П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 22

Баба Редбърд

Силвия посрещна слънцето с радост и благодарност и със сърце, което се чувстваше по-леко от години насам – дори по-леко от сутринта, когато се бе изправила срещу Аурокс и бе избрала любовта и прошката пред гнева и омразата.
Дъщеря ѝ беше мъртва и макар че щеше да усеща загубата на Линда до края на живота си, Силвия знаеше, че най-сетне се е освободила от пустошта, в която се беше превърнал животът на дъщеря ѝ. Линда си почиваше в другия свят с Никс, доволна и без болка. Това знание накара старата жена да се усмихне.
Седнала на бюрото си за изработка в работната стая на вилата си, тя си напяваше древна черокска приспивна песен, докато избираше от различните билки и камъни, кристали и конци, избирайки дълго, тънко стръкче сладка трева, което да увие около снопче суха лавандула. Тази сутрин тя щеше да пее на слънцето, докато пречистващият дим на сладката трева и успокояващият аромат на лавандула се смесваха и я къпеха заедно със слънчевата светлина. Докато приготвяше пръчката за замазване, мислите на Силвия се насочиха от биологичната ѝ дъщеря към Зоуи, дъщерята на нейния дух.
– Ах, у-ве-ци-а-ге-я, толкова ми липсваш – каза тя тихо. – Ще ти се обадя днес, когато слънцето залезе. Ще е хубаво да чуя гласът ти.- Внучката ѝ беше млада, но беше специално надарена от своята богиня и макар това да означаваше, че Зоуи трябва да понесе необичайни отговорности, то също така означаваше, че тя има таланта да се издигне, за да посрещне предизвикателствата, които идваха с тези допълнителни отговорности.
И това накара Силвия да се обърне към Аурокс – момчето, което беше звяр.
– Или той е звяр, който е момче?- Докато ръцете ѝ работеха, старата жена поклати глава.- Не, аз ще вярвам в най-доброто за него. Наричам го цу-ка-нв-с-ди-на. Бик вместо звяр. Срещала съм го, гледала съм го в очите, гледала съм го как плаче от съжаление и самота. Той има дух – душа – и следователно има избор. Ще повярвам, че Аурокс ще избере Светлината, дори ако Мракът живее в него. Никой от нас не е изцяло добро. Или зло.- Силвия затвори очи, вдишвайки сладкия аромат на трева и билки.- Велика земна майко, укрепи доброто в момчето и позволи на цу-ка-нв-с-ди-на да бъде укротен.
Силвия отново започна да си напява, докато завършваше изработването на пръчката за мазане. Едва когато завърши сплитането на тревата и лавандулата, тя осъзна, че песента, която напява, се е променила от приспивна в много по-различна мелодия: „Песен за жена, която е била смела във войната“. Въпреки че все още седеше, краката на Силвия бяха започнали да се движат, избивайки силен ритъм, който съпровождаше издигането и спадането на гласа ѝ.
Когато осъзна какво прави, Силвия остана напълно неподвижна. Тя погледна надолу към ръцете си. В сладката трева и лавандулата беше вплетена синя нишка, която беше нанизана и оплетена със суров тюркоаз. С изблик на яснота Силвия разбра.
– Сноп на богинята.- Силвия изрече думите с благоговение. – Благодаря ти, Майко Земя, за това предупреждение. Духът ми те чу и тялото ми се подчинява.- Бавно, тържествено старата жена се изправи. Тя отиде до спалнята си и свали ризата си за сън. Отваряйки библиотеката, която се подпираше на стените от суров бор, Силвия извади най-свещените си регалии – пелерината и увитата пола, които беше направила, когато за първи път научи, че е бременна с Линда. Еленската кожа беше стара и малко се отпускаше върху слабото ѝ тяло, но все още беше гладка и мека. Зеленото, което Силвия беше прекарала толкова време в смесване и после в боядисване, беше запазило цвета на мъх дори след три десетилетия. Нито една от мидите или мънистата не беше разхлабена.
Когато Силвия започна да сплита сребристата си коса на една дълга, дебела плитка, тя започна да пее на глас „Песен за жена, която е била смела във войната“.
Тя наниза сребърни и тюркоазени обеци през всяка ушна мида.
Гласът ѝ се издигаше и спадаше в такт с ударите на босите ѝ крака, докато нанизваше огърлици от тюркоаз около врата си, добавяйки една върху друга, така че тежестта им се усещаше позната и топла.
Силвия обгърна тънките си китки с маншети от тюркоаз и по-малки, по-тънки лентички от сребро и тюркоаз – винаги тюркоаз – докато двете предмишници бяха почти изцяло запълнени, от китката до лакътя.
Едва тогава Силвия Редбърд взе пръчката си за размазване и дългата кутия с дървени запалки и излезе от спалнята си.
Остави духа си да води босите ѝ крака. Духът ѝ не я отведе до бълбукащия поток, който течеше зад къщата ѝ и където обикновено посрещаше зората. Вместо това Силвия се озова в средата на широката си предна веранда. Продължавайки да следва инстинктите си, тя запали пръчката за мазане. С грациозни, тренирани движения Силвия започна да обикаля около себе си с ароматите на сладка трева и лавандула. Точно когато беше обгърната в дим, от краката до главата, и пееше войнствената песен на мъдрата жена, Неферет излезе от басейна на Мрака и се материализира пред нея.

 

Неферет

Гласът на Силвия Редбърд звучеше като тебешир, скърцащ по черна дъска.
– Според твоята собствена система от вярвания е неприлично да не посрещнеш гост.- Повиши глас Неферет, за да може да се чуе над ужасната песен на старата жена.
– Поканените са гости. Вие нямате покана за моя дом. Това ви прави натрапник. Според моите убеждения ви посрещам подобаващо.
Неферет сви устни. Пеенето на старата жена беше приключило, но босите ѝ крака все още биеха повтарящ се ритъм.
– Тази песен е почти толкова досадна, колкото и този дим. Наистина ли мислиш, че миризмата му ще те предпази?
– Мисля си много неща, Тси Сгили – каза Силвия и все още размахваше гъстата пръчица с билки около себе си, докато танцуваше на място.- В този момент си мисля, че ти наруши клетвата, която ми даде, когато моята у-ве-ци-а-ге-я за първи път се присъедини към твоя свят. Призовавам те за това.
Неферет почти се забавляваше от нахалството на старата жена.
– Не съм ти давала клетва.
– Дала си. Обещахте да бъдете наставник и да защитавате Зоуи. После наруши тази клетва. Дължиш ми цената на тази нарушена клетва.
– Старице, аз съм безсмъртна. Не съм обвързана със същите правила като теб – издекламира Неферет.
– Безсмъртна може и да си станала. Това не променя законите на Майката Земя.
– Може би не, но променя начина, по който те се прилагат – каза Неферет.
– Нарушаването на клетвата е само един от дълговете, които ми дължиш, вещице – каза Силвия.
– Аз съм богиня, а не вещица!- Неферет усети как гневът ѝ се надига и започна бавно да се приближава към верандата. Пипалата на Мрака се плъзнаха заедно с нея, макар че Неферет усети колебанието им, когато кълбета бял дим се спуснаха надолу и сякаш се стопиха около тях.
Силвия продължи да танцува и да размахва пръчката около себе си.
– Вторият дълг, който ми дължиш, е по-голям от нарушаването на клетвата. Дължите ми дълг за живота. Ти уби дъщеря ми.
– Аз пожертвах дъщеря ти в името на едно по-голямо добро. Не ти дължа нищо!
Старицата не ѝ обърна внимание. Вместо това спря танца си достатъчно дълго, за да се наведе и да постави димящите билки в краката ѝ. После вдигна лице и разтвори ръце, сякаш прегръщаше небето.
– Велика земна майко, чуй ме. Аз съм Силвия Редбърд, мъдра жена от племето чероки, и Гигуа от моето племе, това от Дома на нощта. Моля те за милост. Тси Сгили, Неферет, която някога е била върховна жрица на Никс, е заклета. Тя ми е длъжна за нарушаване на клетвата си. Тя е и убийца на дъщеря ми. Тя ми дължи доживотен дълг. Призовавам те на помощ, Майко Земя, и призовавам двата дълга да бъдат изплатени. Плащането, което искам, е защита.
Пренебрегвайки струите на Мрака, които се криеха около нея, Неферет се приближи до Силвия, изкачвайки стъпалата до верандата, докато говореше.
– Много се лъжеш, старице. Аз съм единствената богиня, която слуша. Аз съм безсмъртната, която трябва да молиш за закрила.
Когато Силвия заговори отново, Неферет излезе на пълната с дим веранда. Гласът на старата жена се беше променил. Преди той беше силен, когато тя призоваваше онази, която наричаше Майка Земя. Сега гласът ѝ се беше успокоил, стана по-мек. Ръцете ѝ вече не бяха разперени. Лицето ѝ вече не беше вдигнато в знак на молба. Вместо това тъмните ѝ очи се срещнаха с погледа на Неферет.
– Ти не си богиня. Ти си злобно, съсипано малко момиче. Жал ми е за теб. Какво ти се е случило? Кой те пречупи, дете?
Гневът на Неферет беше толкова силен, че тя имаше чувството, че ще избухне. Забравила нишките на Мрака, тя се нахвърли върху Силвия, искаше да свърже плът с плът – да изкълве, да нареже и да ухапе тази нахална вещица.
С движение, толкова бързо, че не отговаряше на възрастта ѝ, Силвия вдигна защитно ръце пред лицето си, за да посрещне ударите на Неферет.
Болката прониза тялото на Тси Сгили и се излъчи от ръцете ѝ. Неферет изкрещя и се дръпна назад, взирайки се в кървавите следи, оставени по юмруците ѝ, изгорени в точната форма на сините камъни от гривните, които обгръщаха изсъхналите ѝ ръце.
– Ти се осмеляваш да ми нанасяш удари! На богиня!
– Аз не нападам никого. Защитавам се само чрез защитните камъни, с които ме е дарила Великата майка.- Не откъсвайки поглед от нея и продължавайки да държи ръцете си, обсипани с тюркоаз и сребро, вдигнати, старицата отново започна да пее.
Неферет искаше да я разкъса на парчета с ръце. Но докато обикаляше по-близо до чероки, тя усещаше вълната от топлина, която се излъчваше от сините камъни, с които беше покрита. Те сякаш пулсираха с огън, равен на нейната собствена ярост.
Тя се нуждаеше от белия бик! Неговата ледена Тъмнина щеше да угаси пламъците на старата жена. Може би странната енергия, която тя владееше, щеше да го изненада и той отново щеше да даде на Неферет съблазнителната си сила.
Контролирайки гнева си, Неферет се отдръпна назад, извън пръстена от дим и топлина, който обгръщаше Силвия. Тя изучаваше старата жена, наблюдаваше танца ѝ, слушаше песента ѝ. Стара. Древна. Всичко в Силвия Редбърд говореше, че тя и земната сила, която владееше, са тук от много отдавна.
Белият бик също беше древен.
Тази индианка нямаше да го изненада.
– Сама ще се справя с теб.- Все още срещайки погледа на Силвия Редбърд, Неферет вдигна ръце и без да трепне, с наточените си нокти издълба раните, вече образувани от защитния тюркоаз на старицата. Кръвта ѝ се стичаше свободно и опръскваше верандата. Неферет разтърси ръцете си, разпръсна аления дъжд в облака дим, разпръсна го и изрисува старицата с ярки червени точки, които бяха в крещящ, ярък контраст със земните зелени и сини цветове, които носеше. След това Неферет завъртя ръце, сключи длани и остави кръвта си да се събере там.
– Елате, мои тъмни деца, пийте!- Отначало пипалата се поколебаха, но след като вкусиха от кръвта на Неферет, те се окуражиха.
Неферет наблюдаваше как очите на Силвия се разширяват и видя как в тях се появява страх. Погледът на старата жена не помръдваше, но песента ѝ се забави. Гласът ѝ започна да звучи старо… слабо… треперещо…
– Сега, деца! Вие вкусихте от моята кръв и Силвия Редбърд беше помазана от нея. Хванете я в капан – доведете ми старицата!- Гласът на Неферет се промени и стана ритмичен. В мрака му се отрази земната военна песен на Силвия.

„Не е нужно да я убивате.
Трябва само да утолите гнева ми.
Изпили сте всичко.
А сега създайте за мен клетка.
Ще направя старото ново.
Ще пирувате с младост, жизнена, силна.
Към мен бъдете верни.
И убийте песента на тази стара жена!“

Пипалата се подчиниха на Неферет. Те избягваха тюркоазените камъни на старата жена. Обвиха се около голите ѝ, неукрасени крака, спирайки ритмичния ѝ танц. Подобно на пода на затворническа килия, Тъмнината се образува от стъпалата ѝ, разпростирайки се, а след това растеше нагоре, нагоре и нагоре, затваряйки Силвия в клетка, и накрая, накрая песента ѝ замлъкна, заменена от агонизиращ писък, когато я вдигнаха и, движейки се през сенки и мъгла, носейки ужасната клетка и нейния затворник, Тъмнината последва своята господарка.

Назад към част 21                                                            Напред към част 23

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!