Зоуи
Поклатих глава на Афродита, докато тя поръчваше третата си чаша шампанско.
– Как можеш да пиеш?
– Като използвам фалшивата си лична карта, на която пише, че съм двайсет и пет годишната Анастасия Бобърхузен.
Извъртях очи.
– О, добре. Фалшивото ми име всъщност е Китина Мария Бартовик.
– И това е много по-малко очевидно фалшиво – казах аз и отново извъртях очи.
– Както и да е. Работи.
– Пропуснала си да кажеш нещо за милионите чаши шампанско – казах аз.
– Не, не съм, но ти си пропуснала чувството за хумор.- Тя отпи от розовите мехурчета.- Между другото, изведнъж заприлича на мъртвец. Какво става с теб?
Избърсах с ръка челото си. Тя трепереше. Стомахът ми се свиваше.
Афродита се наведе по-близо до мен, преструвайки се, че се интересува от отворената книга по геометрия, и прошепна: – Ако започнеш да кашляш кръв и умреш, сериозно ще провалиш днешния план.
– Няма да умра. Просто…- Думите ми прекъснаха, тъй като ме изпълни прилив на енергия.- О, не!
– Какво става?
– Духът. Стихията се завърна.- Вече набирах номера на Танатос на телефона си. През огромния преден прозорец видях как раменете на Шоуни потрепнаха, сякаш нещо току-що беше блъснало и нея, и се кълна, че въздухът около нея искреше от огън. Тя се завъртя. Очите ни се срещнаха. Тя вдигна червената си свещ.
Танатос отговори още на първото позвъняване.
– Калона има ли баба?- Попитах.
– Не. Няма и следа от нея. Зоуи, не можеш да… – затворих и взех малката лилава свещ.
– Тя не е ли в безопасност?
– Не.- Бях на крака.- Отивам там.- Без да чакам да видя дали ще ми възрази, изскочих от ресторанта и прекосих фоайето към асансьорите. Шоуни и Дарий ме посрещнаха там. Тя държеше свещта си. Пламъкът ѝ гореше много по-ярко от моето малко лилаво огънче, но и двете свещи все още горяха.
– Огънят се върна – каза Шоуни.
Натиснах бутона със стрелката нагоре.
– Знам. Баба все още е там горе.
Старк изтича във фоайето, а Деймиън беше близо зад него. Той също все още носеше запалената си свещ.
– Въздухът се върна! Огънят и духът също?
Кимнах. После се обърнах към Старк.
– Баба не е излязла. Отивам там.
– Няма да отидеш без мен – каза Старк.
– Или пък без мен.- Лицето на Стиви Рей беше зачервено, но тя стискаше горящата си свещ.
Шейлин изглеждаше уплашена и объркана, когато изтича във фоайето, обгръщайки с ръка пламъка на синята си свещ.
– Нещо се случи. Водата се върна и Танатос не затвори кръга. Реших, че е по-добре да вляза тук.
– Добре си се справила – казах аз.- Добре, виж.- Вратите на асансьора се отвориха и аз влязох.- Аурокс е загубил контрол. Вероятно защото Неферет е направила нещо ужасно. Със Старк отиваме там, за да сме сигурни, че тази гадост няма да доведе до убийството на баба. Вие останете тук. Не позволявайте свещите ви да угаснат. Дръжте кръга отворен.
– По дяволите, не – каза Шоуни и влезе в асансьора.- Ако ти отидеш, огънят тръгва.
– Всички отиваме – каза Стиви Рей.
– Майната му. Аз също – каза Афродита.
И това беше всичко. Всичките ми приятели и аз се натъпкахме в асансьора. Натиснах бутона на пентхауса.
– Знаеш, че ще се случи някаква много голяма гадост, когато тези врати се отворят – каза Афродита.
– Стой в кръга близо до Зоуи – каза и Дарий. Той държеше по един нож във всяка ръка.
Старк стисна лъка си. Поставих ръката, която не държеше свещ, на ръката му.
– Не убивай Аурокс, освен ако не се налага.
– Зоуи, това няма да е Аурокс. Това ще е звярът. Запомни това – каза той.
Кимнах.
– Ще запомня. Помни, че те обичам.
– Винаги – каза той.
Вратите се отвориха към безлюден коридор. Като един излязохме от асансьора, държейки запалените си свещи и държейки кръга си отворен.
Миризмата на кръв ме удари. В ужасната съблазън на аромата ѝ се примесваше лавандула и нещо, което не можех да идентифицирам. Нещо, което ми напомни за скалите, които ограждаха фермата на баба.
– Тюркоаз – каза Стиви Рей.- Усещам го.
После чух как баба изхлипа името на Аурокс, последвано от вик, ужасен рев, а след това и недвусмислената заповед на Неферет:
– Убий я. Сега!
Затичах се към пентхауса.
– Въздух, огън, вода, земя, дух! Спрете звяра!
Последва ослепителна светкавица и Аурокс, напълно преобразен в ужасното същество, което спеше под кожата му, заряза баба. Силата на стихиите го обгърна и закипя от енергия. Звярът ревеше от ярост, а от ужасната му уста бликаха слюнка и кръв, докато обикаляше около баба.
– У-ве-ци-а-ге-я!
– Върви на балкона!- Изкрещях. На метри зад баба имаше разбита стъклена врата и през нея видях осветения от звездите балкон на покрива, на който Калона, разперил криле, се приземяваше.
– Не! Не и този път.- Неферет изведнъж се оказа там, застанала пред моята група.- Запечатайте вратата!- Заповяда Неферет и по разбитата врата се образува черна мрежа, която препречваше изхода на баба. После се обърна към нас.- Този път сте в моя дом и не съм канила нито един червен новак или вампир вътре!
– О, не!- Изкрещя Стиви Рей, когато тя, Шейлин и Старк бяха вдигнати от краката им и захвърлени срещу затворените врати на асансьора толкова силно, че Шейлин извика. Тя и Стиви Рей изпуснаха свещите си. Кръгът беше прекъснат.
– Зоуи!- Изкрещя Старк, като звучеше така, сякаш изпитваше агония, докато тялото му продължаваше да се блъска в затворените метални врати.
– Накарай го да спре!- Извика Шейлин.
Разбрах какво се беше случило. За червените вампири важаха различни правила. Слънцето ги изгаряше. Те можеха да контролират съзнанието на хората. И не можеха да влязат в дом, без да бъдат поканени.
Афродита знаеше тези правила твърде добре. Тя изтича до асансьора и натисна бутона. Когато вратите се отвориха, тримата се втурнаха вътре. Старк пръв се изправи на крака.
– Донеси ми лъка!- Изкрещя той на Репхайм.
– Не, предпочитам да нямаш лъка си – каза Неферет. Тя махна с ръка и нещо тъмно и лепкаво събори Репхайм от крака му.- Но предпочитам вие тримата да гледате.- Тя щракна с пръсти и около вратите на асансьора се образуваха подобни на паяжина пипала, които ги задържаха отворени. После се обърна към мен.- Много мило от твоя страна да се присъединиш към баба си. Да се позабавляваме малко, нали? Съд, убий старата жена!
Командата на Неферет подейства на звяра като камшик. Той изрева и се заби в стихийния затвор.
И стихиите започнаха да се поддават.
Пуснах свещта си и протегнах ръце. Деймиън хвана дясната ми ръка. Шоуни хвана лявата ми ръка.
– Дух, дръж го!- Изкрещях.
– Въздух, пребори го!- Изкрещя Деймиън.
– Огън, изпепели го!- Добави Шоуни.
Енергийният мехур около звяра пулсираше и за миг си помислих, че ще издържи, но тогава Неферет отново заговори.
„Децата ми вътре, създадени от божествен Мрак,
Излезте – абсорбирайте и направете отмъщението мое!“
Кожата на звяра потрепна и се размърда, а докато ревеше, от устата му изригваха отвратителни черни същества. Те се блъснаха в мехура от елементарна сила. Почувствах изтичането, сякаш ме бяха ударили в корема. Шоуни извика. Чух как Деймиън се задъхва от болка. И двамата все още стискаха ръцете ми.
– Дух, дръж!
– Въздух, дръж!
– Огън, дръж!
Опитахме се и тримата, но знаех, че сме загубени. Съществата на Мрака бяха твърде много. Бяха твърде силни. Счупеният кръг не можеше да ги задържи.
– Зоуи! Върви!- Баба се беше свлякла на пода пред паяжината на Мрака, която беше прекъснала бягството ѝ към балкона. Виждах Калона от другата страна, която се бореше яростно с Мрака. Той разбиваше, разкъсваше и режеше. Беше постигнал напредък, но знаех, че не достатъчно бързо.
– Бабо, ела при мен!
– Не мога, у-ве-ци-а-ге-я. Твърде слаба съм.
– Опитай! Трябва да опиташ!- Извика Стиви Рей от асансьора.
Баба започна да пълзи към нас.
Неферет се засмя.
– Това е толкова забавно! Никога не съм вярвала, че ще свърша с толкова много от вас наведнъж. Така ще се отърва дори от Калона. Върховният съвет ще бъде все така разстроен, когато чуе, че той е станал убиец, нападнал ме е и когато сте ми се притекли на помощ, е убил всички ви. Тя седеше на облегалката на гигантския кръгъл диван с кръстосани крака и ръка, прилежно поставена на коляното ѝ. Дългата ѝ черна рокля покриваше краката ѝ, но в нея имаше нещо нередно. Неферет не се движеше, но платът на роклята не оставаше неподвижен. Поколебах се. Сякаш беше покрита с буболечки.
– Никой няма да повярва в това. Танатос беше тук. Тя е нашият свидетел – казах аз.
– Толкова е тъжно, че Калона първо се обърна към своята върховна жрица – каза тя.
– Няма да ти се размине!- Изкрещях ѝ.
Тя отново се засмя и направи с пръст движение „ела тук“. Съществата, които бяха излезли от тялото на звяра, се притиснаха към мехура с нова сила.
Шоуни се спъна и ръката ѝ се изплъзна от моята. Силата на елемента, който държеше звяра, отслабна.
– Съжалявам, Зоуи. Не мога да продължа.- Деймиън пусна ръката ми и падна на колене, повръщайки.
Балонът се разтрепери.
Почувствах ужасно стягане в себе си и знаех, че скоро и аз ще загубя духа и звярът ще бъде свободен.
– Порасни, Зоуи. Този път ти няма да спасиш положението – каза Неферет.
Старк крещеше откъм гърба ми. Дарий и Репхайм стояха рамо до рамо пред отворения асансьор, борейки се с нишките на Мрака, които продължаваха да се опитват да проникнат вътре.
Но всичко това ми се струваше много далечно, защото последните думи на Неферет продължаваха да отекват отново и отново в съзнанието ми. Аз спасявам деня… Аз спасявам деня… Аз спасявам деня…
Тогава си спомних. Това не е стихотворение! Това е заклинание!
Усетих как духът се изтръгва от мен и пристъпих напред. Извадих от джоба на дънките си парчето сгъната лилава хартия и докато го правех, камъкът на ясновидците ми пламна от топлина.
Нямах време да си задавам въпроси. Имах време само да действам. Дръпнах верижката, която държеше камъка около врата ми, и го вдигнах пред себе си като щит. След това с глас, усилен от паниката и силата, прочетох:
„Древното огледало
Магическо огледало
Нюанси на сивото
Скрито
Забранено
Вътре, далеч
Част от мъглата
Магия целуната
Призови феите
Разкрий миналото
Заклинанието е хвърлено
Аз спасявам деня!“
Погледнах през камъка на прорицателя и светът се промени напълно. Вече не държах малък камък с формата на спасител. Пред мен той се беше разширил, така че представляваше гладка, кръгла повърхност. Не разбрах какво представлява, докато не видях отражението на стаята, което тъмно блестеше върху повърхността му.
– Смяташ да се биеш с мен с помощта на огледало?
Не се поколебах. Знаех отговора.
– Да – казах твърдо.- Точно това смятам да направя. Държейки огледалото в двете си ръце, аз се обърнах така, че то да хване Неферет в повърхността си.
Тя се беше надигнала от дивана. Огледалото улови отражението ѝ, докато тя се плъзгаше към мен. Тя се смееше жестоко и поглеждаше пренебрежително в огледалото, когато целият език на тялото ѝ се промени. Главата на Неферет започна да се клати от една страна на друга. Устата ѝ се отвори и тя захлипа, свивайки се назад като от невидим удар. Удивена от разликата в нея, аз извих врат и погледнах отражението ѝ.
Това беше Неферет, която не познавах. Беше млада – изглеждаше едва ли не на моята възраст. Освен това беше красива, изключително красива, въпреки че дългата ѝ зелена рокля беше разкъсана и разкриваше факта, че някой я е пребил. Зле. Лицето ѝ беше съвършено. Не беше докосвано. Но гърдите ѝ изглеждаха така, сякаш по тях имаше следи от ухапване. Китките ѝ бяха подути и почернели от синини. Най-ужасното от всичко беше кръвта, която покриваше вътрешната страна на бедрата ѝ и капеше по краката ѝ.
– Не!- Изхлипа Неферет.- Не отново! Никога повече!- Тя покри лицето си с ръце, ридаейки от отчаяние. Докато Тси Сгили плачеше съкрушено, пипалата на Мрака започнаха да се разтварят.
– Дух!- Призовах моята стихия, тази, която все още държеше звяра в избледняващ кръг от сила.- Пусни го.- После тръгнах напред, като държах огледалото насочено към Неферет.- Аурокс!- Викът ми накара главата на звяра да се обърне от мястото, където баба се беше свлякла на пода, към мен.- Мракът не те контролира. Върни се при нас! Ти можеш да го направиш!- Той поклати изкривената си глава. Продължих да вървя към него. Той започна да ме заобикаля. Продължих да гледам в лунните му очи.- Дух! Не го хващай в капан – помогни му!
Усетих как стихията навлиза в звяра. Той се спъна и падна на едно коляно. Той изрева.
– Бори се с него! Ти си нещо повече от същество, създадено от Мрак!- Хвърлих думите към него.
Той вдигна глава и аз усетих прилив на надежда. Плътта му трепереше и се гърчеше. Той се променяше!
– Зоуи, внимавай!- Изкрещя Старк.
Погледнах от Аурокс навреме, за да видя как Неферет се приближава към мен. Тя все още се взираше в огледалото, което държах. От очите ѝ се стичаха кървави сълзи. Беше разкъсала собствената си плът с ноктестите си ръце. Тя ги вдигна, напоени с кръв и смъртоносни.
– Ти, кучко! Няма да ти позволя да ми върнеш всичко това! Да бъде проклета Никс – сама ще те убия!- Неферет се втурна към мен.
Аурокс я удари силно. Той все още беше достатъчно звяр, за да има рога, и един дълъг, бял връх заби Неферет в средата на гърдите ѝ. Инеркцията ги понесе напред и заедно те се разбиха в остатъците от паяжината, с която се бе борила Калона. Крилатият безсмъртен отскочи настрани, докато отчасти звяр, отчасти момче носеше през балкона гърчещата се и крещяща Неферет. До каменната балюстрада стигнаха за по-малко от един дъх. Нечовешката сила на тялото на звяра я разби и двамата паднаха от покрива.
Назад към част 39 Напред към част 41