С.Л. Дженингс – Толкова жестоки удоволствия ЧАСТ 3

Глава 3

Притиснах се до седалката от изкуствена кожа, която се е втвърдила във времето, и се опитах да изпъна гърба и врата си за стотен път, откакто сме седнали в тази порутена закусвалня. Наред с първокласното пазаруване и петзвездното настаняване, преди да потеглим на път, се поглезваме и с малко изискана кухня. Поглеждам надолу към пожълтялото пластмасово меню и се опитвам да не се задавя от празничния специалитет за деня: Тюркоаз. Какъв е този тюрлюгювеч?
Точно когато се каня да се отдам на гладуване, сервитьорка с шокираща червена коса като Роналд Макдоналд идва да вземе поръчката ни. На старомодното ѝ облекло е закачена табелка с името Дорис.
– Какво ще ядете днес? – Пита Дорис, без да вдига поглед от молива и блокчето хартия в ръцете си.
Михаил не губи време и започва да поръчва.
– Ще взема омлет за любителите на месо, луксозен чийзбургер с лучени пръстенчета, къс стек с наденичка, пилешки бутчета с пържени картофи, шоколадов шейк и – о, да – днешното специално ястие. Винаги съм искала да опитам пуйка.
Изстрелвам към Михаил изпепеляващ поглед, но той ме игнорира. Има някои аспекти на човечеството, които го вълнуват положително, и яденето е един от тях.
Сервитьорката вдига учуден поглед, изненадана от голямата поръчка и от русокосия Адонис с шокиращи сини очи.
– Хм… нещо друго? – Пита Дорис
Дарлинг се усмихва нервно.
– Ще взема, хм, шунка и сирене на скара с пържени картофи, моля. И кафе.
– А ти, захарче?
Въпреки че лицето ми е обърнато към прозореца, усещам очакващите очи на Дорис върху мен. Дори и заради липсата на сън, която се дължи на това, че трябваше да деля едно легло с брат ми, който цяла нощ беше завзел завивките и възглавниците, отказвам да си го изкарам на тази жена, която най-вероятно ще изкара двойна смяна, за да събере достатъчно пари, за да купи кутия „Марлборо“ и няколко коледни подаръка за внуците си. Затова се обръщам с лице към нея, слагам най-ослепителната от всичките си усмивки и я поглеждам невъзмутимо, а виолетовите ми очи блестят от топлина и скрито желание.
Моливът и подложката за поръчки се изплъзват от пръстите ѝ и се сгромолясват на пода. Отнема ѝ няколко мига, за да събере разсъдъка си и да разбере, че ги е изпуснала. Тя отваря и затваря устата си като риба, неспособна да говори или дори да формулира смислено изречение. Михаил е прав – наистина не бива да правя това на хората. Но как мога да се въздържа да не се гавря със сетивата им, когато това е толкова забавно?
– Здравей, Дорис. Имам желание за нещо сладко и в същото време да е солено. Какво бихте ми предложили?
Дорис се помъчи да събере изпуснатите си вещи, после нервно изглади престилката на полиестерната си рокля.
– Хм, хм… ние… имаме палачинки.
– Нещо друго? – Гласът ми е като топъл, бавно леещ се мед.
– Вафли? Достатъчно сладко ли е за теб?
Облизвам долната си устна, за да и създам илюзията, че мога да усетя колко е сладка.
– Да. Вярвам, че е. – След това затварям менюто си със стряскащо щракване, което разчупва чара, и подавам менюто на стреснатата ни сервитьорка. – И кафе, моля.
Тя трепери, докато събира пластмасовите менюта и се обръща обратно към щанда. Михаил поклаща глава към мен.
– Какво?
– О, нищо. Просто се чудя дали ще има достатъчно място за нас в колата, като се има предвид, че егото ти със сигурност ще заеме цялата задна седалка.
Извръщам очи и се обръщам обратно към прозореца, но не пропускам как Дарлинг се засмее тихо от другата страна на масата.
Храната ни пристига много по-рано, отколкото очаквам, и предполагам, че Дорис е избутала поръчката ни пред тази на останалите посетители. Забавно е, но Михаил сякаш няма нищо против тази проява на неприятното ми его и с нетърпение се впуска в яденето.
– Значи Дарлинг е интересно име – започва той около пълна уста с палачинки и наденица, залети със сироп. – Как го получи?
Дарлинг отхапва една пържена филийка.
– Истинското ми име е Дарлийн. Моят близнак буквално мислеше, че се казвам Дарлинг, докато не станахме на десет години, и това някак си се наложи. Вероятно има нещо общо с приятеля на мама, Рик. Той винаги ме наричаше така.
Забелязвам начина, по който тя поглежда към все още пълната си чиния, докато тих, болезнен срам изписва чертите ѝ. Той я е наранил.
– Къде е Рик сега? – Питам, а тонът ми е леден. Михаил ме поглежда, като безмълвно ми казва да се оттегля.
Дарлинг свива рамене.
– В крайна сметка избяга. Сигурно му е писнало да си играе в къщи с майка ми и двете и чудати деца. Трудно е да се пазят тайни в малък град. Надявам се, че накрая се е напил до смърт.
Искам да ѝ дам нужната утеха и да я успокоя, като потвърдя, че е мъртъв, но няма как да знам това. Поне не сега. Поглеждам към Михаил, който леко поклаща глава. Той също не знае, но все пак силно се съмнявам, че хубавият Рик би си спечелил пътуване до позлатения пентхаус.
Приключваме и Дарлинг се извинява да отиде до дамската тоалетна, преди да излезем. Когато Дорис ни носи сметката, дори не си правя труда да погледна. Откъсвам две банкноти от по сто долара и й ги подавам, като й оставям тлъст бакшиш и лукаво намигване. Коленете ѝ почти се подкосяват, докато тя се връща към касата.
– Днес си в приповдигнато настроение – замисля се Михаил.
Отпивам от кафето си.
– Защо да не съм?
– Ами, ние сме в Индиана, а трябва да сме във Флорида. И се грижим за една ясновидка, създадена от един от нашите братя. Имаш ли предположение кой би имал интерес към двама болни близнаци, достатъчен интерес, за да излекува телата им и да остави частица от себе си след себе си?
– Не знам – свивам рамене. – Може би трябва да попитаме Дарлинг за по-добро описание, когато се върне.
Секунди след като приключвам с мисълта си, Дарлинг се връща на масата, но вместо да се настани до Михаил, тя се плъзга до мен, притискайки страната си до моята.
– Тези момчета – прошепва тя с наведена към мен глава. – Преди не ги видях, защото бях обърната с гръб. Те са лоши – наистина лоши. И не мисля, че са дошли заради пуйката.
Крадешком поглеждам през закусвалнята и наистина, пред тях има четирима грозни шибаняци само с чаши кафе. Човешки, но изпълнени с омраза и злоба. Изненадан съм, че не съм доловил миризмата им.
Михаил се преструва, че изпуска една вилица, и хвурля поглед, докато я вдига. Изражението му не издава нищо.
– Те нарочно седяха до вратата. Нямат намерение да ни оставят да си тръгнем.
– И какво ще правим? – Пита Дарлинг. – Тук има толкова много хора… невинни хора. И на тях не им пука, че ще стрелят през тях, за да стигнат до мен.
Кимвам бавно, като се замислям. Как да убием тихо четирима мъже, без да предупредим или да навредим на закусвалня, пълна с посетители, по време на процеса?
– Примамваме ги навън – казвам, отговаряйки на собствения си въпрос.
Вдигам чашата си с кафе, като мълчаливо давам знак на Дорис да се втурне с каната за кафе. Докато тя допълва чашата, се приближавам до нея и прошепвам:
– Дорис, любов, има четирима господа в едно сепаре до вратата. След като напуснете тази маса, искам да изчакате пет минути и след това да им кажете, че колата им се тегли.
Дорис се намръщва, объркана.
– Да?
– Да, скъпа – кимвам аз. – Можеш ли да го направиш за мен, моля? Наистина ще ти бъда благодарен.
За щастие Дорис с готовност изпълнява молбата ми и дори не се пита защо съм я помолил да изчака. И точно в този момент тя се отправя към тях, за да ги информира за злощастното им измислено обстоятелство. В отговор всички я поглеждат неприятно, с разочарование и раздразнение, но в крайна сметка се измъкват от сепарето си и излизат навън.
Очите ми все още следят пътя им към задния паркинг, а аз подавам ключодържателя на Михаил.
– Заведи я до колата, след като си тръгна.
– Сигурен ли си? Четирима срещу един не изглежда честно.
Обръщам се към брат си и се усмихвам дяволито.
– Не е така. Но ще им дам преднина.
Докато разберат, че няма влекач, аз вече съм зад тях, въоръжен само с шепа откраднати сребърни прибори от закусвалнята и злобен поглед.
– Извинявам се за измамата, господа. Това е последният ми чист костюм и не бих си и помислил да оставям бъркотия, която Дорис да почисти.
Първият от четиримата пристъпва напред. Той не е най-големият, но вероятно е най-интелигентният, което не е твърде голям комплимент, като се има предвид, че на всеки от тези момчета му липсват две пилешки McNuggets, за да получи Happy Meal.
– Трябва да имаш шибано желание да умреш – подсмихва се той. Обръщам внимание на прическата му, на дрехите му, на начина, по който посяга към кобура си. Той е полицай.
Поглеждам небрежно към ноктите си. Отчаяно се нуждая от маникюр и макар че мисълта да хвана в ръка биещите им сърца и да ги изтръгна от гърдите им ме кара да се чувствам топло, днес наистина не ми се иска да си изцапам ръцете.
– Желание за смърт? Не точно. Но очевидно ти имаш. Следиш ни, а?
Полицаят се изплюва. Такъв мръсен жест. Неуважението му само засилва вълнението ми.
– Видях какво направи с брата на Бъч, мамка му. Прецакал си се с грешния екип. Дай ни момичето и може би няма да те оставим неузнаваем, за да може гаджето ти да идентифицира тялото ти.
Усмихвам се, като показвам зъби.
– Изглежда, че Коледа е дошла рано. Моля те, кажи ми какво ще направиш, ако не ти съдействам.
– Ти идиот ли си? – Полицаят насочва оръжието си, подтиквайки останалите трима да направят същото. – Върви по дяволите, задник.
Те дори не виждат как щраквам с китката си, камо ли да изстрелям един патрон, преди металните вилици да засвистят във въздуха, забивайки се в средата на черепите им. И четиримата са мъртви още преди безполезните им тела да паднат на земята. Жалко. Исках да ги боли.
Пресичам мръсния участък, докато не заставам над труповете им, клатейки глава.
– Не днес, момчета. Може би утре. И нямам търпение да ви видя там.
Когато се връщам в колата, Дарлинг изглежда бяла като лист, а на устните на Михаил се появява многозначителна усмивка. Те успяха да наблюдават цялата размяна, която продължи по-малко от пет минути. Колкото и да ми харесва да си играя с плячката си, сигурен съм, че ще има още откъде да дойдат.
Запалвам колата и се отправяме направо към междущатската магистрала. Около двадесет и четири часа ни делят от дестинацията, така че освен за бензин, храна и тоалетна, спирането не изглежда като най-разумната идея. Освен ако не планираме да оставим следа от кръв и тела от Луисвил до Лас Вегас.
Стигаме до Мисури до падането на нощта. Михаил е отпаднал на предната седалка и без неговия коментар за всяко шибано нещо дори музиката по радиото не може да заглуши мислите, които се въртят в главата ми. И всяка от тях се върти около нея. Идън.
По дяволите, жалък съм. Не мога да си я избия от мислит. Не мога да я пропъдя. И колкото и да се опитвам, не мога да я убия.
Когато напуснах гробището в Ню Орлиънс, оставих зад себе си всичко, което бях, всичко, което имах.
С изключение на Идън.
Тя беше и е единственото нещо, което бих носил със себе си до края на света. Дори да е само спомен. Бих изгорял във вечността, ако това означаваше, че споменът за устните ѝ върху кожата ми, за пръстите ѝ в косата ми и за бедрата ѝ около кръста ми може да бие в кухината на гърдите ми.
През километри и километри тъмен асфалт преживявам последните ни мигове заедно. Щастлива ли е тя? Има ли частица от нея, на която й липсвам, дори нещата, които презираше? Дали някога е поглеждала към небето и е зървала ярката утринна звезда и е мислила за мен?
Поклащам глава, отговаряйки на собствените си измъчени въпроси. Разбира се, тя не гледа с умиление на времето ни заедно. Лиших я от тях с целувката си, от докосването си, дори от гласа си. Тя си спомня само това, което съм оставил от себе си: безмилостният владетел на всяко зло, който я открадна от нейния скъпоценен Легион.
После я оставих да ме гледа как вървя към смъртта си, а устните ѝ все още горяха от сбогуването ми. Но аз вече си бях отишъл.
– Хей, мога да шофирам, ако си уморен – прозява се Дарлинг зад гърба ми, изтръгвайки ме от безрадостните ми мисли. Дори не разбрах, че е будна, и ми трябва малко усилие, за да не завия от изненада.
Поклащам глава.
– Добре съм.
– Шофираш от часове. Трябва да спиш – настоява тя.
– Не мога да спя.
Тежка тишина.
– О. Добре… защо да не ти помогна да убиеш времето?
– Как? – Питам, тонът ми е равен.
– Не знам. Можем да си поговорим. Ти не говориш много. Не и като Михаил. – Тя прави пауза, а любопитството ѝ е почти осезаемо. – Знам, че каза, че сте братя и всичко останало, но… искам да кажа… ако не сте, това е напълно нормално. Не е нужно да лъжеш. Знам, че в някои райони на страната…
– Какво искаш да кажеш? Опитваш се да ме попиташ дали с Михаил сме любовници?
В огледалото за обратно виждане зървам бузите на Дарлинг с розов оттенък. Сега, когато си позволявам да я погледна, установявам, че тя е пропуснала тъмните линии и тежкия грим. Дори тъмната ѝ коса е просто оформена на къси, естествени вълни. Смелите ѝ зелени очи и луничките ѝ са на показ и… тя е красива. Не е секси. Не е бляскава. Тя е хубаво момиче и аз осъзнавам, че не искам да спра да я гледам.
– Хм, добре. Просто вие сте наистина, наистина добре изглеждащи. Имам предвид, по-красиви от повечето мъже. И се обличате толкова добре. Освен това не си приличате.
Трябва да прехапя вътрешността на бузите си, за да не се разсмея. О, с удоволствие бих се чукал с нея и просто бих се съгласил, но това бедно момиче е преживяло достатъчно.
– Не, той не ми е любовник. Той е по-големият ми брат.
– По-голям? Странно. Той изглежда по-млад от теб. Не в лошия смисъл, но… не знам. Той се държи така, сякаш всичко е вълнуващо и ново. А ти… ти се държиш така, сякаш си видял и направил всичко и сега просто ти е скучно.
– Баща ни беше малко строг – обяснявам честно. – Аз се разбунтувах и си понесох последствията. Но Михаил винаги беше добрият. Така че досега е бил доста защитен.
Отражението на Дарлинг прави физиономия.
– Не сте ли малко големи, за да бъдете все още контролирани от баща си?
Усмихвам се.
– Не мога да не се съглася.
– И на колко години сте? Двадесет и пет? Двадесет и шест? Странно е как изглеждате толкова млади, но се държите и говорите като на осемдесет.
Полагам усилия да запазя лицето си безизразно. За нея осемдесетте са древни. Чудя се как ли би реагирала, ако знаеше, че сме много по-близо до осем милиарда човешки години.
– Като стана дума за възраст – започвам да сменям темата. – Не каза ли, че имаш рожден ден?
Тя се навежда по-близо, запълвайки пространството между облегалките на седалките на пътника и шофьора. Косата на врата ми се надига. Не че не съм бил толкова близо до жена от месеци, като се има предвид, че съм чукал и галил всяка, която дори отдалеч е приличала на Идън. Но това усещане е по-… интимно. И за пръв път не ми се иска да се откъсна от това усещане или да я отблъсна. Всъщност е приятно.
– Да. Деня след утре. Честно казано, никога не съм мислила, че ще го прекарам на хиляди километри от дома с две момчета, за които не знам нищо. Но предполагам, че това е по-добро от това да го прекараш в автобус. Или да се разхождаш в клуба на Бъч. Или мъртва.
Не разбирам защо, но мисълта, че тя предпочита да прекара осемнайсетия си рожден ден на път с двама непознати, само за да избегне изнасилване или убийство, ме кара да се чувствам неловко. Може би малко тъжен. Стомаха ми се изкривява от неназовано чувство, докато преглъщам нуждата да кажа нещо, да направя нещо.
– Ще бъдем във Вегас до рождения ти ден. Ще можеш да го прекараш под ярките светлини на стриптийза.
– Да – кимва тя, а гласът ѝ става празен. Погледът ѝ се потапя надолу и веднага ми се иска да си върна всичко, което казах, за да върна светлината в очите ѝ.
– Нещо не е наред ли?
Тя поклаща глава, но казва:
– Не мисля, че ще успея да видя много от ивицата. Или нещо друго.
Намръщвам се.
– Съмнявам се, че ще бъдеш принудена да работиш като сервитьорка двадесет и четири часа в денонощието.
Дарлинг вдига присвитите си очи, за да открие моите в огледалото.
– Хм, няма да съм там, за да бъда сервитьорка. Мисля, че споменах това. – Тя се полюшва зад мен и устните ѝ се изкривяват от несигурност.
– Не вярвам да си го направила – казвам категорично, като вече си мисля за най-лошото. – Осведоми ме.
Дарлинг преглъща, преди да си поеме дъх.
– Каспър е собственик на публичен дом. И се съгласи, че ако отработя дълга на брат ми там, ще го пусне. Знам, знам… това е глупаво и неморално. Но какво друго мога да направя? Нямам никакви умения, едва ли имам образование. Брат ми е всичко, което ми е останало. Трябва да направя каквото мога, за да му помогна.
Изисква се всичко в мен, за да не спра тази шибана кола точно тук, на магистралата, и да не се обърна.
– Продаваш тялото си.
– Това е всичко, което мога да предложа. И не е така, сякаш ще го правя вечно. Бъч ми каза, че Каспър се е съгласил за една година. А като се има предвид моето… положение… може би ще успея да спечеля дори повече от очакваното.
– Твоето положение?
Изчервяването на бузите ѝ е неоспоримо, дори в тъмното.
– Аз съм… девствена. Чувала съм, че някои момчета са готови да платят, за да бъдат първите на някое момиче, така че се надявам това да проработи в моя полза. – Тя се опитва да се усмихне в знак на фалшива увереност, но не пропускам сълзите, които обагрят очите ѝ. Тя се страхува. – За рождения си ден ще дам девствеността си на непознат.
– Не, няма да го направиш. – Думите напускат устните ми, преди да успея да ги преглътна. Тя е девствена. И тя говори за това, че ще даде тялото си на някакъв безличен, жалък Джон, наричайки най-ценния си дар ситуация, обикновена мисъл. Смята, че няма какво друго ценно да даде, затова предлага единственото нещо, което никога няма да може да си върне.
Майната му. Не знам как ме кара да се чувствам това, но майната му.
– А?
Ръцете ми са стегнати върху волана.
– Не. Няма да го направиш – повтарям с увереност, която нямам работа да излъчвам. Но знам, че Дарлинг няма да осребри V-картата си, за да плати само на някакъв нисш непознат за няколко мига изкуствена любов и приемане. Първият ѝ път ще бъде прекаран в изнасилване от Каспър или който и да е, който ще отговаря за потапянето ѝ в проституцията. Той ще го нарече нейно прослушване – проба, за да се увери, че путката ѝ е достатъчно добра, за да се продава. И когато страхът и наивността ѝ се окажат разочароващи или дори вълнуващи, той ще я предаде на следващия „съдия“, а след това на следващия, докато целият екип не вкуси от младата нова перспектива. Кръвта на нейната жертва отдавна ще е засъхнала, а първоначалната болка от разкъсващата невинност ще е заменена с болезненост от часовете на злоупотреба. Тя ще се опита да се престори, че сълзите, стичащи се по бузите ѝ и върху възглавницата, са просто сълзи от удоволствие, но те ще са породени от скръб. Защото това, което е трябвало да бъде ценено, ще ѝ бъде откраднато. Щеше да бъде използвано, изхвърлено и забравено, точно както вероятно се е чувствала през целия си живот. А това… това е твърде тъжна мисъл, за да я приема дори аз.
Тя подсмърча, но не дава да се разбере, че плаче, така че не го признавам. Вместо това Дарлинг се усмихва болезнено и сменя темата.
– Ако ти кажа нещо, ще ми обещаеш ли да не се ядосваш? – пита тя със суров глас.
Гледам я със скептично вдигната вежда през огледалото за задното виждане.
– Какво?
– Не е лошо, не съвсем. Но просто ми обещай, че няма да се ядосаш, става ли?
На върха на езика ми се надига хаплив отговор, но го преглъщам. Нямам сили да бъда безчувствен към нея. Не и когато на практика я водя към съдба, по-лоша от смъртта.
– Разбира се.
Дарлинг нервно прехапва устните си, преди да си поеме стоманен дъх.
– Лъжа.
– За какво?
– За това, което видях, когато те погледнах. Казах, че не мога да видя твоята или на Михаил душа. Но видях нещо.
И ето ни тук.
Моментът, в който нейният спасител ще бъде принуден да се превърне в най-големия ѝ кошмар.
Не искам да наранявам Дарлинг. Тя не заслужава гнева ми. Но ако едно човешко момиче, което няма да липсва на никого и няма да го търси, трябва да умре, за да запази тайната ми, като по този начин опази Идън, ще го направя. Ще убия това малко повяхнало цвете, преди още да е имало възможност да разцъфне напълно.
– Ти си може би най-красивият мъж, когото съм виждала – продължава тя, без да знае, че никога няма да навърши осемнайсет години. – Но има една тъмнина, която те забулва. Прилепва към теб, почти като че ли те предпазва. Тъга. Толкова много тъга и болка. Носиш я като броня. – Тя издава звук и поклаща глава. – Нещо като мен с черния грим, предполагам. Защитаваме се по най-добрия начин, който знаем. Защото да се изолираме, като носим тази болка, е адски по-добре, отколкото да дадем на някой друг възможността да ни нарани.
Тогава Дарлинг прави нещо, което едва не ме кара да се отклоня в следващата лента. Тя ме докосва. Това е само малката ѝ ръка върху рамото ми, но е там. Топлината ѝ се просмуква през плата на якето ми и шепне по кожата ми.
Не знам колко време е минало, откакто някой е бил достатъчно смел да го направи. Дори жените, с които съм се чукал… те ми се възхищаваха от безопасно разстояние. С нетърпение предлагаха устата си и гладките си, топли дупки. Но никога не ме докосваха, сякаш знаеха, че ако направят едно грешно движение, ще счупя всяка кост в ръката им с едно движение на пръста си. И това беше начинът, по който го исках. Така трябваше да бъде.
Досега.
До този момент не бях осъзнавал колко много съм жадувал за контакт. И за първи път от много време насам искам да докосна някого в отговор.
– Надявам се, че нямаш нищо против да те попитам, но… някой разби ли сърцето ти?
Не отговарям. Вместо това преглъщам през необяснимото стягане в гърлото. Майната му. Вратовръзката ми сигурно е прекалено стегната.
– Знам, че нямам право да питам – продължава тя да се бори с мълчанието ми. – И не е като да имам какъвто и да е опит във връзките, но си помислих, че…
– Не може – казвам накрая с нисък тон.
– Какво?
– Казах, че не може.
– Какво имаш предвид, че не може? Искаш да кажеш, че сърцето ти не може да бъде разбито?
– Да.
Тя поклаща глава, без да вярва на глупостите ми.
– Това е глупаво. Не знам много за света, но знам, че всеки може да бъде с разбито сърце. Дори момчета, които изглеждат като теб.
– Аз не мога.
– И защо е така? – казва тя на издишване, като върти очи.
И тогава ѝ оставям още едно зрънце истина, от една забравена душа към друга.
– Защото нямам сърце, което да разбивам.

Назад към част 2                                                                   Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!