Калона
– Облаците се разсейват от небето. Вярвам, че това е добро предзнаменование – каза Калона. Той се обърна към върховната жрица на смъртта, която стоеше пред автобуса с новаци и вампири, които все още не бяха тръгнали към дома си в депото.
– Да, добре, чуваме те. Наистина трябва да си върнем задниците в депото – каза Стиви Рей.- Но всички ви желаем късмет. Знам само, че ако Неферет има баба Редбърд, ти си точният човек, който ще я върне!- Тя му се усмихна с онази своя невинна, радостна усмивка, а синът му махна с ръка в щастливо съгласие, след което вратите на автобуса се затвориха и Дарий потегли.
Зоуи не каза нищо, преди да си тръгнат. Изобщо нищо. Тя просто седеше в автобуса, докато всички останали говореха, събираха учебниците си и приключваха с товаренето на автобуса. Но той усещаше как очите ѝ го гледат. Усещаше недоверието ѝ през тях. Усещаше и надеждата ѝ. Аз съм единственият ѝ шанс да върне баба си жива, помисли си Калона, докато училищният автобус изчезваше по улица „Утика“. Можеше поне да ми пожелае късмет.
– Никс, моля те да бдиш над моя воин Калона.
Чувайки името на богинята, Калона се стресна и отново се съсредоточи върху Танатос. Върховната жрица стоеше пред него, вдигнала ръце, с лице, издигнато към предутринното небе.
– Той е избрал да се обвърже с твоя път чрез мен, твоята вярна Върховна жрица. Той е моят меч, моят щит, моят защитник. И тъй като на мен беше дадено господството над този Дом на нощта, Калона също стана негов защитник.
Гласът на Танатос беше наситен със сила и когато се докосна до кожата на Калона, той потрепери. Тя призовава Никс! И богинята откликва! Той затаи дъх, докато тя продължаваше.
– Затова те моля за помощ, благосклонна богиньо на нощта. Моля те да го укрепиш, ако бъде отслабен от Мрака и неговите атрибути. Позволи на избора му да блесне и като лунна светлина през сивотата на мъглата нека целта му да разсече сенките на онова, което може да замъгли преценката му и да разсее намеренията му. Не го оставяйте да стане жертва на Мрака, докато изборът му е за Светлина.
Калона стисна ръцете си, за да не види Танатос как те започнаха да треперят.
Никс не се появи, но присъствието ѝ, което усещаше, беше осезаемо. Той усещаше сладката доброта, която раздвижваше въздуха след богинята. Винаги е било така. Където Никс насочеше безсмъртното си внимание, там следваха магия и светлина, сила и смях, радост и любов. Винаги любов.
Калона наведе глава. Как ми липсваше!
– Калона, върви с благословията на Никс!
Вихърът от енергия, който последва призива на Танатос, заля и двамата. Калона вдигна глава и видя, че върховната жрица му се усмихва блажено.
– Никс те чу – каза той, благодарен, че гласът му не звучеше толкова разтърсващо, колкото се чувстваше.
– Наистина – каза Танатос.- И това със сигурност е добър знак.
– Няма да разочаровам нито теб, нито богинята – каза Калона, после спринтира и се изстреля във въздуха, мислейки си:- Не този път – този път няма да я разочаровам.
Калона летеше право и вярно. Балконът на Майо беше широк и висок. Той се спусна лесно върху студената му каменна повърхност от небето с цвят на слива. Сгъна гарвановите си криле върху голия си гръб. Да, беше дошъл при нея с оголени гърди. Тя го предпочиташе така.
– Богиньо, твоят съпруг се завръща!- Извика Калона, благодарен на този, който или което беше разбило стъклото на вратата на пентхауса. Това му спести необходимостта да го разбива неловко, ако тя не го посрещне както очакваше.
– Не виждам Консултант, а само крилат провал.- Гласът ѝ долетя от сенките зад него, в далечния ъгъл на балкона, далеч от входа на апартамента.
Той се обърна бавно с лице към нея, като ѝ даде време да се наслади на гледката на голите му гърди и мощните му криле. Неферет беше похотливо същество. Тя жадуваше за мъже, но дори повече от физическото удоволствие, което получаваше от мъжкото тяло, Неферет жадуваше да властва над мъжете. Белият бик можеше да ѝ даде власт, но бикът не беше мъж.
– През епохите на моето съществуване аз наистина се провалих в някои неща. Допускал съм грешки. Най-голямата от тях беше, че напуснах страната ти, богиньо – Калона говореше честно, макар че богинята, която беше на първо място в съзнанието му, не беше Неферет.
– И така, сега ме наричаш Богиня и пълзиш обратно при мен.
Калона направи две крачки към нея, позволявайки на крилете си да се раздвижат.
– Изглежда ли, че пълзя?
Неферет наклони глава. Тя не беше помръднала от сянката и единственото, което той наистина можеше да види от нея, бяха изумрудените ѝ очи и пламтящите отблясъци на косата ѝ, когато слънцето започна да изгрява зад нея.
– Не – каза тя, като звучеше отегчено.- Струва ми се, че изчезваш.
Калона разгъна крилата си и разтвори ръце. Кехлибарените му очи срещнаха нейния студен, зелен поглед и той съсредоточи волята си върху нея. Неферет не беше отдавна безсмъртна. Тя все още щеше да е податлива на съблазънта му.
– Погледни отново, богиньо. Погледни своя съпруг.
– Виждам те. Не си толкова млад, колкото те помня.
– Забравяш на кого говориш!- Опита се да успокои гласа си, но тя разпали гнева му. Беше забравил колко много бе намразил студения ѝ сарказъм.
– Дали?- Неферет се измъкна от ъгъла на сенките.- Ти си този, който идва при мен. Наистина ли вярваш, че ще те приема?
Слънцето се бе издигнало над далечния хоризонт и когато тя се приближи към него, Калона най-сетне успя да я види напълно. Неферет продължаваше да се променя. Все още беше красива, но всичко меко, смъртно, човешко в нея се беше изгубило. Сякаш беше изящна статуя, на която е вдъхнат живот, но е оживяла без съвест, без душа. Винаги е била студена, но досега Неферет бе запазила способността си да имитира доброта и любов. Вече не. Калона се зачуди дали само той вижда толкова ясно, че тя се превръща в проводник на злото.
– Не повярвах, но се надявах, въпреки че чух слухове, че мястото ми при теб е узурпирано.- Надяваше се, че тя погрешно ще сметне шока в гласа му за ревност.
Усмивката на Неферет беше влечугоподобна.
– Да, намерих нещо по-голямо от птица, макар да признавам, че ревността ти е забавна.
Като преглътна жлъчката, която се надигна в гърлото му при мисълта да я докосне, Калона скъси разстоянието помежду им. Командваше крилата си напред, така че студената мекота на перата му да погали кожата ѝ.
– Аз съм нещо по-голямо от птица.
– Защо трябва да те взема обратно?- Гласът на Неферет звучеше безчувствено, но Калона усещаше как кожата ѝ тръпне в очакване на ласките му.
– Защото ти си богиня и заслужаваш безсмъртен консул.- Той се приближи още повече до нея, знаейки, че тя усеща ледената сила на благословеното му от Луната безсмъртие.
– Вече имам безсмъртен съпруг – каза Неферет.
– Но не такъв, който може да направи това.- Калона я обгърна с крилата си. Бавно коленичи пред нея, а устните му бяха на сантиметри от треперещата ѝ плът.- Ще ти служа.
– Как?- Гласът ѝ не издаваше чувства, но ръката ѝ се вдигна, за да погали вътрешната страна на крилото му.
Калона затвори съзнанието си за всичко, освен за усещането, и изстена.
Тя продължи да го гали.
– Как?- Неферет повтори въпроса и добави:- Особено сега, когато служиш на друга господарка.
Той очакваше тя да знае за клетвата му към Танатос и имаше готов отговор.
– Единствената господарка, на която мога да служа истински, е богинята и ако моята богиня ми прости, бих направил всичко, което тя поиска от мен.- Калона си помисли, че продължаващата му игра на думи ще бъде забавна. Неферет щеше да повярва, че говори за нея, а всъщност той можеше да говори за всяко от женските божества. Но в мига, в който изрече думите, истината за изказването на Калона премина през тялото му, накара го да изтръпне и да се отдръпне от съществото, което стоеше пред него. С това изречение приключиха игрите, които бе играл със себе си в продължение на векове. Създаден съм, за да служа на една богиня и само на една богиня. Неферет олицетворяваше обратното на всичко, което Никс представляваше. Обърнат с гръб към Неферет, Калона зарови лице в ръцете си. Как можах да си помисля, че тя или която и да е друга жена може да измести мястото на Никс в сърцето ми? Прекарах векове като разбита черупка на самия себе си, опитвайки се да запълня липсващото в мен чрез насилие, похот и власт. Нищо! Нищо не се е получило!
Той усети ръцете ѝ върху раменете си. Бяха меки и топли и сякаш излъчваха доброта. Нежно, все така нежно, тя го придърпа, като накара Калона да се обърне към нея. Когато той вдигна глава, тялото му съвсем замря. Неферет не го беше последвала. Тя не беше помръднала. Не можеше да го докосне. Неферет никога не го беше докосвала с такава доброта.
Но Никс го беше направила.
Лицето на Калона беше мокро. Той внимателно избърса сълзите.
– Хм…- Неферет потупваше брадичката си с един дълъг, остър нокът и го изучаваше от другата страна на балкона, без да показва, че Никс току-що е присъствала пред него.
Дали си беше представил своята богиня там? Не! Спомням си докосването ѝ, топлината ѝ, добротата ѝ. Никс беше там. Калона си наложи да повярва в това.
– Калона, не мога да кажа, че не съм развълнувана от молбата ти. Изглежда, че най-сетне се научаваш да говориш с истинска богиня. Може би ще ти простя предателството и ще ти позволя да ме обичаш отново. При едно условие.
– Всичко.- Калона изрече думата на своята невидима богиня, надявайки се, че тя все още присъства, все още слуша.
– Този път ще трябва да ми доведеш Зоуи Редбърд. Макар че не искам да я убивам, поне засега. Реших, че да я измъчвам ще е далеч по-забавно.- Неферет се приближи бавно до Калона и остави ноктите си да се прокарат по гърдите му, като разкъсаха кожата му и нарисуваха тънки алени линии. Неферет завъртя ръката си така, че кръвта му се стичаше по пръстите ѝ и капеше в дланта ѝ. Поемайки кръвта в дланта си, тя се наведе напред, облизвайки гърдите му и затваряйки раните. Усмихвайки се, Неферет продължи покрай него.- Бях забравила колко си вкусен. Следвай ме и ще видим дали останалата част от теб е все така приятна.
Чувствайки се напълно изтръпнал, Калона не помръдна. След докосването на Никс той беше забравил Силвия Редбърд. Не искаше нищо друго освен своята богиня.
Не мога да понеса докосването на Неферет. Не мога, дори привидно, да се отворя за извращението на Неферет никога повече.
Крякането на гарван върна вниманието му. Той погледна зад себе си. Слънцето се беше издигнало напълно и очерта силуета на птицата, кацнала на ръба на каменната балюстрада. Гледаше го с познати очи.
Репхайм? Калона се стресна мислено. Заклех се да не разочаровам Танатос и Никс, няма да разочаровам и сина си. И все пак не мога да понеса докосването на тази извратена версия на моята богиня.
Калона не можеше да помръдне. Беше объркан. Умът му беше бойно поле; мислите му бяха врагове на самите себе си.
– Какво не е наред с теб?- Неферет стоеше точно до разбитата стъклена врата на пентхауса си. Очите ѝ бяха присвити от подозрение. Тя вдигна ръка. Дланта ѝ все още беше притисната – все още държеше кръвта му.
– Елате, няколко от вас. Хранете се. Може би ще ми трябвате, за да покажа на Калона колко много съм се променила. Вече не търпя неподчинение.
Калона наблюдаваше как змиевидните пипала на Мрака се плъзгат от ъгъла на главната стая. Те погълнаха ръката на Неферет и сякаш я абсорбираха, както и кръвта му. Калона знаеше, че пипалата трябва да и причиняват болка. Те пулсираха и се гърчеха, докато се хранеха, но Неферет ги галеше с другата си ръка, почти любовно.
Калона отвърна поглед. Неферет го отвращаваше.
Тогава чу стона. Отначало повярва, че звукът идва от Неферет, но когато погледна към нея, тя все още се усмихваше и галеше нишките на Мрака. Стонът прозвуча отново. Калона огледа стаята. Неферет не беше включила електрическо осветление. Прозорците от пода до тавана бяха от дебело витражно стъкло и макар че пентхауса се намираше на върха на високата сграда, те пропускаха малко светлина. Неферет беше запалила няколко дебели бели свещи. Трептящите им пламъчета служеха за единственото истинско осветление в апартамента. Калона надникна вътре, но не видя нищо друго освен сенки и Мрак.
Друго пипало се подаде от особено тъмния ъгъл на главната стая, като предизвика разкъсване на черните сенки. Нещо в черната тъмнина се раздвижи. В него се появи лек сребърен отблясък, който за миг улови и отрази светлината на свещта. Калона примигна, без да е сигурен, че може да се довери на зрението си. Безсмъртният се съсредоточи върху тъмнината и тя придоби форма. Изглеждаше оформена като пашкул, който висеше от тавана. Калона поклати глава, без да разбира. Среброто в мрака отново проблесна и Калона видя нещо друго, което отразяваше светлината във формата на пашкул. Очи – отворени човешки очи. Всичко се събра в Калона, когато той срещна очите ѝ.
Крилатият безсмъртен влезе в стаята.
Силвия Редбърд се премести и с шепнещ, треперещ глас промълви: „Не повече… не повече…“, докато пипалата се оформиха отново, завиха се около нея, врязвайки се в кожата ѝ. Кръвта ѝ капеше, за да се присъедини към басейна, който вече се беше образувал под клетката ѝ. Странно, но пипалата на гладния Мрак не се хранеха от готовото пиршество под тях. Докато Калона я наблюдаваше, Силвия отново премести тялото си, като този път притисна ръцете си навън. Когато предмишниците ѝ, обсипани с тюркоазени камъни и сребърни гривни, се допираха до някое пипало, живата нишка трепваше и бързо се отдръпваше, изпускаше черен дим и се свиваше, за да се освободи и на нейно място да се промъкне друго пипало.
– А, виждам, че си открил най-новия ми домашен любимец.
Калона се накара да отвърне поглед от Силвия Редбърд. Пипалата на Мрака бяха престанали да се хранят, но все още се увиваха около тялото и ръката на Неферет, гротескно имитирайки защитните гривни на Силвия.
– Разбира се, ще разпознаеш бабата на Зоуи Редбърд. Жалко, че тя беше готова за мен, когато дойдох за нея. Имаше време да събере земната сила на предците си в защитно заклинание.- Неферет въздъхна, явно раздразнена.- Това има нещо общо с тюркоаза и среброто. Това се оказва пречка да я достигна, макар че моите прекрасни деца на мрака нанасят известни щети.
– Ако не друго, старата жена ще кърви до смърт – каза Калона.
– Сигурна съм, че ще го направи. В крайна сметка. Жалко, че кръвта и не става за нищо. Тя е абсолютно негодна за пиене. Няма значение. Ще я изчакам.
– Възнамеряваш да я убиеш?
– Възнамерявах да я принеса в жертва, но както виждаш, това се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Няма значение. Аз съм богиня. Лесно се приспособявам към промените. Може би ще я задържа, ще я направя свой домашен любимец. Това би било истинско мъчение за внучката ѝ.- Неферет сви рамене.- Няма значение – убий я или я използвай. Всичко ще завърши по един и същи начин. В края на краищата тя не е нищо друго освен смъртна обвивка.
– Мислех, че създанието Аурокс е твой домашен любимец.- Калона се насили да звучи само смътно заинтересован.- Защо би изоставила такова могъщо същество заради една старица?
– Не съм изоставила Аурокс. Създанието на бика е с недостатъци и не е толкова полезно, колкото се надявах да бъде. Малко като теб, изгубената ми любов.- Тя погали едно пулсиращо пипало.- Но ти вече знаеш това, нали? Ти си майстор на меча в Дома на нощта на мястото на Дракон Ланкфорд. Сигурно знаеш как е бил убит твоят предшественик.
– Разбира се. Аурокс го уби.- Калона започна бавно да се придвижва към клетката на Силвия.- А аз заех мястото на Дракона само за да мога да спечеля доверието на Танатос и на Висшия съвет.
– Защо искаш да направиш това?
– За нас, разбира се. Те те отбягват, единодушно. Вече не можеш да предизвикваш раздори сред тях, затова ми хрумна да ги предизвикам за теб. Танатос започва да ми се доверява. Върховният съвет се доверява на нея. Вече започнах да шепна несъгласие на Смъртта.
– Интересно – каза Неферет.- И толкова мило от твоя страна, особено след като последния път, когато се разделихме, го направихме като заклети врагове.
– Сгреших, че така прибързано те напуснах. Осъзнах колко грешно е било това едва когато научих, че си взела друг за своя съпруга. Не ми е приятно да ме карат да изпитвам ревност.- Калона се разхождаше, докато ѝ говореше. Надяваше се да изглежда разочарован от въпросите ѝ. Всъщност се увери, че крачките му го приближават все повече и повече до клетката на Силвия Редбърд.
– А на мен не ми е приятно да бъда предавана. И все пак сме тук.
– Не те предавам.- Калона изрече думите честно. Той не предаваше Неферет. Той не ѝ дължеше абсолютно никаква вярност.
– О, аз вярвам, че правиш много повече от това да ме предадеш. Вярвам, че си предал и собствената си природа.
Думите ѝ спряха крачките му.
– Нямаш никакъв смисъл.
– Как е синът ти, Репхайм?
– Репхайм? Какво общо има той с нас?- Калона почувства първата частица тревога при споменаването на името на сина си.
– Видях те. Видях как скърбиш за загубата му. Ти се грижиш за него.- Неферет изплю думите, сякаш имаха неприятен вкус. Тя направи крачка към него. Той се отдръпна с една крачка.
– Репхайм отдавна е на моя страна. От векове изпълнява заповедите ми. Липсваше ми присъствието му, както би ми липсвало на всеки предан служител.
– Вярвам, че лъжеш.
Той се накара да се засмее.
– И като вярваш в това, доказваш, че безсмъртието не е равнозначно на непогрешимост.
– Кажи ми, че не си позволил на чувствата и сантиментите да те направят слаб. Кажи ми, че не си избрал като жалко кученце да преследваш богиня, която вече те е отхвърлила.
– Чувствата ми не ме правят слаб. Ти си тази, която измъчва една стара жена, за да измъчва едно дете.
– Ти се осмеляваш да ми говориш за Зоуи Редбърд! Ти, който знаеш колко болка ми е причинила?- Неферет дишаше учестено. Пипалата на Мрака, които се плъзгаха около нея, се размърдаха в развълнуван отговор.
– Болка, която Зоуи ти е причинила?- Калона поклати глава невярващо.- Ти оставяш хаос и болка след себе си. Зоуи не те напада – ти я нападаш. Аз знам. Използвала си ме, за да я нараниш.
– Знаех, че си лъгал. Винаги съм знаела, че си я обичал – твоята сладка, специална малка А-я, която се е преродила.
– Аз не я обичам!- Калона почти изрича истината: винаги съм обичал и винаги ще обичам Никс! Един стон откъм гърба му промени думите му.- Но и не я мразя. Не можеш ли да се замислиш, че можеш да намериш удовлетворение в това да разпокъсаш Върховния съвет и да управляваш онези вампири, които изберат по-древен път, от своя замък на остров Капри? Особено твоите червени вампири ще те боготворят и ще се стремят да вдъхнат живот на древните вампирски пътища. Ще ти помагам в този път, ще бъда твой консул, ще изпълнявам заповедите ти – заговори Калона със спокоен, разумен глас. Той също така направи още една крачка назад. По-далеч от Неферет. По-близо до Силвия Редбърд.
– Искаш да напусна Тулса?
– Защо не? Какво има тук? Лед през зимата, жега през лятото и тесногръди, религиозни хора. Смятам, че и двамата сме израснали за Тулса.
– Имаш отлична гледна точка.- Пипалата на Мрака, все още набъбнали от кръвта на Калона, притихнаха, докато Неферет сякаш обмисляше предложението му.- Разбира се, ще трябва да положиш кръвна клетва, за да ми служиш.
– Разбира се – излъга Калона.
– Отлично. Може би не съм те преценила правилно. Разполагам с идеалните същества, които да ми помогнат да направя такова заклинание.- Тя погали нежно змиевидните пипала.- Ще смесят ли моята кръв с твоята и ще ни свържат ли завинаги?
Калона напрегна мускулите си, подготвяйки се да скочи на няколкото метра, които го деляха от Силвия Редбърд. Той щеше да заповяда на нишките на Мрака от нея, а след това щеше да отлети с нея към свободата, докато Неферет разрязваше кожата си ѝ изричаше тъмно заклинание, което никога нямаше да бъде изречено. Калона се усмихна.- Каквото пожелаеш, богиньо.
Пълните, червени устни на Неферет започнаха да се надигат, когато гарванът изкряка ужасено. Очите на Неферет се присвиха и вниманието ѝ се насочи към птицата, все още кацнала на балюстрадата, ясна мишена в утринната слънчева светлина. Тя насочи един тънък пръст към птицата и заповяда,
„С безсмъртна кръв си се нахранила.
А сега накарай птицата Репхайм да умре!“
Омотаните около тялото ѝ пипала се освободиха и се стрелнаха като черни стрели към гарвана.
Калона не се поколеба. Той се хвърли между гарвана и смъртта, поглъщайки удара, предназначен за сина му.
Силата на удара го вдигна от пентхауса и го изхвърли на балкона, като го захвърли върху каменната балюстрада. Докато болката в гърдите му избухваше, Калона изкрещя на неподвижната птица:
– Репхайм, лети!
Нямаше много време да изпита облекчение, когато гарванът изпълни заповедта му. Неферет напредваше, а пипалата на Мрака се плъзгаха след нея. Калона се изправи. Той пренебрегна ужасната болка в гърдите си. Разпери ръце и криле.
– Предател! Лъжец! Крадец!- Изкрещя му Неферет. Тя също разпери широко ръце с разперени пръсти. Разсече въздуха и събра лепкавите пипала, които се размножаваха около нея.
– Мислиш да се биеш с мен, използвайки Мрак? Не си ли спомняш, че не отдавна се опита да го направиш и аз им заповядах да се махнат? Ти си толкова глупава, колкото и луда, Неферет – каза Калона.
Отговорът на Неферет беше в пеещите думи на заклинание:
„Деца, вие знаете моята нужда!
Накарайте този безсмъртен да кърви!
Тогава можеш да се храниш,
да се храниш и да се храниш!“
Тя хвърли към него пипалата на Мрака. Калона вдигна ръце напред и изрече директно на змийските слуги същите думи, които беше използвал само преди седмици, когато Неферет за първи път се осмели да го предизвика, когато беше цял, невредим и свободен от задушаващата преграда на земята.
– Стой! Отдавна съм се съюзил с Мрака. Подчини се на заповедта ми. Това не е твоя битка. Напусни!
Шокът го връхлетя в същия момент, в който пипалата се врязаха в тялото му. Пипалата не му се подчиняваха! Вместо това разрязваха плътта му, разкъсваха, разкъсваха и пиеха като отровни пиявици. Безсмъртният издърпа едно от пулсиращите същества от гърдите си и го хвърли на пода на балкона. Там то се разби, за да се превърне отново в десетки други ужаси с остри зъби.
Смехът на Неферет беше маниакален.
– Изглежда, че само един от нас е съюзник на Мрака и това не си ти, изгубена моя любов!
Калона се завъртя, изтръгвайки създанията на Мрака от тялото си, и докато се бореше, умът му стана много ясен. Той разбра, че Неферет е права. Пипалата вече не се подчиняваха на заповедите му, защото той наистина бе избрал друг път. Калона вече не търгуваше с Мрака.
Назад към част 26 Напред към част 28