Калона
ДЕСЕТ МИНУТИ ПО-РАНО
Калона стоеше до входа на мазето и чакаше Аурокс да се върне, като си мислеше, че момчето може да се забави малко, защото Зоуи беше отишла да го търси, когато под кожата му се загнезди познато горещо, сърбящо чувство.
– Еребус… – измърмори той.
– Ти ли каза нещо?
Погледът на Калона се стрелна по коридора.
– Афродита, какво мога да направя за теб? – Той не стискаше ръка за сърцето си, нито се покланяше. Да, това момиче беше пророчица на Никс, но също така беше и най-досадният човек, който някога беше познавал. А Калона беше познавал много хора.
– Трябва да говоря с Шейлин. Тя е в мазето, нали?
– Всички червени новаци са – каза той.
– С изключение на двамата, които си оставил в пустинята да умрат.
– Искаш да кажеш нещо ли?
– Не, просто констатирам очевидното. Ще отида да събудя Шейлин. Ще ти бъда благодарна, ако ни оставиш насаме да поговорим.
– Както желаете, пророчице. Воинът ти на разстояние ли е от теб, в случай че долу избухнат неприятности?
– Не ми е нужен Дарий, за да се справям с червените новаци. Имам това. – Тя потупа чантата си.
– Мислиш ли, че можеш да прекратиш бой с чанта? – Почти го разсмя.
– Не, мисля да прекратявам бой с това. – Афродита разгърна кожената си чанта. Калона надникна вътре и видя малък черен цилиндър.
– Ще хвърлиш шишето с парфюма си по някого?
– О, моля те, примири се с този век. Това е лютив спрей, а не парфюм. Живяла съм под едно мазе в тунелите в центъра на града. Квартал “ Бради“, “ Грийнуд“ и други подобни са в процес на чудесно обновяване, но научих, че си струва да си защитен и подготвен.
– Тогава ще ти дам възможност да се уединиш. – Тогава той ѝ се поклони. Афродита беше толкова досадна, че той обикновено забравяше и колко забавна може да бъде тя. Преди да се скрие в мазето, тя му направи жест с върховете на розово боядисаните си пръсти.
Той се замисли дали да не извика след нея и да ѝ каже, че Зоуи е навън с Аурокс, но после се замисли. Наистина щеше да е забавно да види какво щеше да се случи, ако Афродита откриеше Зоуи в ръцете на Аурокс.
Калона се ухили, докато напускаше къщата на полето и излезе през конюшнята. Стоеше отвън, взираше се и се опитваше да разбере от коя посока ще пристигне неговият гаден брат. Не му отне много време, за да го разбере. Страхувайки се от срещата, но примирен с нейната неизбежност, Калона се отправи към храма на Никс.
Той не се опита да влезе. В интерес на истината, той отклони погледа си, докато минаваше покрай широката дървена врата, и последва каменната сграда към задната част на храма, надявайки се, че когато брат му се прояви, в типичния си крещящ вид, ще го направи там, където Калона стои, и сградата ще блокира достатъчно от светлината му, за да не се стовари върху тях целият факултет.
На Калона не му се наложи да чака дълго. Кълбото слънчева светлина, което се материализираше над земята, наистина беше крещящо, но Калона не се поддаде на желанието да закрие очите си. Еребус се отдръпна от ослепителните лъчи, кимна и се усмихна криво.
– Отлична работа, че дойде, когато те повиках, братко – каза Еребус.
– Изумява ме как се преструваш, че искам да имам нещо общо с теб. Ти идваше при мен. Съществувам от векове, без, както биха казали в съвременния свят, да те повикам – или да си помисля за теб.
– Или мисъл? Наистина? Вярвам, че след падението ти мислите ти често са се насочвали към другия свят.
– Ти не си Никс, братко. Освен това ме озадачава как бъркаш интереса към богинята с интереса към себе си.
Еребус се усмихна.
– С това мога да сложа край на недоумението ти. Никс и аз сме неразделни. Нейните интереси са мои, както и моите са нейни.
– Неразделни? Наистина? – Калона направи голямо шоу, за да огледа брат си. – Богинята крие ли се в твоята слънчева топка? О, не. Не би. Спомням си, че Богинята предпочита хладния, мек допир на лунната светлина пред вулгарната светлина на слънцето.
– Никс ме изпрати тук!
Усмивката на Калона беше бавна и доволна.
– Тогава те приветствам, братко, като момче за поръчки на богинята.
Еребус разпери криле. Те се разтвориха около него и заблестяха като слънчева светлина върху златни кюлчета.
– Аз не идвам като момче, а като безсмъртен, консул на Богинята на нощта, и идвам с нейното предупреждение!
– Впечатляващо – каза сухо Калона. – Но ако не спреш да блестиш и да крещиш, на твоето предупреждение ще стане свидетел целият център на Тулса.
Крилете на Еребус се сгънаха по гърба му. Гласът му изгуби неземната си сила, но изражението му не изгуби нищо от безсмъртното си самочувствие.
– Заловихте ли вече Неферет?
– Сигурно ме наблюдаваш достатъчно, за да знаеш отговора на този въпрос.
– Значи си пренебрегнал заповедта на Никс.
– Не съм пренебрегнал нищо. Бях зает да изпълнявам задълженията си, свързани с клетвата ми към върховната жрица на този Дом на нощта – каза Калона.
– Нямаш практика, щом екзекуцията на три деца може да те разсее дотолкова, че да пренебрегнеш заповедта на Никс и да не забележиш, че Старата магия се проявява в съвременния свят.
Калона отказа да се поддаде на примамката на Еребус. Той не обърна внимание на забележката му за Никс, а само каза безстрастно:
– Сгиах владее Старата магия от векове.
– Да, Калона, но Сгиах е древна кралица, която е владеела Старата магия през всичките тези векове на остров Скай, място, което отдавна е посветено на съхраняването на Старата магия. Тулса, Оклахома, не е остров Скай и тук няма древна вампирска кралица с опит в използването на Старата магия. – Еребус говореше с покровителствен тон, сякаш поучаваше празноглав селски идиот.
– Аз знам точно къде съм и кой е с мен. Фактите ми са верни, за разлика от твоите. Обезглавих един вампир, който беше осъден за опит за убийство от моята върховна жрица. Тя не владееше Старата магия. Тя просто се позова на древен закон. А вампирът, когото екзекутирах, не беше дете – добави Калона, който както обикновено не оценяваше тона на брат си.
– Момчето беше едва на осемнайсет години.
– Ако искаш да се заяждаш с екзекуцията на признат убиец, тогава се заяждай с Танатос, Съвета на училището, две пророчици на Никс и Зоуи Редбърд.
– И все пак никой от тях не вдигна меча, който отряза главата на вампира, точно както никой от тях не остави на сигурна смърт двама новаци – каза Еребус.
– Аз съм заклет воин на Танатос. Ако тя ми заповяда нещо, съм длъжен да се подчиня.
– Тъжно е за теб, че не си показал на Никс такава сляпа лоялност, докато си бил неин заклет воин – каза Еребус.
Калона посрещна непоколебимо кехлибарения поглед на брат си.
– Научих се от грешките в миналото си. А ти?
Еребус отвърна поглед.
– Предай предупреждението, за което си изпратен тук, и си тръгни. Отегчаваш ме – каза Калона.
– Добре, предупреждавам те, че чрез позоваване на древни закони е събудена Стара магия. Никс предупреждава, че си играете със сили, които може да не сте в състояние да контролирате.
– Не би ли трябвало Никс да каже това на Танатос? Нейната върховна жрица е тази, която е започнала да търгува с тези сили.
– И все пак ти си този, който може да наклони везните в битката между Светлината и Мрака. Богинята е виждала това да се случва и преди близо до теб. Гарваните-демони са създадени от Старата магия.
Калона почувства ужасен укор на вина, но все пак каза:
– Синовете ми бяха създадени от изнасилване и ярост.
Еребус кимна тържествено.
– Да. Стара магия.
– Никс владее Старата магия! – Каза Калона.
– Толкова ли си се заблудил, толкова ли си арогантен, че вярваш, че можеш да владееш същата сила като Богинята?
– Аз не се заблуждавам! Умът ми не е бил толкова ясен, откакто паднах. – Калона се приближи до Еребус. – А моята самонадеяност е нищо в сравнение с твоята, братче. Без мен, за да осигуриш равновесие, ти си този, който вярва, че е толкова могъщ, колкото Никс.
– Балансът е точно това, което искам да кажа, братко. Биковете са Стара магия и трябва да са вечно заключени в битка – каза Еребус.
– Аз нямам нищо общо с белите и черните бикове.
– Наистина ли вярваш в това? Бил си до нея достатъчно дълго, за да знаеш, че Старата магия е колкото коварна, толкова и могъща. Бъди мъдър! Бъди внимателен! Погрижи се за силите, които събуждаш, преди да е станало твърде късно. Това е предупреждението на Богинята!
Калона примижа и погледна встрани, докато кълбото слънчева светлина обгърна Еребус и после изчезна, оставяйки досаден златен блясък, който безсмъртният трябваше да изчисти от собствените си криле.
– Никс! – Калона се обърна към небето. – Нарича ме арогантен, но въпреки това изчезва в слънчев лъч от златни отблясъци. Не разбирам как продължаваш да търпиш неговото скопско присъствие!
Познатият смях, който винаги е напомнял на безсмъртния за пълнолуние, отекна около Калона. Той затвори очи срещу болката от нейното отсъствие, дори когато надеждата засили ритъма на сърцето му.
– Ти ме наблюдавай. Знам, че го правиш – прошепна Калона.
Смехът избледня. Калона отвори очи. Чувстваше се така, сякаш носи голяма тежест, и започна да върви. Трябваше да се върне, за да наглежда малките. Това беше единственото нещо, което можеше да прави, и то добре.
– Никой друг младеж няма да може да направи нещо толкова глупаво, че да бъде осъден – не и докато аз бдя над тях – изрече мислите си на глас. Това, което Калона не каза, дори не обичаше да признава мълчаливо пред себе си, беше как не можеше да изкара от ума си виковете на двете момчета за милост. Обезглавяването на вампира не беше трудно. Далас се бе опитал да убие вампир и бе осъден справедливо. Двете момчета бяха тези, които го преследваха. Те бяха момчета, които просто бяха избрали неразумно и бяха последвали грешния водач, помисли си той.
– Състрадание.
Прошепнатата дума спря Калона.
– Никс?
– Състрадание.
Думата се повтори. Беше изречена твърде тихо, за да може Калона да бъде сигурна, но топлината, безкрайната любов в нея трябваше да е на Никс. И тогава Калона осъзна къде беше спрял. Беше застанал пред дървената врата на храма на Никс.
Вратата, която се превръщаше от дърво в камък под докосването му, когато богинята му отказваше да влезе.
Бавно, сякаш преминавайки през вековете на копнеж по нея, Калона вдигна ръка. Притисна дланта си към вратата и зачака тя да се превърне в непоклатим камък. Тя остана дървена.
Ръката на Калона трепна, когато докосна дръжката на вратата. Той я завъртя и натисна, а със звук на женска въздишка дървената врата се отвори.
Калона влезе във фоайето на храма на Никс. Чуваше течаща вода, макар че почти не погледна към блестящия аметистов фонтан, който беше вграден в нишата в дебелата каменна стена. Мина под една сводеста врата и влезе в сърцето на храма на богинята.
Свещи с аромат на ванилия и лавандула изпълваха помещението със сладко, опияняващо ухание. Те бяха окачени от тавана в железни полилеи. Свободно стоящи полилеи с форма на дърво покрай стената държаха още ароматни свещи. В ъглите на стаята светеха свещници с форма на изящна женска ръка. От една ниша в каменния под гореше открит пламък. Калона почти не забеляза нищо от това. Единственото му внимание беше насочено към древната дървена маса в центъра на храма. На нея се намираше изящна мраморна статуя на Никс. Калона се запъти напред и коленичи пред статуята. Взираше се в нея. Тя сякаш блестеше и Калона осъзна, че очите му са се напълнили със сълзи.
С глас, задъхан от тези сълзи, той ѝ заговори.
– Благодаря ти. Знам, че все още не заслужавам да коленича в краката ти. Може би никога няма да го заслужа. Не и след това, което направих и на двама ни. Но ти благодаря, че ми позволи да вляза в твоя храм. – Тогава Калона склони глава и много дълго време коленичи пред своята богиня и плака.
Назад към част 30 Напред към част 32