Робин Хоб – Драконови пазители ЧАСТ 4

ГЛАВА ВТОРА.ИЗЛЮПВАНЕТО

Тимара имаше късмета да бъде в точното време на точното място.
„Това е най-добрият късмет, който някога съм имала“- помисли си тя, докато се изкачваше на долния клон на дървото на ръба на змийския бряг. Обикновено не ходеше с баща си в долните нива на Трехог и със сигурност никога не бе ходила в Касарик. И ето я, точно в деня, който Тинтаглия бе определила да отвори драконовите пашкули. Тимара погледна баща си, който ѝ се усмихна. Не, тя внезапно осъзна, че това не беше просто късмет. Баща ѝ знаеше колко много ще ѝ хареса тук и той бе планирал това пътуване. Тя му се усмихна с цялата увереност на единадесетгодишно момиче и погледна назад към брега. Баща ѝ се бе разположил като птица на по-дебел клон, до самия ствол на същото гигантско дърво.
– Внимавай, Тимара – предупреди я той. – Те са на път да се излюпят. И ще са гладни. Ако паднеш, може да те вземат за още едно парче месо.
Момичето, слабо и жилаво, заби черните си нокти по-дълбоко в кората. Тя разбираше, че баща ѝ само отчасти я дразни, но също така е и сериозен.
– Не се страхувай, тате – каза тя. – Родена съм да живея на дървета. Не да падам от тях.
Тя лежеше върху крехък клон, на който никой друг катерач по дърветата не би посмял да се довери. Но Тимара знаеше, че клонът ще издържи. Момичето притисна корема си към кората като някой от кльощавите дървесни гущери, сгушени наблизо. И също като тях Тимара се движеше по клона, изпъната в целия си ръст, вкопчена в широките пукнатини на кората с пръсти на ръцете и краката си и здраво прегърнала клона на дървото, което ѝ служеше за опора.
Дървото, на което тя бе полегнала, беше едно от хилядите дървета в Дъждовните равнини. В продължение на много дни от пътуването гъсталаци се простираха от двете страни на широката сива Дъждовна река. В околностите на Касарик, както и в земите, простиращи се за няколко дни пътуване нагоре по реката, доминираха дървета като крепости. Клоните им бяха широки и растяха хоризонтално – най-удобният начин за изграждане на къщи върху тях. Когато Дървото установи собствена „ограда“ около кореновата си структура, закрепвайки здраво в калната почва то нарастваше достатъчно, за да пусне висящи корени, които се простираха до земята, заравяха се в нея и загрубяваха с времето; така че всеки ствол беше заобиколен от надеждна „палисада“, придаваща му стабилност. Около Касарик гората бе много по-гъста, отколкото в Трехог, а клоните на дърветата тук бяха много по-широки, отколкото Тимара беше свикнала, така че изкачването по тях беше невероятно лесно. Днес момичето се качи на най-отдалечения клон на короната, лишен от опорни клони; оттам Днес тя се беше впуснала на един краен клон без поддръжка, за да спечели безпрепятствена гледка към зрелището под нея.
Пред нея, от другата страна на калните равнини, се простираше панорама на движещата се млечно-бяла вода. В мъглата, от противоположната страна на реката. се виждаше гъста гора. Лятото беше събудило милион нюанси от зеленина. Звукът от бълбукането на реката, от разбиването на чакъл под нейните непрозрачни води, бе постоянната музика на живота ѝ. По-близо до брега, водите бяха плитки и ивици от открит чакъл и глина прекъсваха достъпа на течението до плоските глинени брегове под нейното дърво. Миналата зима този участък от брега на реката беше набързо подсилен с дървени прегради; зимните наводнения не бяха благосклонни към тях, но повечето от трупите останаха.
В продължение на няколко акра голият речен бряг беше осеян с пашкулите на змиите. Някога тук растяха жилави треви и бодливи храсти, но те бяха унищожени от морските змии, които доплаваха през зимата. Тимара не видя как те са се появили, но чу много за това. Нямаше нито един човек в градовете на Дъждовните търговци, който да не знае тази история. Цяло ято – плетеница от стотици гигантски змии – се издигнала нагоре по реката, придружена от жив кораб и великолепен сребристосин дракон. Младият Древен, Селдън Вестрит срещна змиите точно на това място и ги поздрави за завръщането им в родината. Той насочи онези жители на Дъждовните равнини, които доброволно се заеха да помогнат на змиите да се опъшкулят. Той прекара по-голямата част от зимата в Касарик, гледайки пашкули със спящи в тях змии. Пашкулите били покрити с листа и тиня, за да ги предпазят от студ, дъжд и дори слънчева светлина. Тимара чу, че Древният отново е тук днес – върнал се, за да не пропусне излюпването.
Тя не го беше виждала, колкото и да ѝ се искаше. Най-вероятно той е бил някъде в централната част, на платформата, уредена за членове на Съвета на Дъждовните търговци и други важни хора. Там бе претъпкано! Тълпата около платформата беше пълна с наметала на търговци, а по-простите хора се бяха разположили по дърветата като ято прелетни птици. Тимара се радваше , че баща ѝ я е довел тук, в далечния край на зоната за излюпване, където можеше да има по-малко пашкули, но и по-малко хора, които да ѝ пречат на гледката. Все пак би било хубаво да е по-близо до подиума, за да слуша музиката и речите и да види Древният.
Тимара беше изпълнена с гордост при самата мисъл за него. Селдън Вестрит беше от Бинград; също като нея той бе от семейство на търговци. Но драконицата Тинтаглия го докосна и той започна да се превръща в Древен- първият в паметта на сегашното поколение хора. Сега вече имаше и още двама Древни – сестрата на Селдън, Малта, както и Рейн Купрус, от Дъждовните равнини. Тимара въздъхна. Все едно се сбъдваше приказка. Морските змии, драконите и Древните се завърнаха на Прокълнатия бряг. И сега Тимара ще види с очите си как се излюпват млади дракони. Този следобед те ще напуснат пашкулите си и ще излетят в небето.
Накъдето и да погледне човек целият речен бряг, бе осеян със сиви пашкули и всеки от тях съдържаше змия. Пашкулите бяха изчистени от зеленина, клони и тиня, под чието покритие лежаха през цялата зима и пролет. Някои пашкули бяха огромни, като речни шлепове, други бяха по-малки, с размерите на трупи. Някои блестяха мазно и сребристо, други се свиха или увиснаха и бяха просто сиви на цвят; Тимара с чувствителното си обоняние усети миризмата на мъртви влечуги, излизаща от тях. Змиите от тези пашкули никога няма да станат дракони.
Както Дъждовните търговци обещаха на Тинтаглия, те бяха направили всичко възможно да се грижат за пашкулите змии под надзорът на Селдън. Допълнителни слоеве глина бяха загладени върху всеки пашул, който изглеждаше тънък; а след това листа и клони бяха натрупани защитно над слоевете глина. Тинтаглия беше постановила, че пашкулите трябва да бъдат защитени не само от зимните бури, но и от ранната пролетна слънчева светлина. Драконите се бяха опашкулили в края на годината и затова тя пожела да останат покрити до разгара на лятото, за да даде на драконите повече време за развитие. Пазителите на Дъждовната река и татуираните – бивши роби на Джамайлиля, понастящем освобожденци – бяха направили всичко по силите си. Това беше част от сделката, която Дъждовните търговце сключиха с дракона Тинтаглия. Тя се беше съгласила да охранява устието на река Дъждовната река от набезите на калсидците; в замяна на това търговците обещаха да помогнат на змиите да стигнат до тяхното древно какавидно място и да се грижат за пашкулите, докато змиите се преобразят.И двете страни спазиха уговорките. Днес щяха да видят плода на това споразумение. Новото поколение дракони -дракони, съюзени с Бинград и Дъждовните земи – щяха да се издигнат в първия си полет.
Зимата не беше благосклонна към драконовите пашкули. Ураганните ветрове и проливните дъждове бяха взели своят дан. Най-лошото бе, че като придошлата река премина през пашкулите, увреждайки много от тях. Тя ги блъскаше едни срещу други или отнасяше защитната глина. Преброяването, направено след отшумяване на наводнението показа, че десетки пашкули са били пометени. От седемдесет и девет дракона в пашкули, само петдесет и девет останаха, а някои бяха толкова очукани, че беше съмнително обитателите да са оцелели. Наводнението беше позната опасност в Дъждовните земи, но все пак това натъжи Тимара. Какво е станало с тях, чудеше се тя за липсващите пашкули и полуоформените дракони в тях? Дали са били погълнати от реката? Или ги е отнесла чак до соленото море?
Реката управляваше света на джунглата. Тя бе широка и сива, а течението и дълбочината ѝ се колебаеха непрестанно. Коритото не я ограничаваше. Течеше, където пожелаеше, и никъде в света на Тимара „суха земя“ не бе смислена фраза. Това, което днес беше горски под, може да бъде езера или блато утре. Големите дървета сами изглеждаха неподвастне на движението на реката, но дори и това не беше сигурно. Дъждовните жители бяха строили само върху най-големите и здрави дървета; домовете им и пътеките украсяваха средните клони и стволовете на горските дървета като здрави гирлянди. Техени люлеещи се мостове се простираха от дърво на дърво и по-близо до земята, където стволовете и крайниците бяха най-дебели; здрави конструкции помещаваха най-важните пазители и осигуряваха жилищно пространство за най-богатите семейства. Колкото по-нависоко се издигаха дърветата, толкова по-малки и по-леки ставаха конструкциите. Колкото по-далеч от короната, толкова по-ефимерни изглеждаха мостовете и стълбите. Всички Дъждовни жители трябваше да притежават известни катерачески умения, за да се придвижват по своите селения. Но малцина притежаваха умението на Тимара.
Тимара изобщо не се страхуваше да падне от ненадеждния си клон. Умът ѝ беше зает и сребристосивите ѝ очи се напълниха с чудесата, които се разгръщаха под нея.
Слънцето се издигна по-високо, лъчите му осветиха горните клони на дърветата и пашкулите на брега. Денят не беше много горещ, предвид че бе лято, но някои от пашкулите, след като се затоплиха, започнаха да отделят пара. Тимара се съсредоточи върху големия пашкул точно под нея. Над него също се появи пара, миришеща на влечуго. Тимара присви ноздри и се загледа в излюпването с възторг. Този дънер с живо дърво губеше твърдост.
Тимара знаеше какво е живо дърво и че по-рано е било обичайно хората да го използват като особено издръжлива дървесина. Беше много по-силно от най-здравото дърво. В него само за една сутрин беше възможно да се притъпи брадва или трион. Но сега сребристо-сивото „дърво“ на драконовия пашкул отдолу омекна, запуши и забълбука, утаявайки се върху нещо неподвижно вътре.
Докато го гледаше, формата потрепна и след това оживено се размърда. Живото дърво се разкъса като мембрана, втечненият пашкул се поглъщаше от скелета на съществото в дънера. Докато Тимара гледаше, оскъдната плът на драконът се напълни и цвят се просмука през нея. Драконът беше много по-малък, отколкото може да се очаква, ако се съди по размера на пашкула и слуховете за Тинтаглия. Облак от миризлива пара се разпръсна и от утаяващия се пашкул се появи глава на дракон с тъп нос.
– Свободен!
Тимара усети вълна от световъртеж, когато драконовата реч докосна ума ѝ. Сърцето ѝ подскочи като пърхаща птица. Тя чуваше дракони! Откакто се появи Тинтаглия, стана ясно, че някои хора могат да „чуват“ какво казва дракон, докато други чуваха само рев, съскане и зловещо тракане. Когато Тинтаглия се появи за първи път Трехог и говори на тълпата, някои бяха чули думите ѝ веднага. Други не споделяха нищо от нейния ум. Тимара беше доволна да разбере, че ако драконът се съгласи да говори с нея, тя ще го разбере. Момичето увисна от клона още по-ниско.
– Тимара! – Извика предупредително баща ѝ.
– Внимавам! – Тя отговори, без дори да го погледне.
Отдолу млад дракон зейна червената си паст и разкъса пашкула, който го държеше, на парчета. Драконът бе женски. Тимара не можеше да обясни откъде знае това. Новороденото създание имаше впечатляващи зъби. То откъсна парче от отпуснатото живо дърво отметна глава назад и преглътна.
– Тя яде живата дървесина! – Извика тя на баща си.
– Чувал съм, че правят това – овърта той. – Селдън Древният каза това, че бил свидетел как при появата на Тинтаглия, нейният пашкул се разтопил направо в кожата ѝ. Мисля, че черпят сила от това.
Тимара не отговори. Очевидно баща ѝ бе прав. Изглеждаше невероятно, че черупката, която съдържаше дракона, сега ще се побере в корема му, но съществото отдолу изглеждаше възнамерено да погълне всичко. Драконът щеше да се освободи от пашкула си, да изяде пътя си, да отхапе влакнестите парчета и да ги погълне цели. Тимара трепна съчувствено. Сигурно е ужасно да се чувстваш толкова гладен веднага щом се родиш. Благодарение на Са, че драконът има с какво да го задоволи.
Обща въздишка премина над тълпата от зрители и клонът на Тимара се разлюля от вятъра, така че момичето едва имаше време да се вкопчи в него. И тогава се чу звук от тежък удар, отекващ в дървото – Тинтаглия се приземи.
Драконовата кралица блестеше в лазур и сребро под лъчите на слънцето. Тя беше три пъти по-голяма от излюпените дракони. Тинтаглия сгъна крилата си, както корабът сгъва платната си: внимателно ги притисна към тялото си и ги кръстоса като птица на гърба си. Тогава тя отвори уста и хвърли на земята елен. „Яжте“, каза тя на младите дракони. Без да спира и да ги гледа, Тинтаглия се премести до реката и започна да пие млечнобяла вода. След като се напи, драконицата вдигна огромната си глава и разпери криле. Мощните задни крака се напрегнаха, тя скочи. Крилете удариха силно във въздуха, Тинтаглия бавно се вдигна от земята и полетя нагоре по реката, за да ловува по-надалече.
– О, ти горката! – В ниския глас на баща ѝ се долавяше съчувствие.
Драконът под Тимара все още откъсваше парчета от черупката си и ги поглъщаше. Сиво парче воал, залепнало по муцуната. Влечугото го помете с ноктите на възглавата си предна лапа. Тимара си помисли, че дракончето прилича на дете, намазано с овесени ядки. То беше по-малко, отколкото тяочакваше, но все пак то щеше оше да расте. Тимара погледна баща си и проследи погледа му.
Докато наблюдаваше най-близкия дракон, други вече излизаха от пашкулите си. Сега те бяха привлечени от мириса на кръвта, на мъртвия елен. Два дракона, единият мътножълт, другият блатозелен, кръжаха до трупа. Не се караха, бяха твърде заети с яденето. Тимара вярваше, че битката ще започне за последното парче. Междувременно и двамата захапаха елена – притиснаха трупа с предните си лапи, разкъсаха кожата със зъби, откъсваха парчета месо и ги поглъщаха, въртейки главите си назад. Единият разкъса мекия корем, вътрешностите висяха от жълтата уста. Сцената бе дива, но не по-страшна от храненето на всеки друг хищник.
Тимара отново погледна баща си и този път разбра къде гледа. Засищащите се над полуизядения труп дракони ѝ пречеха на гледката. Баща ѝ гледаше младия дракон, който не можеше да стане. Луташе се на земята и пълзеше по корем. Задните му крака приличаха на някакви пънове. Главата висеше на тънкия му врат. Изведнъж той потръпна, скочи и се залюля. Дори цветът му беше дефектен – сив като глина, а кожата се оказа толкова тънка, че под нея се виждаха бели вътрешности.
Този недоразвит дракон бе обречен – той се бе излюпил твърде рано. Но все пак пропълзя до храната. Тимара го видя как насилствено се отблъсква с грозния си заден крак и се срутва настрани. Глупаво – или по-скоро в безполезен опит да стане – съществото разпери нелепите си крила и веднага падна върху едно от тях. Крилото се наведе в грешна посока, чу се пукане. В главата на Тимара болката пръсна ярко и силно – викът, който това същество издаваше, беше много по-слаб. Тимара потрепна и за малко да пусне клона. Държейки се по-здраво, тя затвори очи, преборвайки гаденето.
Постепенно Тимара осъзна, че точно от това се страхува Тинтаглия. Драконовата кралица искаше да скрие пашкулите от светлината, надявайки се да осигури нормална хибернация на какавидите. И въпреки че крайният срок за излизане от пашкулите беше отложен до лятото, драконите все още не разполагаха с достатъчно време. Прекомерната им умора и изтощение по време на какавидирането се отразяваха. Всички те бяха недоразвити. Те трудно можеха да се движат. Тимара усети объркването, смесено с болката, изпитана от младия дракон. С мъка тя успя да се изолира от това чувство.
Отваряйки очи, тя се смръзна от ужас. Баща ѝ слезе от дървото и започна да си проправя път между възраждащите се пашкули точно до падналото малко. А то вече беше мъртво – Тимара изведнъж осъзна, че не вижда, а просто усеща това. Баща ѝ обаче не бе разбрал, че дракончето е мъртво. Лицето му показваше загриженост за дракона. Тимара познаваше баща си. Той винаги е готов да помогне. Той си бе такъв човек.
Тимара не беше единствената, която почувства, че съществото е мъртво. Двата новородени дракона оставиха само кървави бучки, тъпкани в глинената земя от елен, вдигнаха глави и се обърнаха към падналия. Към него се отправи и току-що излюпен червен дракон с твърде къса опашка. Жълтият изсъска и се придвижи по-бързо от него. Зеленият отвори широко паст и издаде звук, коъйто не бе рев, нито съскане. Заедно със звука от устата му, под лапите му полетяха капки слюнка. Тя бе насочен към баща ѝ! Слава на Са, това същество беше твърде младо и не можеше да излъчи облак горяща отрова! А възрастните дракони биха могли! Тимара бе чула, че Тинтаглия, вювайки се на страната на Бинград, плиснара отровата си върху калсидиците. Киселината бе прогорила плът и кости. Въпреки че зеленият дракон не можеше да навреди на баща ѝ с дъха си, атаката му привлече вниманието на късоопашатия червен дракон към мъжа. Жълтите и зелените дракони се приближиха до мъртвия и заплашително изръмжаха един на друг над тялото му, а червеният започна да пълзи до баща ѝ.
Тя мислеше, че баща ѝ ще разбере, че излюпеното драковче е умряло и не може да му помогне. Тя очакваше той разумно да се оттегли от опасността, която младите дракони представляваха. Сто пъти, хиляда пъти баща ѝ я беше поучавал да бъде предпазлива по отношение на хищниците. „Ако имаш месо и дървесна котка го иска, остави месото и се оттеглие. Можеш да получиш още месо. Не можеш да получиш друг живот.“ Следователно, той трябва да се върне, след като види червеният дракон да пълзи към него.
Но той не погледна към него. Погледът му беше прикован към падналия и когато жълтите и зелените дракони докоснаха неподвижното тяло, баща ѝ извика:
– Не! Остави го, дайте му шанс.
Размаха ръце, сякаш за да прогони лешоядите от плячка, и хукна към падналия.
-Какво правиш? – искаше да му извика Тимара.
Тези новоизлюпени дракони бяха по-големи от баща ѝ. Може и да не са способни да дишат огън, но вече знаеха защо се нуждаят от зъби и нокти.
– Татко! Не! Той е мъртъв, той вече е мъртъв! Татко, махай се от там!
Той чу. Спря и погледна назад.
– Тате, той е мъртъв, не може да му се помогне. Махай се от там. Наляво! Наляво! Татко, червения те приближава оттам.
Жълтият и зеленият се заеха с мъртвия си събрат. Разкъсаха го на парчета по същия начин, както направиха с трупа на елена. Силата им се увеличи, така че те не бяха против да се бият за най-добрата част. Драконите вече не обръщаха внимание на човека. Сега Тимара се притесняваше най-много за червеният, което неравномерно, но бързо се приближаваше до баща ѝ. Най-накрая той забеляза опасността. И направи точно ова, от което Тимара се страхуваше. – Той прирожи трик, който често вършеше работа при дървесните котки. Баща ѝ разкопча ризата си и разтвори широко полите ѝ. „Когато някой те заплашва, опитай се да изглеждаш по-голям“, често ѝ казваше той. „Преструвай се на нещо необичайно и животното ще бъде по-внимателно. Преструвай се на по-голяма и може да се отдръпне. Но никога не бягай. Погледни внимателно, изглеждай по-големият и бавно се отдръпнете. Котките обичат да гонят. Не играй тази игра с тях.“
Но пред него не беше дървесна котка, а дракон. С широко отворена алена уста и остри бели зъби. Гладен. И въпреки че баща ѝ сега изглеждаше по-едър, драконът не се страхуваше. Тимара усети радостния му интерес.
Месо. Голямо парче. Храна!
Гладът бе подгонил дракона, принуждавайки го да куцука след оттеглящия се човек.
– Не е месо! – изкрещя Тимара. – Не е храна! Татко, бягай! Бягай!
Две чудеса се случиха едновременно. Младият дракон я чу. Озадачен, той обърна главата си с тъп нос към нея, изгуби равновесие и глупаво застъпи в кръг. Тимара осъзна какво толкова я смути във външния му вид. Драконът беше изрод – единият заден крак беше много по-къс от другия.
– Не е храна? – Долетя до Тимара. – Не е храна? Не е месо?
Стана ѝ жал за аления. Не е месо. Още глад. За миг момичето и драконът се превърнаха в едно и Тимара усети както празнотата в стомаха, така и разочарованието.
Второто чудо прекъсна тази връзка. Баща ѝ също я бе чул. Той сведе ръце, обърна се и започна да тича обратно към дърветата. Тимара видя баща си да избягва малкия син дракон, който щракна със зъби след него; той изтича към дървото и се покатери по него с ловкост, усъвършенствана през годините. Вече бе в безопасност, драконите не можеха да стигнат дотук – въпреки че синият куцукаше обнадежден и сега стоеше под дървото, и душеше ствола. Той дори се опита да захапе ствола, след което се отдръпна, поклащайки глава
Това не е храна! реши той и се отдалечи.
Все повече и повече дракони излизаха от дънерите на живото дърво. Тимара не проследи къде отиде синият. Тя се изправи на клона си и се затича към ствола. След като срещна баща си, момичето го сграбчи за ръката и зарови лице в рамото му. Той миришеше на пот и страх.
– Татко, какво си мислеше?! – попита тя и самата тя се уплаши от гнева в гласа си. И тогава тя осъзна, че има право на това. – Ако аз го бях направила, щеше да се ядосаш! Защо слезе там, как можеше да му помогнеш?
-Да се изкачим по-високо- въздъхна баща ѝ.
И Тимара се изкачи след него. Там имаше добър клон, дебел и почти хоризонтален. Те седнаха на него един до друг. Баща ѝ все още не можеше да си поеме дъх или от страха, който беше изпитал, или от бягането, или и от двете. Тимара извади колба с вода от чантата си и му я подаде. Той прие с благодарност и започна да пие.
-Можеха да те убият.
-Все още са деца. Нескопосани деца. Избягах.
-Те не са деца! Те не бяха деца, когато се затвориха в пашкулите си, а сега вече са дракони. Tинтаглия можеше да лети в рамките на часове след излюпването си. Летеше и убиваше!
Баща ѝ се отдръпна от ствола, затвори колбата и ѝ я върна.
Сребристо и синьо блеснаха в зеленината. Драконът се гмурна надолу и зеленината се разпръсна отстрани. Вятърът, вдигнат от крилете, стигна до дървото и жителите на храсталака, седнали на него. Друг труп на елен изпадна от ноктите на дракона, удари се по глината с глух удар и веднага крилете отново запърхаха. Тинтаглия продължи да ловува. Хленчещите младоци веднага се отправиха към плячката. Те се нахвърляха върху храната, откъсваха парчета месо и ги поглъщаха.
– Щяха да постъпят с теб като с този елен – каза Тимара. – Може да изглеждат като тромави бебета, но са хищници. Колкото сме умни ние. Само че повече и убиват по-добре.
Цялото очарование на излюпените дракони беше изчезнало. Възхищението беше заменено от смесица от страх и отвращение. Един от тях едва не уби баща ѝ.
– Не всички – отбеляза тъжно баща ѝ. -Погледни долу, Тимара. Кажи ми какво виждаш.
От тази по-висока гледна точка тя имаше по-широк изглед към местата за люпене. Тя изчисли, че една четвърт от дънерите на живото дърво никога нямаше да създадат млади дракони. Драконите, които се бяха излюпили, вече подушваха дефектните пашкули. И тогава един червен дракон изсъска към мъртвия пашкул. Миг по-късно пашкулът започна да пуши, излъчвайки тънки мъгливи струи. Червеният се впи със зъби в черупката и откъсна дълга лента. Тимара беше изненадана. Докато гледаше, един млад червен дракон изсъска на тъп калъф. Миг по-късно той започна да дими; тънки нишки мъгла се издигнаха от него. Червеният заби зъби в дънер от живо дърво и откъсна дълга лента. Това изненада Тимара. Живото дърво беше твърдо и финозърнесто. От него са построени кораби. Но сега дървото сякаш се разлагаше на дълги влакнести нишки, които младите дракони разкъсваха и ядяха лакомо.
– Те убиват техния собствен вид – каза тя, мислейки, че баща ѝ иска да види това.
– Съмнявам се. Мисля, че драконите в тези пашкули вече са мъртви. И други дракони го знаят. Сигурно го помирисват. И нещо в слюнката им, очевидно, омекотява пашкула и той става годен за консумация. От същия пашкул се спуква, когато се излюпят. Или може би това е слънчевата светлина. Не, говоря за…
Тимара отново погледна надолу. Драконите се препъваха по глинестия бряг. Някои се осмелиха да слязат до водата. Други се събираха около увредените пашкули с неизлюпени дракони, разкъсваха ги и ги изяждаха. От елените, донесени от Тинтаглия и мъртвия дракон, останаха само кървави бучки. Дракон с дебели предни крака подуши пясъка, където лежаха труповете.
– Той е изрод. Защо има толкова много изроди сред тях?
-Вероятно… – започна баща ѝ.
Но тогава отгоре на клона скочи Рогон, с когото баща му понякога ловуваше. Той се намръщи.
– Джеръп! Значи си цял! Къде ти е главата? Видях те долу и това същество се приближаваше към теб. И тогава беше невъзможно да се види дали си успял да стигнеш до ствола или не! Какво се опитваше да направиш!
Бащата погледна приятеля си с полуусмивка, зад която се виждаше, че е разсърден:
-Мислех, че мога да защитя този, който беше нападнат. Не бях разбрал, че вече е мъртъв.
Рогон поклати глава.
– Дори да беше още жив, това би било безсмислено. Всеки глупак знае, че този дракон нямаше да живее дълго. Виж ги! Сигурен съм, че половината ще умрат днес. Чух, че този човек, Древният, казва това. Седях точно над платформата, там не знаят какво да правят. Селдън Вестрит явно е раздразнен. Гледа и не казва нито дума. И няма да засвири с музиката, обзалагам се. Половината от тези важни Хести са подготвили свитъци с речи, които няма да произнесат. Никога не съм виждал толкова много хора, които не знаят какво да кажат. В крайна сметка днес трябваше да е празник: драконите излитат в небето, споразумението с Тинтаглия е изпълнено. Вместо това, това е пълен провал.
-Някой знае ли каква е причината? – неохотно попита баща ѝ.
Приятелят му сви широките си рамене.
– Изглежда, че са прекарали твърде малко време в пашкули и нямат достатъчно слюнка, за да излязат. Осакатени лапи, изкривени гърбове. Виж, онзи там дори не може да вдигне глава. Колкото по-скоро другите го довършат и изядат, толкова по-добре за него.
– Няма да го убият – каза уверено баща ѝ.
– Откъде знаеш това ? – Тимара бе изненадана.
– Драконите не се убиват един друг, освен в битки за чифтосване. Побратимите ядат дракона само когато умре. Но те не се убиват един друг за да се ядат взаимно.
Рогон седна на клон до баща ѝ и лениво пусна босите си мазолести крака.
– Е, от всякакви неприятности поне няокои имат полза. Точно за това исках да говоря с теб. Видя ли колко бързо изядоха този елен? – Изсумтя Рогон.
– Те очевидно не са в състояние да ловуват сами. И дори Тинтаглия няма да ги нахрани. Така че, приятел, виждам възможност да печеля пари. Още преди вечерта Съветът ще разбере, че някой трябва да храни тези животни. Не можеш да оставиш ято гладни дракони да лудуват в близост до самия град, особено когато екипите от разкопките непрекъснато ходят напред-назад. И ето ни тук. Ако успеем да накараме Съвета на Дъждовните равнини да ни наеме да храним драконите, ще имаме много работа. Всички те, разбира се, не могат да бъдат нахранени дори с помощта на дракон, но за това, което ние можем, трябва да бъдем добре платени. За известно време нещата ще тръгнат добре.
Рогон поклати глава и се засмя.
– Не искам да мисля какво ще се случи, когато им свърши храната. Ако не се изядат един друг, тогава се страхувам, че ще станем техни жертви. Тези дракони са лоша сделка.
– Но ние сключихме споразумение с Тинтаглия – каза Тимара. – А думата на търговеците е крепка. Казахме, че ще помогнем на Тинтаглия да се погрижи за тях, ако прогони калсидските кораби от нашите брегове. И тя го направи.
Рогон не отговори. Както винаги. Той не се държеше лошо с нея, както правеха другите, но никога не я поглеждаше и не ѝ отговоряше. Тимара бе свикнала. За нея това не беше лично. Тя се извърна от мъжете и изведнъж забеляза, че точи ноктите си на едно дърво. Баща ѝ имаше черни нокти по ръцете и краката. Рогон също. Тя, обаче имаше нокти като гущер. Разликата често ѝ се струваше много малка. Толкова малка разлика – но животът и смъртта зависят от нея.
– Дъщеря ми е права – каза баща ѝ.
– Съветът се съгласи с тази сделка, сега те нямат избор, те трябва да спазват нейните условия.
– Те мислеха, че помощта на драконите ще свърши, когато се излюпят. А не се получи така.
Тимара едва се сдържа да не потръпне. Мразеше, когато баща ѝ караше другарите си да я забелязват. Би било по-добре да им позволи да я игнорират. Защото тогава тя можеше да отвърне със същото. Момичето се обърна и се опита да не слуша разговора – той говореше за това колко трудно би било да се получи достатъчно месо, за да се хранят толкова много дракони, и как е невъзможно да се оставят хищници без надзор близо до самия град. Ако жителите на Дъждовните равнини искат да открият съкровищата на Древните в блатата под Касарик, те ще трябва да намерят начин да нахранят тези дракони.
Тимара се прозя. Политиката не я интересуваше. Баща ѝ казваше, че трябва да е наясно с делата на търговците, но е трудно да се принудиш да се интересуваш от това, което не те засяга. Животът ѝ течеше отделно от всичко това. Що се отнася до бъдещето, Тимара знаеше, че може да разчита само на себе си.
Момичето погледна надолу към драконите. Веднага ѝ се догади. Баща ѝ беше прав. И Рогон също. Там долу новоизлюпените умираха. Други ги убиха, въпреки че не се поколебаха, заобикаляйки умиращите и чакайки последния им дъх. Толкова много дракони се оказаха нежизнеспособни. Защо? Заради това, за което говореше Рогон?
Тинтаглия се завръщаше. Друг труп полетя надолу, като едва не пропусна младите дракони. Тимара не разбра що за животно е това. Беше по-голям от елен, със заоблено тяло, покрито с груб косъм. Дебел крак с раздвоено копита блесна и веднага драконите блокираха плячката. Това определено не е елен, помисли Тимара, макар че не виждаше елени много често. Мокрите неравности не са много подходящи за елени. За да стигнете до подножието на хълмовете, които граничат с долината на реката, трябва да вървите много дни. Само глупаците отиват толкова далеч от дома. Тези нещастни ловци изяждат всички запаси по пътя натам, а на връщане трябва да се хранят с плячката си. Така че в крайна сметка или плячката е наполовина изгнила, или е останала толкова много, че става ясно: би било по-добре ловецът да получи само дузина птици или дебел глинен гущер, но по-близо до дома. Създанието, което Тинтаглия беше донесла, имаше лъскаво черна козина, месесто тяло и широко разположни рога. Чудя се какво е това, помисли Тимара и усети мимолетно докосване на драконови мисли: „Храна!“
Гневният глас на Рогон я накара да се вслуша отново в разговора на мъжете.
– Слушай, Джеръп, ако за една година тези същества не се изправят на крака и не се научат да летят и ловуват сами, те или ще умрат, или ще станат заплаха за хората. Сделка или не ние не носим отговорност за тях. Който не може да се храни сам, не заслужава да живее.
– Не, Рогон, това не е сделката, която сключихме с Тинтаглия. Ние не сме придобили правото да решаваме дали тези същества живеят или умират. Обещахме да ги защитим, ако Тинтаглия защити устието на реката от калсидските кораби. И мисля, че би било по-умно за нас да удържим на думата си и да дадем шанс на тези деца да пораснат и да оцелеят.
Рогон стисна устни.
– Шанс! Твърде много се грижиш да дадеш шанс на някого, Джеръп. Един ден ще те убие. Да, поне днес! Кажи, това нещо мислеше ли да ти даде шанс за живот? Не. Не говоря за това, което стана преди единадесет години! Когато също даде шанс за оцеляване!
– Млъкни! – рязко каза баща ѝ.
От тона му се виждаше, че изобщо няма да признае, че Рогон е прав.
Тимара се отпусна. Тя искаше да се свие или да стане със същия цвят като кората на дървото, както могат да направят някои дървесни гущери. Рогон говореше за нея. И той говореше високо, защото искаше тя да чуе. Не трябваше да говори с него и баща ѝ не трябваше да принуждава Рогон да признава присъствието ѝ. Мимикрията винаги е по-добра от борбата.
Тя знаеше, че Рогон е приятел на баща ѝ , въпреки че той говореше остро за нея. Те израснали заедно, научили се да ловуват и да се катерят по дървета заедно и бяха приятели и спътници през по-голямата част от живота си. Тя ги видя на лов, видя как заедно, като пръстите на едната ръка, те се движат, промъквайки се до дивеч. Как пушат и се смеят. Когато Рогон нарани ръката си и не можеше да ловува или жъне, баща ѝ осигуряваше и двете семейства. Тимара му помогаше, въпреки че никога не отиде да даде дял от плячката. Какъв беше смисълът, да дразни Рогон с факта, че приема помощ от същество, което според него дори не би трябвало да се роди?
И сега, воден от приятелски чувства, Рогон се втурна да се увери в доброто здраве на баща ѝ и се ядоса, защото баща ѝ рискува живота си. И от същото приятелстко чувство Рогон искаше Тимара да не е на този свят. Не можеше спокойно да гледа в какво се е превърнал животът на другаря му заради нея. Тимара беше бреме, допълнителна уста и не се очакваше полза от нея.
-Не съжалявам за решението си, Рогон. Аз направих избора, не Тимара. Така че, ако искаш да обвиняваш някого, обвинявай мен, а не нея. Гледай мен, не нея! Аз отидох при акушерката, слязох долу, взех детето си и го донесох вкъщи. Защото от момента, в който я погледнах, току-що родена, знаех, че тя има право на своя шанс. И не ме интересува, че има нокти и ивица люспи по гръбнака. Не ме интересува колко са дълги краката ѝ. Знаех, че тя заслужава шанс. И бях прав, нали? Погледни я. Откакто порасна и успя да върви с мен през клоните, тя доказа своята стойност. Тимара носи вкъщи повече, отколкото яде, Рогон. Това не е ли ползата на ловец и събирач? И какво, ако ти е неудобно да я погледнеш? Или ти е неудобно, че наруших глупавите правила и не позволих детето ми да бъде изхвърлено, за да бъде изядено от животни? Или я гледаш и виждаш, че правилата са лоши? Нима изчисляваш колко деца би могъл да отгледаш?
-Не желая да обсъждам това! – каза Рогон.
Тимара се обърна и започна да гледа към брега. Ами ако баща ѝ разруши приятелството си чрез небрежни думи? Не мисли за това, реши тя и се загледа в драконите. Вече бяха по-малко, а от пашкулите, от които никой не се излюпи, не остана почти нищо. Много зрители изглеждаха разстроени. Живото дърво бе ценен материал и някои смятаха, че когато драконите се излюпят, черупките могат да бъдат продадени. Други идваха да гледат драконите, които не се интересуваха толкова от самия спектакъл; На първо място, те разчитаха на печалба. Тимара се опита да преброи останалите дракони. В началото имаше седемдесет и девет дънера. Колко жизнеспособни дракона са се излюпили? Но новородените непрекъснато се въртяха напред-назад и когато Тинтаглия донесе още един елен, последвалият хаос обезсмисли всички усилия на Тимара. Баща ѝ се приближи до нея. Момичето заговори първо, сякаш не е чуло разговора му с Рогон:
-Преброих тридесет и пет.
– Тридесет и два. По-лесно е да ги преброиш по цвят – всеки поотделно, след което ги събереш.
– Ааа…
Настъпи мълчание, след което бащата отново заговори проникновено и сериозно:
– Казах му истината. Тимара. Това беше моето решение. И никога не съжалих.
Тимара мълчеше. Какво можеше да каже тя? „Благодаря“? Но това би прозвучало неискрено. Случвало ли се е децата да благодарят на родителите си, че не са ги убили? Трябва ли да каже „благодаря“ на баща си, че не я изостави?
Тя почеса тила си, зарови ноктите си по линията на люспите там, за да успокои сърбежа, и неловко смени темата.
– Колко от тях мислиш, че ще оцелеят?
– Не знам. Мисля, че много ще зависи от това колко храна им носи Тинтаглия и дали ще изпълним условията на сделката с нея. погледни там.
Най-силните от младите дракони вече бяха скупчени около трупа. Те не отблъснаха по-слабите си братя, просто нямаше повече място около плячката и никой не отстъпи своето. Но баща ѝ сочеше в грешната посока. На ръба на детската площадка се появиха хора с кошове. Много от тях имаха татуировки на лицата си. Бивши роби, те наскоро са се настанили в Дъждовните равнини с надеждата да започнат нов живот. Този, който вървеше първи, скочи напред, преобърна кошницата си и бързо се затича назад. По сивата земя се разстила сребриста купчина риба, която все още се блъска. Вторият добави своя дял. След това третият.
Драконите, които нямаха достатъчно място близо до трупа, забелязаха това. Всички те постепенно се обърнаха, разгледаха по-отблизо и след това, като по команда, напуснаха засищащите си събратя и хукнаха към храната, клатейки клиновидни глави. Четвъртият мъж изпищя и хвърли товара си. Кошницата падна, рибата – също. Човекът не пожела напразно да се превърне в герой, а се обърна и избяга с всички сили. Още трима оставиха кошниците си, където стояха, и също избягаха. Преди да стигнат до дърветата, драконите вече бяха нападнали рибите. За Тимара те вече приличаха на птици – грабваха риба и отмятаха главите си назад, за да преглътнат. Други последваха първата група. Едва куцаха и залитаха. Те бяха осакатени: куци, слепи и просто полуумни. Те продължиха напред, издавайки пронизителни писъци. Изведнъж един син падна на една страна и остана да лежи, движейки лапи, сякаш продължаваше да върви. Останалите го пренебрегнаха. Но скоро той ще стане храна за тях, помисли Тимара.
– Изглежда обичат риба- каза тя, за да не говори за нещо друго.
– Изглежда, че харесват всякакъв вид плът. Виж, рибата вече свърши. И това беше сутрешният улов, а той им стигна едва за няколко мига. Как да ги храним? Когато преговаряхме с Тинтаглия, мислехме, че новите дракони ще са като нея, ще могат да ловуват сами след няколко дни. И ако не се лъжа, никой от тях все още не може дори да лети.
Драконите се облизаха и подушиха крайбрежната глина. Една зелена вдигна муцуната си и извика дълго. Не бе ясно какво съдържа този писък: оплакване, или заплаха. После наведе глава, видя, че синият дракон е спрял да движи лапите си, и закуцука към него. Като забелязаха това, останалите побързаха към същото място. зеленият премина към джогинг. Тимара се обърна. Не искаше да гледа как ядат синият.
– Ако не можем да ги нахраним, тогава мисля, че слабите ще умрат от глад. След време ще останат толкова дракони, колкото могат. – Тя се опита да говори спокойно и по-зряло, с фаталисъм, който беше съвсем в съответствие с житейската философия на повечето търговци от Дъждовната равнива.
– Сигурна ли си? – попита баща ѝ с тръпка в гласа.
Осъждаше ли я?
– Не мислиш ли, че могат да намерят друго месо за себе си?

***

Кръв. Топъл, меден вкус. Тя искаше тази кръв. Тя облиза муцуната си с дългия си език – не само за да почисти, но и да събере най-малките остатъци от храна. Еленът беше отличен, все още топъл, не твърд. Когато тя заби зъби в корема му, отвътре имаше опияняваща миризма. Толкова вкусно, толкова нежно… но толкова малко! Тя изяде почти една четвърт от елените. И всичко, което е останало от нейния пашкул. Не се насити, но гладът беше приглушен. Тя знаеше много за това как да бъде дракон – паметта на много поколения предци беше на нейни услуги. Достатъчно беше само да се свърже с нея, за да разбере какво да прави.
И трябва да се сдобия с име, изведнъж си спомни тя. Имена подходящи, за господарите на Трите царства. Тя се опита да се разсее от глада си. Първо името, след това се погрижете за себе си, почистете крилата – и отидете на лов. И не споделяйте плячката си с никого! Тя разпери сгънатите си крила и ги движеше плавно. Кръвта течеше по-бързо в стегнати мембрани. Вятърът, развихрен от крилете ѝ, едва не я събори от краката ѝ. Тя нададе предизвикателен писък, само за да уведоми всеки, който би ѝ се присмял, че го е направила нарочно. Възстановен баланс. Какъв цвят е тя в този живот? Тя изви врат и погледна. Син. Син? Да, това е най-често срещаният цвят на драконите! Тя потисна разочарованието си. Толкова синьо. Синьо като небето, за да се скриете по-лесно в полет. Синьо като Тинтаглия. И няма от какво да се срамуваш. Синият бе… бе… Не, той е!
– Синтара! – тя издиша името си. Синтара. Синтара, летяща в ясното синьо небе на лятото. Тя вдигна глава и изтръби:
-Синтара! – Горда , че първа се е именувала.
Но нещо не бе наред. Вероятно нямаше достатъчно въздух. Тя отново вдигна глава, пое дълбоко въздух и изтръби „Синтара!“, приклекнала на задните си крака. И тогава тя скочи, разпервайки криле.
Кръвта на всеки дракон съдържа паметта на всичките му предци. Знанието не винаги лежи на повърхността, а се появява, когато драконът търси отговор на някакъв въпрос и понякога идва неканен, ако ситуацията го изисква. Може би тази особеност на ума на дракона беше причината всичко да върви просто ужасно.
Синтара се вдигна от земята, но неуспешно – единият ѝ заден крак беше по-силен от другия. И това само по себе си бе беда. Но когато тя се опита да го компенсира с крилете си, само едното се отвори. Синтара не можа да остане във въздуха, рухна в калта и падна на една страна. Ударът я зашемети. Тя беше напълно объркана: нищо подобно не се беше случвало на нито един дракон от нейния вид! Синтара не можеше да разбере какво да прави сега, какво да очаква. Тя беше със здраво крило, но само се претърколи по гръб, в най-неудобната поза за дракон. Дори дишането стана трудно. Тя знаеше, че лежейки така, с дългия си врат и тънко люспестия корем, тя е изключително уязвима. Трябваше да стане бързо.
За проба тя дръпна задните си крака, но не стигна до опората. Предните лапи ритаха безпомощно във въздуха. Тя се бореше, опитвайки се да използва крилете си, за да се преобърне, но мускулите не ѝ се подчиниха. Накрая с помощта на опашката си тя се претърколи по корем. Тя беше изпълнена с гняв и срам. Ужасно е, че близките ѝ я видяха в толкова унизително положение. Тя разтръска кожата си, опитвайки се да я отърве от полепналата кал и се огледа.
Само два дракона гледаха в нейната посока. Ставайки, тя ги изгледа с омраза и те загубиха интерес към нея, като се обърнаха към друг роднина, проснат на земята и вече не мърдаше. Двамата гледаха, убедени, че той е мъртъв, продължиха да пируват. Синтара пристъпи към тях и спря объркано. Инстинктът я подтикна към храната. Там имаше плът, която щеше да я направи по-силна, а в тази плът имаше спомени. Ако я погълнеше, щеше да придобие силата и безценния опит на друга родова линия. Никой няма да я спре. И дори тя самата да е почти станала такава плът – това е просто още една причина да ядете и да станете по-силни.
Силните ядат слабите и с право.
Но коя е тя – слабата или силната?
Синтара направи крачка, неравна поради слабата си лапа, и спря. Опита се да разперя криле. Успя само с едното. Другият все още висеше неподвижно. Тя обърна глава, за да изправи крилото си. И замръзна. Тази мизерия е нейното крило? Приличаше на плешива еленска кожа, опъната върху замръзнали кости. Не, не е драконово крило. То няма да може да издържи тежестта ѝ, никога няма да я вдигне във въздуха. Тя го подуши с носа си, едва вярвайки, че е част от тялото ѝ. Топлият дъх докосна безполезния, осакатен крайник. Тя отметна глава назад, ужасена от такава дефектност. Опита се да събера мислите си. Тя е Синтара, драконовата кралица, родена да царува в небето. Тази деформация не може да бъде част от нейното тяло. Тя ровеше в паметта си, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко, опитвайки се да намери, да извика някакъв прародител, който се е сблъскал с такова нещастие. Не, никой никога не се бе сблъсквал.
Тя отново погледна онези двамата, които ядяха мъртвия дракон. От този слабак остана много малко – червени ребра, купчина вътрешности и парче опашка. Слабите станаха храна на силните. Един от драконите я забеляза. Той вдигна окървавената си муцуна, оголи зъби и изви пурпурната си шия.
– Ранкулос! – той извика името си, опитвайки се да я сплаши.
Сребърните очи сякаш я стреляха със светкавици.
Тя трябваше да се отдръпне. Тя е слаба, грозна е. Но гледката на оголените зъби докосна нещо вътре в нея. Нямаше право да я предизвиква! Никой нямаше право.
– Синтара! – изсъска тя в отговор. – Синтара!
Тя пристъпи напред, към останките, а след това въздушна струя удари гърба ѝ. Синтара се обърна, наведе глава, но се оказа, че просто Тинтаглия се връща с нова плячка. Сърната падна почти под краката на Синтара. Трупът беше съвсем свеж, кафявите очи на животното все още бяха ясни, а от дълбоки рани по гърба течеше кръв. Синтара забрави за Ранкулос и жалките останки, които защитаваше. Тя скочи към падналата сърна.
Драконът отново забрави за неравните си лапи, но този път тя успя да се събере и не падна. Тя протегна предните си лапи към плячката и изсъска:
– Синтара!
Наведена над трупа, тя изръмжа като предупреждение към онези, които се осмеляват да нападнат. Излезе кратък и скърцащ звук. Поредното унижение. Но няма значение. Тази храна принадлежи на нея, само на нея. Тя наведе глава и разкъса мекия корем на сърната. Кръвта, месото и вътрешностите я успокояваха. Синтара грабна трупа и го разкъса, сякаш за да убие отново. Откъсвайки парче месо, тя отметна глава и преглътна. Плът и кръв. Тя отново откъсна парчето. Тя яде. Тя ще оцелее.

Първият ден от Луната на прераждането, седмата година от управлението на най-славно и могъщо Негово Величество сатрапът Косго, първата година на Свободния съюз на търговците

От Ерик, пазач на гълъбарника в Бинград, до Детози, пазач на гълъбарника в Трехог
Детози, моля те, пусни ято от моите птици, поне двадесет и пет на брой, ако нямаш спешни съобщения за тях в момента. Всички търговци са нетърпеливи да обявят намерението си да видят драконите да излизат от пашкулите си, а аз нямам кой да носи писма.

Ерик

Назад към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!