Калона
Умирането беше по-болезнено, отколкото Калона си представяше, че ще бъде – макар че през вековете на своя живот той рядко си го представяше. Смъртта му беше позната по някакъв абстрактен начин. Разбира се, той бе убивал безброй пъти. Някои от убийствата са били оправдани, други – не. Откакто беше напуснал Другия свят, повечето от смъртните случаи, за които беше отговорен, бяха от втората категория.
За това съжаляваше, докато умираше – за тези несправедливи смъртни случаи, които беше причинил. Това, както и времето, което бе пропилял, преди да приеме любовта на сина си, както и загубата на Никс. Това бяха трите му най-големи съжаления, макар че дори когато умираше, не можеше да понесе мисълта за загубата на своята богиня.
Когато вече не можеше да си поеме дъх, погледът му започна да посивява, да почернява – и най-накрая парчетата болка от това, което беше останало от крилата му, се разсеяха и пламъкът на агонията, който беше в гърдите му, бавно изстина. Калона имаше само миг, за да се подготви за невъобразимото, което предстоеше да се случи, и тогава всичко почерня.
– Протегни ръка, Калона. Хвани ръката ми.
Гласът на Танатос се носеше през черната тъмнина, която задушаваше Калона. Той се опита да си поеме дъх. Не можеше да диша. Опита се да отвори очи. Не можеше да види. Духът на Калона се блъскаше в стените, които го обвиваха.
– Калона! Трябва да ме хванеш за ръка.
– Не мога да видя ръката ти!
– Не е нужно да я виждаш. Просто вярвай, че тя е там. Калона, хвани ръката ми.
Сляпо Калона се протегна. И Танатос беше там! Той не можеше да я види, но усещаше топлата ѝ, стабилна ръка. С всички сили задържа тази хватка, докато тя се дърпаше. Със свистене на светлина и звук зрението на Калона се върна. Той се замая, но Танатос го държеше здраво.
– Всичко е наред, Войнико. Ти си свободен от тялото, което те свързваше – каза Танатос.
Калона погледна надолу и неочаквано изпита замайване, като че ли видя собствения си премазан труп. Погледът му бързо се отдалечи от тялото и се върна към Танатос.
– Аз съм мъртъв.
– Така е.
– Мога да те виждам и усещам само заради дарбата ти.
– И да, и не. Не можеш да усетиш нищо в това царство, освен хватката ми, която те освободи. Можеш да виждаш другите, макар че те вероятно не могат да видят теб. – Танатос направи жест около тях.
Калона примигна. Зрението му беше странно, сякаш гледаше всичко освен Танатос през дебела, мътна леща. Той се огледа наоколо. Видя дървото и кръга. Бързо погледна обратно към тялото си и този път видя Репхайм, коленичил до него и съкрушено плачещ.
– Кажи му да спре да скърби. Кажи му, че аз стоя тук, до него.
– Ако наистина желаеш това, аз ще го направя. Но трябва да знаеш, че ще мога да общувам с теб само за ограничен период от време. Дори моята дарба има граници.
– Какво трябва да направя? Как да му помогна?
– Вече не можеш да помогнеш нито на него, нито на когото и да било друг в това царство. Време е да продължиш напред.
Калона се вгледа в Танатос.
– Искаш да кажеш, в Другия свят – в царството на Никс.
– Да.
Калона усети, че част от паниката, която бе изпитал, когато бе попаднал в капана на тялото си, се завръща. Тя ме прогони. Тя няма да ме допусне.
– Откъде си толкова сигурен, че Никс няма да те допусне?
Умът му се размърда, спомняйки си какво се бе случило, когато бе нарушил закона и бе поискал прошка от нея. Отговорът на Никс беше непоколебим: „Ако някога си достоен за прошка, можеш да я поискаш от мен. Но не и дотогава… на духа ти, както и на тялото ти, е забранено да влиза в моето царство.“
– Поисках го от нея. Никс нямаше да ми прости. Тя ми забрани да вляза.
– Тогава заслужаваше ли нейната прошка?
– Не, разбира се, че не! Но заслужих ли я сега? Как бих могъл да изкупя вековната болка, която причиних на богинята и нейните деца, защото избрах гнева и ревността пред доверието и любовта?
– Това е въпрос, който трябва да имаш смелостта да зададеш на нашата Богиня – каза Танатос.
– Ами ако тя откаже да ми прости? Какво ще се случи с мен?
Очите на Танатос изведнъж ми се сториха древни от знанието за твърде много болка, твърде много страдание.
– Ако Никс не ти позволи да влезеш в другия свят, ще се скиташ в царството, в което си умрял.
– Без да мога да бъда чут или видян? – Танатос кимна. – Колко дълго?
– Колко дълго е една вечност?
Ужасна тръпка премина през Калона и погледът му се върна към сина му. Ще разбереш ли дали Никс ме приема, или не?
– Да, но ще загубя способността да общувам с теб – каза тя тъжно.
– Ако ме отхвърли, аз ще бдя над сина си.
– Той няма да знае това – каза Танатос.
– Ще знае, ако му кажеш.
– Ще го направя, ако това е твоята молба.
– Така е. Той отново срещна погледа ѝ. Аз съм готов. Какво трябва да направя?
– Аз съм всичко, което те крепи на този свят в момента. Просто пусни ръката ми и се издигни.
– Благодаря ти, Танатос. За всичко.
– Калона, желая ти вечно да бъдеш благословен. – Когато върховната жрица на смъртта вдигна ръката си, той освободи ръката ѝ и духът му се издигна нагоре… нагоре…
Калона беше добре запознат с летенето. Беше се издигал в небето на това царство, както и в другия свят. А ако имаше време и желание, можеше да разкаже и за други царства, в които е летял, винаги по дела на Богинята.
Това издигане не приличаше на нищо, което бе преживявал досега.
Отначало чернотата беше пълна, толкова голяма, че той можеше само да се надява, че ще продължи да се издига. Когато започна да се отчайва – да мисли, че Никс вече го е преценила и е установила, че е недостоен, – чернотата пред него се развълнува, затрептя и придоби преливащ цвят, който му напомни за цвета на морето около древния остров Капри.
Топазовото небе отново се развълнува, а после като завеса се разтвори и разкри кръгло петно от познатата му земя с ръждив цвят. Зад земята се виждаха две дървета – глог и ружа. Калона ги разпозна. Двамата с Никс често бяха посещавали това място – този вход към свещената и горичка. В назъбените клони на дърветата бяха завързани ленти от ярко оцветени платове, които Никс и онези, които минаваха през царството на богинята, бяха завързали с пожелания. Лентите се вдигаха лениво от вятъра и променяха цветовете си, така че да представят безкраен брой желания. Зад дървото на желанията се простираха акри и акри от най-свещената земя на Никс. Калона познаваше всяка пътека, всяко дърво, всеки кристален поток и обрасла с мъх горичка.
Дори и да не можеше да бъде до нея, Калона копнееше да се разходи отново там и да се изпълни отново с покоя на горичката.
След като приключи с изкачването, Калона стъпи на ръждивата земя и зачака.