Зоуи
Не можех да заспя. Единственото, което можех да правя, беше да се тревожа за баба. Опитвах се да не мисля за всичко, което Неферет можеше да и направи, но съзнанието ми се изпълваше с картини как баба е наранена – или по-лошо.
Неферет можеше да я убие.
– Престани да мислиш така!- Каза ми строго Старк, когато се свихме в леглото заедно.- Не знаеш, дали това се е случило, и се побъркваш, като си го мислиш.
– Знам. Знам. Но не мога да си помогна. Старк, не мога да я загубя. Не и баба!- Бях заровила лице в гърдите му и се бях закачила за него.
Беше се опитал да ме успокои, да ме утеши и за известно време бях намерила утеха в докосването му. Съсредоточих се върху любовта и силата му. Той беше моят пазител, моят воин и моят любовник. Той ме приземи.
После слънцето изгря и той заспа, оставяйки ме сама с мислите ми. Дори мъркащата машина на Нала не можеше да изключи ума ми. Сериозно, единственото, което исках да направя, беше да се свия в ъгъла и да плача в меката оранжева козина на котката си.
Но това нямаше да върне баба.
Знаех, че безпокойството ми ще събуди Старк, а докато слънцето беше изгряло, това не беше добре, затова целунах Нала по носа и на пръсти тихо излязох от стаята. Краката ми автоматично ме отведоха в кухнята, където се погрижих за кутия студен кафяв поп и пакетче „Доритос“ със сирене „Начо“. Седях известно време на масата, като ми се искаше някой да се събуди и да ме заговори. Никой не се появи. Не ги обвинявах. Бяхме станали рано предишния ден и всички бяха стресирани. Имаха нужда да поспят. По дяволите, и аз имах нужда да спя.
Вместо това се взирах в телефона си, пиех кафяв поп и ядях пакетче чипс.
Също така плачех.
Ако Неферет имаше баба, това е по моя вина. Аз бях тази, която бе белязана и бе предизвикала експлозия на бомба в моето човешко семейство.
– Не трябваше да поддържам контакт с никого от тях.- Разплаках, се хълцайки.- Ако се бях откъснала от тях, Неферет никога нямаше да разбере нищо за майка ми или баба ми. Те щяха да са в безопасност… живи…- Избърсах сиренето от „Дорито“ върху дънките си и използвах хартиена кърпа, за да издухам носа си.- Аз докарах цялата тази вампирска гадост на семейството си.- Сложих лицето си в хартиената кърпа и се разплаках като двегодишно дете.- Ето как се чувствам – като проклето малко дете. Безпомощна! Глупава! Безполезна!- Заплаках.- Никс! Къде си? Моля те, помогни ми. Толкова много се нуждая от теб!
„Тогава порасни, дъще. Бъди жена, върховна жрица, а не дете.“
Гласът ѝ изпълни съзнанието ми. Вдигнах глава, мигнах бързо и избърсах сополите от лицето си. Глинените стени на тунела светеха. Точно срещу мен започна да изплува един образ. Сякаш гледах в басейн с тъмна вода, нещо започна да се оформя и да се издига от вдлъбнатите дълбини. Това беше фигура на жена! При нормални обстоятелства щях да я определя като дебела. Беше гола и имаше огромни гърди, широки меки пръсци и дебели бедра. Косата ѝ плуваше около нея, също толкова пълна и тъмна като тялото ѝ.
Беше абсолютно и напълно красива – всеки неин килограм и извивка, което напълно ме накара да преосмисля представата си за „дебела“.
Тя отвори очи и аз видях, че те са аметистови кристали, мили и топли, с цвят на виолетки.
– Никс!
„Да, у-ве-ци-а-ге-я, това е едно от имената ми. Макар че вашите предци биха ме познали като Майката на Земята.“
– Ти си и Богинята на баба ми!
Тя се усмихна и ми беше трудно да продължавам да гледам директно към нея, защото беше толкова невероятно прекрасна. „Аз наистина познавам Силвия Редбърд.“
– Можеш ли да и помогнеш? Мисля, че в момента е в голяма беда!- Стиснах ръцете си.
„Баба ти ме познава добре. Тя може да се прикрие със силата на моята земя, както и всяко от децата ми, ако избере да върви по моя път.“
– Благодаря ти! Благодаря ти! Ще ми кажеш ли къде е и после ще ми помогнеш ли да я спася?
„Имаш средства и за двете, Зоуи Редбърд.“
– Аз не разбирам! Моля те, в името на баба, помогни ми – помолих богинята.
Тя отново се усмихна и усмивката ѝ беше още по-ослепителна. „Но аз ти отговорих, когато първо ме молеше. Ако искаш да спасиш баба си и в крайна сметка – народа си, ще трябва да пораснеш. Бъди жена, върховна жрица, а не дете.“
– Но аз искам да бъда, просто не знам как. Можеш ли да ме научиш?- Прехапах устните си, за да не се разплача отново.
„Как да бъдеш жената, която ти е писано да бъдеш, е нещо, на което никой не може да те научи. Трябва сама да откриеш пътя. Но знай следното: детето седи, плаче и се разтваря в самосъжаление и депресия. Висшата жрица действа. Кой път ще избереш, Зоуи Редбърд?“
– Правилният път! Искам да избера правилния път. Но имам нужда от твоята помощ!
„Както винаги, ти я имаш. Онова, което съм подарила, никога няма да взема обратно. Пожелавам ти, скъпоценна моя у-ве-ци-а-ге-я, да бъдеш благословена …“
И богинята потъна в стената на тунела, изчезвайки в блестящ прах, който блестеше като аметистовите кристали, които бяха очите ѝ.
Седях там и се взирах в стената, мислейки за това, което Богинята беше казала. Осъзнах, че това, което изпитвам, е най-вече смущение. В общи линии Великата земна майка току-що ми беше казала да спра да хленча. Отново избърсах лицето си. Изсмуках последния кафяв поп.
После взех решение. На глас.
– Време е да порасна. Време е да спра да плача. Време е да направя нещо. А това означава, че ако аз не спя, моето семейство от новаци също не спи – слънце или не.
Върнах се по пътя си надолу по тунела, като набирах телефонни номера, докато вървях.
– Какво се случва, Зи?- Отговори на третото звънене Стиви Рей и звучеше сънливо.
– Облечи се, вземи една зелена свещ и се срещни с мен в мазето – казах аз и затворих слушалката. Афродита беше следващата.
– По-добре някой да е мъртъв – каза тя като поздрав.
– Аз ще се уверя, че този някой не е баба. Събуди Дарий. Срещнете се с мен в мазето.
– Моля те, кажи ми, че мога да се обадя на Шоуни и кралица Деймиън и да събудя и тях – каза тя.
– Разбира се. Кажи им да донесат кръглите си свещи. О, и нека Шоуни вземе синята свещ на Ерин. Може да застане в ролята на вода.
– Имам по-добра идея, но това не е нищо ново. Както и да е, ще се видим скоро.
По това време вече бях стигнала до стаята си. Не се поколебах. Върховните жрици не са колебливи бебета. Те действат. И аз действах.
– Старк, събуди се.- Разтърсих рамото му.
Той примигна и ме погледна през сладката си, разрошена коса.
– Какво става? Добре ли си?
– Нещото, което не е наред, е, че няма да спим, докато нямаме план за спасяването на баба.
Той седна, като отлепи Нала от бедрото си и я накара да издава мърморещи звуци на стара котка.
– Но Калона отиде да спаси баба.
– Би ли се доверил на Калона да се грижи за Нала?
Старк разтърка очи.
– Не, вероятно не. Защо искаш Калона да се грижи за Нала?
– Не искам. Просто доказвам правотата си. Работата е следната: не искам той да е този, на когото да се доверя да спаси баба ми.
– Добре, и какво сега?
– Сега правим кръг.- Отидох до малката масичка до леглото ни, взех запалка и дебелата лилава свещ, която се намираше там и миришеше на лавандула и моето детство. Вдишах дълбоко. След това казах на Старк:- Облечи се и се срещни с мен в мазето.
Вървях бързо. Не исках да чакам никого, дори Старк. Имах нужда от известно време насаме, за да се съсредоточа върху духа – да почерпя сила от стихията, която беше най-близо до мен. Трябваше да бъда смела, силна и умна, а истината беше, че не бях всичко това – или поне не бях всичко това едновременно. Спомних си, че веднъж бях попитала баба как е станала толкова умна. Тя се засмя и ми каза, че се е обградила с умни хора и че никога не е спирала да иска да слуша и да се учи.
– Добре – казах аз, докато се качвах по металната стълба, която водеше от тунелите под депото до входа на мазето.- Имам умни приятели. Мога да слушам. И на теория мога да уча. Това е, което ще направя.
Отидох до нещо, което изглеждаше като центъра на мазето, а след това седнах с кръстосани крака и поставих свещта на студения циментов под. Държейки запалката в ръка, затворих очи и направих три дълбоки центриращи вдишвания, вдишвания и издишвания, вдишвания и издишвания, вдишвания и издишвания. Все още със затворени очи казах:
– Дух, ти си моето сърце. Ти ме изпълваш и ми даваш сила. Моля те, моля те, ела при мен, дух!- След това отворих очи и запалих лилавата свещ.
Пламъкът стана сребрист. Усетих прилива на стихията и изведнъж целият смут и объркване, които бяха изпълнили ума и душата ми, откакто Аурокс каза, че баба липсва, се разтвориха. Духът ме укрепи, когато се втурна около мен и през мен, а сребърният пламък на лилавата свещ затанцува в нещо, което изглеждаше като радостен отговор. Кимнах.- Добре, сега се заемам. Първа стъпка. Разбери какво, по дяволите, се случва.- Извадих телефона от джоба си и натиснах Танатос. Може и да беше разумно да изчакам под земята слънцето да залезе, за да имам със себе си резервните си червени вампири, но това не означаваше, че си лягам тихо като дете, което се прибира вкъщи преди полицейския час.
Телефонът ѝ звънна, когато Калона дръпна ръждясалата решетка настрани и Танатос влезе в мазето, следван от крилатия воин и Аурокс.
Натиснах КРАЙ НА ПОВИКВАНЕ и се изправих. Бях отворила уста да попитам Танатос какво, по дяволите, прави и защо, по дяволите, е довела Аурокс тук, когато умът ми настигна очите ми. Калона беше покрит с розови прорези и пръски кръв. Изглеждаше така, сякаш някой го беше пребил с камшик, направен от бръснарски ножчета.
– Баба? Къде е тя?
Калона се спря пред мен. Кехлибарените му очи се спряха на моите. Докато стоеше там, няколко от розовите прорези се отвориха и започнаха да кървят. Тялото му е уязвимо тук, долу под земята – спомних си аз. Трудно му е да се излекува. Но не признавах, че той доброволно е влязъл в земята, въпреки че беше очевидно, че е ранен. Той беше Воин. Работата му беше да защитава, както се беше клел.
– Къде е тя?- Повторих.
– В пентхауса на Неферет. Тси Сгили я е заключила с пипалата на Мрака – каза той.
– Защо не я измъкна от там?- Искаше ми се да вдигна юмруци и да го бия по гърдите, да отворя още рани и да го накарам да го боли толкова силно, колкото ме болеше – толкова силно, колкото болеше баба. Но не го направих. Нараних го само с очите и думите си.- Ти каза, че ако Неферет я има, ще я спасиш. Мракът е бил твой най-добър приятел от векове! Защо не можа да я спасиш?
– Слугите на Мрака вече не се подчиняват на Калона. Той наистина е избрал да се върне по пътя на Никс, затова вече не е съюзник на злото – каза Танатос.
– О, просто шибано страхотно. Говорим за гадни умения за определяне на времето, Калона – каза Афродита. Тя, Дарий и Старк се бяха изкачили по стълбата, следвани от Шоуни, Деймиън и, изненадах се да видя, Шейлин.
– И защо избяга?- Каза Старк.- Предполага се, че защитата на Никс срещу Мрака е била твоята работа на пълен работен ден, преди да я объркаш. Нима си забравил как да го правиш?
Калона заобиколи Старк.
– Изглеждам ли така, сякаш съм избягал от битка?
Старк не се поколеба.
– Да, ти си тук. Баба не е. Ти си избягал!
Калона изръмжа и направи крачка към Старк. Дарий извади нож от ръкава си, а Старк вдигна вечния си лък. Адски ядосана, аз пристъпих между тях.
– Това не помага, Калона! Кажи ми защо баба все още е държана от Неферет – казах аз.
– Можех да се боря с тези марионетки на Мрака с дни. Накрая щях да победя над тях. Това нямаше да ми струва много, освен кръв и болка. Но заповедта им не беше да воюват с мен. Беше им заповядано да се хранят от моята кръв, за да се подсилят, така че да могат да пробият земната сила, с която се е опасала Силвия Редбърд.
– Продължавай. Разкажи ми всичко.- Звучеше силно, но ми се наложи да притисна ръка към устата си, за да не се разплача. Няма да плача!
– Тюркоаз и сребро – земна сила. Тя я защитава, но с моята кръв, която изпълват пипалата, те успяха да започнат да пробиват тази защита. Ако бях останал и бях продължил да се боря с тях, щях да победя, но Силвия Редбърд щеше да е мъртва.
– Трябва да имаме същество, създадено от Мрак, което да пробие клетката от Мрак, в която е затворена баба ти – каза Танатос.
– Това същество съм аз.- Пристъпи напред Аурокс.
– О, по дяволите! Абсолютно сме прецакани!- Каза Афродита.
За съжаление трябваше да се съглася с нея.
Назад към част 28 Напред към част 30