Линет
Асансьорът се отвори към нивото на фоайето и Неферет се разходи грациозно по приличащия на балкон коридор, привличайки вниманието на цялата бална зала към себе си, когато стигна до широкото мраморно стълбище и се спусна на нивото, на което се намираше нейният трон. Линет я последва по-бавно, като очите ѝ автоматично претърсваха тълпата долу за нещо или някой, който би могъл да развали празничната атмосфера, за която тя се бе постарала толкова много.
Тя въздъхна дълго и доволно, когато всичко изглеждаше възможно най-близко до съвършенството. Е, поне единствените хора, които останаха живи, са най-привлекателните. Това определено беше улеснило работата ѝ. Изучавайки ги, Линет трябваше да признае, че са симпатична група – ако човек не се вглеждаше прекалено внимателно в бледите им, притеснени лица или не забелязваше нервния начин, по който бяха склонни да се групират на малки групички, сякаш се опитваха да се направят на възможно най-малки и незабележими. Линет си помисли, че липсата на светлина вероятно им помага да се чувстват по-сигурни. Свещите им бяха свършили, затова Линет беше казала на Джъдсън да се погрижи по-голямата част от свещниците да бъдат поставени около площадката на Неферет, надявайки се, че тя ще бъде осветена от прожекторите и няма да забележи липсата на осветление в балната зала.
Очевидно планът на Линет беше проработил. Върху тълпата имаше достатъчно светлина, така че бижутата на жените да проблясват, оставяйки всички, освен богинята, покрити в мек цвят сепия.
Неферет вдигна ръце. Линет стоеше в ъгъла на площадката зад нея, така че не можеше да види лицето на богинята, но гласът на Неферет излъчваше радост.
– Моите верни поклонници, пред вас стои една благодарна богиня! – Линет вдигна ръце нагоре, имитирайки аплодисменти. Слугите на Неферет веднага я имитираха, а останалите хора я последваха, макар и с по-малко ентусиазъм.
– Благодаря ви, благодаря ви, колко мило от ваша страна! – Каза Неферет. Аплодисментите секнаха и богинята продължи. – Много неща сме преживели заедно. Искам вие, моите първи поклонници, да знаете, че вашата богиня вечно ще помни, че нейното царуване на земята започна тук, в Тулса, с вас.
Линет реши да не прекъсва с повече аплодисменти, особено след като те отшумяха толкова бързо. Щеше да ги запази, докато свърши речта на Неферет, и тогава щеше да предизвика финалните овации.
– Бих искала да изкажа специална благодарност на моя персонал. Джъдсън, Кайли, бихте ли могли вие и останалата част от персонала да дойдете в предната част на балната зала, моля?
Това е неочаквано, помисли си Линет. Предполагаше се, че просто ще благодари на поклонниците си с доста дълга реч, ще изчака часовникът да удари полунощ… Линет погледна големия часовник, който висеше над фоайето, окачен в сложната си рамка в стил арт деко. Петнадесет минути до полунощ. Неферет не беше казала нищо за някакво специално признание. По дяволите! Надявам се, че не е очаквала от мен да имам подаръци, които да им поднеса.
Стресът започна да свива стомаха на Линет. Не може да е добре, че Неферет се е отклонила от сценария. Линет наблюдаваше как членовете на персонала се придвижват напред от обичайните си места в задната част на балната зала. Тя се намръщи. Бяха толкова механични, без собствена воля! Не ѝ харесваше да си представя какво правеха змиите в тях с истинските хора, които все още бяха там.
Линет потисна тръпката си и погледна надолу, където би трябвало да има гнездо на отвратителните твари, плъзнали около глезените на Неферет.
Те бяха изчезнали. Никъде около богинята нямаше нито една змия.
Това наистина е странно. Може би тя им е казала да бъдат невидими. Но не, Линет беше на разстояние от което може да чува Неферет, откакто бяха напуснали пентхауса. Тя не беше казала нищо на съществата.
– Ах, моят верен персонал. – Неферет грееше надолу към осемнайсетте обладани от змии хора, които бяха застанали един до друг точно под площадката. – Колко хубаво изглеждате всички в току-що изгладените си униформи. Вашата богиня е доволна от вас.
Линет обръщаше само частично внимание на това, което казваше Неферет, защото беше открила змиите. Те бяха образували черен кръг около пода на балната зала, който се вълнуваше бавно наоколо.
– Искам да потвърдя вашето послушание. Да, да, разбирам, че поради това, че сте били обладани от моите деца, не сте имали друг избор, освен да бъдете послушни – Говореше им с любов Неферет. – И все пак признавам, че ви оценявам.
Стомахът на Линет се сви. Хората в балната зала не бяха забелязали, че са обкръжени от змиите на Неферет. И все пак. Балната зала беше твърде слабо осветена и цялото им внимание беше насочено към Неферет.
– А сега, за да покажа своята признателност, реших, че ще окажа на осемнайсетте от вас най-голямата чест. Знаете колко много обичам децата си, нали?
Всяко от осемнайсетте кимна роботизирано.
– Тогава ще разберете колко много обичам и вас, когато пожертвам всеки един от вас за моето дете, което почива в него. – Гласът на Неферет премина в певчески ритъм. – Осемнадесет деца, сега ви освобождавам! Вземете, изяжте, всяка любяща жертва от мен!
В гърлото на Линет се надигна жлъчка, когато подчиненте на Неферет започнаха да пищят и да се гърчат. После устата им се отвори, отвори се, докато не можаха да се отворят повече. Докато малката Кайли, Джъдсън, Тони и останалите не избухнаха в дъжд от кръв и вътрещности, а огромните изникващи змии не погълнаха всеки един от тях, отвътре навън.
Балната зала избухна в писъци. Неферет сякаш не обърна внимание. Тя вдигна ръце и потръпна от удоволствие, когато всеки от служителите и умря. Едно движение по стените привлече шокирания поглед на Линет. Завеса от пулсиращо черно се разливаше по стените на балната зала и се движеше към кръга от змии.
Това е завесата, която Неферет създаде с жертвоприношенията на балкона. Умът на Линет се въртеше от паника, но тялото ѝ я бе заковало на място. По някакъв начин тя бе призовала тези същества обратно при себе си.
Все още вдигнатите ръце, гласът на Неферет бе усилен от ужасна сила, така че думите ѝ отекнаха, заглушавайки хаоса и паниката под нея, и тя започна поредното заклинание:
Времето е дошло.
Създай за мен безпорядък.
Смъртта ми носи сила,
Нахрани ме за среднощния час.
Сега те губя.
Моите поклонници ще ти се поклонят.
Настанете се! Нахранете се!
Тази нощ изпълнете всяка своя нужда!
Неферет разтвори широко ръце. Ужасните същества, които тя наричаше деца, се превърнаха в жива примка, която се затвори върху крещящите, изпаднали в паника хора и ги изби, всички до един.
Неферет се обърна към Линет. Вълни от енергия заливаха богинята. Кожата ѝ трепереше и пулсираше от нея, сякаш тялото ѝ се променяше, растеше под нея. Очите ѝ светеха в плътно изумрудено зелено.
Линет се притисна до стената, твърде уплашена, за да говори.
– Ах, скъпа моя Линет. Наистина оставих най-доброто за накрая.
– Моля те! Не позволявай на някой от тях да ме обладае! – Думите избухнаха в нея.
Неферет изглеждаше шокирана.
– Разбира се, че няма да позволя на някое от децата ми да те обладае. Това е най-големият ти страх. Знам го. Знаех го през цялото време. – Богинята се плъзгаше все по-близо до нея, докато не успя да протегне паякообразни пръсти и да погали бузата на Линет. – Ти се върна при мен. За това те възнаграждавам. Жертвата ти ще бъде направена само за мен. Ти никога повече няма да се страхуваш. Никога повече няма да ти се налага да се бориш, за да се издигнеш над това, което миналото ти е причинило. И, скъпа моя, аз ще те помня през цялата вечност.
Линет усети как я дърпат по врата. Не беше болезнено. Беше странно приятно и успокояващо за паникьосаните ѝ нерви. След това усети как влажната топлина на нещо се размива по тялото ѝ, попивайки красивата рокля, която ѝ беше подарила Неферет. Краката на Линет спряха да работят и тя се срина, но богинята не я остави да падне. Неферет взе Линет на ръце и започна да се храни от нея, а докато светът ѝ почерняваше, Линет плачеше с тихи, кървави сълзи.
Назад към част 52 Напред към част 54