Неферет
Никс ми отне единственото нещо, което обичам. В бърлогата ѝ думите прошепнаха около нея, карайки пипалата на Мрака да потрепват по кожата ѝ. Обгърнато от студения им, остър допир, съзнанието на Неферет прекоси времето и измеренията, прескачайки като камък по тихо езеро, докато се докосваше до миналото.
Още като млада тя бе уважавана и ценена. След като се превърна във вампир, беше неизбежно Неферет да стане върховна жрица. Не ѝ се налагаше да търси тази титла. Тя бе дошла при нея без усилие, както тя заслужаваше.
Така и Воинът дойде при нея.
Името му беше Александър. Тя си спомни как го видя за първи път на Летните игри. Онзи ден той бе станал Майстор на меча и бе победил всички претенденти, за да вземе короната, която представляваше маслинов венец, изтъкан от алени панделки. Като най-млада върховна жрица на Дома Неферет бе поставила венеца на главата му и бе дала церемониалната целувка на победата върху устните му.
Спомняше си, че усещаше миризмата на потта му, примесена с кръвта на победените от него противници. Очите му я следваха през останалата част от церемонията. По-късно той ѝ каза, че никога не би се опитал да я съблазни тази нощ – не и когато беше нечист, все още покрит с кръв от състезателната яма. Но Неферет го беше съблазнила – не му беше позволила да се измие и да се подготви за нея.
Той щеше да се усмихва и да разказва историята отново и отново – как неговата върховна жрица толкова го е желаела, че не е искала да го чака да се изкъпе. Това, което Александър не разбра, докато не стана твърде късно, беше, че Неферет беше толкова жадна за него заради кръвта и потта, в които беше покрит.
През останалата част от Летните игри Александър се влюби в нея. Толкова се влюби, че подаде молба за преместване от Нюйоркския дом на нощта в училището „Тауър Гроув“ в Сейнт Луис, където Неферет преподаваше заклинания и ритуали. Тъй като наскоро бе коронясан за победител в Летните игри, молбата му за преместване бе удовлетворена.
Ако не беше котето, Неферет щеше да го отхвърли скоро след пристигането му, както и всичките си предишни любовници.
Александър, разбира се, беше чул историята за смъртта на Клои и за големия „подарък“, който Неферет беше получила от Никс онази нощ. Затова, след като пристигна в Тауър Гроув, той коленичи, поклони се благоговейно пред нея и бръкна в раницата, преметната на гърба му, за да извади оттам едно мяукащо черно коте, което блъскаше ръката му с остри малки нокти, които блестяха от всичките му дванадесет пръста.
Неферет посегна към котето.
– Многопръст! Къде го намери?
– От кея на Манхатънския бряг на Ийст Ривър. Моряците ценят котките с шест пръста. Кълнат се, че убиват два пъти повече плъхове от котките с нормални пръсти. Когато я намерих, разбрах, че трябва да принадлежиш на нея – както знаех, че ти трябва да принадлежиш на мен.
Запленена от палавия поглед на котето, Неферет не се отказа от Александър.
Той беше могъщ Воин. Талантът на Александър да борави с меча почти съвпадаше с таланта на Неферет да лекува. Неферет харесваше иронията в това, че той я обичаше. Той можеше да сече мъже. Неферет можеше да ги изцелява – дори ако това изцеление не беше нищо повече от докосване, което успокояваше пътя им към другия свят.
Разбира се, Александър не поваляше мъже – освен ако той или Домът на нощта не бяха застрашени, а през 1899 г. малцина се осмеляваха да заплашват могъщия и богат Дом на нощта в Тауър Хил.
Отегчена, Неферет започна да игнорира Александър. Имаше малка Клер – друга любяща, палава котка, която беше нейна собствена. Имаше своите задължения в Къщата на нощта. И най-важното, тя имаше сили, които нарастваха почти всеки ден. Всяко от тези неща беше по-интересно от почтения, надежден и скучен Александър. Дори не ѝ се беше наложило да използва уменията си на емпат, за да предвиди неговите признания за вечна любов. Трябваше да използва уменията си в дипломацията, за да не се прозява през тях.
В началото на 1900 г. Неферет получи необичайна покана. Тя беше най-младата Върховна жрица, поканена на Събранието на остров Сан Клементе, по време на което Върховният съвет щеше да води дискусия за посоката, в която трябва да поеме вампирското общество през новия век, в който според тях изобретенията, науката и технологиите ще напредват с нечувани темпове.
Александър помоли Неферет да му позволи да я придружи. Тя категорично отказва. Нямаше намерение да търпи постоянното му, натрапчиво внимание, когато щеше да има толкова много нови Воини, от които да избира. В края на краищата най-награждаваните, най-могъщите и най-опитните Воини винаги бяха избирани да защитават Висшия съвет на вампирите и Дома на нощта на остров Сан Клементе.
Тя му позволи да кара каретата, която щеше да я отведе до река Мисисипи, и парахода, собственост на Дома на нощта, който щеше да я транспортира в стила на кралица – не, още по-добре, на богиня – до пристанището в Ню Орлиънс. Там тя щеше да се присъедини към много други върховни жрици, за да прекоси Атлантическия океан.
Току-що са пристигнали на кея на речния кораб, когато крадците ги нападат. Приемайки богатата махагонова карета на Дома на нощта за карета на богат комарджия, шестимата хора, подмамени от само един шофьор и липсата на допълнителна охрана за такава богата карета, се спуснаха към Александър. В тъмнината те не видяха сложните татуировки, които го белязаха завинаги като вампир. Твърде късно видяха меча му.
Неферет наблюдаваше от прозореца на каретата, омагьосана, как Александър убива всичките шестима нападатели – бързо и жестоко. Неферет си помисли, че звукът, който мечът му издава, докато разсича въздуха, трябва да прилича на пеенето на митичните валкирии, които се носят над скандинавското бойно поле в очакване да изберат мъртвите воини, които ще отведат във Валхала.
Облян в кръв, той се приближи до вратата на каретата и я отвори. Дишайки тежко, той каза:
– Моята жрица! Благодаря на богинята, че си невредима.
– Вместо това аз ще благодаря на теб. – Тя го беше придърпала към нея, покрит с кръв, все още носещ сладката миризма на битката, неговата и нейната кръв горяха от убийството.
След това той падна на колене пред нея и се поклони с думите:
– Върховна жрице Неферет, любов на живота ми, заклевам се в теб като твой воин, с тяло, сърце, ум и душа. Моля те, приеми ме!
– Приемам клетвата ти – чу се да казва Неферет, докато тялото ѝ все още пулсираше от докосването му. – Оттук нататък ти ще бъдеш моят Воин.
Трябваше да мине точно един цял ден и една нощ, за да съжали, че е приела клетвата на Александър. За щастие, емпатичните дарби на Неферет ѝ позволяваха да пресече емоционалния поток, който обикновено течеше между обвързания Воин и неговата жрица. Александър се оплакваше от факта, че не може да усеща нуждите ѝ и да чува емоциите ѝ. Тревожеше се на глас, че ако тя се окаже в опасност, той няма да разбере за това, както всеки друг обвързан с клетва воин.
Неферет само вдигна рамене и каза, че е ирония на съдбата, че нейните емпатични способности по някакъв начин отричат споделянето на психиката между Воина и жрицата. Беше толкова глупав, че и повярва. Как можеше да не забележи, че тя е тази, която контролира връзката им? Ако се грижеше повече, Неферет щеше да му обясни, че трябва да е благодарен, че не може да познава истинските ѝ мисли и емоции. До момента, в който стигнаха до Венеция, Неферет си беше помислила да го хвърли през борда на океанския лайнер общо триста шестдесет и един пъти, въпреки че той плаваше, блажено не знаейки истината.
Неферет беше права за воините от Сан Клементе. Те бяха впечатляващи. А над всички тях бе Артус, майсторът на меча на Върховния съвет.
Артус се държеше като бог. Беше дистанциран и недосегаем. Думата му беше закон за Синовете на Еребус. Отговаряше единствено на Дуантия, водача на Върховния съвет.
Най-важното е, че обичаше да се бие. Беше безмилостен и приключваше тренировките едва след като беше пуснал кръв поне три пъти на всеки противник и беше накарал всеки от тях да му се подчини официално.
Артус не беше красив – беше славен. Беше висок. Мускулите му бяха дълги и стройни. Кожата му беше черна като крило на гарван. За разлика от Александър, чието мускулесто младо тяло беше гладко и без белези, Артус беше покрит с доказателства, които показваха живот, изпълнен с насилие.
Но не просто външният му вид привличаше Неферет. То беше онова, което се криеше под него. Тя използваше дарбата си и изследваше съзнанието му, четеше желанията му, познаваше нуждите му. Артус процъфтяваше от болката. Ето защо той подтикваше воините си толкова силно. Затова се бе превърнал във водещия майстор на меча на стария век и бе останал такъв и през новия. Затова и не се беше обвързал с никоя върховна жрица. Не искаше никоя от тях да опознае истинската му същност, да открие истинските му нужди. Вместо да си вземе вампирска любовница, Артус избираше човешки проститутки, за да задоволява желанията си. Изненадващо, Неферет не чуваше много клюки за избора на Артус на партньори в леглото. Другите върховни жрици го намираха за отблъскващ. Беше твърде отнесен, твърде сериозен. Вършеше си работата и я вършеше по-добре от всеки друг воин в света – това беше всичко, което интересуваше вампирите от Сан Клементе. Това беше всичко, което другите разбираха за него. Но Артус не можеше да се скрие от Неферет. За нея той беше свитък, написан с кръв, който лесно се чете, лесно се ползва. Неферет го желаеше повече, отколкото някога е желала когото и да било. Тя се бе заела да го има.
Прелъстяването на Артус се бе оказало по-трудно, отколкото Неферет бе очаквала. Дори сред неземната красота на най-могъщите и важни върховни жрици на своето време, Неферет засенчваше всички тях. Но Артус изглеждаше неподатлив на красотата на Неферет.
Неговата резервираност само разпалваше желанието ѝ към него.
Тя го бе изучила. Научила бе навиците му. Неферет се облече в традиционното церемониално облекло на древните върховни жрици на Италия, което оставяше гърдите ѝ оголени, косата ѝ украсена с цветя и бръшлян, а пищните ѝ бедра – в прозрачен плат с цвета на девическа руменина. След това се увери, че тя ръководи хвърлянето на кръга, който ежедневно искаше благословията на Никс за воините на Синовете на Еребус.
Тя усещаше погледа на Артус върху тялото си, но когато се опитваше да срещне погледа му и да привлече вниманието му към себе си, той винаги отвръщаше бързо поглед.
За съжаление Александър не отвръщаше поглед от нея. Никога. Нейният Воин погрешно прие причината, поради която тя отделяше толкова много време и внимание на Воините и в полевата къща, като преданост към него. Той се разхождаше наоколо, наслаждавайки се на завистливите погледи на новите си приятели Воини. Хвалеше се, че силата на Неферет е толкова голяма, колкото и красотата ѝ. Изпълнявал всяка нейна прищявка като куче в скута и. Александър я озадачаваше толкова, колкото и я дразнеше. Как можеше да не вижда, че той е само второстепенна мисъл за нея? Тя проучи ума на Воина за хитрост и не намери такава. Чувствата му бяха истински. Беше напълно влюбен в нея и напълно заблуден, че тя изпитва същото към него.
Александър не би могъл да греши повече.
Неферет копнееше за нещо по-тъмно, по-чувствено, по-удовлетворяващо. Тя копнееше за Артус. Следващият път, когато водеше Молитвата на война и очите на Артус се впиха в тялото ѝ, Неферет съсредоточи цялата сила на дарбата си и навлезе дълбоко в съзнанието му. Тя бе богато възнаградена. Беше открила как точно да съблазни сдържания Воин.
Неферет внимателно бе подготвила сцената. Изчакала да стане малко след зазоряване. Знаеше, че Артус ще е приключил с тренировките на Войните. Той щеше да е в покоите си в задната част на полевата къща и да се готви да почива шест часа. След това щеше да поеме най-неудобната охранителна смяна, по времето, когато слънцето е най-ярко на небето.
Върховните жрици предполагаха, че Артус поема тази смяна заради предаността си към тях. Неферет знаеше истината зад това удобно убеждение. Артус процъфтяваше от физическата болка, която неудобната смяна и слънцето му причиняваха. Неферет пазеше тази вкусна тайна близо до себе си, докато замисляше и планираше съблазняването му.Първо се отърва от младия воин, който служеше за помощник на Артус. Това беше най-простата стъпка. Позволила на младежа да я гали – престорила се, че желае младостта и съвършеното му тяло – накарала го да повярва, че ще изпрати младеж на негово място тази сутрин, за да служи на Артус, ако момчето се срещне с нея в дискретна гостилница на близкия остров Торсела.
Разбира се, тя щеше да отрече, че се е опитала да го съблазни. Всъщност я забавляваше мисълта за наказанието, което Артус щеше да му наложи, след като разбере защо момчето се е отклонило от задълженията си.
След това тя се изплъзна от Александър. Мислеше да го изпрати във Венеция, за да ѝ намери перфектното парче коприна в невъзможен цвят, но не си хабеше енергията да измисля глупава мисия. Вместо това бе изчакала вниманието му да се насочи другаде и бе призовала мъглата, сенките и тъмнината, така че да се изгуби от него, преди още да е разбрал, че трябва да я търси. И той ще я потърси, беше напълно сигурна. Той винаги я търсеше. Тя сви устни от неприязън. Защо бе позволила на кръвта и похотта да я обвържат с такава предсказуема скука? Неферет се отърси от неприятната мисъл за Александър и неговата преданост. Изобщо не искаше да мисли за него – не искаше да накърни удоволствието от това, което беше сигурна, че ще дойде.
Почервеняла от вълнение, Неферет неусетно се отправи към къщата на полето. Влезе през задната врата – тази, която беше най-близо до покоите на Артус. След това зачака.
На Неферет не ѝ се наложи да чака дълго. Както вече беше научила, Артус беше вампир с навици. Когато младежът му не се появи точно тридесет минути след зазоряване, той отвори вратата на покоите си и грубо извика:
– Салваторе! Момче! Къде си?
– Салваторе не е тук. Никой не е тук, освен мен и теб – каза тя.
Той се намръщи, когато излезе от покоите си, с мокра коса, оголени гърди, само с хавлиена кърпа, увита свободно и ниско около силните му бедра.
– Жрице, не си ли загубила Воина си?
Неферет беше повдигнала брадичката си и накара гласа си да се засили.
– Войнико, не си ли изгубил уважението си? Аз съм върховна жрица. Очаквам да бъда посрещната като такава.
Артус вдигна една тъмна вежда, но се подчини, като сложи ръка на сърцето си и ѝ се поклони.
– Какво мога да направя за теб, Неферет?
– А, ти знаеш името ми.
– Всички на остров Сан Клементе знаят името ти. Какво мога да направя за теб, Неферет? – Повтори той.
– Тук съм за урок – каза тя.
– Вашият воин е талантлив майстор на меча. Защо да не вземеш урок от него?
Пълните ѝ устни се бяха свили и гласът ѝ беше мъркащ:
– О, но ти не ме разбираш правилно. Не съм тук, за да вземам уроци. Аз съм тук, за да дам урок.
Тъмните му очи се разшириха, когато тя измъкна кожена каишка от гънките на роклята си и вдигна кинжала, който беше скрила зад гърба си. После дръпна връзката на рамото си и роклята се свлече по тялото ѝ. Гола, тя тръгна към него, без да проговори, докато не се приближи до него.
– Дръж ръцете си пред себе си и събери китките си.
– Неферет, какво…
– Не съм казала, че можеш да говориш! Направи каквото ти заповядвам! – Когато той просто стоеше като статуя, тя вдигна кинжала и го допря до гърдите му.
Той си пое рязко дъх, но не помръдна, не отвърна поглед от нея.
Неферет се усмихна, макар че гласът ѝ беше остър, жесток. – Подчинявай ми се!
– Да, върховна жрице. – Гласът му стана дълбок. Той вдигна ръце, притискайки китките си една към друга.
Неферет уви кожената каишка около тях, като я затягаше, докато не видя, че е стегнато. Дъхът на Артус се ускори. По абаносовото му тяло започна да се стича пот.
– Добре, но не ми се подчини достатъчно бързо. Трябва да те накажа, но само ако ме помолиш за това.
Очите им се срещнаха. В неговите тя видя шок, а след това разбиране и желание.
– Моля те, Неферет, накажи ме – помоли той.
Тя с удоволствие се подчини.
В бърлогата си тялото на Неферет се затопли от спомена за това как го е наказала. Беше се качила на Артус, представяйки си себе си като древна богиня, която се качва на жертвен бик, когато Александър ги намери. Той бе извикал името ѝ, звучейки като сърцераздирателен ученик. Изпаднала в екстаз и болка, тя се отдръпна от Артус, за да се изправи пред Александър, и свали преградите, които беше поставила между тях.
– Виж коя съм в действителност! Виж какво наистина мисля за теб!
Емоциите ѝ бяха повалили Александър. Тя си спомни колко безцветно беше лицето му, когато се разплака и избяга от къщата.
Почти толкова безцветно, колкото и когато го намериха на следващия ден, след като бе паднал на меча си, слагайки край на нещастния си, скучен живот.
Разбира се, тя трябваше да се преструва публично, че има разбито сърце, макар че това не беше нито първият, нито последният път в живота ѝ. Изфабрикува история, която представяше Александър като разтревожен млад воин. Беше се разплакала и казала, че е приела клетвата му, защото е вярвала в способността си да го излекува. Загрижеността ѝ за нестабилните му емоции беше причината, поради която прекарваше толкова много време в къщата на полето – защо настояваше да води молитвите на Воините.
Върховният съвет бе откликнал със съчувствие, като я бе похвалил за опита ѝ да излекува човек, който бе толкова очевидно сломен. Това не беше изненада. Неферет умееше да манипулира Върховните жрици. Реакцията на Артус на самоубийството на Александър беше изненада.
Тя отиде при него на следващата сутрин, като се прикри в тъмнината и се промъкна в покоите му. Той я отхвърли напълно. Думите му бяха уважителни, но тя бе прозряла в него. Той се беше отвратил от нея.
Неферет бе прерязала хитростта му толкова чисто, колкото и кожата му.
– Кажи на когото и да било защо Александър наистина се е самоубил, а аз ще обясня подробно на Върховния съвет за нуждата от твоето наказание. Знаеш какво биха направили те. Ето защо криеш желанията си с човешки проститутки, като плащаш за мълчанието им. Ако те открият, Върховният съвет правилно ще сметне, че нуждата ти се отразява на теб като Воин, и ще те отстрани от поста ти.
– Ти си напълно лишена от състрадание. – Неферет никога не забрави отвращението в гласа му.
– Всеки от нас носи своята маска, нали? Пази моята тайна и аз ще пазя твоята.
Неферет напусна остров Сан Клементе на следващия ден, веднага след като запали кладата на Александър. Върховният съвет прояви разбиране и състрадание. Разбира се, тя трябваше да се върне в своя Дом на нощта незабавно. Загубата на обвързан с клетва воин променяше живота на Върховната жрица!
Артус бе запазил мълчание.
Година по-късно Неферет чу колко шокиран е бил Върховният съвет, когато тялото му е било намерено да плува в Големия канал. По тялото му нямаше следи от насилие, а само многобройни белези. Очевидно се е удавил. Неферет се усмихна на новината.
По време на обратния път Неферет бе изпаднала в отчаяние. Беше започнала да вярва, че няма да се намери мъж, човек или вампир, който да и бъде равен. Отчаянието ѝ ставаше все по-голямо с наближаването на края на пътуването. Заедно с океана вълните на емоциите на Неферет бяха изплували пред нея, миеха се срещу брега, проникваха в земята и се просмукваха по цялата земя.
Тогава започнаха сънищата. Беше сънувала, че е обгърната от власт, сгъната във величие, обгрижвана отвъд болката и удоволствието.
– Никой смъртен мъж не би могъл да ти бъде равен, защото ти заслужаваш да бъдеш сгодена за бог! – Бе прошепнал красивият му глас и Неферет бе започнала да слуша.
Назад към част 21 Напред към част 23