или за защита.
– Не знам. Това беше всичко. Това е всичко, което помня.
– Не, не е – обвинява ме Ирин. – Има и още нещо.
Тя е права. Има и още. Но споменът за онази разкъсваща главата болка ме разболява физически. Само от мисълта за тази агония, докато онзи натрапчив глас отекваше в мозъка ми, стаята се върти. Зрението ми се замъглява. Устата ми се пълни с вкус на кръв и жлъчка. Не мога да вляза там… в тази тъмна вода. Не мога да дишам под нея. Твърде студено е. Твърде дълбоко.
– Знам – прошепва Ирин. – Знам.
Поглеждам я с пълни със сълзи очи, настоявайки да каже това, което аз не мога. Умолявам я да довърши историята за моята смърт. Тя вече го е видяла, разбирам по рядкото ѝ, тържествено изражение. Може би и тя го е почувствала.
– Той хвана ръката ти и имаше неописуема болка. Болка, която те разцепи на две и те остави осакатена и окървавена. Тогава той заговори с глас, на език, който никога преди не си чувала. Език, който не е от този свят. Но той не говореше на теб, нали, Идън? Не беше ти тази, която извика точно преди да загубиш съзнание от мъчението.
Искам да отговоря, но споменът за онази болка е все още твърде пресен в съзнанието ми. Отново я усещам как ме тласка към онова тъмно място… към онзи басейн на безкрайната чернота.
– Не, не беше – отговаря вместо мен сладък, пеещ глас, привличайки всички погледи към входа. Жената, която стои там, облечена в блестящо зимно бяло от главата до петите с корона от огненочервени коси, е може би най-прекрасното, най-ефирното същество, което някога съм виждала.
Тя пристъпва напред, копринената ѝ рокля шепне по твърдата дървесина и спира на метър от мястото, където седя. Бледите й зелени очи се взират в мен и за миг ми се струва, че усещам как се изтеглям от онова тъмно място. И непоклатимият страх се заменя с чувство на… мир.
– Не с теб е говорил, мила Идън – усмихва се успокоително тя. – Това бях аз.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!