П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 24

Зоуи

– Трябва да говоря със Зоуи!- Изкрещя Аурокс, а после Старк го удари право в устата и той беше твърде зает да плюе кръв и да пада на колене, за да изкрещи нещо друго.
– Старк! Боже мой! Престани!- Опитах се да хвана Воина за ръката.
– Казах ти да се върнеш вътре!- Крещеше ми Старк, докато ме разтърсваше, сякаш бях мравка. Двамата с Дарий бяха свалили Аурокс от тротоара и го бяха изхвърлили на училищната територия и в чакащия гъсталак от дъбове, където сенките бяха най-дълбоки.
Те ще го пребият до смърт!
– Той не се бие с теб, Старк. Той не наранява никого.- Тръгнах след Старк и Дарий, като ненавиждах приглушените звуци на болка, които Аурокс издаваше, докато го влачеха по тревата. Опитах се да го вразумя, но Старк сериозно не ме слушаше. Дарий дори не ме погледна.
Тогава усетих ръката на Стиви Рей върху китката си.
– Зи, остави момчетата да се справят с това.
– Не, но той е…
– Той няма да отиде никъде.- Старк го ритна и Аурокс се търкулна в сенките в основата на един голям дъб.- Дори и да се превърне в онова същество.- Старк звучеше толкова опасно, колкото и изглеждаше. Беше извадил лъка си от ремъка на гърба и беше наточил стрела, сочеща директно към Аурокс.
– Не искам да се променя. Опитвам се да не го правя.- Аурокс се изправи на колене. Главата му беше наведена, а от устата му върху ризата се разливаше кръв.- Ако не ми позволиш да говоря със Зоуи, извикай Танатос.
– Направи го – каза Дарий на Репхайм.- Вземи и Калона. Репхайм тръгна, докато Дарий се приближаваше до Аурокс. Аурокс вдигна глава. Очите му светеха и видях, че лицето му е зачервено. Започна да се изправя, но Дарий го удари в гръб и отново го повали на земята. След това воинът извади тънък, опасно изглеждащ нож от вътрешността на палтото си и застана над него.
Лицето на Аурокс беше притиснато към паважа и чух как от него се изтръгна ужасен стон.
– Променяш се и ще те убия – бавно и ясно заговори Старк.
– Опитвам се да не го правя!- Думите прозвучаха странно, сякаш бяха изтръгнати насила от гърлото на Аурокс. Тогава той извърна глава и видях, че лицето му е напълно изкривено, а очите му светят. Кожата му потрепваше и се вълнуваше, сякаш десетки буболечки пърхаха под повърхността.
Изглеждаше отвратително и накара стомаха ми да се свие. Това нещо не може да е моят Хийт. Ясновидският камък греши. Поставих ръка върху камъка и го притиснах към гърдите си. Нищо. Дори не беше топъл. Бях направила грешка. Всичко това беше просто поредната ми грешка. Едва успявах да мисля през прилива на тъга, която изпитвах.
– Старай се повече!- Бях примигнала изненадано към Афродита и се чудех какво, по дяволите, се случва, когато тя мина покрай мен право към Аурокс.
– Афродита, върни се! Той може да… – започна Дарий, но Афродита го прекъсна.
– Той няма да направи нищо. Момчето с лъка ще му застреля задника. След това ще го прережеш от разкрача до гърлото. Не бих могла да бъда по-сигурна, дори да преподавах в детската градина. Е, щеше да ми е съвсем гадно от отрочетата, които ме заобикалят, но разбираш какво имам предвид.
– Афродита, какво правиш?- Отново намерих гласа си.
Тя насочи лакиран нокът към Аурокс.
– Щом няма да нападаш никого, тук няма с какво да се бориш. Така че контролирай тази гадост, която се случва в теб. Сега.- Тя погледна през рамо към мен.- Приближи се. Не е нужно цялото проклето училище да ни зяпа като влакова катастрофа.- Погледът ѝ обхвана кръга ми, приятелите ми, които се бяха събрали и бързаха зад мен: Деймиън, Шоуни, Шейлин. Тяхното присъствие, заедно с това на Стиви Рей, започна да ме успокоява и ми помогна да мисля, докато тя продължаваше:- Добре, Шейлин каза, че той е с цвета на лунната светлина, което ме накара да се сетя за Никс, а след това си дадох сметка, че всеки, дори някой толкова отвратителен като това момче-бик, който ме кара да се сетя за Никс, вероятно трябва да има право да говори. Това е всичко. Край.
– Да, съжалявам.- Шейлин се приближи до мен и каза тихо: – Знам, че не е това, което някой иска да чуе, но аз напълно виждам сребърна лунна светлина, когато го гледам.
– Това е, което аз искам да чуя.- Гласът на Аурокс беше по-нормален. Кожата му беше спряла да прави гадните трептения на буболечките. Устата му все още кървеше, а отстрани на лицето му имаше яркочервена следа от охлузване от мястото, където се беше ударил в тротоара, когато Старк го беше бутнал, но той отново изглеждаше като обикновено дете, а не като нещо от „Затворник на злото“.
– Не мърдай, дяволе – изсъска Старк между зъбите си.-Афродита, поне веднъж послушай Дарий и се отдръпни. Не си ли спомняш в какво се превърна той?
– Той уби Дракона. Може да те убие – каза Дарий.
– Аз не исках да го правя! Опитах се да не го направя.- Погледът на Аурокс намери моя.- Зоуи, кажи им. Кажи им, че се опитах да спра случващото се. Аз не знам какво се е случило. Ти ми вярваш. Знам, че вярваш. Баба Редбърд каза, че си ме защитила.
Старк направи крачка към Аурокс:
– Не говори за бабата на Зоуи!
– Точно затова съм тук! Зоуи, баба ти е в опасност.
Почувствах се така, сякаш Аурокс ме беше ударил в корема. Старк стъпваше по врата на Аурокс, забиваше лицето му в земята и крещеше нещо за баба. Дарий също крещеше. Деймиън беше започнал да крещи. Лицето на Аурокс отново бе започнало да се вълнува и изведнъж Калона бе там. Той вдигна Старк в едната си ръка и Дарий в другата и ги захвърли надалеч. С напълно разперени криле той застана над Аурокс, свил юмруци, а лицето му приличаше на безсмъртния Хълк. Напълно сигурно щеше да разбие Аурокс в небитието.
– Не го убивай!- Изкрещях.- Той знае нещо за баба!
– Войнико, отстъпи!- Танатос не повиши глас, но силата на заповедта ѝ се разнесе по кожата на Калона. Той се дръпна като кон, който се опитва да разкара муха, но спусна юмруци. Върховната жрица на смъртта ме прониза с тъмните си очи.- Извикай духа. Укрепи доброто в Аурокс. Помогни му да не се променя.
Поех си треперещ дъх и затворих очи, за да не мога да погледна нещото, което беше Аурокс – нещото, което мислех, че е Хийт – нещото, което можеше да нарани баба.
– Дух, ела при мен – прошепнах аз.- Ако в Аурокс има добро, укрепи го. Помогни му да остане момче.- Усетих как стихията, която смятах за най-близката си сродница, се размахва около мен и чух как Аурокс си поема дъх, докато духа се придвижва към него. И тогава, само за миг, усетих как моят камък се нагрява.
Отворих очи и камъкът изстина. Аурокс седеше на земята, облегнат тежко на един голям дъб, окървавен и посинен, но отново напълно момче. Дарий и Старк се бяха вдигнали и, намръщени, се връщаха към нашата група. Калона изглеждаше вбесен, но се беше отдръпнал.
– Стиви Рей, призови земята. Задълбочи сенките под това дърво. Деймиън, извикай въздуха. Накарай вятъра да духа достатъчно силно, за да заглуши думите ни. Не е нужно нашите младежи да стават свидетели на още насилие и хаос. Това, което се случва тук, остава лично – заповяда Танатос.
Стиви Рей и Деймиън се подчиниха на върховната жрица и след миг групата ни сякаш стоеше в малък дъбов балон, докато вятърът брулеше около нас, отнасяйки думите ни.
Танатос кимна на двамата в знак на одобрение. После се обърна към Аурокс:
– А сега, какво знаеш за Силвия Редбърд?- Отправи въпроса към него Танатос.
– Неферет я е взела.
– О, богиньо!- Залитнах и Старк ме хвана, преди да падна.- Тя мъртва ли е?
– Не знам. Надявам се, че не е – каза искрено Аурокс.
– Ти не знаеш? Надяваш се, че не е мъртва?- Стиви Рей звучеше супер ядосана.- Това пак ли беше нещо, което направи, но се опитваше да не правиш?
– Не! Нямам нищо общо с това.
– Тогава откъде знаеш за нея?- Успях да попитам, въпреки че гласът ми трепереше и имах чувството, че ще повърна.
– Върнах се в дома ѝ и нея я нямаше. На верандата ѝ имаше кръв. Тя беше на Неферет. Знам го. Познавам миризмата ѝ.
– А кръвта на баба също ли беше там?- Попитах.
– Не.- Той поклати глава.- Но следите от нейната сила се задържаха в дима и в земята, сякаш беше подготвена за битка.
– Каза, че си се върнал в дома на Силвия. Защо?- Попита Танатос.
Аурокс избърса част от кръвта от устата си. Ръката му трепереше. Всъщност изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче.
– Тя ме намери вчера сутринта, след онази ужасна нощ. Тя ми прости. Каза, че вярва в мен, а после ми предложи убежище. Тя разговаряше с мен, сякаш бях нормален. Сякаш не бях чудовище. Тя ме нарече цу-ка-нв-с-ди-на.- Аурокс срещна погледа ми.
– Бик – казах аз, припомняйки си думи, рецитирани от уроците ми в детството.- Това е думата за бик на чероки.
– Да, така казваше баба. Тя ми предложи убежище, стига да не наранявам никой друг, но аз си тръгнах.- Той поклати глава.- Не трябваше да го правя! Трябваше да остана там и да я защитя, но не знаех, че е в опасност.
– Аз не те обвинявам. Не и в този момент – каза Танатос. – Казваш, че си тръгнал вчера и си се върнал днес?
Аурокс кимна.
– Напуснах, защото трябваше да разбера кой съм – какво съм. Дойдох тук. Скрих се под разрушеното дърво.- Той погледна умолително към Танатос.- Чух какво каза на погребалната клада на Дракона за това какво съм аз. Не можах да го понеса. Единственото, за което можех да мисля, беше, че трябва да се върна при баба Редбърд – че тя ще ми помогне да измисля начин да отменя каквото и да е направено, за да ме направи такъв.
– Убийството на дъщеря ѝ те е направило, Съд – каза Калона, а гласът му беше студен.- Очакваш да ти повярваме, че си получил убежище от жената, чиято смърт на дъщерята те е създала?
– Това е невероятно. Знам това.- Странно оцветените очи на Аурокс отново намериха моите.- Не разбирам как баба може да е толкова мила, толкова снизходителна, но тя е такава. Дори ме нахрани с шоколадови и лавандулови бисквити с мляко.- Той посочи надолу към обувките си, които разпознах като ръчно ушити мокасини, каквито баба обичаше да прави за юлските подаръци.
– Никой човек не е толкова снизходителен. Дори на богинята би ѝ било трудно да прости на човек като теб – каза студеният, мъртъв глас на Калона.
– Една богиня ми прости – каза тихо Репхайм.- А аз съм вършил по-лоши неща от Аурокс.
– Баба го е нарекла бик. Тя прави бисквити с шоколад и лавандула – казах аз.- А това са и ръчно изработените и мокасини.
– Което означава, че си била в къщата ѝ и че тя е говорила с теб – каза Старк.- Но това не означава, че не си и направил нещо ужасно и след това не си откраднал вещите и.
– Ако това е вярно, тогава защо е дошъл тук?- Чух се да питам.
– Отлична забележка – каза Танатос. Обърна се към Шейлин. – Дете, прочети цветовете му.
– Вече го направих. Ето защо Афродита попречи на Дарий и Старк да го пребият – каза Шейлин.
– Аурата му е направена от лунна светлина – Афродита се зае с обяснението.- Ето защо аз се намесих и използвах бутона ПАУЗА на тестостерона.
– Обясни, пророчице – заповяда Танатос.
– Ако той е с цвета на лунната светлина, тогава трябва да вярвам, че по някакъв начин е свързан с Никс, защото луната е нейният основен символ – каза Афродита.
– Добре обосновано – каза Танатос. Изучи Аурокс:- Още преди Зоуи да укрепи духа ти, ти контролираше метаморфозата, която се опитваше да те промени.
– Не я контролирах много добре – призна той.
– Но виждах, че се опитваш.- Погледът ѝ се премести от Аурокс към мен.- Дали баба ти ще му прости, дори след като е станала свидетел на това, в което може да се превърне?
Не се поколебах.
– Да. баба е най-милият човек, когото някога съм познавала. Тя е нашата Мъдра жена, нашата Гигуа.- Приближих се до Аурокс:- Къде е тя? Къде я е отвела Неферет?
– Не знам. Знам само, че Неферет се е борила с нея. Баба Редбърд е изтеглила кръвта ѝ, а сега и двете са изчезнали. Съжалявам, Зи.
– Никога, ама никога повече не ме наричай така – казах аз.
До мен видях, че Старк е свил очи и изучава Аурокс като муха, на която иска да откъсне крилата.
– Ти не си Хийт Лък – каза Старк. Запази гласа си нисък, но беше очевидно, че е готов да избухне.
Аурокс поклати глава и изглеждаше напълно объркан.
– Аз съм Аурокс. Не познавам този Хийт Лък.
– Адски прав си, че не го познаваш – каза Старк.- Така че, както каза Зоуи, никога повече не я наричай Зи. Не можеш дори да избършеш обувките на човека, който я наричаше така.
– Има ли Хийт Лък нещо общо с баба Редбърд?- Попита Аурокс.
– Не!- Прекъснах каквото и да е вбесено нещо, което Старк се готвеше да каже.- А ние наистина трябва да се съсредоточим върху намирането на баба.
– Може би знам къде Неферет е отвела Силвия Редбърд – каза Калона. Всички се взирахме в него с очакване.- Тя има пентхаус апартамент в хотел „Майо“. Целият балкон е неин. Стените са от масивен мрамор и не пропускат никакви звуци. Има цялото уединение, което богатството ѝ може да купи. Би могла да заведе Силвия Редбърд там.
– Как е могла да го направи?- Попитах, въпреки че много ми се искаше да вярвам, че да намериш баба е толкова лесно, колкото да последваш Неферет до пентхауса ѝ.- Баба не би влязла там просто така с нея, а и макар че кметът и градският съвет, изглежда, и целуват задника, персоналът на „Майо“ в никакъв случай няма да пренебрегне факта, че тя влачи стара жена през фоайето им.
– Виждали сте я да се движи тихо, невидимо. Смея да твърдя, че ти самата можеш да се появяваш и изчезваш доста лесно, Зоуи Редбърд – каза Танатос.
– Е, да, мога. Донякъде. Но не мисля, че мога да направя някой друг невидим.
– Неферет може – тържествено каза Аурокс.- Това и много повече. Твоята богиня я е дарила със сила. Белият бик я е надарил със сила. А силата, с която не е била надарена, тя открадва чрез болка, смърт и измама. Тя е раздута от нея.
– Би било грешка да подценяваме Неферет – съгласи се Танатос.
– Тогава трябва да отидем в пентхауса ѝ и да я накараме да пусне баба – казах аз.
– Почакай – каза Старк.- Откъде да знаем, че той не си измисля всичко това, за да ни накара да преследваме Неферет?
– Аз не съм създанието на Неферет!- Извика Аурокс.
– Ти със сигурност беше преди две нощи. Драконът Ланкфорд е мъртъв заради това – отвърна му Старк.
– Старк има право – каза Стиви Рей.- Опитай се да се обадиш на баба си.
Радвам се, че имам какво да правя, изваждам телефона си и набирам номера на баба. Докато звънеше, Танатос каза:
– Ако не отговори, звучи нормално. Остави и съобщение за деня на отворените врати. Ако Неферет я е взела, може да има достъп и до телефона на Силвия.
Кимнах и усетих как стомахът ми се свива, когато тя не отговори, а познатият глас на баба каза, че не е на разположение, но че ще се обади веднага. Поех си дълбоко дъх и след звуковия сигнал се опитах да звуча възможно най-нормално.
– Здравей, бабо, съжалявам, че ти се обаждам толкова късно. Радвам се обаче, че си включила телефона си на тих режим, за да не те събудя.- Гласът ми започна да трепери, но преди да се срина напълно и да избухна в сълзи, силната ръка на Старк се плъзна около раменете ми. Облегнах се на него и заговорих бързо, като се надявах да звуча бодро, а не истерично.- Не знам дали вече си видяла новините, но Танатос обяви, че организираме голям ден на отворените врати и панаир на труда и по принцип каним цяла Тулса. Това е и благотворителна акция за Уличните котки, и начин да накараме Неферет да изглежда толкова луда, колкото е, а нас да изглеждаме, ама не луди – добавих аз, мислейки си, така е, омразна кучка!- Както и да е, ще бъде тази събота и Танатос ме помоли да те попитам дали ще ни помогнеш да се координираме със сестра Мери Анджела. Казах и, че смятам, че ще бъдеш напълно съгласна с това, така че ми се обади възможно най-скоро и ще ти дам подробностите, нали? Обичам те, бабо! Много, много те обичам! Довиждане.
Старк взе телефона от мен и натисна бутона за приключване на разговора. След това ме придърпа в прегръдките си, докато аз наистина се разплаках. По време на треперенето и подсмърчането си усетих друга ръка да докосва гърба ми и разпознах спокойното присъствие на Земята. След това друга ръка ме докосна и въздухът ме докосна нежно. Още една ръка се присъедини към другите и огънят ме стопли. Духът, който вече присъстваше, се настани в мен, успокои сълзите ми и ми позволи да се отдръпна от Старк достатъчно, за да се усмихна разтреперано на приятелите си.
– Благодаря, много. Вече съм по-добре – казах аз.
– Е, ще бъдеш, след като си издухаш носа – нежно се пошегува Старк, докато ми подаваше свита на кълбо кърпичка от джоба си.
– Ти си разхвърляна, Зи. Това е дяволски сигурно – каза Афродита. Тя поклащаше глава, но също така стоеше рамо до рамо с останалите от кръга ми – показваше солидарност – показваше подкрепа.
– Не лъжа.- Погледнах от приятелите си, за да видя, че Аурокс се е изправил. Беше изправен пред Танатос. Дарий и Калона се бяха разположили защитно между него и върховната жрица. Аурокс обърна глава и очите му срещнаха моите. Бях шокирана да видя, че в тях стоят сълзи. Изглеждаше почти толкова опустошен, колкото се чувствах и аз. После се обърна към Върховната жрица и се провикна: – Приковете ме. Затворете ме. Ще понеса каквото и наказание да ми наложите, но моля ви, в името на Силвия Редбърд, повярвайте ми. Аз не съм в съюз с Неферет. Аз я презирам. Мразя това, че ме е създала от смъртта и болката. За да ме контролира, тя трябва да накара Мрака да завладее тялото ми и да събуди съществото в него. Върховна жрице, ти знаеш, че това е истина.
– От доказателствата, които открихме, изглежда, че това е истината – каза Танатос.
– Тогава ме изслушайте. Давам ти клетвата си – Неферет е взел бабата на Зоуи.
– Имаш само този единствен шанс.- Излязох от кръга на приятелите си и се приближих до Аурокс:- Ако ни лъжеш. Ако имаш нещо общо с това, че баба е пострадала, ще използвам всичките пет стихии и всичките си сили, дадени ми от богинята, за да те унищожа, без значение какъв си. Без значение кой си. Имаш моята клетва за това.
– Приемам – каза той и склони глава пред мен.
– Обвързан – каза Танатос.- Всички същества с дух имат избор. Надявам се, че правиш правилния избор, Аурокс.
– Избирам – каза той.
– Да, имаме твоята клетва за това – каза Танатос, след което погледна към останалите.- Трябва да влезем в пентхауса на Неферет.
– Мога да отида – каза Аурокс.
– Не!- Старк, Дарий, Калона и аз изкрещяхме заедно.
– Мога да вляза в проклетия ѝ пентхаус – каза Афродита.- Тази кучка вярва, че съм също толкова голяма кучка, колкото и тя, и макар че в някои отношения това може да е полуистина, Неферет измерва лоялността на всички със своята собствена, която не съществува. Тя винаги е искала да ме използва, а не може да чуе мислите ми. Аз мога да вляза при нея.
– Може и да те пусне да влезеш, но никога няма да ти позволи да видиш дали е пленила баба Редбърд – каза Аурокс.
– Той говори истината. Тя би скрила присъствието на пленника си от Афродита – каза Танатос.
– Но не и от мен. Тя никога няма да повярва, че това е необходимо. Неферет ще ми се разсърди, че не успях да спра ритуала по разкриването, но ще ме допусне поне за толкова дълго, че да разбера дали държи баба Редбърд – каза Аурокс.
– Или достатъчно дълго, за да те манипулира – каза Дарий.
– И да събуди онова нещо, което спи в теб – добави Старк.
– Аурокс, ти не можеш да контролираш звяра. Не и ако Неферет се пожертва, за да го събуди – каза Танатос.
– Може би затова е пленила бабата на Зоуи – каза Дарий и ми отправи извинителен поглед.- Може би тя се нуждае от по-голяма жертва от котката на Воина, за да си върне контрола над Аурокс.
– Не! Аз, не…- Аурокс каза съкрушено, раменете му увиснаха и той сложи лице в ръцете си.
Единственото, което можех да направя, беше да поклатя глава напред-назад, напред-назад. Старк взе ръката ми и я стисна.
– Няма да позволим това да се случи. Ще си върнем баба.
– Но как?- Думите ми излизаха между риданията.
– Аз ще отида.- Калона ме гледаше, докато говореше.- Няма просто да вляза в дома на Неферет. Ако тя държи Силвия Редбърд в плен, ще я намеря и ще я спася. Мракът не може да се прикрие от мен; ние се познаваме твърде отдавна. Неферет смята, че е неуязвима, защото е станала безсмъртна, но тя има само детски опит в сравнение с моите огромни векове сила и знания. Не мога да я убия, но мога да и открадна една старица.
– Е, може би. Ако те пусне през входната врата – каза Старк.- Последният път, когато проверих, тя не те харесваше много.
– Неферет ме мрази, но това не променя факта, че ме желае.
– Наистина? Не е така, както изглежда за всички останали. Неферет е продължила напред – продължи Старк.- Консортът ѝ е белият бик.
Калона се усмихна сардонично на Старк.
– Ти си млад и знаеш малко за жените.
Усетих, че Старк се нацупи, бързо избърсах очите и носа си и се съвзех.
– Ще трябва да я накараш да повярва, че ни предаваш пред нея – че клетвата ти към Танатос е фалшива.
– Неферет не знае, че съм се клел на Танатос – каза той.
– Мисля, че може и да знае – каза Шоуни.
Погледнах я изненадано.
– Не казвам това, за да бъда злобна, и наистина не искам да навлизам в подробности, затова те моля просто да ми се довериш – но е доста сигурно да се каже, че каквото и да знае Ерин за нас, знае го и Далас – каза Шоуни.
– Боже мой!- Каза Стиви Рей.
– Далас говори с Неферет – каза Репхайм.
– А?- Почти бях забравила, че Репхайм е там, а после се почувствах адски виновна, когато той сви рамене и обясни: – Не съм свикнал да говоря много. Не казвам много, затова хората ме игнорират и тогава чувам разни неща.
– Аз не те игнорирам – каза Стиви Рей и се изправи на пръсти, за да го целуне по бузата.
Той ѝ се усмихна.
– Не, никога не ме игнорираш. Но Далас го прави. Беше близо до мен, когато телефонът му иззвъня между часовете днес. Два пъти. И двата пъти беше Неферет.
– И съм сигурна на деветдесет и девет процента, че Ерин ще каже на Далас всичко, което иска да знае за нас – каза Шоуни.
– Ерин остана тук, в Дома на нощта, когато останалите се върнахте в депото вчера – каза Танатос.
Срещнах погледа на Шейлин.
– Кажи и.
Новачката не се поколеба.
– Цветовете на Ерин са различни, отколкото бяха преди. Забелязах го преди няколко дни.
– Тя се променя – каза Афродита.- И двете с Шейлин вярваме в това. Затова и посъветвахме Зоуи да остави Ерин, когато тя каза, че иска да остане.
– Тогава съм съгласна с Шейни. Много е възможно Неферет да знае всичко, което знае Ерин – каза Танатос.
– Ето какво мисля аз – каза Афродита.- Мисля, че всички трябва да си държим езика зад зъбите за това, което се случва с баба Редбърд и Аурокс, и изобщо за нашите дела. Ако не си част от тази група, значи не знаеш нищо. Ерин е само едно дете, но това, което знае, определено може да ни обърка.
– Пророчице, звучиш така, сякаш в това, което казваш, има урок, който трябва да се научи – каза Танатос и останалите кимнаха.
Погледнах към Калона. Включването му в групата ни се чувстваше наистина странно, но не можех да кажа дали това означава, че трябва или не трябва да му се доверяваме.
Странно повтаряйки мислите ми, Танатос попита Калона:
– Все още ли вярваш, че тя ще ти се довери?
– Неферет? Да ми се довери? Никога. Но тя ме желае, дори и да е само безсмъртната ми сила, която желае. И, както каза Афродита, тя измерва дълбочината на лоялността на всекиго със своята собствена – каза Калона.
– Неферет е вярна само на себе си – каза Репхайм.
– Точно така – каза Калона.
– Е, да се надяваме, че не си толкова повърхностен – добави Старк, като звучеше така, сякаш вярваше в обратното.
Аз просто стоях там, загледана в Калона, спомняйки си какъв лъжлив, манипулативен убиец беше той, и си мислех, че точно той ще спаси баба ми?
Бършех с ръка изплашените си сълзи, когато Репхайм прошепна името ми. Погледнах към него. Той се усмихна и изрече две малки думи: хората се променят.

Назад към част 23                                                          Напред към част 25

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!