П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 3

Неферет

Въпреки че котаракът не беше свързан с нея, Шадоуфакс идваше с готовност при повикването на Неферет. За щастие занятията бяха приключили за вечерта, така че когато големият котарак я посрещна насред полето, то беше слабо осветено и празно – нямаше ученици; самият Дракон Ланкфорд също отсъстваше, но вероятно само временно. По пътя си дотам бе видяла само няколко червени младежи. Неферет се усмихна, доволна от мисълта как е прибавила червените разбойници към Дома на нощта. Какви прекрасни, хаотични възможности предоставяха те – особено след като бе гарантирала, че кръгът на Зоуи ще бъде разбит, а най-добрата ѝ приятелка Стиви Рей ще бъде съсипана, скърбейки за загубата на любимия си.
Съзнанието, че осигурява на Зоуи бъдещи болки и страдания, радваше Неферет безкрайно много, но тя беше твърде дисциплинирана, за да си позволи да започне да злорадства, преди жертвеното заклинание да е завършено и заповедите ѝ да са приведени в действие. Макар че тази вечер училището беше необичайно тихо, почти изоставено, истината беше, че всеки можеше да влезе в сградата на училището. Неферет трябваше да работи бързо и тихо. По-късно щеше да има достатъчно време да се порадва на плодовете на труда си.
Тя заговори тихо на котарака, подканяйки го да се приближи до нея, и когато той беше достатъчно близо, коленичи на нивото му. Неферет си помисли, че той ще се държи предпазливо с нея – котките знаеха нещата. Те бяха много по-трудни за заблуждаване от хората, младежите или дори вампирите. Собственият котарак на Неферет, Скайлър, бе отказал да се премести в новия и апартамент в Майо, а вместо това бе предпочел да се крие в сенките на Дома на нощта и да я наблюдава многозначително с големите си зелени очи.
Шадоуфакс не беше толкова предпазлив.
Неферет се наклони. Шадоуфакс се приближи до нея, като бавно скъсяваше и последното късче разстояние помежду им. Големият котарак не беше приятелски настроен – не се търкаше в нея и не я белязваше нежно с миризмата си, но дойде при нея. Неферет се интересуваше единствено от неговото послушание. Тя не искаше любовта му, а живота му.
Тси Сгили, безсмъртната Консулка на мрака и бивша върховна жрица на Дома на нощта, почувства само смътна сянка на съжаление, докато лявата ѝ ръка галеше дългия гръб на сивия тигров раиран котарак от Мейн. Козината му беше мека и гъста върху малкото му атлетично тяло. Подобно на Дракон Ланкфорд, воинът, когото бе избрал за свой стопанин, Шадоуфакс беше силен и в разцвета на силите си. Толкова жалко, че е бил нужен за по-висша цел. По-висока цел.
Съжалението на Неферет не се равняваше на колебание. Тя използва дадения ѝ от богинята афинитет към котките и насочи топлина и успокоение през дланта си към вече доверчивия котарак. Докато лявата ѝ ръка го галеше, насърчавайки го да се извие и да започне да мърка, дясната ѝ ръка се измъкна и с ритуалния си ахам бързо, чисто преряза гърлото на Шадоуфакс.
Голямата котка не издаде нито звук. Тялото му се сви, опитвайки се да се отскубне от нея, но ръката ѝ се вкопчи в козината му, държейки го толкова близо, че кръвта му се разпръсна, гореща и влажна, по корсажа на зелената ѝ кадифена рокля.
Нишките на Мрака, които винаги присъстваха около Неферет, пулсираха и трепереха от очакване.
Неферет ги пренебрегна.
Котаракът се предаде по-бързо, отколкото си беше представяла, а на това Неферет се радваше. Не беше очаквала да я гледа, но котаракът Воин задържа погледа ѝ дори след като се срина на пясъчния под на полската къща и вече не можеше да се бори с нея, а лежеше, дишайки плитко, мълчаливо се гърчеше и гледаше.
Работейки бързо, докато котката все още беше жива, Неферет започна заклинанието. С помощта на острието на ритуалния си атам Неферет очерта кръг около умиращото тяло на Шадоуфакс, така че с натрупването на кръвта около него тя да се слее в него и да се образува миниатюрен кръг от алено.
След това натисна едната си длан в прясната, топла кръв, застана точно извън кръга, вдигна и двете си ръце – едната окървавена, другата държаща кървавия нож, и произнесе:

„С тази жертва заповядвам на
Тъмнината, контролирана от моята ръка.
Аурокс, подчини ми се!
Смъртта на Репхайм ще бъде.“

Неферет направи пауза, позволявайки на лепкавите нишки на студената чернота да се отлепят от нея и да се съберат около кръга. Тя усети нетърпението им, нуждата им, желанието им, опасността им. Но преди всичко усещаше силата им.
За да завърши заклинанието, тя потопи камата в кръвта и написа с нея директно в пода, затваряйки заклинанието:

„Чрез заплащане на кръв, болка и борба
Принуждавам съда да бъде мой нож!“

Съхранявайки в съзнанието си образа на Аурокс, Неферет влезе в кръга и заби кинжала в тялото на Шадоуфакс, приковавайки го към пода на полската къща, докато освобождаваше пипалата на Мрака, за да могат те да консумират пиршеството си от кръв и болка.
Когато котаракът беше напълно изцеден и мъртъв, Неферет заговори:
– Жертвата е принесена. Заклинанието е направено. Направете каквото ви заповядвам. Накарай Аурокс да убие Репхайм. Накарай Стиви Рей да прекъсне кръга. Накарай заклинанието за разкриване да се провали. Сега!
Като гнездо от гърчещи се змии слугите на Мрака се плъзнаха в нощта, като се насочиха далеч от къщата на полето към лавандуловото поле и ритуала, който вече се провеждаше там.
Неферет гледаше след тях и се усмихваше със задоволство. Една особена нишка от мрак, дебела колкото предмишницата ѝ, се промуши през вратата, която се отваряше от полската къща към конюшнята. Вниманието на Неферет бе привлечено от приглушения звук на счупено стъкло.
Любопитна, Тси Сгили се плъзна напред. Като внимаваше да не вдига шум и се прикриваше със сянка, Неферет надникна в конюшнята. Изумрудените ѝ очи се разшириха от приятна изненада. Дебелата нишка на Мрака се бе оказала тромава. Беше съборила един от газовите фенери от мястото му за поставка на колчето, което висеше недалеч от купчините грижливо подредено сено, което Ленобия винаги така старателно подбираше за своите създания. Неферет наблюдаваше очарована как първо се запали един куп сено, разпръсна се, а после с нова жълта вълна и мощно свистене се запали напълно.
Неферет погледна надолу по дългата редица от затворени дървени боксове. Виждаше само слабите, тъмни очертания на няколко от конете. Повечето спяха. Някои ядяха лениво, вече готови за наближаващата зора и почивката, която слънцето щеше да им донесе, докато залезе и учениците пристигнат за безкрайните си занятия.
Тя погледна назад към сеното. Цяла бала беше обхваната от пламъци. До нея се носеше мирис на дим и тя чуваше как огънят се подхранва и разраства, подобно на пуснат на свобода звяр.
Неферет се обърна настрани от конюшнята, като затвори здраво дебелата врата между нея и къщата на полето. Изглежда вероятно Стиви Рей да не е единствената, която ще скърби след тази вечер. Мисълта задоволи Неферет и тя напусна полската къща и касапницата, която беше причинила там, без да види малката бяла котка, която се запъти към неподвижното тяло на Шадоуфакс, сви се до него и затвори очи.

 

Ленобия

Господарката на конете се събуди с ужасно предчувствие за беда. Объркана, Ленобия потърка ръката по лицето си. Беше заспала в люлеещия се стол до прозореца и това внезапно събуждане ѝ се стори по-скоро кошмар, отколкото реалност.
– Това е глупост – промълви тя сънливо.- Трябва да намеря отново центъра си.- В миналото медитацията ѝ беше помогнала да успокои мислите си. Решително Ленобия си пое дълбоко, пречистващо вдишване.
Именно с този дълбок дъх Ленобия усети миризмата на огън. По-конкретно горяща конюшня. Тя стисна зъби. Отидете си, призраци от миналото! Твърде стара съм, за да играя тези игри. След това зловещ звук от пукане накара Ленобия да се отърси от последния сън, който беше замъглил съзнанието ѝ. Тя бързо се придвижи до прозореца и отдръпна тежките черни завеси. Господарката на конете погледна надолу към конюшнята си и изтръпна от ужас.
Това не беше сън.
Това не беше нейното въображение.
Вместо това беше жив кошмар.
Пламъци облизваха страните на сградата и докато тя се взираше, двойните врати точно на ръба на погледа ѝ се отвориха отвътре и на фона на стелещия се дим и поглъщащите пламъци се виждаше силуетът на висок каубой, който водеше отвътре огромен сив першерон и нощна черна кобила.
Травис пусна кобилите, отблъсквайки ги на територията на училището и далеч от пламтящите конюшни, след което се втурна обратно в пламтящата уста на сградата.
Всичко в Ленобия се оживи, когато гледката потуши страха и съмненията ѝ.
– Не, богиньо. Не отново. Аз вече не съм уплашено момиче. Този път краят ще бъде различен!

Назад към част 2                                                           Напред към част 4

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!