Робин Хоб – Драконови пазители ЧАСТ 2

ПРОЛОГ
ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН НА ЗМИЯТА

Бяха стигнали толкова далеч, но сега, когато тя беше тук, годините на пътуване вече избледняваха в ума ѝ, отстъпвайки на отчаяните нужди на настоящето. Сесурея отвори челюсти и изви врата си. За водната змия бе трудно да фокусира мислите си. Изминаха години, откакто тя беше излязла във водата. Не беше чувствала суша под тялото си, откакто се бе излюпила на Острова на Чуждите. Сега този остров с горещ, сух пясък и ласкави води бе далеч. И тук, в горите край парещата студена река, идваше зимата. Замръзналата земя бодеше тялото ѝ. От ледения въздух хрилете ѝ изсъхваха бързо. Нищо не можеше да направи за това, освен да работи по-бързо. Тя загреба с челюсти сребриста глина, смесена с речна вода от дълбок ров, отметна глава и погълна тази студена маса, скърцаща от пясъка. Колкото и да е странно, се оказа вкусно. Змията отпи още една глътка. И още една.
Сесурея бе изгубила броя на глътките си от пясъчната смес, когато най-накрая усети пробуждането на древен инстинкт. Докато стягаше мускулите на гърлото си, тя усети как отровните ѝ жлези набъбват. Гривата ѝ, включително месестите ресни около шията, се развя от вятъра. Треперейки цялата, змията отвори широко уста, издърпа се нагоре – и всичко ѝ се получи! Стискайки челюсти, тя изплю тънка струя смес от глина, жлъчка, слюнка и отрова. Струята беше като сребърна нишка, опъната и тежка. Сесурея с мъка извърна глава, изви се по-здраво, притискайки опашката към тялото си, и започна да се сплита с глинена смес, като мокра дантела.
Екструдирането беше като сребърна нишка, дебела и тежка. Главата ѝ се въртеше, докато наслояваше влагата върху себе си.
Тя усети тежка стъпка наблизо и тогава сянката на крачещата драконица премина над нея. Тинтаглия спря и ѝ заговори.
„Добре. Добре, точно така. Красиво тъкане, хубав равномерен слой без празнини. Започваш добре. Точно така“.
Сесурея не можа да се възползва да хвърли поглед на синьо-сребристата драконова кралица, която я бе зачела с похвалата си. Змията напълно се предаде на случая, създавайки пашкул, която ще я приюти за останалите месеци на зимата. Сесурея работеше с отчаяние, с последни сили. Искаше да спи, мечтаеше да падне, но знаеше, че ако сега се предаде на съня тя никога повече няма да се събуди.
Създаването на пашкула, в който да се приюти през оставащите месеци от зимата привлече цялото ѝ внимание. Тя се съсредоточи върху този процес с отчаяние, породено от умората.
„Завърши пашкула“ – говореше си наум тя. – „Завърши пашкула. Едва тогава ще можеш накрая да си отдъхнеш.“
Около нея на брега на реката други водни змии се трудиха в същата задача, с различна степен на успех.
Между тях, хората също се трудеха. Някои добиваха парчета от сребърна глина от близкия бряг и я бяха натоварили в колички. Младежите се движеха бързо по хълмовете. Те припряно изграждаха голяма заграждане от дървени трупи. Вода и глина бяха хвърлени в огромното корито; други работници използваха лопати и гребла, за да разбият бучките глина и да превърнат водата и глината в рохкава каша. Тази каша Сесурея консумираше като основна съставка за производството на нейния пашкул. По-дребните съставки също бяха съществени за есенцията. Тялото ѝ добави токсините, които щяха да я потопят в тежък зимен сън. Заедно със слюнката тя вложи спомени в пашкула; не само нейните собствени спомени за времето си като водна змия, но и всички спомени на нейните предци, които живееха в нея. Липсваха спомените, които би трябвало да получи от дракони-опекуни, които да се погрижат за змиите, докато те създаваха техните пашкули. Тя имаше достатъчно спомени, за да си спомни, че трябваше да присъстват поне десетина дракони, които да я насърчават, дъвчейки пясъка и глината на паметта и допринасяйки със собствената си изхвърлена слюнка и спомени към съставката. Но нямаше дракони-опекуни и Сесурея беше твърде уморена, за да се чуди как това ще се отрази на съдбата ѝ.
Голяма умора я обзе, когато стигна до отверстието на пашкула си. Той трябваше да бъде създаден по такъв начин, че в крайна сметка да промуши главата си, позволи си след това да го запечата зад себе си. Мъчително стигна до него; В по-предни поколения драконите, които бяха опекунствали змиите, понякога бяха помагали да запечатат пашкулите си. Но Сесурея добре разбираше, че не може да се надява на такава помощ. Само сто двадесет и девет змии се бяха натрупали в устието на Дъждовната река, за да започнат отчаяна миграция нагоре по реката към традиционните места за пашкули. Молкин, техният водач, беше сериозно загрижен, че толкова малко от тях са жени: по-малко от една трета. В миналото, във всяка година на опашкуляване бе имало стотици водни змии, като мъжките и женските са били разделени поравно. Много от връстниците на Сесурея бяха погебени първо от дълго пътешестване в морето, а след това от дълъгия път, който извървяха с надеждата да възвърнат първоначалния си вид. И сега беше непоносимо да си мисли, че са твърде малко и че ценното време вече е загубено.
Трудностите по речния маршрут не бяха за всеки. Сесурея не знаеше точно колко от нейния вид са стигнали до мястото. Бяха останали около деветдесет от тях и само двадесет бяха женски. И змиите продължаваха да умират. Току-що беше чула Тинтаглия да казва на човека:
– Той е мъртъв. Вземете чуковете, счупете пашкула му и го хвърлете в ямата с глина. Нека другите пазят спомените за предците му.
Тя представляваше око, неуморно летящо над реката, която се бе променила до неузнаваемост през последните столетия. По принцип тя се радваше само на змиите. Какво друго ѝ оставаше? Тя бе една, а те много…
Древен спомен, лек като паяжина, докосна ума ѝ.
„Всичко е сбъркано“ – помисли си Сесурея. – „Нищо не е наред, нищо не е както трябва да бъде.“
Ето я реката, но къде са дъбовите гори и тучните ливади, с които някога тя граничеше под яркото лятно слънце. Сесурея потръпна от изтощение и споменът изчезна. Опитите да го върне обратно бяха неуспешни. Остана само разбирането, че тя е самотна змия, опитваща се да си направи пашкул, който да я пази от зимния студ, докато тялото ѝ се преобразява. Просто змия, замръзнала и изтощена след дълго плуване.
Тогава си спомни последните няколко месеца. Последният етап от пътуването беше непрекъсната битка с речното течение и скалистите бързеи. Сесурея наскоро влезе в плетеницата на Молкин и много неща я изненадаха. Обикновено плетеницата се състоеше от двадесет до четиридесет индивида. А Молкин събра всички, които намери, и ги поведе на север. Те бяха водени от дълбоко убеждение в необходимостта от това да плуват на север, дори ако беше много по-трудно за такава многобройна плетеница да се храни по пътя.
Сесурея никога не беше виждала толкова много змии да се скитат заедно. Честно казано, някои от тях стигнаха дотам, че вече бяха малко по-различни от животните, други от объркване и страх бяха на ръба на лудостта. Умовете на толкова много бяха замъглени от забрава. Но докато всички следваха пророческата змия с лъжливите ѝ очи, блестящи със злато, Сесурея почти си спомни древния път. И други змии, които плуваха наблизо, също постепенно придобиха дух и разум. Трудното им пътуване се оказа правилно, по-правилно от всичко, което се беше случвало от години.
И все пак нея я навестяваха съмнения. Наследената памет им подсказваше, че реката, която търсят, е дълбока и пълноводна, а в нея има изобилие от риба. В сънищата на Сесурея се появяват хълмове и крайбрежни ливади, граничещи с чиста гора, където гладните дракони могат да намерят храна. И тази река беше тясна и руслото ѝ криволичеше през гори, обрасли с храсти и пълзящи лиани. Малко вероятно бе тя да ги отведе до древните им места на какавидиране. Но Молкин яростно настояваше, че пътят е правилен.
Съмнението ѝ беше толкова силно, че едва не се върна назад. Почти бе успяла да избяга от ледената река с млечна вода и се оттегли към по-топлите води на Южните морета. Но когато тя изостана и започна да се отклонява от пътеката, други от змиите дойдоха след нея и я върнаха в плетеницата. Бе принудена да ги последва.
Въпреки че можеше да се съмнява във виденията на Молкин, авторитетът на Тинтаглия никога не беше поставян под съмнение. Синьо-сребърният дракон беше разпознал Молкин като техен водач и помогна на странния кораб, който направляваше плетеницата му. Тинтаглия се носеше над тях, насърчавайки ги, насочвайки плетеницата първо на север, после нагоре. Преди да стигнат Трехог, града на двуногите, пътуването беше досадно, но без особени затруднения: змиите просто следваха кораба-водач. Но когато този град беше изоставен, реката се промени: тя стана плитка, разпростря се в ширина и се раздели на криволичещи притоци.
Корабът-водач бе спрял там, неспособен да премине през плитчините.
От време на време по пътя се срещаха широки плитчини от камъчета и пясък ; дълги пълзящи растения и корени на лиани задушаваха каналите. Реката в един момент течеше между остри камъни, а още на следващия завой – през тръстикови гъсталаци. Сесурея отново искаше да се върне, но, следвайки другите змии, се поддаде на уговорките на дракона. Те се изкачваха все по-нагоре по течението. Заедно със стотина свои роднини Сесурея пълзеше по вировете, преградени от трупи – те са построени от хора, за да помогнат на змиите да преодолеят последните, най-трудни плитчини.
Не всички успяха да оцелеят. Малките рани, които бързо зарастваха в солена морска вода, реката превръщаше в гниещи язви. Поради дългите скитания дори най-добрите от змийското племе са отпадали духом и губеха разсъдъка си. Много, много неща не бяха наред. Това пътуване трябваше да бъде извършено още преди десетилетия, докато змиите бяха силни и млади и трябваше да се качат по реката през лятото, когато телата лъщяха от мазнини. И те плаваха в дъждовете и зимния студ – отслабнали и изтощени. Освен това те бяха много по-възрастни от своите предшественици.
За тях се грижеше един-единствен дракон, излязъл от нейния пашкул преди по-малко от година. Тинтаглия летеше, блестеше в сребро в бледите слънчеви лъчи, пробиващи се през облаците.
– Вече сте близо! – Крещеше тя на змиите. – Отвъд тези речни прагове пак е дълбоко, там ще плувате. Да вървим!
И последните им сили привършваха. Една голяма оранжева змия умря, неспособна да прехвърли тялото си между трупите на вира и увисна върху тях. Сесурея бе до нея и видя голямата му клиновидна глава внезапно да пада във водата. Тя нетърпеливо го чакаше да продължи. Но тогава къдриците на гривата му внезапно потръпнаха и изпуснаха предсмъртния облак отрова – слаба, бързо разсейваща се. Последната защитна реакция на тялото. Облакът съобщаваше на змиите, че роднината им е мъртва. Миризмата и вкусът на отровата му, която падна във водата, призоваваха за пиршество.
Сесурея без колебание откъсна парче от мъртвото тяло, погълна го и откъсна още, преди другите змии да успеят да разберат какво се е случило. Неочакваната възможност да хапне я зашемети не по-малко, отколкото потока от спомени на мъртвата змия. Драконите никога не изоставяха телата на мъртвите: живите се хранеха с мъртвите, вземайки тяхното знание за себе си. Всеки дракон пазеше паметта на всичките си предци и по същия начин всяка змия помнеше това, което помнеха нейните предци. Длъжни бяха да постъпват така. Въпреки това Сесурея и нейните роднини, които се въртяха до нея, се бяха задържали твърде дълго в змиевидната си форма. Спомените избледняваха, а с тях и разумът. Тези змии се стремяха да станат дракони. Но какви дракони от същества, които вече са се превърнали в грубо подобие на това, което е трябвало да бъдат?
Сесурея вдигна глава, разклащайки гривата си, и грабна още едно парче от тялото на оранжевата змия. Спомените за рибите и нощните песни на плетеницата под звездното небе нахлуха отново. Много стари спомени. Разумът ѝ завихрен от спомени за богат риболов и нощи, прекарани в пеене със своята плетеница под яркото като бижу небе. Паметта беше много стара. Тя подозираше, че са изминали десетки години, откакто каквато и да било плетеница се е издигала от Обилието до Небесното царство и не бе издигала глас за прослава на звездното небе.
Роднините я заобиколиха, съскайки и с настръхнали гриви, плашеха се взаимно и се надпреварваха за всяка част от пиршеството. Сесурея откъсна последното парче месо и пропълзя над дънера, който оранжевата змия не можа да преодолее. Поглъщайки цяло все още топло парченце, тя изведнъж си помисли за небето и смътен драконов спомен за оранжева змия се раздвижи в нея. Небето, широко като морето… Скоро пак ще плува в него.
– Не остана много! – обеща Тинтаглия.
Но ако драконицата преодоляваше това разстояние с един удар на крилото си, тогава изтощените змии имаха дълга битка с бърза река. До залез слънце не бяха съзрели глинестия бряг. Краткият ден бързо приключи и внезапно дойде нощта. Още една студена нощ.. Водата в плитката река едва стигаше, за да си намокри хрилете. Кожата на гърба ѝ почти се напука от сухия студ. Когато на сутринта слънцето огря бреговете на реката, Сесурея видя, че има още змии , които не биха завършили този път. За пореден път тя успя да грабне своя дял от храната, преди тълпата от змии да я отблъсне от мъртвите тела. Тинтаглия отново кръжи над тях, уверявайки ги, че не са далеч от Касарик и че скоро ще имат дълга спокойна почивка за трансформацията.
Денят също бе хладен и кожата на гърба ѝ бе изсушена от дългата нощ, прекарана над водата. Тя можеше да усети как кожата се напука под люспите ѝ и когато реката се задълбочи достатъчно, за да ѝ позволи да се потопи и накисне хрилете си, млечната речна вода ужили нацепената ѝ кожа. Усети как киселата вода я разяжда. Ако скоро не стигнеше до мястото за опашкуляване тя нямаше да успее.
Следобедът се оказа едновременно ужасно кратък и болезнено дълъг. В по-дълбоките участъци, където тя можеше да плува, водата жилеше напуканата ѝ кожа. Но това беше за предпочитане пред местата, където тя пълзеше по корем по на лигавите скали на дъното на речното корито.
Сесурея не забеляза кога пристигнаха на мястото. Слънцето вече залязваше на запад и постепенно изчезваше зад стена от дървета, приближаваща реката. На калния бряг на реката същества, различни от Древните, бяха запалили факли, подредени в голям кръг. Змията разгледа по-отблизо тези същества. Хора. Обикновени двукраки, нешо малко повече от храната, която змиите са свикнали да ядат. Хората се носеха наоколо и явно се подчиняваха на Тинтаглия, служиха ѝ, както някога правеха Древните. Беше унизително. Дали драконите са паднали толкова ниско, че са се забъркали с хората? Навсякъде около нея други огромни морски змии се извиваха , навиваха се и се огъваха, опитвайки се да си проправят път нагоре по течението на реката.
Сесурея вдигна глава, подушвайки нощния въздух. Неправилно. Всичко бе неправилно. Малко вероятно е мястото им на какавидиране да се намира тук. Но на брега тя видя змии пред себе си. Някои вече са се затворили в пашкули от сребриста глина и собствена си слюнка. Други, изтощени от умора, се опитваха да довършат работата.
Да завърши работата. Да. Тя се върна в настоящето. Няма време за спомени. Загребвайки глинената смес за последен път, тя изля гърлото на пашкула. Ала нямаше как да запечата пашкула. Ако се опиташе да посегнете към глината, пашкулът може да се счупи и това ще бъде ужасно, защото няма сили да направите нов. Работата бе почти завършена, оставаше само малко, но ако се пренебрегне, смъртта не може да се избегне.
Сесурея бе обхваната от вълна от паника и ярост. Отначало искаше да избяга от пашкула, но после се успокои, отдавайки се на спомените. Това е стойността на паметта на предците – понякога мъдростта от миналото побеждава страха в настоящето. Умът ѝ се проясни.
Змията си спомни близките си – както тези, които са оцелели при такава грешка, така и тези, които са загинали заради нея. Телата на загиналите бяха погълнати от оцелелите. Остана споменът за фатални грешки, служейки на живите.
Тя ясно си представи възможните варианти за изход. Да остане в пашкула и да извика дракона за помощ. Безполезно. Тинтаглия е твърде заета. Да излезе от пашкула и да помоли дракона да ѝ донесе храна – тогава ще има сили да възстанови пашкула. Невъзможно. Страхът се появи отново. Сега тя го отблъсна с чиста сила на волята.
Сесурея нямаше да умре. Тя измина дълъг път, пълен с опасности. Сега ли да се предаде на смърт? Не! Тя ще оцелее, ще възкръсне през пролетта като дракон и ще си върне небето. Тя ще лети отново. Някак си.
Как?
Тя ще оживее, за да се прероди както кралица – дракон. И така, трябва да изискваме това, което принадлежи на кралицата. Правото на спасение.
Събирайки сили, Сесурея извика:
– Тинтаглия!
Хрилете бяха сухи, гърлото беше облепено с едра глина. Отчаяната молба за помощ беше почти шепот. И сега нямаше сили дори да се измъкне от пашкула. Това е сигурна смърт!
– Какво има, красавице? Усещам объркването ти. Как мога да ти помогна?
Сесурея не можеше да обърне глава, само присви очи и видя кой ѝ говори. Древен. Беше твърде малък и млад, но интуицията ѝ подсказваше: няма грешка. Това не е някакъв човек, въпреки че прилича на външен вид.
Хрилете бяха доста сухи. Змиите могат да се издигат от водата, могат дори да пеят, но сега студеният сух въздух я убиваше. Тя пое дълбоко дъх и го помириса. Без съмнение Тинтаглия бе оставила отпечатък върху този Древен. Той бе изцяло под нейната магия. Сесурея бавно затвори и отново отвори очи, но не можа да го види по-ясно. Тя изсъхваше твърде бързо.
– Не мога… – беше всичко, което успя да каже.
И тя почувства, че Древният се тревожи за нея.
– Тинтаглия! – Извика той. – Беда! Тази змия не може да затвори пашкула. Какво да правим?
Гласът на дракона долетя от другата страна на залива:
– Вземете глината и я направете по-тънка! По-бързо! Покрийте главата ѝ и запушете дупката. Запечатайте я, но просто се опитайте да поддържате първия слой по-влажен.
Тинтаглия бързо се приближи до Сесурея.
– Дръж се, малка сестричке! Малцина излизат от пашкули като кралици. Ти трябва да си сред тях. – Тук дотичаха работниците – едни влачеха глината на носилка, други в кофи. Сесурея изви врат и притвори очи. Близо до пашкула си младият Древен извика заповеди:
– По-бързо!Не чакайте Тинтаглия! Тинтаглия! Тази змия има суха кожа и очи. Налейте вода. Така! Повече ! Друга кофа. Заредете носилката. Живо!
Течната смес се срина, запечатвайки пашкула. Сега отровата започна да действа. Сесурея потъна в състояние, което, макар и да не беше сън, ѝ даде почивка. Благословена, дългоочаквана почивка.
Тя усети, че Тинтаглия е наблизо. Топла, тежка сянка легна върху пашкула и Сесурея осъзна с благодарност, че драконът е запечатал нейния пашкул. Изпарения, богати на памет, изпълниха пашкула и се врязаха в кожата ѝ. Имаше и спомените на Тинтаглия и част от преживяването на току-що погълнатата змия. Сесурея чу Тинтаглия да дава инструкции на работниците.
– Тук пашкула ѝ е твърде тънък. И там. Донесете глината и я поставете тук на няколко слоя. Напълнете пашкула с клони и зеленина. Подслон от светлина и студ. Твърде късно са какавидирали. До върха на следващото лято слънчевата светлина не трябва да пада върху тях, защото се опасявам, че до пролетта все още няма да са готови. Когато приключите тук, отидете на източния край, там има още един пострадал.
Съзнанието на Сесурея вече избледняваше, когато до ушите ѝ достигна звучният глас на Древният:
– Запечатахме ли я навреме? Ще оцелее ли? Ще се излюпи ли?
– Не знам – мрачно отвърна Тинтаглия. – Годината изтича, змиите са стари и изтощени, половината гладуват. Някои от първата вълна вече умряха в пашкулите. Други все още се борят с реката и бързеите. Много от тях ще умрат, преди да стигнат до брега. И ако в това все пак има нещо добро – телата им ще служат като храна за останалите, ще им дадат шанс да оцелеят. – но от умирането в пашкули няма никаква полза, само напразни усилия и разочарование.
Мракът обгърна Сесурея. Имаше неразбираемо усещане: или беше замръзнала до кости, или беше уютна и топла. Потъвайки по-дълбоко в подобието на сън, тя усети тежкото мълчание на младия Древен. Най-накрая той проговори и до нея достигнаха не толкова думите му, а мислите му:
– Хората от Дъждовните равнини ще се радват да получат останките. Наричат ги живо дърво и много ги ценят…
– Не!
Викът на дракона почти събуди Сесурея. Но отслабналото ѝ тяло не можа да устои на сънливостта и тя отново започна да потъва в мрака. Докато попадаше в света на сънищата тя беше придружена от думите на Тинтаглия:
– Не, братко! Всеки дракон принадлежи само на драконите. През пролетта тези, които излизат от пашкулите, ще погълнат пашкулите и телата на починалите. Това е нашият обичай, така запазваме знанията си. Мъртвите укрепват силата на живите.
Сесурея не знаеше какво ѝ е предопределено. Мракът я обгърна.

* * *

Седемнадесетият ден от Луната на надеждата, седмата година от възкачването на най-славният и могъщ ссатрап Негово Величество Косго, първата година на Свободния съюз на търговците

От Детози, пазач на гълъбарника в Трехог, до Ерик, пазач на гълъбарника в Бинград

Изпращам официална петиция от Съвета на търговците на Дъждовната гора за справедливо и достойно обезщетение за допълнителните и неочаквани разходи, които сме направили, поддържайки змийските пашкули на дракона Тинтаглия. Съветът настоява за незабавен отговор.
Ерик, много пострадахме от пролетното наводнение. Драконовите пашкули бяха силно повредени, а някои бяха напълно потопени. Реката преобърна малка баркас и се опасявам, че беше същата, на която те изпратих млад да попълниш … на Бинград . Всички загинаха. Ще изчакам, докато моите птици снесат още яйца и ще ви изпратя пиленца, веднага щом полетят. Трехог не е същият като преди, има толкова много хора с татуирани лица! Господарят ми каза, че не трябва да слагам дати от деня на нашата Независимост, но пренебрегнах инструкциите му. Слуховете ще се потвърдят, сигурен съм!

Детози

Назад към част 1                                                                   Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!