С.Л. Дженингс – Николай ЧАСТ 7

Глава 7

Лягам по гръб върху сатенената, богато украсена завивка, главата ми се опира на ръцете ми… и се усмихвам.
Амели се къпе в банята на метри от мен, а в главата ми се запечатват образите на голата и мокра жена, която целува най-интимните ми места само с мънички капки пяна, а пенисът ми започва да боли от нужда.
Минаха почти две седмици, откакто правих секс. Две седмици, в които спах целомъдрено до стегнатото, вкусно тяло на Амели. Две седмици, в които усещах топлината на нейната усмивка. Две седмици, в които позволявах на някого да ме види за първи път и не се страхувах от отхвърлянето. Да се смея от сърце на нейните банални шеги. Да я слушам внимателно, докато ми разказва истории за стария си квартал и за това как е израснала от грешната страна на релсите. Да я науча да играе шах, а тя на свой ред да ме научи да играя Джин Руми. Да гледам как деликатните ѝ клепачи трептят, когато в подсъзнанието ѝ се появяват ярки сънища за мен.
Усмихвам се.
Защото за първи път от близо два века насам намерих щастието.
Мислех, че това е онова чувство, което изпитвам винаги, когато бизнесът е впечатляващо добър. Или усещането, което изпитвах по време на невероятен секс. Дори си мислех, че съм го постигнал, когато баща ми се съгласи да ме остави да ръководя всички операции в Мексиканския залив, позволявайки ми да докажа на него и на себе си, че съм нещо повече от разглезено кралско отроче.
Грешах. Амели е моето щастие. Да бъда с нея, да я познавам и да и позволявам да ме познава, е олицетворение на блаженството.
– Какво става с тези луди очи и усмивка на сериен убиец? – Пита сладък, игрив глас. – Замисляш ли ми нещо?
Поглеждам точно когато Амели прекосява стаята към леглото, облечена само в тъмносиня копринена риза за сън, която спира точно до средата на изящните ѝ бедра. Правя всичко по силите си, за да насоча погледа си към лицето ѝ. Ебаси. Опитва се да ме убие ли?
– Е, ако ти кажа, ще трябва да те убия – подшушвам, надявайки се да прикрия копнежа в гласа си.
Амели е коленичила на леглото и подсушава влажната си коса с кърпа.
– Хммм, това са много големи думи за едно красиво момче принц – отвръща тя. – Не забравяй – аз съм от Девети район, приятелю. Мога и ще ти набия задника.
И двамата избухваме в смях от нелепия ѝ коментар. Сядам, приближавайки телата ни едно към друго, и успокоявам целия смях. Погледите ни се сблъскват за дълги, мълчаливи секунди, преди Амели да отвърне поглед, а по бузите ѝ да се изпише алена руменина.
– Не ти ли се струва, че това е малко… странно? – Пита тя тихо.
– Какво е странно?
– Не знам – отговаря тя с вдигане на рамене. – Един ден си готов да ме убиеш и аз те мразя, а на следващия е… различно. Като че ли е лесно, непринудено и забавно и всъщност се оказва, че гледам на теб като на приличен човек, а не като на някакво чудовище. Защото за мен, сега, когато те познавам, ти не си такъв. Не си такъв, какъвто очаквах.
– Ами какво очакваше? – Питам, като накланям глава на една страна.
– Безумен, изсмукващ душата луд, който просто обикаля наоколо и чука всичко, което е на два крака, и убива без да се замисли?
Преди няколко седмици тази оценка вероятно щеше да е точна. Нямам сърце да ѝ го кажа.
– Съжалявам, че те разочаровах, скъпа.
– О, не съм разочарована – казва тя и поклаща глава. Успокоена съм. Би било някак умопомрачително да спя до някой обезумял убиец. Говорим за неудобство.
Настръхвам и устата ми се свива в гримаса, преди да успея да се спра. Кехлибарените ириси веднага долавят промяната в изражението ми и Амели се намръщва.
– Ей, какво става?
– Нищо – отговарям аз и поклащам силно глава. Не мога да срещна очите ѝ. Именно в тези дълбочини съм най-уязвим, най-честен.
– Не, не е нищо. Хайде, Нико. Зададе ми милион въпроса и аз отговорих на всички тях вярно. Сега, ако съм казала нещо, което те е обидило, трябва да ми кажеш. Не искам да ме удушиш в съня ми или нещо подобно, защото си ми ядосан. – Тя ми предлага малка усмивка, но аз не ѝ отвръщам.
– Няма да те нараня, добре? – Извиквам. – Казах ти го. Така че просто се откажи.
Амели се отдръпва, а на лицето ѝ се появява объркване и болка.
– Уау. Добре, съжалявам. Не исках да кажа това. Това беше лоша шега.
Отново поклащам глава и отвръщам поглед, отвратен от това, което тя трябва да вижда в мен в този момент. Тя е права и аз не я заслужавам. Дори не заслужавам да дишам един и същи въздух с нея. Ако не мога да бъда честен със себе си, как, по дяволите, мога да бъда честен с нея? Ако не мога да приема това, което съм, как мога да очаквам това от нея?
– Трябва да ти кажа нещо – казвам накрая, като главата ми все още е обърната.
– Добре – отговаря тя с тих, напрегнат глас.
Поемам дълбоко дъх и го отпускам, освобождавайки се от страха и нежеланието. Ако искам Амели да ми повери сърцето си, трябва да бъда честен с нея. Трябва да го заслужа. Трябва да бъда по-добър от това, което бях преди.
– В деня, в който Варшаун дойде да ме вземе, имахме някаква работа в Квартала. – Поглеждам към нея, а очите ми блестят от извинение. – Това, което трябваше да бъде бърза, рутинна спирка, се превърна в… тъмно.
– Добре – казва тя отново, като ме подканя да продължа.
– Чувала ли си някога за Малкълм Бойсо?
По лицето и проблясва отвращение, което отговаря на въпроса ми. Дори не я чакам да ми каже откъде го познава. Отговорът може да ме тласне до ръба на насилието.
– Проследихме сигнал, че момичетата на Малкълм се занимават с черна магия, която е забранена в този град. И докато бяхме там, нещо буквално падна в скута ми. – Прокарвам ръка през косата си и дърпам краищата ѝ в знак на неудовлетвореност. – Амели… Разбрах, че той не само експлоатира млади момичета, но и прави секс с тях. Той е бил шибаняк и е тормозил деца.
Амели се задъхва и с ужас притиска устата си с ръка.
– О, Боже мой – казва тя, като оставя да падне до сърцето ѝ. – О, Боже мой, това е ужасно! Как сте… Чакай. Какво имаш предвид, че е бил?
Замръзвам на място, задържан от тези проницателни очи, които сякаш ме оголват до душата. Не знам как да ѝ кажа, не мога да намеря думите. Убивал съм десетки пъти, без да се срамувам, без да изпитвам разкаяние или съжаление. Правил съм го за власт, за отмъщение, по дяволите, правил съм го за забавление. Но сега… сега, когато новооткритата ми съвест взе връх, не мога да намеря сили дори да изповядам греховете си, независимо колко оправдани са те.
– Разкажи ми, Нико… разкажи ми какво се случи – казва Амели малко над шепота.
Неуверено протяга ръка към мен, а тържественият ѝ поглед иска разрешение. Аз оставам неподвижен, задържайки дъха си. Не защото имам някаква странна фобия от докосване – по дяволите, физиката е всичко, което познавам, – а защото тя ме докосва, тя ме утешава. Тя ми показва само мъничко обич. И точно сега, когато деликатната ѝ ръка се опира върху моята, преди да се плъзне към дланта ми, за да преплете пръстите ни, имам чувството, че тя ме разбива, разкъсва ме. Взема всяка шибана защита, която имах, и я разрушава с ковашки чук. Аз съм този, който е безпомощен и слаб, разстлан под нея. Аз съм този, който я моли за милост, изцяло на нейната воля.
Миниатюрни златни искри се сливат със сини, преди да угаснат в кипеж върху кожата ни. Боли. Това е сладка агония и мъчително блаженство. Това е всичко, което никога не съм знаела, че искам.
– Амели – изтръгва се глас някъде дълбоко в мен. – Аз го убих. Убих този болен изверг. И това ми хареса. И съжалявам.
Тя не говори. Дори не знам дали ме гледа. Единственото, което виждам, са преплетените ни пръсти, онази малка част от нас, която се държи за… нещо. Нещо, което е много по-голямо от нас двамата.
– Благодаря – прошепва тя накрая.
Очите ми се стрелкат към лицето ѝ, за да открият мека усмивка на устните ѝ и възхищение в очите ѝ. Поглед, който никога не ме е дарявал през всичките ми години.
– За какво?
– За това, че ми каза. И за това, че спаси онези момичета. И за това, че гарантира, че никога повече няма да нарани друго дете.
– Но… но сега знаеш колко съм гнусен. Сега знаеш, че съм убиец.
От гърдите ѝ се изтръгва неочакван кикот.
– Нико, винаги съм знаела, че си убиец. Не забравяй, че през последните десет години съм била свидетел на твоите изстъпления. Не казвам, че нямам нищо против убийството. Всъщност съм напълно против него. Но това, което направи днес, не беше убийство, а изкупление. То беше справедливост. Беше необходимо.
Заспиваме един до друг, както винаги, но с ръце, стиснати една за друга. Забавно е как такъв целомъдрен жест може да бъде толкова дълбок, толкова дълбоко интимен. Никога не съм се чувствала по-близък с друга душа, дори когато съм бил погребан в нея, вдъхвайки нейния живот в моя. И сега, когато го почувствах, никога не искам да го оставя. Никога не искам да я пусна.

***

Усещам как Амели се размърдва в нощта, а ръката ѝ стиска моята с достатъчен натиск, за да прекъсне кръвообращението. Очите ми се отварят веднага и аз се надвесвам над нея, стискайки раменете ѝ.
– Не, не, не – вика тя, а по страните на лицето ѝ се разливат едри сълзи. Затворените ѝ клепачи трептят бързо и тя е покрита с пот. – Не, моля те, не. Моля те, върни се при мен. Не ме оставяй!
– Амели – викам аз и я разтърсвам нежно. – Амели, събуди се. Сънуваш кошмар.
– О, Боже, не! Моля те! Ще направя всичко… не, не, не! – Тялото ѝ трепери неконтролируемо, което предизвиква тревогата ми. Трябва да направя нещо. Трябва да ѝ помогна.
– Амели! Амели, послушай ме. Събуди се! – Паниката нараства в гърдите ми, прокарвам ръка по челото ѝ, а един пръст е облян в сини пламъци.
Нищо.
Майната му.
Тялото ѝ се гърчи още по-силно и аз знам, че това е нещо повече от обикновен сън. Разтърсвам я по-силно, като и двете ми ръце вече са запалени.
– Хайде, Амели! Събуди се! Събуди се сега!
Тялото ѝ се успокоява и хленченето ѝ престава. Дори не мисля, че диша, макар че ясно чувам туптенето на сърцето ѝ. Хващам се за тази частица надежда. Тя все още е с мен.
Точно в момента, в който ръката ми гали влажната ѝ буза, очите на Амели се отварят, а ретината ѝ е черна като оникс. Това не е магия. Дори не е естествено. Това е зло.
Преди дори да успея да си помисля да реагирам, тя насочва черния си, зловещ поглед към мен, хваща ръката ми и я стиска, докато усещам как костите ми се пропукват.
– Ще си платиш, демоне. Ще платиш с кръв – изплюва смразяващ костите глас. Той дори не се доближава до нейния хармоничен тон. – Те идват и ти ще си платиш! Ще изгориш за това, което си направил. Гори, демоне!
Издърпвам ръката си от стегнатата ѝ хватка точно когато очите ѝ се затварят и тялото ѝ увисва в неестествена дрямка. Цялото ми тяло се тресе, ледени тръпки преминават през пулсиращите ми вени. Инстинктите ми подсказват да я убия сега. Да стигна до гърдите ѝ и да размажа сърцето ѝ с голи ръце. Каквото и да е обсебено от нея, то се нуждае от биещо сърце и аз няма да му позволя да я вземе. Няма да му позволя да вземе моята Амели.
С трепереща ръка се протягам към нея, едва докосвайки пространството, където лежи защитен най-ценният ѝ, жизненоважен орган. Не искам да го правя, но не знам какво друго да направя. Нямам друг избор.
Ръката ѝ изведнъж хваща моята, но този път докосването е меко, нежно. Тя я придърпва по-близо до себе си, притискайки я към сърцето си. Очите ѝ отново се отварят широко… и ярко. Златистите ириси се оглеждат в мен, изпълвайки стаята с блестяща, ослепителна светлина.
– Помогни ѝ – прошепва един глас. Това не е нейният глас, но е трепетен и женствен, без намек за злоба. – Спаси я.
– Как? – Откривам, че питам с треперещи устни. Дори не знам с кого – или с какво – говоря, но нищо друго няма значение, освен да спася живота на Амели.
– За да я спасиш, трябва да познаеш любовта – казва тихият глас. – Трябва да я обичаш.
След това всичко е черно. Все още.
Тъмно.
Стаята е тиха и студена, а в главата ми отеква само ритъмът на равномерното биене на сърцето на Амели. Дори след всичко, което се е случило, след като видях лицето ѝ, изкривено от абсолютна злоба, тя изглежда толкова спокойна в съня. Неспособен да я пусна, лягам до нея и я придърпвам в прегръдките си, като поставям главата ѝ на гърдите си. Чувството да държиш друг човек, да го люлееш с такава грижа и обич е чуждо, но не и неприятно.
Не. То е шибано перфектно.
Амели обвива ръка около кръста ми и потърква буза в гърдите ми. Тя изпуска тиха въздишка, която завършва с бръмчене.
– Мммм – усмихва се тя. – Нико.
Я пак?
Проучвам лицето ѝ, за да се уверя, че всъщност все още спи. Дишането ѝ е дълбоко и равномерно, а клепачите ѝ са затворени. Знаех, че ме сънува, но никога не съм я чувал да казва името ми. А усмивката, свързана с него? По дяволите. Чувствам се така, сякаш току-що умрях от хиляда сладки смърти.
Цяла нощ държах Амели здраво, сякаш тя може да ми се изплъзне. И истината е, че можеше. Нещо друго – нещо дълбоко зло и противоестествено – е покварило тялото ѝ. То е почернило душата ѝ и е поискало тези поразителни кехлибарени ириси. Надявам се само да бъда достатъчно силен, за да отвоювам сърцето ѝ.

Назад към част 6                                                                  Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!