Калона
Тя се върна при него бързо, като изгубен приятел, който се връща, за да разчупи хляба си отново. Калона беше избраният от Никс воин. Беше прекарал цял живот в битка с Мрак, по-жесток от този.
Да, те се размножаваха, когато бяха разбити, но ако им счупеше врата, не можеха да се възстановят мигновено. Те бяха по-малки слуги.
Калона се засмя, докато се въртеше, удряше и се биеше. Чувстваше се толкова добре, че отново прави това, за което е създаден! В разгара на битката той видя Неферет да го наблюдава мълчаливо.
– Мислиш да ме победиш с марионетки? Векове наред се борих с такива като тях в другия свят. Ще видиш, че отново мога да се сражавам с тях в продължение на векове.
– О, напълно съм сигурна, че можеш, предателю. Но тя не може.- Неферет посочи дългия си пръст към Силвия Редбърд, която все още беше в капан и страдаше в клетката на Мрака.
„С кръвта на Калона, която те изпълва
Подчинявай ми се, бъди вярна и истинска
Тюркоазът вече няма да спаси живота ѝ
Неговата сила ще бъде моят нож за отмъщение!“
Пипалата мигновено се подчиниха на Неферет. Освободиха засмукващата си хватка върху него и, раздути от безсмъртната му кръв, се нахвърлиха върху Силвия Редбърд. Тя изкрещя и вдигна ръце, опитвайки се да блокира настъплението им. Камъните, които носеше, все още ги забавяха, това беше очевидно, но не достатъчно. Благодарение на силата, открадната от безсмъртната кръв на Калона, няколко пипала успяха да устоят на защитата на тюркоаза. Те се врязаха в плътта на старата жена. После, когато пипалата отслабнаха и се опушиха, те се плъзнаха обратно към него, за да се нахранят. Калона се бореше с тях наново, но на всеки два, които спираше, още два пробиваха защитата му достатъчно дълго, за да разсекат плътта му и да изпият кръвта му. Укрепени, те се върнаха да нападнат Силвия.
Силвия Редбърд започна да пее. Калона не знаеше думите, но ясно чуваше намерението. Тя пееше смъртната си песен.
– Да, Калона. Моля те, остани и се сражавай с Мрака. Служиш само за да храниш мъчителите на бабата на Зоуи. Накрая те ще пробият защитата ѝ, но с твоя помощ краят ѝ ще настъпи по-скоро рано, отколкото късно. А може би, щом защитата на тюркоаза бъде пробита, няма да я убия. Може би ще я запазя и ще я направя истински мой домашен любимец. Колко дълго, според теб, здравият разум на една старица ще издържи на мъченията на Мрака?
Калона знаеше, че Неферет е права. Той не можеше да я спаси – не можеше да заповяда на Мрака да я отблъсне. Вместо това Тъмнината щеше да използва силата на кръвта му, за да я измъчва.
– Върви! Остави ме!- Силвия спря песента си достатъчно дълго, за да изкрещи думите на Калона.
Той знаеше, че тя е права, но ако остави старицата там, ще трябва да се върне в Дома на нощта, след като е бил победен от Неферет. Но той нямаше избор! Ако останеше и се бореше с Мрака, от Силвия Редбърд щеше да остане само смъртната ѝ обвивка. Неферет нямаше да може да контролира гнева си. Когато тюркоазът вече не защитаваше старицата, Неферет щеше да я унищожи. Макар да нарани гордостта му, за да победи, Калона трябваше да отстъпи и после да се върне, за да се бие в друг ден. Безсмъртният разпери могъщите си криле и се изстреля от балкона, оставяйки зад себе си пипалата на Мрака, Неферет и Силвия Редбърд.
Калона знаеше къде трябва да отиде. Той полетя високо и бързо, а след това се спусна с нечовешка скорост и се приземи в центъра на кампуса на Дома на нощта, точно пред статуята на Никс в естествен размер. Калона коленичи, а след това направи това, което не си беше позволявал до този момент. Калона се вгледа в мраморното подобие на своята изгубена богиня.
Не – поправи се тихо той. Не Никс беше изгубена, а аз.
Въплъщението на Никс, което скулпторката беше избрала да изобрази, наистина беше прекрасно. Богинята беше гола. Ръцете ѝ бяха вдигнати нагоре и притискаха полумесец. Мраморните ѝ очи гледаха право напред. Изглеждаше красива и свирепа – величествена и могъща. Калона би дал всичко, ако тя просто го докоснеше отново.
– Защо?- Попита той статуята.- Защо прие клетвата ми и ми позволи да вървя отново по твоя път в момента, в който това ми струваше господството над Мрака? Сега трябваше да позволя на Неферет да ме победи. Трябваше да оставя една мила старица в капан и да бъде измъчвана. Аз се провалих! Защо ме приемаш само за да ми позволиш да се проваля?
– Свободен избор.- Гласът на Танатос носеше силата на авторитет и заповед.- Ти знаеш дори по-добре от мен какво означава това.
– Да.- Калона продължаваше да гледа към статуята, докато говореше.- Това означава, че Никс не ни спира, когато правим грешки, дори ако това струва скъпо на нас и на хората около нас.
– Като безсмъртен може и да не си го осъзнал, но животът е урок – каза тя.
– Тогава аз завинаги ще бъда в класната стая – каза с горчивина Калона.
– Или можеш да гледаш на него като на безкраен шанс да се развиваш – контрира го Танатос.
– В какво?- Той се изправи и застана пред своята върховна жрица.- Не ме ли чухте? Не успях. Силвия Редбърд остава в плен на Мрака, над който властва Неферет.
– Първо попитахте в какво бихте могли да се развиете. Моят отговор е: изберете. Вие определено сте Воин. Но какъв тип – това е ваш избор. Дракон Ланкфорд беше Воин. Той почти избра да стане абсолютен и твърд, нарушител на клетви и предател. И всичко това, защото любовта му беше недостъпна за него. Ти можеш да направиш същото.
– Знаеш.- Каза Калона.
– Че обичаш Никс? Да, знам – каза Танатос.- Знам също така, че тя е недостъпна за теб, независимо дали искаш да го признаеш, или не.
Калона стисна устни. Искаше му се да изкрещи гнева си – да каже на Танатос, че вярва, че богинята го е докоснала – че може би тя не е извън обсега му. Но си спомни как вратата на Храма на богинята се втвърди под ръката му, пречейки му да влезе. Увереността му отслабна.
– Признавам си – каза той кратко.
– Добре. Що се отнася до втория ти въпрос: да, чух те. Не можа да спасиш Силвия Редбърд, защото вече не владееш Мрака.
– Да.
Погледът на Танатос се насочи към следите от прорезни рани, които покриваха тялото му. Те се заздравяваха, но все още плачеха с кръв.- Ти се сражава с Мрака.
– Да.
– Тогава не си се провалил. Изпълнил си клетвата си.
– И като я изпълних, не можах да направя това, което поискахте от мен – каза той.- Това е обезпокоителен парадокс.
– Наистина е – каза Танатос.
– Какво сега? Не можем да позволим на Неферет да измъчва старицата. Тя планира да контролира Зоуи чрез баба ѝ. Зоуи би била мощен съюзник, който Мракът да спечели, дори ако я използва против волята ѝ.
Танатос тъжно поклати глава.
– Войнико, всичко, което казахте, е вярно, но сте пропуснали същността.
– Същността?
– Не може да се позволи на Неферет да измъчва една стара жена, защото това е нехуманно. Ако разбираше това, Никс нямаше да е толкова недостъпна.
– Разбирам го!
Калона и Танатос се обърнаха като един, за да видят Аурокс. Той седеше на каменните стъпала на храма на Никс, мълчеше и наблюдаваше, незабелязан от никой от тях.
– Защо не е под охрана? Или поне заключен в стая?- Каза Калона.
– Аз не се нуждая от охрана или затвор повече от теб! Избрах да дойда тук, за да се обърна към Богинята – също като теб!- Аурокс изкрещя на Калона.- И ако бях стигнал по-рано до дома на баба Редбърд или изобщо не бях тръгнал, нямаше да позволя на Неферет да я открадне. Щях да се боря по-упорито за нея!
Калона се приближи до него, сграбчи го за ризата и го хвърли на земята в краката на статуята.
– Дори не можа да се спреш да убиеш Дракона. Нападна Репхайм. Не можеш да се бориш с Мрака, глупаво създание. Без значение какви са смелите ти думи и толкова благородното ти намерение, ти си създаден от Мрака!
– И все пак не е нужно да ми се обяснява, че животът на една старица е важен не само заради това как може да бъде използвана внучката ѝ!- Отвърна му Аурокс.
Калона посегна към него, искайки отново да разтърси Аурокс за ризата му, но Танатос се намеси.
– Не, момчето има право. Той наистина се грижи за Силвия.
– Той също е творение на Мрака!
Очите на Танатос се разшириха.
– Да, абсолютно е. И това, Войнико, може да се окаже спасението на Силвия Редбърд.- Върховната жрица започна да се отдалечава бързо, оставяйки Калона и Аурокс да гледат след нея.- Е, какво чакате? Елате с мен!- Извика тя, без да спира.
Калона и Аурокс се спогледаха с объркан поглед, след което направиха каквото им заповяда Върховната жрица.