С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 8

Глава 7

Пристигам в хола на Ирин, облечена в дънки, ботуши и пуловер, готова за битка. Не бях в състояние да се съсредоточа върху нищо от онези моменти в коридора, твърде погълната от съмнения и гняв, след като станах свидетел на опита на Адриел да съблазни Легион. Всичките тези фалшиви уверения от нейна страна, а аз ѝ вярвах. Ядосана съм не само на нейното коварно, двулично поведение, но и на себе си за това, че съм оставила гарда си да падне.
– Добре ли си, И? – Попита ме Нико, след като ме целуна по бузата.
– Да.
Насочвам се към далечния край на секцията и се свличам безцеремонно. Крисис вече е тук, успешно избягвайки зрителния контакт от неловкия ни епизод във фитнеса, заедно с Ирин, чието присъствие е объркващо, като се има предвид, че тя е категорично неутрална. Тя нарежда на персонала си да започне да раздава чаши с вино и спиртни напитки, добре – алкохол. Това със сигурност ще ми гарантира, че ще се държа добре.
Нико повдига ведро вежди и сяда до мен.
– Ооо.
– Какво? – Ухилвам се.
– Имаш вид на жена, която има да урежда сметки.
Щях да излъжа, като му кажа, че не е прав, но тогава влиза Адриел, съвършена картина на добродетел и елегантност в поредната копринена рокля, дълга до пода. Материята в цвят на преливащо бяла, а косата ѝ е прибрана нагоре, за да изпъкне стройната ѝ шия. Всички опити да скрия презрението си са неуспешни.
Нико сумти през смях на убийственото изражение, което несъмнено се е изписало на лицето ми.
– Да. Изглеждаш напълно в ред.
Когато малко по-късно Седемте влизат, а Легион е начело на групата, все още не съм се освободила от яростта си. Но огънят, който в момента изгаря дупка в гърдите ми, се разтопява и яростта ми се превръща в нещо друго, рана и ревност.
Той можеше да я изправи на крака, но не го е направил. Можеше да ѝ каже, че навиците му за спане не са нейна проклета грижа, но не го направи. Във всеки един момент от този мъчителен разговор той можеше да ѝ каже да си рита шибаните камъни, защото той не я иска, но не го направи. Не спомена за мен или за това, което си мислех, че имаме, преди да се случи цялата тази гадост. Вместо това и обеща по-късно. Остави вратата отворена за още.
Дори не знам как да приема това.
Предишните му действия показваха, че няма интерес да продължи какъвто и да е вид връзка с мен, но след това, онзи момент, който споделихме в залата… Видях го. Видях мъжа, който беше, мъжа, който знам, че все още е дълбоко в него. Поне исках да вярвам, че е така. Сега не съм сигурна дали изобщо някога съм го познавала.
В този момент Кайро идва при нас с чаши вино. Той ми намига, когато вземам моята, след което се отправя към скрито място, докато друга от подчинените на Ирин – стройна брюнетка с изумителни крака, облечена само в бикини и къс саронг – се грижи за Седемте. Не пропускам начина, по който меките зелени очи на Адриел я следят, точно както и моите.
– Започваме – обявява Легион, а гръмкият бас на гласа му веднага привлича вниманието на всички. – Разполагаме с информация, че престъпността в града е на изключително високо ниво. Бунтове, грабежи, насилие. Сякаш ангелите напълно са оттеглили влиянието си и са поканили разрухата.
– Какво означава това? – Мръщя се.
Когато Адриел се обръща, за да ми се усмихне, устоявам на желанието да изплюя виното си в лицето ѝ.
– Аналогията на хората, които имат по един ангел и един дявол на всяко рамо. Има посланици на доброто и злото – светлината и тъмнината – които помагат да се влияе върху решенията на човека. Ангелите и демоните не могат да отнемат свободната им воля, но могат да я разколебаят. Намеренията на човека обаче са единствено негови. Ако те се стремят да навредят, тогава ще го направят. Ако искат да вървят по пътя на доброто, то праведният побеждава.
– А ако Серафимът е решил да оттегли ангелското ръководство, Чикаго и хората му ще изгорят до основи – добавя Крисис, изражението му е мрачно.
– Опит, за да ни измъкнат – подхваща Лилит, стискайки розовите си, лъскави устни с отвращение. – Дребнаво, дори за тях.
– Но умно – контрира я Феникс. Мидените му очи паднаха към пода. – Страхувам се, че не разполагаме с много време. Ако не спрем това – ако не получат това, което искат – ще осъдят на смърт милиони невинни хора.
– Добре… – Погледът ми пада върху всеки един от Седемте. – Какво искат те?
– Мен. – Адриел въздъхва. – Те искат мен.
Не мога да спра вътрешното си задуволство и думите излитат от устата ми.
– Тогава какъв е проблемът?
– Твърде опасно е – отбелязва Легион, защитавайки скъпоценната си Адриел. Гневни сълзи изгарят задните части на очите ми. – Уриел е откачен. Не се знае какво би направил с нея.
– А има и малкия въпрос за майка ти и Изкупителя – добавя Тойол.
– Чакай. Идън може би е на път да направи нещо – изненадващо се замисля Каин. Той вдига длани в изкуствена защита, когато останалите се обръщат, за да го погледнат. – Чуйте ме. Ами ако използваме Адриел като примамка? Да обещаем сделка, да поставим капан, да си вземем нещата и да се измъкнем.
Легион поклаща глава.
– Твърде опасно.
– Сериозно… колко древни са тези шибаняци? На наша страна е технологията.
Челюстта на Легион се напряга, което е характерно за него, когато обмисля рискован план.
– Силата им, способностите им… те са несравними. Откъде да знаем, че няма да ни примамят в капан?
Каин изпуска раздразнен дъх.
– Разбирам, но…
– Аз ще го направя – обявява Адриел с вдигната брадичка.
– Какво? – Шокът по лицето на Легион, мигът на недоумение… боли.
– Ще го направя – повтаря Адриел. – Ако това означава да осигуря безопасността на всички тук, ще го направя.
– Не мога да ти позволя да го направиш. – Легион поклаща глава. – Те никога няма да се съгласят. Освен това няма как да се измъкнем живи оттам, когато дори не знаем срещу кого се изправяме.
– Така че може би ще разберем – предлагам аз, въртейки очи. Въртенето напред-назад е изнервящо, но се опитвам да прикрия скритото раздразнение в тона си и да бъда конструктивна. – Ами ако ги доведем при нас? Да проучим срещу какво се изправяме. Поне след това ще можем да формулираме план въз основа на това, което знаем.
– Не можеш да говориш сериозно – издекламира Крисис.
– Слушай. – Обръщам се към Ирин, която изглежда развеселена от целия разговор. – Това е свещена земя, нали? Тук не може да се пролива кръв.
– Не и от презрение, не може. – Тя се усмихва внушително, а аз дори не искам да знам за какво става дума.
– Ето защо това се смята за убежище за същества от доброто и злото, които търсят отсрочка от присъщите им задължения. Ами ако ги поканим? Ами ако Ирин организира парти? Те няма да заподозрат, че ние стоим зад него. Без съмнение биха се появили, дори само за да се опитат да ни изчукат.
Легион кръстосва ръце на гърдите си, опъвайки черната тениска почти отвъд пределите ѝ.
– И щяха да разберат, че сме тук, в момента, в който стъпят на територията. И тогава какво?
– Не е задължително – изпъшква Нико до мен. – Маскировъчното заклинание, използвано от Идън… мисля, че знам кой е помогнал на Уриел да го използва. – Драматична пауза. – Баща ми.
– Ставрос? – Питам, като си спомням суетния тъмнокос мъж, чийто кристално син поглед ме караше да се чувствам неловко, и то не в добрия смисъл. Той беше кучката на Луцифер в Ада, но можех да кажа, че е жаден за власт. Миришеше на отчаяние.
– Да – отговори Нико. – Бих могъл да манипулирам тази магия, да я използвам, за да ви забуля всички. Заради числеността ни ще ми трябва известно време, за да се подготвя, но съм сигурен, че мога да се справя.
Легион събира веждите си, обмисляйки плана, но не отговори.
– Това би могло да се получи – съгласява се Тойола и кимва с глава. Виждам, че колелата вече се въртят за местния технически гуру на Седемте. – Може би дори ще успея да сложа проследяващо устройство на един от тях, което, надявам се, ще ни отведе точно до мястото, където са се настанили. – Той поглежда към Ирин. – Проследяване?
Древната красавица му се усмихва лукаво.
– Имам си собствено. Предполагам, че малко повече няма да навреди. А кога се надяваме да организираме това малко вечерно парти?
Отговорът е на Феникс.
– Колкото по-скоро, толкова по-добре, с ваше разрешение, разбира се.
– Разрешението е дадено. Стига вашият лидер да няма нищо против.
Легион все още не е разрешил плана, но мога да кажа, че го обмисля. Ако не беше така, това щеше да е твърдо, категорично „Не“. Не е необходимо по-нататъшно обсъждане.
– И ти си сигурен, че можеш да направиш заклинание, което да ни забули всички? – пита той Нико, а сребристият му поглед е засенчен от скептицизъм.
– Сигурен съм – кимва Нико. – Ще трае само няколко часа, но мога да го направя. Ще трябва да се подготвя, но ще е доста лесно.
– Каквото ти е нужно – заявява Легион. – Оценяваме помощта ти.
Нико свива рамене.
– Благодари на брат си. Освен това отдавна не ми се е случвало да се похваля. – Той се обръща към мен и ми намига кокетно. И двамата знаем, че Легион следи всяка негова стъпка. В каква игра се е впуснал?
– Ако това е решено – измърморва Легион. – Лилит и Андраш, вие ще бъдете в помощ за всички приготовления за партито, Тойол за техниката, Феникс и Джин ще бъдат моите очи и уши на земята. Каин… искам да седнеш на тази среща.
– За какво, по дяволите? – изръмжава белязаният демон.
– Защото искам да си със сестрата на Идън. Не я оставяй настрана. Тя е уязвима като човек и все още се възстановява. Ако нещо се случи, трябва да си в състояние да я изведеш оттам.
– Уверявам те – изпъшка Ирин, – предпазната мярка не е необходима.
– Това е окончателно. – Тонът на Легион е крайната точка на дискусията.
Каин сковано кимва в знак на подчинение. Сигурна съм, че му е тежко да бъде изправен на пейката, но знае, че така е най-добре.
– Междувременно бих искал да работиш с Идън, когато не тренира с Крисис. – Това привлича вниманието ни и двамата с Каин се намръщваме на Легион. – Ти си най-добрият оръжейник, с когото разполагам. Тя би трябвало да знае как да борави с оръжие.
– Дали изобщо ще ми се наложи? Като се имат предвид способностите ми?
– Серафимите са най-старите и най-силните безсмъртни в историята. Те са неунищожими, а силата им е неизмерима. Ти си новороден нефилим – не повече от бълха за тях. Ще се нуждаеш от цялата помощ, която можеш да получиш.
Знам, че говори истината, но все пак малко ме боде, особено когато идва от него. Винаги съм знаела, че съм слаба в сравнение с всички свръхестествени същества в живота ми, но, по дяволите… бълха?
– Това ли е? – Крисис задава въпрос и се изправя на крака, преди Легион да отговори.
– Да. Изпращам разузнавачите си тази вечер. Надявам се, че на сутринта ще имаме повече информация.
Крисис кимва твърдо, след което излиза от стаята, сякаш няма търпение да се махне от останалите. Изглежда изключително бодлив, особено в сравнение с това какъв беше по-рано. Не мога да не се запитам дали това е заради мен.
– Яде ли? – Нико пита, когато всички ставаме, за да се разотидем. Поглеждам през стаята към Легион. За моя изненада той среща погледа ми и не отвръща поглед.
– Е, все още не. Искаш ли да се срещнем за вечеря? Трябва да свърша нещо много бързо.
Нико проследява линията на погледа ми и ме стрелва с палава усмивка.
– Нещо или някого, което трябва да свършиш много бързо?
Поклащам глава и се ухилвам, преди леко да килна на главата.
– Дай ми пет минути.
Знам, че трябва да му се ядосвам, но не мога да си помогна. Трябва да го чуя да го каже – трябва да знам дали все още изпитва чувства към Адриел. Знам къде е нейното сърце, но какво става с неговото? И дали изобщо е способен да обича сега?
– Мога ли да говоря с теб? – Питам тихо. Останалите от Седемте престават да си говорят и поглеждат към лидера си. Толкова за това, че не се чувствам като пълен аутсайдер.
Легион се отдръпва встрани и кимва.
– Разбира се.
– Аз просто искам да… – По дяволите. За какво искам да говоря? Има толкова много неща за казване, но това не е нито времето, нито мястото. Особено при положение, че Адриел стои на метри от мен и се преструва, че води разговор с Ирин. – Надявах се, че ти… ако имаш време… че можем да поговорим. Като да си поговорим. Нещата… се промениха. И аз просто искам да знам колко точно са се променили, разбираш ли? – Звуча като несигурна глупачка, но точно така се и чувствам. Аз съм като кученце в краката му, което се надява – моли се – от време на време да пусне парченце храна.
Легион мълчи по-дълго, отколкото очаквах. Майната му. Това беше грешка.
– Това беше грешка – казвам на глас. Опитвам се да се обърна, за да спася остатъка от наранената си гордост, но той ме хваща за ръката в лакътя. Кожата му е гореща… по-гореща, отколкото си спомням. Изгаря.
– Не… – В тона му има спешност, каквато не съм чувала от много време. Поглеждам нагоре, за да видя как сребърните му очи се завихрят от неназована емоция. Той все още чувства. Знам, че го прави. – Не си тръгвай. Моля те. Да, искам да поговорим. Мога ли да дойда при теб? Тази вечер?
Начинът, по който произнася думите, сякаш е несигурен, че ще се съглася… Не го разбирам. Той не знае, че бих казала всичко, бих направила всичко, само и само той да е отново с мен. Само за да го държа близо до себе си под блясъка на лунната светлина и да позволя на шума от сърцебиенето му да ме приспи. Липсва ми повече, отколкото си позволявам да призная. Разкритията за баща ми, рожденото ми право и трансформация на Легиона бяха добре дошло разсейване. Но дори тези истини не могат да успокоят постоянната болка в гърдите ми.
– Да. Тази вечер. – Гласът ми е само дрезгав шепот, но той ме чува – винаги ме чува – и кимва.
– Добре, добре. Някой има малко бодрост в краката си – коментира Нико, когато ме вижда да се приближавам. Той чака пред кухнята, държейки поднос с покрити съдове.
– Млъкни – отвръщам аз, но не мога да помогна на широката усмивка на лицето си. Тази вечер. Легионът ще дойде при мен тази вечер. Не на половинчатото по-късно, както обеща на Адриел.
– Всичко е наред?
– Да. Така мисля.
Той ме повежда по коридора към спалното си помещение, което е в противоположна посока от моето. Тя е обзаведъна подобно на тази, в която съм аз, макар че е по-мъжка с по-тъмните си цветове и тежките, дървени мебели. Дори гигантското легло с балдахин крещи сексуалност и сила.
– Господи, Нико. Ако искаше да останем насаме в стаята ти, не беше нужно да ме подкупваш с храна. – Спускам се на ръба на леглото и събувам обувките си.
– Е, реших, че първо ще те нахраня. Обикновено, когато дамите прекарват нощта с мен, те припадат от непреодолимо удоволствие, а не от глад.
Нико поставя подноса, а после с едва забележимо движение на ръката си до него се появяват бутилка червено и две чаши без столчета.
– По дяволите. Понякога забравям, че умееш да правиш фокус-мокус – подхвърлям аз.
– Не позволявай на добрия външен вид да те заблуди, бейби – намига той и отваря бутилката. След като ни налива по една чаша и отива до леглото, за да ми подаде моята, казва: – Трябва да призная… че те привлякох тук под фалшив претекст.
– Какво?
– Да. – Той отпива глътка. Предполагам, че дори магьосниците имат нужда от малко течен кураж от време на време. – Подготовката, която трябва да направя за заклинанието за забулване? Трябва да се заредя… да попълня магията си, така че да съм в пълна сила, за да го направя.
– Добре…
– Трябва да дишам някой.
– И под дишане имаш предвид…
Той изпуска тежка въздишка.
– Трябва да изсмуча есенцията от нечие тяло. Не достатъчно, за да го убия, но достатъчно, за да не може човек да го преживее.
Отпивам глътка вино.
– О.
– Да. И дори да се чувствам комфортно да отида при демон или ангел, което абсолютно не ми се иска, имайки предвид, че може да ме убие, единствената ми друга възможност е Крис. И ти.
– О. – Звуча като развалена плоча. – Е, разбира се. Направи го. Каквото ти трябва. Кога?
– Преди да се опитам да направя заклинанието. Значи в деня преди партито.
– Добре. Да, съгласна съм.
Нико кимва и добавя:
– Просто трябва да разбереш какво включва този процес. Той може да бъде изключително чувствен по своята същност. Магията е съблазнителна за моя вид, а ритуалът обикновено води до секс. – Преди да успея да отворя уста, за да протестирам, той добавя: – Разбира се, при нас няма да е така. Но искам да знаеш, че за мен може да има трайни, неизбежни последици. И за теб.
– И какво искаш да кажеш? Ще се възбудиш? – Преглъщам трудно.
– Най-вероятно. И ти може би също.
– Разбирам.
– Виж, ако това е твърде неприятно за теб, тогава…
– Не – поклащам глава. – Не, ще го направя. Ти си най-близкият ми приятел в къщата и правиш това, за да помогнеш на майка ми. И ти си в тази каша заради мен. Ще го направя. Ще се справя.
Между нас се разстила дълъг миг на мълчание, докато занимаваме ръцете си с пиене на вино, преструвайки се, че не мислим за ритуала с дишането, който ни предстои.
Когато чашите ни пресъхват, Нико се обръща към мен, а красивото му лице е благословено от дяволска усмивка. Кристално сините му очи блестят от палавост.
– И така, сега, когато това вече е минало, да си сваля ли дрехите? Или ти искаш да го направиш?
Игриво го удрям по ръката и му нареждам да ми напълни чашата.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!