П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 15

Зоуи

– Ако нямате нищо против, ще отида в медийния център. Деймиън смята, че в справочния раздел може да има някакви стари книги за Истинското зрение, ако се разровя достатъчно упорито. Той вероятно е по-добър в проучванията от мен, но аз съм упорита – каза Шейлин.- Ако има какво да се намери, в крайна сметка ще го намеря.
– Няма проблем – казах аз, а Стиви Рей вдигна рамене и каза:
– На мен ми звучи добре.
Тя започна да си тръгва и после спря.
– Хей, благодаря, че ми позволи да дойда с теб и да поговоря с Танатос. И благодаря, че изслуша това, което исках да кажа там. И, добре, извинявай отново за онова нещо с Афродита по-рано.
– Не съм аз тази, на която трябва да се извиняваш за това – казах аз.
– Да, ама мисля, че ти си единствената, която ще ме изслуша – каза Шейлин, като погледна в посоката, в която Афродита се беше отдалечила.
– Афродита ще слуша. Само че не много добре – каза Стиви Рей.- Добре си се справила там, Шейлин. Харесва ми това, което казваш за цветовете на хората. Мисля, че трябва да се съсредоточиш върху това да следваш интуицията си за това, което виждаш.
– Ха – изпъшка Крамиша, докато бързаше към нас.- Казвам, че интуицията може да те вкара в куп неприятности.
Помислих си, че това е подценяването на годината, докато Стиви Рей питаше:
– Какво става, Крамиша?
– Това са червените новаци на Далас. Държат се така, сякаш искат да помогнат за почистването на конюшнята.
Стиви Рей се намръщи. Прехапах устните си. Крамиша скръсти ръце и почука с крак.
– Помощта лошо нещо ли е?- Заговори в неудобната пауза Шейлин.
– Групата на Далас беше, ами…- Замълчах, опитвайки се да формулирам фраза, която да не включва използването на думи, които се опитвах (почти) да избягвам.
Крамиша ме изпревари:
– Те са отвратителни задници.
– Може би се опитват да се променят – каза Шейлин.
– Те са коварни задници – добави Крамиша.
– Не им се доверяваме – обясних аз.
– Имаме много причини да не им се доверяваме – каза Стиви Рей.- Но аз имам идея. Танатос каза, че аз трябва да се упражнявам да бъда лидер, а Шейлин трябва да упражнява своето „Истинско зрение“. Така че нека да направим и двете.- Стиви Рей изправи гърба си и гласът ѝ се промени от сладък и момичешки на жена, която звучеше по-уверено и много по-възрастно.- Шейлин, можеш да отидеш в медийния център по-късно. Точно сега ще дойдеш с мен в конюшнята. Искам да разгледаш цветовете на червените новаци там и да ми кажеш кои от тях са най-опасни.
– Да, мадам – каза тя.
– Не е нужно да ме наричате мадам – каза бързо Стиви Рей, като отново звучеше като себе си.- Достатъчно е да ми позволиш да те ръководя.
– Не си толкова властна – каза Крамиша.
– Е, аз се опитвам да бъда.- Стиви Рей въздъхна, после ме погледна.
Усмихнах ѝ се.
– Можеш да ме командваш, ако искаш.
Тя ме погледна с „ах!“.
– Ако някога се опитам да го направя, можеш да ме наречеш кифла и да ми кажеш да се намажа с кетчуп и горчица.
Засмях се.
– Е, тогава, ако не ти пука, ще си взема малко време сама. Трябва да помисля за това нещо с ясновидския камък. Все пак ще се срещнем в конюшнята след малко. Ако видиш Старк, кажи му, че съм добре и скоро ще дойда.
– Оки доки – каза Стиви Рей.
Гледах как трите си тръгват. Чух как Крамиша попита Шейлин за цвета й и преди детето да успее да и отговори, тя вече обясняваше на Шейлин, че няма никакъв дяволски начин цветът и да бъде каквото и да е оранжево, защото не и харесва никакъво оранжево. Шейлин изглеждаше объркана, но заинтересована. Стиви Рей изглеждаше замислена и решителна, сякаш се опитваше да отрази отвън лидерството, върху което работеше отвътре.
Аз? Представях си, че ако поставите огледало до мен, ще изглеждам объркана и уморена и ще видя, че спиралата ми се е слепнала и косата ми се е накъдрила.
Исках да отида с приятелите си и да им помогна да почистят конюшните. Исках да намеря Старк и да го накарам да ме държи за ръка и да ми се подиграва за прекаленото притеснение и търсенето на здравни симптоми в интернет. Най-вече исках да забравя за глупавия ясновидски камък на врата си и да се съсредоточа върху нещо, което има повече смисъл – като омразните червени новаци и домашната работа. Но знаех, че Танатос е била права. Щяха да ни трябват всичките ни дарби, за да имаме шанс дори само да задържим Мрака на разстояние. Затова вместо да следвам приятелите си, тръгнах по друг път. Изчистих съзнанието си, доколкото можах, и се оставих да ме водят инстинктите ми. Когато стана ясно накъде ме водят краката ми, прошепнах:
– Дух, моля те, ела при мен. Помогни ми да не се страхувам твърде много.- Елементът, с който се чувствах най-комфортно, успокои страха ми, така че докато застана пред разбития дъб, емоциите ми сякаш бяха увити в меко, топло одеяло.
Имах нужда от утешителното одеяло. Това място ме плашеше. Тук беше убит професор Нолън. Стиви Рей едва не беше загинала тук. Калона се беше откъснала от земята тук. Джак – бедният сладък Джак – беше умрял тук.
Интуицията ми ме беше отвела тук. По-лошото е, че камъкът ми бе започнал да излъчва топлина.
Да, помислих си. Както каза Крамиша, да следваш интуицията си може да доведе до куп неприятности. Въздъхнах и признах истината, която инстинктът ми беше следвал – ако в Къщата на нощта има стара магия, това е отлично място да се крие. Сгиат ми беше казала, че старата магия е мощна. Също така беше непредсказуема и опасна. Спомних си, че тя обясняваше, че начинът, по който се проявява, има много общо със жрицата, която я е призовала.
И така, какво означаваше това за мен? В каква жрица се превръщах аз?

Въздъхнах. Объркана, мърлява, която не си доспиваше.
Такава с потенциал, профуча през ума ми.
Една, която не знае достатъчно, отвърнах мислено.
Такава, която трябва да вярва в себе си – прошепна ми вятърът.
Такава, която трябва да спре да се проваля, настояваше умът ми.
Тази, която трябва да повярва в своята богиня.

И това прекрати мисловната ми битка.
– Аз вярвам в теб, Никс. Винаги ще вярвам.- Решително извадих топлия камък на ясновидката изпод тениската си, поех си дълбоко дъх, вдигнах го и се загледах през малката дупка, подобна на прозорец, в разцепения, изпочупен дъб.
За секунда нищо не се случи. Примижах, а дървото си беше просто едно разхвърляно старо дърво. Започнах да се отпускам и, типично за мен, точно тогава се разрази адът.
От центъра на разбития ствол се появи грозен, ужасен вихър от сенки. Във водовъртежа видях ужасни същества с изкривени тела, покрити с кожа, която беше изпъстрена с петна, сякаш гниеше от отвратителни болести. Очите им представляваха пещери. Устите им бяха зашити. Усещах миризмата им. Миришеше на старо убито животно, смесено със запушена тоалетна. Задъхах се и сигурно издадох отратен звук, защото като група те обърнаха безизразните си лица към мен. Дългите им, скелетни пръсти се протегнаха към мен.
– Не! Спри!- Уютът на Духа беше разрушен. Бях парализирана от страх.
И тогава от самия център на вихъра бликна красива, пълнолунна светлина, която изпепели ужасните същества в небитието и ме повали назад по задник. Изпуснах камъка на ясновидците, прекъсвайки връзката си със старата магия. Докато примигвах и се задъхвах, дървото отново се превърна в дърво. Старо и страховито, но земно и счупено.
Без да се интересувам от Танатос или заповедите на Смъртта, се изправих на крака и побягнах като от дявол.

* * *

– Аз не съм луда. Луд е животът ми. Аз не съм луда. Моят живот е луд…- Между задъханите вдишвания изричах думите като мантра, отново и отново, опитвайки се да намеря нормалното си състояние – своя център, или дори само малка доза спокойствие, но сърцебиенето ми биеше толкова силно, че го чувах в ушите си, и сякаш не можех да си поема дъх. Сърдечен удар, помислих си. Това ниво на лудост е твърде голямо за мен и получавам инфаркт.
Тъкмо осъзнах, че може би не мога да си поема дъх и сърцето ми бие като лудо, защото все още тичах, когато силни, познати ръце ме сграбчиха, изтръгвайки ме до внезапно спиране. Като уплашено момиче се сринах срещу Старк, треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха.
– Зоуи! Ранена ли си? Кой те преследва?- Старк ме държеше притисната до себе си, докато ме обръщаше така, че да се взира в тъмнината зад мен. Бях обвила ръцете си около него и усещах, че е преметнал лъка си и поставката за стрели през рамо. От него се излъчваше готовност. Дори през паниката ми присъствието му ме успокои. Погълнах въздух и поклатих глава.
– Не, всичко е наред. Добре съм.
Той ме държеше на една ръка разстояние, като оглеждаше тялото ми нагоре-надолу, сякаш проверяваше за рани.
– Какво се случи? Защо си се изплашила и бягаш като луда?
Намръщих му се.
– Не съм луда.
– Ама ти бягаше като луда. А вътре тук – той притисна пръст към гърдите ми над затихващото ми сърце – определено се чувстваше като побъркана.
– Стара магия.
Очите му се разшириха.
– Бикът?
-Не, не, нищо такова. Погледнах през камъка на ясновидката към дървото. Знаеш, дървото, до източната стена.
– Защо, по дяволите, направи това?
– Защото Танатос ми каза, че трябва да се упражнявам с глупавия Виждащ камък, в случай че по някакъв начин може да се използва за борбата с Неферет.
– Значи си видяла нещо, което е дошло след теб?
– Е, не. Да. Донякъде. Видях някакви страховити неща вътре в нещо, което приличаше на торнадо, завихрящо се от средата на дървото. Старк, те бяха сериозно най-отвратителните неща, които някога съм виждала. И миришеха лошо. Наистина, наистина лошо. Всъщност почти ме накараха да повърна. Заглъхнаха, което беше моментът, в който ме забелязаха, но преди да успеят да направят каквото и да било, тази ярка светлина ги разпиля.- Направих пауза, обмисляйки паниката си.- Всъщност, тази светлина беше нещо като приказната светлина на пеперудата. Мислиш ли, че има някакъв шанс да съм фея?
– Не, Зи. Съсредоточи се. Истинска кръв е измислица. Това е реалният свят. Какво се случи след светлинната прожекция?
– Не знам. Избягах.- Огледах се около нас и забелязах, че съм тичала по цялата вътрешна страна на стената и почти съм стигнала до конюшнята.- Тичах много дълго.
– И?
– И нищо. С изключение на това, че ти ме сграбчи. Богиньо, помислих, че получавам инфаркт.
– Значи си била уплашена. И това е всичко?
Отново се намръщих към него. Гласът му беше мил, но изражението му беше напрегнато, сякаш се опитваше да избере дали да ме разтърси, или да ме целуне.
– Ами – казах бавно.- Да, но наистина се страхувах.
Хватката му върху раменете ми се превърна в гигантска, смазваща мечешка прегръдка. Усетих как тялото му се отпуска. Той изпусна дълъг дъх, който в крайна сметка се превърна в кикот.
– Ти ме изплаши до смърт, Зи.
– Съжалявам – промълвих срещу гърдите му, обгърнах го отново с ръце и го притиснах обратно.- Благодаря, че ме намери и беше напълно готов да ме спасиш.
– Не е нужно да се извиняваш. Аз съм твоят Воин – твоят Пазител – моята работа е да те спасявам. Въпреки че обикновено си доста добра в това да се спасяваш сама.
Наведох се назад, за да мога да видя очите му.
– Аз съм работа?
Устните му се наклониха нагоре в самонадеяната му половинчата усмивка.
– На пълен работен ден. Напълно. Без осигуровки и без почивни дни.
– Сериозно?
– Добре де, не.- Самонадеяната му усмивка се разшири.-Спомням си, че получих няколко дни болнични, когато ме изгори стрела, и още няколко, когато един луд шотландец ме поряза. Така че си взимам думите назад. Получавам обезщетения. Просто са мизерни.
– Ти си уволнен!- Щях да го зашлевя, но не исках да махна ръцете си от раменете му.
– Не можеш да ме уволниш. Подписал съм се за цял живот.- Усмивката на Старк избледня от устните му, но остана в очите му.- Ти си моята жрица, моята кралица, мо бан ри. Никога няма да те напусна. Винаги ще те защитавам. Обичам те, Зоуи Редбърд.- Той се наведе и ме целуна толкова нежно, че усетих истината за неговата отдаденост дълбоко в душата си.
Когато устните му най-накрая напуснаха моите, аз го погледнах.
– Аз също те обичам – казах аз.- И знаеш, че не трябва да ревнуваш от мъртвец, нали?
Той докосна бузата ми.
– Точно така. Съжалявам за това снощи.
– Няма страшно. И, хм, говорейки за това, има нещо, което трябва да знаеш.
– Какво?
Поех си дъх и изригнах:
– Снощи в края на ритуала погледнах през Ясновидския камък към Аурокс и видях Хийт. Ето защо не позволих на теб и Дарий да го нараните.
Усетих как нивото на напрежението в тялото на Старк се изстреля обратно към Опасност! Червена тревога!
– Затова ли викаше Хийт насън снощи?- Той звучеше по-скоро наранен, отколкото ядосан.
– Не, да. Не знам! Казвах ти истината. Не си спомням какво сънувах, но е логично Хийт да е бил в съзнанието ми, след като го видях, когато погледнах Аурокс.
– Това нещо с бика не е Хийт. Как можеш изобщо да си го помислиш?
– Не че си го мисля. Това е, което видях.
– Зоуи, виж, трябва да има обяснение за това, което си видяла.- Той направи крачка назад. Ръцете ми се плъзнаха надолу от раменете му.
– Ето защо Танатос иска да се упражнявам да гледам през Виждащия камък, за да мога да разбера как работи.- Чувствах се студена и самотна без ръцете му около мен.-Старк, съжалявам. Не исках да виждам Хийт в Аурокс. Не искам да виждам, да казвам или да правя нещо, което би те наранило. Никога.- Примигвах усилено, опитвайки се да не избухна в сълзи.
Старк прокара ръка през косата си.
– Зи, моля те, не плачи.
– Няма да плача – казах аз, а после изхълцах и изтрих една сълза, която някак си се беше изплъзнала от окото ми.
Старк бръкна в джоба на дънките си и извади смачкана кърпичка. Отново се приближи до мен и избърса втората сълза, която бе последвала първата избягала. После ме целуна нежно, подаде ми кърпичката и ме придърпа обратно в прегръдките си.
– Не се притеснявай, Зи. Хийт и аз сключихме мир в другия свят. Ще се радвам да го видя отново.
– Наистина?- Трябваше да се отдръпна от ръцете му достатъчно дълго, за да издухам носа си.
– Е, да. Ще се радвам да го видя отново, но не толкова, колкото ти ще се рвадваш да го видиш отново.- Честността му накара и двама ни да се усмихнем.- И знам, че не би ме наранил нарочно. Но, Зи, това с бика не е Хийт.
– Старк, знаех, че Аурокс има нещо общо със старата магия още от първия път, когато го видях. Той ме накара да се чувствам адски странно.- Мразех да му го казвам, но той не заслужаваше нищо по-малко от честност от мен.
– Разбира се, че те е накарал да се чувстваш странно. Той е създание на Мрака! И, да, той е стара магия. Създаден е от най-отвратителния вид на тази гадост, когато Неферет е убила майка ти като жертвоприношение. Щях да се притеснявам за теб, ако той не те караше да се чувстваш странно.
Изпуснах дълбоко дъх.
– Е, предполагам, че това има смисъл.
– Да, и се обзалагам, че ако поработим заедно върху това, ще можем да разберем защо онзи камък ти е показал Хийт миналата нощ.- Когато само прехапах устна, той продължи, сякаш разсъждаваше на глас.- Помисли си, Зи. Какво е всичко което си видяла през камъка?
– Ами на Скай видях онези стари духове – стихиите.
– Бяха ли като тези, които видя днес?
Потръпнах.
– Не, изобщо не. Елементалите бяха неземни, загадъчни, странни, но в добрия смисъл на думата. Това, което видях днес, беше ужасно и стряскащо.
– Добре, освен току-що при дървото и снощи при ритуала, ясновидският камък показа ли ти нещо друго, откакто се върнахме от Италия?
Срещнах погледа му.
– Да. Теб.

Назад към част 14                                                          Напред към част 16

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!