Зоуи
– Боже мой, Майо изглежда ужасно!
– Сякаш от него капе смърт. – Деймиън звучеше също толкова ужасен, колкото и аз.
– Не е смърт – каза Танатос. – Смъртта е неизбежна за всички смъртни. Тя не е нито добро, нито зло; тя просто е част от голямата спирала на живота. Това, с което Неферет е покрила тази сграда, е болка и страх, кръв и отчаяние.
Гласът ѝ прозвуча странно. Баба, Старк, Шейлин и аз се бяхме сгушили на средния ред седалки в училищния „Хамър“, а Танатос седеше отпред с Маркс. Бях забелязала, че колкото повече се приближавахме към Майо, толкова по-неспокойна изглеждаше върховната жрица. Тя буквално се суетеше, което беше супер странно за нея – обикновено Танатос беше като планина от спокойствие.
Очевидната ѝ нервност накара стомаха ми да се свие като луд.
– Хаос – каза Калона. Погледнах през рамо към мястото, където седеше с Деймиън и Шоуни (те бяха супер сгушени, защото крилата му заемаха прекалено много място), за да го видя как поклаща глава с отвращение. – Неферет е използвала нишките на Мрака, за да създаде хаос, и това я защитава.
– Е, хаосът мирише лошо – казах аз, бърчейки нос.
– Смрадливо и ужасно – съгласи се Деймиън. – А ние дори нямаме отворен прозорец.
– Извинявайте – каза Маркс. – Исках да ви предупредя за миризмата.
– Не е нужно да се извинявате, детектив – каза баба. – Не вярвам, че има начин да сте ни подготвили за това.
– Вероятно сте права, но е по-добре да спомена, че не можем да сме сигурни дали всички части от телата са били изчистени от района – добави Маркс. – Така че внимавайте къде стъпвате.
– Части от тела? – Гласът ми изпищя.
Маркс кимна.
– Змиевидните същества убиха много хора, когато се прехвърлиха през ръба на балкона и разпръснаха чернота и вътрешности по сградата. Цяла вечер Неферет хвърляше парчета от хора, обезкървени, от балкона на пентхауса.
– Усещам заклинанието, което тя е обвързала с кръв, смърт и Мрак – каза Танатос. – Използвала е смъртта на тези бедни хора, за да направи бариера.
– Неферет направи заклинанието, но не искаше да си изцапа ръцете с почистването – мрачно каза Калона. – Което означава, че тя има хора там, които са все още живи и правят каквото им каже.
– Наистина ли има значение кой прави изхвърлянето? Особено ако Неферет държи всички тях като заложници? – Каза Шоуни.
– Това, което наистина има значение, е всички да запомнят, че ако спрем Неферет, ще спрем цялата тази лудост – каза Танатос.
Кимнахме в мрачно съгласие.
Маркс беше преминал през зоните на полицейските барикади и спря до бордюра, паркирайки от другата страна на улицата откъм Майо на широкия тротоар пред сградата на ОНЕОК, където седяхме и зяпахме.
– Създадохме два командни пункта вътре в ОНЕОК. На този на третия етаж е цялото аудиовизуално оборудване. В този на покрива са снайперистите – обясни Маркс, докато седяхме и се взирахме в покритата с кръв сграда от другата страна на улицата.
– Снайперистите не могат да убият Неферет – каза Калона.
– Да, това сме го разбрали – сухо каза Маркс. – Но те могат да убиват хора, дори такива, които са под нейното заклинание.
– Не можете да застреляте тези хора! Те са жертви – каза баба, като се премести до мен развълнувана. – Те не са отговорни за действията си – отговорна е Неферет.
– Да, госпожо, знам това и не искам да стрелям по никого, но ако Неферет заповяда на група свои слуги, или както искате ги наречете, да нападнат нас или някой от гражданите на Тулса, ще бъдем принудени да ги спрем.
– Тя би направила това – каза Танатос, докато се взираше в сградата. Звучеше ядосано. Струваше ми се, че изглежда по-бледа от обичайното, но тя беше вампир от около един милиард години. Винаги е изглеждала бяла, така че не можех да бъда сигурна. – Това щеше да и даде сила от смъртта им, както и удовлетворение, че те е принудила да убиваш невинни. – Танатос премести погледа си към Калона. – Не можем да позволим това.
– Съгласен съм – каза Калона.
– Добре – каза тя. – Стига сме седели и разсъждавали. Трябва да бъда там. Трябва да разбера с какво точно си имаме работа.
Танатос излезе от Хамъра, затръшна вратата след себе си и остави останалите да я последват – с неохота.
Калона се премести бързо до нея. В далечината се чуваха възгласи:
– Хей, има някакви вампири! и Фокусирайте камерата – нещо се случва пред Майо!.
Крилатият безсмъртен беше навлякъл дълъг черен тренчкот върху обикновено голите си гърди в доста успешен опит да скрие огромните си криле. Видях го как премества тялото си, опитвайки се всячески да прибере огромните пера. Той хвърли раздразнен поглед към тълпата зад барикадата, преди погледът му да намери детектив Маркс.
– Смятам, че ще бъде разумно, ако отстраните всички цивилни от този район на града. Никой не е в безопасност тук.
– Да, опитайте се да кажете това на медиите. Успяхме да ги вкараме в ъгъла там, но свободната преса е кучка, с която трябва да се справиш.
Калона сви рамене.
– Тогава те ще трябва сами да си научат урока. – След тази зловеща нотка той обърна внимание на Майо. Танатос се взираше в сградата, сякаш тя я хипнотизираше. Преглътнах страха си и застанах до нея, благодарна за силното присъствие на Старк.
– Трябваше да го знам преди това. – Гласът на Танатос беше напрегнат. Тя направи няколко крачки към сградата. – Но рядко са ме викали на мястото на човешка смърт, а никога на място на човешка смърт от такъв мащаб. – Тя се приближи до сградата, заставайки на кръглата алея, която се вливаше в големия вход. Танатос вдигна ръце с длани навън и потръпна. – Ужасът, използван за направата на тази бариера, остава.
– Жрице, съветвам те да не се приближаваш до сградата – каза Калона, бързо се приближи до нея, нежно хвана лакътя ѝ и се опита да я насочи обратно към улицата.
– Трябва да им помогна – каза тя, отърсвайки се от ръката му.
– На тях? – Попита Маркс.
– Не всички мъртви са се преселили. Краят им е бил твърде жесток, твърде ужасяващ, твърде далеч отвъд границите на всичко, което тези бедни хора някога са си представяли. Усещам духове, които са толкова паникьосани, че безкрайно обикалят, без да могат да намерят пътя от това царство към следващото.
– Можете ли да им помогнете? – Обади се баба откъм Хамъра.
– Да, вярвам, че мога.
– Опитай се да го направиш бързо – каза Калона.
– Трябва ли да хвърля кръг? – Попитах.
– Не, Зоуи. Ти и всички, освен Калона, останете на безопасно разстояние назад. Това е нещо, което трябва да направя сама. Нашата богиня ме е дарила с всичко, от което се нуждая – тя направи пауза и се усмихна признателно на Калона, – включително и с могъщ защитник. Трябва да се доверя на силата, която черпя от Никс.
Направете, както казва Танатос, върнете се в Хамъра- каза Старк и ме издърпа със себе си. Маркс се отдръпна по-бавно, а очите му бяха насочени към Танатос.
– Деймиън! Хей, Деймиън! – Втурна се изведнъж млад, красив човек към нас.
Деймиън се обърна навреме, за да бъде хванат в гигантска прегръдка.
– Адам! Не бива да си тук, твърде опасно е – скастри го Деймиън.
– Хей, аз съм журналист. Всичко е свързано с опасности – каза той и се усмихна.
Най-накрая го разпознах. Беше Адам Палука, новинар от „Фокс“ – човекът, който ни беше интервюирал, след като Неферет даде нелепата си пресконференция. Знаех, че той и Деймиън се срещат, и по начина, по който се усмихваха един на друг, предположих, че нещата вървят добре. Господи, бях толкова погълната от това, което се случваше с мен, че дори не се сетих да попитам Деймиън как се справя с това да се среща с някого толкова скоро след Джак…
– Трябва да се върнеш зад бариерата – каза Маркс и се приближи до Адам с гръмотевичен поглед.
Но точно тогава Танатос започна заклинанието си, привличайки вниманието на всички ни към нея.
Върховната жрица вдигна ръце и затвори очи. Когато заговори, безпокойството ѝ изчезна. Думите ѝ бяха ритмични, хипнотизиращи; гласът ѝ беше спокоен. Тя беше силна, мъдра и красива – и аз се гордеех, че съм новак в Дома на нощта под нейно управление.
Духове, които все още страдате тук, елате при мен.
Моят глас за вас нека бъде спасително въже.
Спокойно, сладко, моята богиня с Дар ви успокоява.
Навсякъде около Танатос въздухът започна да блести, сякаш някой беше хвърлил към нея магически, плаващи снежни топки, пълни с блясък.
– О, Боже мой! Какво се случва? Какво прави този вампир? – Бях толкова съсредоточена върху заклинанието, което Танатос произнасяше, че почти не забелязвах фоновия шум от напиращата тълпа. Повече усетих, отколкото видях как Адам вдига айфона си и чух малкото пинг, което означаваше, че записва. Старк стисна ръката ми, преди да прошепне:
– Маркс изглежда ще изгони всички репортери. Ще видя какво мога да направя, за да му помогна. Бъди сигурна, че ти, твоят кръг и баба ще останете близо до Хамъра.
Кимнах и смътно разбрах, че Старк спори с Деймиън за това да накара Адам да си тръгне, докато Маркс започна да върви целенасочено към барикадата. Но не откъсвах поглед от върховната жрица. Не можех да го направя. Танатос владееше цялото ми внимание.
Аз съм твоят водач от болката на този свят, за да избягаш.
Ужасът ти свърши; любовта чу молбата ти.
Спокойно, сладко, сега душите ви ще бъдат свободни!
Светещите кълба напълно обградиха Танатос. Когато изрече последния ред от заклинанието си, тя разтвори широко ръце и всяко от светещите неща се втурна към нея. Смеейки се от абсолютна радост, Танатос, с озарено от любов лице, вдигна ръце нагоре. Блестящите кълба се изстреляха в нощното небе като фойерверки за 4 юли, само че вместо да оставят след себе си мъглив дим, изчезващите кълба оставиха след себе си вълна от облекчение и щастие, която ме накара да забравя стреса от ситуацията – ужасът от кръвта, миризмата и покрития с мрак Майо – накара ме да забравя всичко, освен факта, че човек или вампир, между всички нас има една константа: любовта. Винаги любов.
И тогава Неферет изскочи от предната част на сградата и напълно развали щастливия ми момент. Мислех, че преди е изглеждала като в луда гад, но грешах. Това, което беше сега, правеше цялата предишна лудост на Неферет да изглежда не по-ексцентрична от стара котка, която миришеше смътно на урина и котешка мента. Беше облечена в къса зелена рокля. За секунда почти изпитах облекчение. Искам да кажа, че не беше гола. Добре де, нямаше обувки, но си помислих, че това не е чак толкова голям проблем – докато всъщност не погледнах краката ѝ. Бяха стъпили върху извиващо се гнездо от черни пипала, които се виеха и пулсираха около нея, обвиваха глезените и прасците ѝ и всъщност я повдигаха от тротоара.
Но това дори не беше най-безумното нещо в Неферет. Това бяха очите ѝ, които издаваха лудостта ѝ. Нещо се беше случило със зениците ѝ – те бяха изчезнали. Бяха като страховити топчета, напълно изумруденозелени.
– Какво не е наред с очите ѝ… – започна Адам, но писъкът на Неферет го прекъсна.
– Вещице на смърта, ти нямаш власт над моя храм! – Неферет посочи Танатос и две от пипалата се втурнаха към нея.
Калона се движеше толкова бързо, че всичко се размазваше. Изведнъж той се оказа там, между Танатос и нападащите същества. Беше свалил палтото си и извади свободно абаносовото копие, което беше препасал на гърба си. Крилете му се разгънаха, когато той посрещна пипалата, прекърши едното и докато то се гърчеше в предсмъртна агония, се завъртя и разряза другото на две.
Неферет изкрещя, сякаш усещаше болката от отрязаните пипала.
– Не обръщай внимание на Калона! Убий Танатос, а после и останалите!
Всичко се взриви.
Пипала от Мрак, като отрова, изригваща от устата на гад, се стрелнаха от краката на Неферет, опитвайки се да заобиколят Калона, за да стигнат до Танатос и останалите. Старк спринтира обратно към мен, избутвайки баба и мен след себе си и крещейки за Деймиън, Адам, Шоуни и Шейлин да се качат в Хамъра.
Запътих се назад, сигурна, че ще гледам как Танатос е нарязана на парчета от съществата на Неферет, вероятно само секунди преди да нападнат Старк и след това да погълнат останалите.
Но нищо от това не се случи. Мракът не спечели тази битка – спечели я крилатият безсмъртен.
Калона беше навсякъде. Копието му се движеше толкова бързо, че издаваше пулсиращ звук във въздуха.
– Светлинна сабя – изпъшка Деймиън. – Истинска, а не измислена от „Междузвездни войни“.
– Изведете ги на безопасно място! – Изкрещя Калона на Маркс.
Маркс се втурна към върховната жрица и докато Калона използваше тялото, крилете и копието си, за да ни предпази, ние се натоварихме в Хамъра.
– Дръжте се всички. Прескачам бордюра и го изкарвам оттам! – Каза ни Маркс, докато Хамърът се размърдваше.
– Чакайте – каза Танатос. – Той идва при нас. Наблюдавайте пипалата. Силата им се разсейва, когато се отдалечат от Неферет.
Върховната жрица беше права. Калона, пребит и окървавен, все още се бореше със съществата, но си проправяше път към нас и далеч от Майо. А нишките не го следваха.
Когато Калона стигна до задната част на Хамъра, Неферет вдигна ръце и заповяда:
– Върнете се при мен, деца! Аз ще ви помогна! – Змиевидните същества се плъзнаха към нея, увивайки се около ръцете и краката ѝ. Тя ги погали, сякаш за да ги утеши, и точно преди да изчезне във вътрешността на Майо, пламтящият ѝ изумруден поглед се спря върху нас. – Благодаря ви за урока. Следващия път ще спечеля.
Назад към част 16 Напред към част 18