С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 13

Глава 12

Не е нужно да поглеждам Александър, за да разбера, че лицето му е изкривено в състояние на шок и ужас. Не бих могла да го видя през мъглата на ужаса, дори и да се опитам. Единственото, върху което се съсредоточавам, е звукът на гласа на Джаред, чакайки, слушайки за някаква интонация. Всяка индикация, че следващата му дума ще бъде последна.
– Здравей, Кейси. Какво става? – Мога да чуя нежеланието в гласа му. Може би на някакво ниво той знае, че предупреждението ми е било основателно. Все пак той отвори вратата.
Той отвори вратата.
През последните 48 часа отварянето на проклетите врати ме изправяше на нокти всеки път.
Отворих вратата на апартамента на Дориан и там стои Александър, моят съвсем немъртъв баща.
После я отворих, за да пусна румсервиза, само за да открия Нико и натоварена с отрова количка, карана от някакъв пънкар, надрусан с тъмна магия.
Отворих вратата към стаята на Морган. Открих, че тя почти се е самоубила.
И единственият път, когато не отворих вратата в къщата на родителите ми… ми се искаше да го направя. Това почукване беше предназначено за мен. Този кинжал в корема трябваше да е мой.
Кръвта на Дона все още е прясна по ръцете ми. Все още усещам миризмата ѝ. Все още усещам как топлината ѝ се изплъзва, докато държах безжизненото ѝ тяло. Все още виждам погледа ѝ, когато ме погледна, молейки ме да ѝ помогна, да я спася. Да бъда точно това, за което бях създаден на тази земя.
Сега съм на път да загубя още една ценна част от себе си. И се страхувам, че след това вече няма да имам какво да губя.
– Моля те. Моля те, затвори вратата, Джаред. – Знам, че не ме чува; той е дръпнал телефона от ухото си. Гласът ми е толкова слаб, сякаш тялото ми се е предало. Или може би се е научило да се предпазва от неизбежното. Научило се е, адаптирало се е. Знае, че още една болка – дори само грам – ще бъде моята гибел. Няма да има никакъв шанс за възстановяване.
Женски глас – захаросано сладък и отвратително пронизителен – изрича името му, съблазън капе от всяка съгласна.
– Джаред. Как си?
– Добре. – Звучи почти като въпрос, сякаш той се опитва да разбере защо, по дяволите, тази мацка е на вратата му в почти 1:00 ч. през нощта. – Всичко наред ли е, Кейси?
Дори и да е подозрителен, той е грижовен до степен, в която не може да се справи. Момичето се смее, сякаш добротата му е шега. Сякаш я забавлява, че той е толкова невнимателен. Познавам този звук – това е зовът на хищник. А Джаред е най-сладкият вид плячка.
– Всичко определено е наред, Джаред. – Тя произнася името му отново, като го оставя да се плъзне по отровния ѝ език. Звучи неестествено, твърде преднамерено. – Но се надявах да поговорим.
Кой, по дяволите, говори толкова късно през нощта? Какво, по дяволите, трябва да каже?
– Не! – Крещя в слушалката. – Затвори вратата, Джаред! – Напълно осъзнавам ревността, която бушува в гърдите ми, но по-голямата част от нея е страх. И ярост. Ослепителна, червена ярост.
– Не искаш ли да оставиш телефона? – Пита тя, с нотка на раздразнение в този неестествен писклив глас. Чувам я да се провиква напред, а сърдечният ѝ ритъм се покачва от вълнение.
– Назад, кучко – изкрещявам тихо аз.
– Ем… само… за секунда – заеква Джаред, преди да сложи телефона до ухото си. – Габс, мога ли да ти се обадя…
– Не, не можеш – крещя, преди той да успее да довърши въпроса. – Не закачай слушалката. Затвори вратата, Джаред. Има нещо, което трябва да ти кажа. Моля те.
– Да ми кажеш? Може ли да почака? – Момичето се съгласява с предложението му и се кълна, че усещам как налягането ми се покачва в опасната зона.
– Кажи на тази кучка да си гледа работата и затвори вратата. Не може да чака, Джаред. Може да е твърде късно. И… и… нещо се случи тази вечер. Не исках да ти казвам така, но трябва да знаеш… за Дона.
– Дона?
Кейси нетърпеливо се нахвърля, настоявайки Джаред да ѝ обърне цялото си внимание. Тя не отстъпва, напълно готова да се бори мръсно.
– Джаред, не искаш ли да чуеш какво имам да ти кажа? Или още по-добре, какво искам да направя? Хайде, секси, знаеш, че искаш.
– Не я слушай, Джаред! Сериозно, трябва да говоря с теб!
Джаред въздъхва неудобно и си представям как разтрива тила си, докато нервите му се прокрадват по гръбнака.
– Добре, Габс. Дай ми само секунда. – Въпреки че покрива микрофона с палеца си, все още чувам с кристална яснота. Мога дори да си представя раздразнената гримаса, която тази мацка Кейси несъмнено щеше да носи. – Хей, Кейс, мога ли да се отбия по-късно? Например сутринта?
– Не, не можеш. Трябва да е сега – издава се тя, очевидно обидена, че я е отблъснал. Кейси не звучи така, сякаш приема добре отхвърлянето. Буу хуу, кучко.
– Какво правиш? За Бога, Джаред! Затвори проклетата врата! Престани да бъдеш толкова мил!
– Това, което умирам да направя от месеци. – Гласът ѝ спада с една октава и чувам как се движи, пристъпвайки през прага на рамката на вратата. Гласът ѝ е по-близък, дишането ѝ е накъсано от похот. – Целуни ме, Джаред.
– Какво? – Той звучи истински изненадан, сякаш молбата му е съвсем необичайна. Сякаш не е характерно за Кейси да иска такова нещо.
– Целуни ме.
– Кейси, мисля, че…
Силен, писклив трясък пронизва тъпанчето ми и гласовете им се увеличават до писъци, но звучат по-далеч. Настъпва борба, драскане на плът, разкъсване на дрехи. Или се търкалят в бурна страст, или Джаред е нападнат. Човекът Габс би бил смазан при първия сценарий. Безсмъртната Габс знае, че това е вторият вариант.
– Само една целувка, Джаред – изръмжава Кейси, а гласът ѝ звучи не толкова пронизително, колкото заплашително. – Само една целувка.
Какво става? Тя го изнасилва по устните?
– Какво, по дяволите, не ти е наред, Кейс? Кога стана толкова чудовищно силна? Слез от мен! Това не си ти!
Чудовищно силна.
Нехарактерно поведение.
По дяволите.
Никога не ми се е искало да греша повече, отколкото в този момент. Жадувах за параноя. Молех се, че просто съм ирационално ревнива и притежателна към едно зеленооко момче, което никога няма да бъде мое. Щеше да е по-лесно да си представя как се закача със съседката си от женското сестринство. Всичко щеше да е по-добре от това.
Тонът на гласа на Кейси се понижава, а в гърлото ѝ се разнася нечовешки звук, който препраща към натрапчив, древен глас, който отдавна предхожда младите ѝ години.
– Ще поставиш устните си върху моите, момче. И ще вкусиш най-сладката смърт.
Крещя, умолявам Джаред да ме чуе оттам, откъдето телефонът се е отбил, толкова силно, че почти не долавям раздиращия ухото трясък, последван от отвратителните звуци на разпадащи се на прах кости.
След това е тихо. Толкова тихо, че чувам само ударите на препускащото сърце. Само едно-единствено човешко сърце.
Тихите стъпки се приближават, преди отново да се чуе движение на телефона. Някой го е вдигнал. Затаявам дъх и се моля да е той. Че самотният сърдечен ритъм принадлежи на Джаред и че той отново е жив и здрав. Моят сладък, красив приятел, който винаги е бил прекалено добър за такива като мен.
Когато чувам гласа от другата страна, преглъщам дъха, който задържам, с чувството, че никога повече няма да мога да дишам.
– Съжалявам, момиченце.
Чува се щракване и връзката угасва заедно с последната ми частица надежда.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!