Глава 3
Заставам в подножието на леглото и гледам надолу към голите тела, завити в измачкани сатенени чаршафи. Бледата лунна светлина целува кожата им, правейки ги да изглеждат неземни, дори призрачни.
Толкова красиво. Толкова са меки. Толкова слаби.
Навеждам се напред, подпирам коляното си на матрака и се разполагам между спящите им форми. Пръстите ми докосват меката им кожа, оставяйки след себе си следи от настръхване. Вдишвам комбинираните им аромати, долавяйки следи от алкохол, пот и секс. И още нещо. Нещо повече. То нахлува в белите ми дробове и се пръска в гърдите ми, като поражда изтръпваща топлина в крайниците ми.
Магия.
Само една капка между двете, но и тя ще свърши работа. В наши дни е все по-трудно да намериш нещо повече от това. При желаещ донор, тоест.
Легнах с лице към брюнетката, а ръцете ми изследваха меките контури на тялото ѝ. Докосвам бузата ѝ с обратната страна на ръката си. Някога е била зашеметяваща – мога да кажа, – но снизхождението ѝ я е състарило. Нейните пороци, нейните слабости не са били благосклонни към нея. Тя ще умре преди да и дойде времето, сигурен съм в това.
– Събуди се – прошепвам аз. Очите ѝ се отварят мигновено и след като зениците ѝ се приспособяват към тъмнината, тя се усмихва.
– Здравей – казва тя, като ме гали по голите гърди.
Леко се усмихвам и притискам лицето ѝ между ръцете си.
– Погледни ме.
Тя се подчинява мигновено и ме поглежда с доверчиви кафяви очи. Очи, които ще забравят, че някога са виждали лицето ми. Те се разширяват за секунди и тялото ѝ се отпуска срещу моето. Тя е напълно открита за мен – мислите ѝ, действията ѝ… всичко е мое. Но най-вече нейната магия. Миниатюрната следа, скрита в кръвната ѝ линия, се влива свободно в тялото ми, докато вдишвам в основата на шията ѝ. Изстенах и оставих зъбите си да се впият в гърлото ѝ.
Майната му, усещането е приятно. Винаги е така, надминавайки всяка мярка за човешко удоволствие. Дишането е отвъд чувствата. Отвъд физическото усещане. То е пълна и тотална еуфория, която избухва във всеки синапс. Това е да нахраниш душата си и да правиш любов с духа си; това е самият живот.
Пенисът ми оживява и скоро съм горещ и твърд срещу бедрото ѝ.
– Докосни ме – промълвявам аз, а устата ми се движи по гърдите ѝ. Тя се отпуска и започва да ме гали, като само засилва чистото блаженство, което тече във вените ми. Стискам здраво очи и си представям, че някой друг ме гали. Някой друг, който целува страната на лицето ми, докато аз облизвам следа от ключицата ѝ до втвърденото ѝ зърно.
Амели. Сякаш името се носи от китка въздух с аромат на диви цветя.
Заравям лицето си по-дълбоко в кожата ѝ, опитвайки се да се изгубя… в себе си. Моите желания, моите тайни, моите страхове. Всички те са увеличени десет пъти, потапяйки ме в някога перфектно овладените емоции, които се процеждат от пукнатините на разбитата ми душа.
Чувствам притеглянето… притеглянето към нея. Приканва ме да отстъпя и да прекратя тази шарада. Целият ми шибан живот е една шарада, а аз не съм нищо друго освен марионетка, която танцува наоколо като шибан глупак с надеждата да получи някакво признание. Някакъв знак, че съм нещо повече от развратен парцал. Повече от студен, безмилостен убиец.
Повече от баща ми.
– Събуди се – изръмжах срещу влажната кожа. След секунди към нас се присъединява още една група ръце, които размятат раменете и гърба ми. Блондинката целува шията ми, докато премества тялото си в полезрението ми, предлагайки ми го. Грубо я хващам за кръста и я придърпвам към себе си, като заравям лицето си във врата и гърдите ѝ. Ароматът ѝ, вкусът ѝ, е едва доловимо сладък, топъл, но не достатъчно топъл. Не е достатъчно сладък. Не е като нея. Не като…
Амели.
Този път правя пауза, но само толкова дълга, че да разтворя краката ѝ и да потъна в нея без предупреждение. Тя извиква от шок, удоволствие и дори малко болка. Не ме интересува. В момента не ми пука за нищо. Брюнетката се позиционира над устата на блондинката, задоволявайки собствената си огнена нужда. Тя ми се предлага и аз отново я приемам. Но магията ѝ отслабва. Тя е слаба. И докато тялото ѝ търси удоволствие, душата ѝ бавно умира. Тя увисва срещу мен, треперейки от последиците на оргазма и умората. Отблъсквам я настрани, като с неумолими удари се вкопчвам във влажната сърцевина на блондинката.
Съсредоточи се само върху това. Само на този похотлив акт. Нищо друго освен това. Защото то не означава нищо. Тя не означава нищо. И аз чувствам… нищо.
Чукам я, докато не може да издържи повече, като издишвам почти всяка капка живот от безжизненото ѝ тяло. Когато най-накрая спирам, осъзнавам, че е в безсъзнание и страшно бледа. Няма значение. Издърпвам се от нея и сядам на ръба на леглото, дърпайки косата си, като адски много ми се иска това да ми помогне да забравя. Да премахне желанието да отида при нея. Не го разбирам – по дяволите, никога преди не съм го изпитвал – но е там. И, по дяволите, то е по-силно от всичко, което някога съм изпитвал. Може би дори по-силно от мен.
Амели. Нежен шепот гали ушите ми, преди да се понесе в тялото ми, потъвайки дълбоко в кухите ми гърди.
Това е проблемът с имената. След като ги научиш, след като се запечатат в черепа ти, ти си завинаги свързан с този човек. Познаваш го. Чудиш се дали имат семейство или приятели, които се грижат за тях. Чудиш се дали имат мечти и стремежи, които искат да постигнат. Чудиш се дали на някого ще липсват, ако внезапно изчезнат. Имената отстъпват място на чувството за вина, а чувството за вина е безполезен козел, който няма работа в главата ми.
Но аз знам името ѝ. И, майната му, искам да го знам.
Амели.
Почукването на вратата ме кара да се стресна, въпреки че го очаквам. Винаги го очаквам. Вече нищо не ме изненадва… нищо, докато не дойде тя.
– Влез – нареждам с дрезгав шепот, без да си правя труда да погледна нагоре, за да видя кой е. Няма нужда, вече знам.
– Готов ли сте? – Пита дълбок, натрапчив глас. Ако не беше мой братовчед, дори аз щях да се уплаша малко.
Вдигам глава, като почти се напрягам от яркочервените му очи и заплашителната му насмешка, която показва уста, пълна с остри като бръснач зъби. Преди години Сайръс беше известен с авантюристичния си, граничещ със самоубийство, хъс за живот. Той никога не се отказваше от предизвикателство, а и при ръст от метър и осемдесет, не му се налагаше. Беше планински звяр и неудържим, когато ставаше дума за нещата, които искаше.
Това беше преди… преди инцидента. Инцидентът, който отне живота му и ни остави само секунди, за да решим вечната му съдба. И когато Дориан реши, че не е готов да се сбогува със семейството ни, той го превърна в себе си. Превърна го в чудовището, което стоеше пред мен днес. Вампир.
Сайръс, разбира се, беше горд човек и не беше никак доволен от това решение. Да изживее дните си като слуга на Мрака никога не е било негов план. По-скоро щеше да умре. Но когато живееш живота си, създавайки си врагове и без да ти пука кого засяга това, се придържаш към тези, за които наистина те е грижа. Сайръс беше един от тези хора. Бяхме израснали заедно и Дориан ценеше присъствието му в живота ни точно толкова, колкото и аз. Имахме нужда от него. Да го оставим да умре не беше опция.
– Свърших – е всичко, което успявам да кажа.
Сайръс кимва, преди бързо да прекоси стаята. Застава в подножието на леглото и поглежда към призрачно бледите, голи тела, разхвърляни по него. Обръща се към мен и присвива поразителните си кървавочервени очи.
– Какво направи?
Поклащам глава и поглеждам към пода.
– Отидох малко твърде далеч. Не знам… не знам какво ме е налегнало.
Той кимва и дръпва блондинката към себе си за глезена, след което премята почти безжизненото ѝ тяло през рамо.
– Ще се справя с това. – След това прави същото с брюнетката, като държи и двете без усилие, сякаш не тежат почти нищо. Обръща се точно когато се удря във вратата, вдишвайки дълбоко през устата си, без съмнение вкусвайки въздуха. Вкусва прясна, жива кръв. Прави крачка назад в стаята.
– А тя?
Принуждавам се да насоча погледа си към тъмния ъгъл на спалнята, където тялото на Амели е забулено в сенките на нощта. Тя все още спи спокойно на килима на пода. Дори съм поставил възглавница под главата ѝ и съм я покрил с одеяло.
Какво, по дяволите, не е наред с мен?
– Остави я.
Сайръс присвива малиновите си очи и се мръщи, сякаш не разбира. Но аз кръстосвам погледа му; моят е още по-грозен и студен. Той крещи от враждебност и обещание за насилие. Осмели се да оспориш авторитета ми.
– Много добре – промърморва той. После си тръгва, а изцапаните чаршафи са единственото напомняне за гостите ми тази вечер. Изтръгвам ги от леглото и набързо ги заменям с нови, решен да забравя живота, който беше така алчно отнет тази вечер. Знам, че тези момичета няма да живеят. Сайръс ще ги изцеди и после ще се отърве от телата им. Той ще изчисти всички доказателства, че дори са били тук. Той го е правил и преди за мен, дори за Дориан.
Амели заслужава нещо по-добро от това. По-добро от това да изсмуче живота от душата ѝ, преди да бъде изцедена всяка капка от кръвта ѝ. По-добре от това да бъде захвърлена в изоставена уличка, за да изглежда като поредната напушена квартална проститутка с инжекция, забита в бледата ѝ ръка.
И все пак знам, че по-доброто не съм аз. Не съм аз този, който ще й го даде – не мога. По-доброто не е в природата ми. И да се чувствам така – толкова привлечен от нея, толкова напълно уязвим за противоречивите ми чувства – е толкова далеч от моята сфера, че дори не мога да го осъзная.
Не го разбирам, по дяволите.
Тя е човек. Незначително, човешко момиче, което не става за нищо повече от това да се чука и да диша. Тя е за еднократна употреба, точно като останалите. Аз съм Тъмен – бог сред хората. А тя е нищо за мен. Аз не я познавам. Не се нуждая от нея и не я искам.
В ушите ми звучи неконтролируем смях. По дяволите, дори гласовете в главата ми знаят, че съм пълен с глупости.
Безразсъдно се почиствам от аромата на секс и евтин парфюм, решен да залича всяка следа от изминалите часове. Не мога обаче да отмия всичко. Вината и срамът остават. Не мога да избягам от ахилесовата си пета.
Преди да разбера какво правя, вече съм приклекнал до спящото тяло на Амели. Тя диша дълбоко, а тялото ѝ е напълно отпуснато в съня. Толкова е доверчива. Проследявам пръст от бузата до ключицата ѝ, усещайки лекото изгаряне, което огрява върха на пръста ми с малки златни искри. Видях го още първия път, когато я докоснах, но го скрих от останалите си хора. Знаеха, че е различна, но не знаеха колко е различна. И колко опустошителна може да бъде нейната ексцентричност за нашия вид… и за мен.
Аз знам каква е тя и тя знае какъв съм аз. Заради това разкритие има само едно решение. Само един завършек на тази трагична история, която току-що е започнала.
Аз ще я убия.
Назад към част 2 Напред към част 4
