Зоуи
– Иска ми се да знаех какво, по дяволите, се случва! – Старк се разхождаше напред-назад пред килията ми.
– Отиди да видиш дали баба все още е в чакалнята. Тя може да разбере какво се случва. Донесла е бисквити. Никой не може да устои на бисквитите на баба – казах аз.
– Добра идея. Ще се върна след секунда.
Старк се стрелна по коридора, оставяйки ме да поема крачките вместо него.
Неферет. Ако в „Майо“ се случваше нещо лудо, Неферет трябваше да е отговорна за това. Искаше ми се да хвана решетките на килията си, да ги разтърся като истеричен човек и да изкрещя: „Пуснете ме навън, пуснете ме навън, пуснете ме навън!“ Ако Неферет беше там и причиняваше само бог знае какво, аз също трябваше да съм там и да се опитвам да разбера как да я спра.
И щях да бъда, ако не си бях изгубила ума и не бях убила двама мъже.
Старк се затича обратно към мен и обгърна ръцете си върху моите, които наистина се държаха за решетките на килията ми, сякаш можех да огъвам тези глупави неща.
– Сигурно са изритали баба ти заедно с Танатос и останалите. Никой не е тук, освен едно ченге на рецепцията. Шибаното място е безлюдно! Ако имах ключ, щях да те измъкна оттук без проблем. – Веждите му се повдигнаха и с ръце, все още притиснати върху моите, той леко разклати металните решетки (които не помръднаха). След това се усмихна с милата си нахална усмивка. – Но тъй като нямам ключ, познаваш ли случайно някой, който може да извика няколко елемента, за да, не знам, да взриви тази врата?
– Старк, аз съм тук по някаква причина. Направих нещо много, много лошо. Излизането навън няма да помогне за нищо.
– Може би ще помогне, ако Неферет буйства и изяжда нищо не подозиращите граждани на Тулса. Всъщност, те може да забравят за инцидента ти в парка и да ти благодарят, ако помогнеш да се справят с госпожа Кошмарно луда.
Усмихнах се тъжно.
– Може и да го забравят, но аз не бих. И Старк, аз не мога да спра Неферет.
– И преди си го правила.
– Не завинаги и не без помощ.
– Ами…- Той разпери широко ръце. – Имаш помощ!
– Не достатъчно. Ако бяхме достатъчни, щяхме да успеем да направим така, че Неферет да не може да се върне от времето, когато я ритнахме по задника миналия път. – После раменете ми се свиха и свих рамене. – Вероятно изобщо не е тя. Може да са банкови обирджии.
– В „Майо“? Зи, това е хотел, а не банка.
– Е, може да е…
Вратата на нашия коридор се отвори, блъсна се металически в стената и детектив Маркс се втурна към нас. Изглеждаше зле. Искам да кажа, че наистина изглеждаше зле. Костюмът му беше изцапан с мръсотия, а едното коляно на панталона му беше скъсано. Усещах миризма на кръв, но се насилих да я пренебрегна. Всъщност не беше толкова трудно да го направя, защото видът на лицето му беше толкова обезпокоителен.
Изглеждаше уплашен.
– Какво се случи в Удуърд Парк? – Попита той, докато се приближаваше до Старк.
– Вече ти казах.
– Кажи му още веднъж – каза Старк.
– Защо, какво се случва?
– Първо ми отговори на въпроса.
– Добре, както казах преди, двамата мъже ме ядосаха и аз хвърлих гнева си върху тях.
– Какво направиха те, че толкова те ядосаха? – Попита той.
– Не достатъчно, за да е нормално да ги убиеш – казах аз.
– Просто отговори на въпроса ми! – Избухна Маркс.
Изненадана от тона му, се чух да казвам:
– Те се мотаеха в парка и търсеха момичета, които да изплашат, за да им дадат пари. Те видяха татуировките ми едва след като вече бяха започнали да се гаврят с мен. После, когато разбраха, че не съм просто някакъв безпомощен тийнейджър, размислиха да се опитат да ме сплашат. В общи линии казаха, че просто ще потърсят някое друго момиче, което да превърнат в жертва. Това наистина ме вбеси. – Направих пауза и добавих: – Но има нещо повече от това. Бях ядосана още когато стигнах до парка. Затова бях там. Опитвах се да се успокоя. Не можех да овладея темперамента си.
– Разкажи му останалото. Разкажи му защо си дала на Афродита камъка на ясновидците, когато си се предала пред него – настоя Старк.
– Тогава не го осъзнавах, но сега виждам, че камъкът на ясновидците, един вид талисман, който ми беше даден на остров Скай, беше направил нещо с моите емоции – усили ги или ги предизвика, а може би просто се хранеше от стреса ми. Когато работи, става горещо, а в парка беше много горещо. Сигурно така съм вдигнала онези момчета от краката им и съм ги блъснал в стената до пещерата.
– Не можеш да го направиш, да речем, точно сега, нали? – Попита Маркс, като ме наблюдаваше внимателно.
– Не мисля. Поне не и сама, не. Ще трябва да призова една или всички стихии, а те са най-мощни, ако кръгът ми е с мен и всичките петима ги канализираме.
Маркс кимна замислено.
– Знаеше ли, че двамата мъже са били мъртви, когато си тръгнал от парка?
– Не. тоест, знаех, че съм ги блъснал в стената, но това беше като луда експлозия от мен. То, ами, изненада ме – казах аз. Разсеяно потърках дланта на дясната си ръка върху дънките си и после я погледнах надолу. В центъра на решетъчните татуировки там беше запечатан съвършен кръг. Вдигнах дланта си, за да може детективът да я види. – Този знак в центъра – кръгът – е от камъка на ясновидците. Получи се, когато хвърлих гнева си върху онези мъже. Сякаш от него чрез мен дойде сила. Когато осъзнах какво съм направил, отидох да ги погледна. – Преглътнах трудно, спомняйки си.
– И какво точно видя? – Подкани нетърпеливо Маркс.
– Лежаха там, в основата на стената, която прави каменния хребет от страната на Двадесет и първа улица в парка. Спомням си, че чух единия да стене, а другия видях да потрепва. Беше очевидно, че съм ги наранила – може би дори лошо – затова се уплаших и избягах. Сигурно са умирали, когато съм тръгнала. Много съжалявам. Наистина съжалявам. Знам, че това не е от значение. И знам, че няма никакво значение и фактът, че те бяха в парка и се забавляваха тормозейки момичетата, или че камъкът на ясновидците ми даде силата да направя това, което направих. Гневът ми е това, което уби тези момчета. Аз съм отговорна. – Прехапах силно устните си. Нямаше да започна да плача.
– Не, Зоуи. Истината е, че ти не си го направила и не, не си отговорна за смъртта им. – Той прокара карта с ключове по панела на вратата на килията ми и стоманената ключалка се отвори с щракване.
– А? – Примигнах към него, чувствайки се сякаш сънувам. Погледнах към Старк, който се взираше в детектива.
– Това има нещо общо с Неферет – каза Старк.
– Това има всичко общо с Неферет – съгласи се Маркс. – Тя призна, че е убила онези двама мъже. Не, това не е съвсем точно. Неферет злорадстваше, че е убила тези двама мъже.
Старк изохка и ме вдигна на ръце.
– Зи, ти не си убила никого!
– Не съм убила никого! – Повторих вика на Старк, докато той ме държеше и се смееше. Чувствах се замаяна, почти припаднала. Не бях убила никого! Боже мой – почти бях отхвърлила Промяната. Почти бях умряла. Заради Неферет.
Винаги се връщах към Неферет.
Блъснах рамото на Старк и той ме пусна (но аз продължих да държа ръката му).
Изправих се пред детектив Маркс.
– Какво още е направила?
– Ти и твоите приятели бяхте прави. Неферет наистина е убила кмета. Той и двамата мъже в парка бяха нейни подгряващи. Тя изкла църква, пълна с хора, и точно сега обяви, че е богиня. Превърнала е Майо в свой храм и се е барикадирала там с куп хора, които са под нейната магия.
– По дяволите! – Каза Старк.
– О, богиньо! – Неферет най-накрая го беше направила. Най-накрая се беше разкрила и беше показала на всички каква е в действителност.
– Ти си свободна, Зоуи. Всички обвинения срещу теб са изчистени. Но преди да си тръгнеш, искам да те помоля за една услуга.
Срещнах погледа му.
– Не е нужно да ме молиш. Аз ще ти помогна. Ще направя всичко възможно, за да я спра.
Раменете на Маркс се отпуснаха с облекчение.
– Благодаря ти. Няма да те лъжа, Зоуи. Това, което се случва в „Майо“, е лошо, наистина лошо. Неферет е могъща и опасна.
– И абсолютно ненормална – довърших аз вместо него. – Знам. Знам от месеци.
– Тогава знаеш срещу какво се изправяш.
– Всички знаем – каза Старк. – Защото само ние се борихме с тази луда кучка.
– Добре, тогава. Трябва ли да вземеш онова нещо с ясновидския камък, преди да те заведа в Майо и…
– Почакайте, не, вие не разбирате, детектив Маркс. Когато казах, че ще направя всичко по силите си, за да спра Неферет, това не означава, че ще съм сама. – Стиснах ръката на Старк. – Едно нещо, което съм научила със сигурност, е, че съм по-силна с приятелите си.
– Просто ми кажи от какво имаш нужда и аз ще направя така, че да стане – каза Маркс.
– Всичко, от което се нуждая, е в Къщата на нощта – казах аз.
– Тогава ела с мен, Зоуи. Ще те заведа у дома.
Назад към част 11 Напред към част 13